Кърт Вонегът
Цветница (15)

14
Неразбраният Джонатан Суифт

Възможно ли е човек с моята слава да пише толкова лошо, че да го отхвърлят? Да, представете си. Необходими са известни усилия обаче. Като суетен издател на самия себе си, възнамерявам да пробутам едно такова фиаско в нашата култура. Става дума за есе за Джонатан Суифт, което подготвих като предговор към едно ново издание на „Пътешествията на Гъливер“.

Възражението на издателя беше, че представям Суифт в много сантиментална светлина, очевидно, без да съм прочел нито един подробен разказ за живота и нрава му. Ето какво бях направил:

„Върви, пътнико — гласи епитафията му на латински, — и се постарай да следваш оногова, който с всички сили се бореше за свободата.“ Джонатан Суифт (1667–1745), англикански свещеник, е написал това за дългия си живот. Погребан е до жена си в катедралата „Сейнт Патрик“ в Дъблин, чийто декан е бил през последните си трийсет и две години. В Дъблин е написал и „Пътешествията на Гъливер“ — книга, не по-малко вечна от всяка катедрала. Назначението в „Сейнт Патрик“ го разочаровало. Той се надявал да получи епархия в Англия. Независимо от това, той станал, по думите на изследователя на Суифт, Рикардо Б. Куинтана, „виден гражданин на Дъблин и голям ирландски патриотичен декан“. В нашето обидчиво и надуто общество не би било възможно такъв яростен сатирик да оглави катедрала и да стане ценен общественик.

Той започнал да пише „Пътешествията на Гъливер“ приблизително на моята възраст, която е петдесет и четири години. Завършил я на шейсет. Вече бил признат за един от най-големите сатирици на своето, а и на всички времена. Мотивите му обаче неизменно били сериозни и аз твърдя, че „Пътешествията на Гъливер“ може да се чете като поредица от високоотговорни проповеди, изнесени по време на криза в християнските ценности, която далеч не е отминала. Според мен кризата е следната: възрастните християни просто вече не бива да се смятат за божи агънца.

Суифт умрял преди изобретяването на парната машина и на железния плуг, впрочем и преди Конституцията на Съединените щати. Само че знаел за микроскопите, телескопите, диференциалните уравнения, теориите на Харви за кръвообращението в човешкото тяло, Нютоновите закони за движението и прочее. Със сигурност имало неща, които започвали да подсказват, че естественият ред на нещата, тъй дълго забулен в тайнственост и неподатлив на промяна, може би всъщност е прекрасен часовников механизъм, в който може да се човърка и дори да се разглобява и сглобява наново. Човешкият разум бил в процес на набиране на сили да променя живота, както само армиите и бедствията можели до този момент. Затова най-видният жител на Дъблин смятал, че трябвало непременно да се погледне сурово, за доброто на вселената, на големите маймуни, които изведнъж били започнали да мислят толкова мощно. Божи агънца, как ли пък не!

В „Пътешествията на Гъливер“ Суифт определя толкова високи критерии за сурово отношение към човешките същества, че повечето от нас можем да ги достигнем само по време на война, при това — за кратко. Той ни смалява, пикае върху нас, увеличава ни и поглежда във всичките ни гадни отверстия, насърчава ни да показваме глупостта и коварството си, отвратително ни състарява. На хартия ни подлага на всички унизителни изпитания, които въображението на писателя може да съчини. И какво научаваме за себе си в хода на тези експерименти, достойни за Аушвиц? Само едно, според героя на Суифт, капитан Гъливер: ние сме крайно отвратителни. Слава богу, можем да сме сигурни, че самият Суифт не мисли така, защото преди да позволи на Гъливер да ни обяви за по-лоши от помия, той го прави луд. Такъв трябва да е дълбокият смисъл на любовта на Гъливер към конете, тъй като Суифт не е изпитвал особено уважение към тези отнесени и вятърничави животни. Гъливер вече не е надеждният свидетел, какъвто е в Първа глава.

В гимназията имах една учителка, която ме уверяваше, че човек трябва да е поне малко луд, за да повтаря непрекъснато колко е гадна човешката природа, така както го прави Суифт. А Суифт го повтаря много преди Гъливер да полудее. Сега бих казал на тази учителка, ако още е жива, че повторението му е толкова неумолимо, че чак става смешно, каквото трябва да бъде, а Суифт ни преподава урок, не по-малко важен от този, че не сме агънца — готовността ни да се отвращаваме от себе си и от другите може би не е онзи пазител на цивилизацията, за който много от нас я приемат. Всъщност отвращението е може би най-големият унищожител на разума ни, на здравия ни разум — то може да ни накара да действаме във вреда на собствените си интереси, може да ни побърка.

Суифт не развива тази тема, това го прави историята от последните стотина години. Какво е накарало цивилизовани човешки същества да построят лагерите на смъртта? Отвращението. Какво ги е карало да бомбардират беззащитни градове, да измъчват затворници, да пребиват жените и децата си, да си пръскат мозъците? Отвращението. Да. Според мен „Пътешествията на Гъливер“ е забележителен опит да бъдем инжектирани със свръхдоза отвращение, за да развием имунитет към тази толкова опасна болест.

Настоящото издание на „Пътешествията на Гъливер“ за Клуб „Книга на месеца“ се основава на изданието на Оксфордския университет от 1971 година, под редакцията на Пол Търнър, преподавател по английска литература в Оксфорд. В онова издание има нещо, което липсва на сегашното — увод и стотици увлекателни бележки, написани от него. Препоръчвам това издание на всички, които търсят удоволствието да свържат разказа с приключенията и епохата на самия Суифт и които биха искали да участват в разсъжденията за достоверността на безкрайните лъжи на капитан Гъливер. Например мистър Търнър казва: „Пропорцията на лилипута е един инч към един фут в обикновения свят. Мог (Ф. Мог, «Сайънтифик Американ», т. CLXXIX, 1948) споменава някои биологични усложнения — един лилипут би имал много по-малко място за мозъчни клетки (следователно няма да е толкова умен) от едно шимпанзе; главата му ще е твърде малка, за да поддържа полезни очи; и ще му трябват осем пъти повече калории на унция телесно тегло, отколкото на обикновен човек — двайсет и четири хранения на ден, вместо три“. Що се отнася до великаните в Бробдингнаг, той пак цитира Мог, който „нарича човек, висок шейсет фута, «инженерен абсурд». Скелетът трябва да е значително видоизменен, за да поддържа теглото (около деветдесет тона) — по-къси крака, по-малка глава, по-дебел врат и по-масивно туловище (за да побере съответните вътрешни органи, необходими за функционирането на такава огромна машина)“. И така нататък.

Оправданието за подобно лишено от бележки издание, разбира се, е, че авторът, като всички автори, би искал книгата му да бъде харесвана сама за себе си. Ако призракът на Джонатан Суифт е сред нас, моята намеса като някой яху със сигурност му е много неприятна. Извинявам се. Освен присъствието ми в това издание, най-сериозното ми прегрешение е невъзможността да предам цялата ярост, радост и ирационалност, съпътствали създаването на този шедьовър. Докато възхвалявах здравия разум на „Пътешествията на Гъливер“, аз я изкарах прекалено здравомислеща.