Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Palm Sunday, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Кърт Вонегът

Заглавие: Цветница

Преводач: Герасим Й. Славов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 31 март 2014

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Колибри

ISBN: 978-619-150-310-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1093

История

  1. — Добавяне

10
Неудобство

Един приятел веднъж ми разказа за това, което той наричаше „екзистенциално бръмчене“, безпокойството, което ни движи, което никога не ни позволява напълно да се отпуснем. Веднъж опитал хероин. Каза, че веднага разбрал как прелъстява този наркотик. За първи път в живота си не му досаждало екзистенциалното бръмчене.

Аз бих описал бръмченето, което ме съпровожда през цялото време, като неудобство. По някакъв начин съм се опозорил.

Роднините ми в Индианаполис може би наистина смятат, че е така. Те не изпитват особен ентусиазъм от работата ми. Вече ви разказах за неприязънта на чичо Джон към нея. Що се отнася до чичо ми Алекс, посветих му „Сирените от Титан“, а той каза, че не можел да я чете. Според него битниците щели много да я харесат. Леля ми Ела, която притежаваше книжарница „Стюартс“ в Луисвил, Кентъки, не искаше да поръчва моите книги. Намираше ги за уродливи и не го криеше.

Единствената похвална рецензия, която съм получавал досега в родния си град, беше в броя от октомври 1976 година на „Индианаполис Магазин“, издание на Търговската камара. Тя започваше така:

 

 

Независимо дали харесват книгите му, или не (има и такива, които не ги харесват), повечето хора, които познават Кърт Вонегът-младши, са на мнение, че той е добър човек.

В Индианаполис неговите лели, братовчеди и старите му приятели го наричат Кей и пазят мили и живи спомени за него. Леля му Ърма Вонегът Линденер казва с обич: „Той е толкова добричък, страшно е мил“, а очите й грейват от обич, докато разказва за грижите, които е полагал за семейството през годините. Бил е в завидно добри отношения с чичо си, Алекс Вонегът… макар убежденията им коренно да се различават.

Огромната пропаст между старовремското благородство на роднините на Вонегът и неговият собствен съвременен начин на живот, мислене и писане не е отслабила обичта помежду им. Мисис Линднър, интелигентна, образована жена, признава, че не е чела „Закуска за шампиони“ и няма намерение да го прави. Някои от другите му книги също я озадачават, но гордостта й от постиженията му на голям писател не може да намалее заради разлика във възгледите…

 

 

За моите роднини още по-обиден от книгите ми е фактът, че съм разведен. В историята на семейството ми в Америка аз съм едва вторият човек, който се е развел. Когато се върнах в Индианаполис за погребението на чичо Алекс, в погребалното бюро „Фланър енд Бюканън“ една моя братовчедка, с която навремето бяхме много близки, ми обърна гръб, защото не съм останал с първата си жена, въпреки всички трудности.

* * *

Единственият друг Вонегът, който се е развеждал, е чичо ми Уолтър, също първи братовчед на баща ми. И той имал нахалството да си търси щастието в света на изкуството в Ню Йорк Сити, като сценичен актьор. Той бил протеже на най-видния романист на Индианаполис по онова време, Бут Таркингтън. Никога не съм виждал мистър Таркингтън, макар че известно време живеех само на една пряка от дома му на Норт Меридиан стрийт, в който почина през 1946 година. Използването му на чернокожи като хумористични елементи в някои от неговите разкази, независимо от добрите намерения на мистър Таркингтън, прави разказите му да изглеждат малко отживели днес.

Независимо от това, мистър Таркингтън, освен всичко останало беше и първокласен драматург, какъвто аз не съм, той гледал чичо Уолтър в любителски представления в Индианаполис и го накарал да дойде тук в края на двайсетте години, което чичо Уолтър направил.

Той веднага пожънал успех във второстепенни роли, например участвайки с Хъмфри Богарт във „Вкаменената гора“. Съпругата му Марджъри също се справяла добре като второстепенна актриса и чичо Уолтър, леля Марджъри и двете им деца, Уолтър-младши и Ърма, участвали заедно в единствената комедия на Юджийн О’Нийл, „Пустинните земи“, с участието на Джордж М. Кохан. Представете си само — четирима Вонегът наведнъж в постановка на Бродуей.

Първия път, когато дойдох да работя в Ню Йорк като възрастен, като пиар на „Дженеръл Електрик“ със седалище в Скенектади, по-възрастните хора често ме питаха дали не съм роднина на Уолтър и Марджъри Вонегът. Помнеха ги като актьори и бонвивани. Пиеха много. Пиеха алкохол в нелегалните барове и можеха да разказват истории за гангстерите, които познавали.

Разведоха се, защото Марджъри се влюби в Дон Маркуис, създателят на Арчи и Мехитабел. Маркуис тогава не беше женен и тя се омъжи за него.

Към края на трийсетте години чичо Уолтър трудно получаваше роли, отчасти заради пиенето си, така че той се прибра в Индиана с нова съпруга, красива млада актриса на име Розали, която семейството така и не прие. Построиха си малка къщичка в една градина в северната част на Индиана, собственост на овдовялата майка на чичо Уолтър. Там си живееха, пиеха много и говореха как ще си направят собствена малка трупа в пустошта, както често говорят пропилите се бивши актьори и актриси.

Скоро след това умряха.

* * *

Джейн Кокс Вонегът и аз, влюбени от деца в Индианаполис, се разделихме през 1970 година след брак, продължил двайсет и пет години по стандартните мерки. Още сме добри приятели, както се казва. Също като толкова много други двойки днес, които вече не са двойки, и ние преминахме през някакво ужасно, неизбежно премеждие, което не бяхме в състояние да проумеем. Също като шестте ни деца, и ние бяхме току-що пристигнали на тази планета и правехме всичко по силите си. Така и не разбрахме какво ни е застигнало. Не беше друга жена, не беше и друг мъж.

Събудихме се в две линейки, тръгнали към различни болници, така да се каже, и повече не успяхме да се съберем. Да, живи бяхме, но бракът ни беше мъртъв.

А той не беше като Лазар.

Дълго време този брак беше добър, след което вече не беше. Там някъде дойде и шокът от това, че децата ни вече нямаха нужда от нас. И двамата трябваше да си намерим други важни наглед задачи и други неотложни причини да работим и да се притесняваме. Аз обаче започнах да обяснявам, нарушавайки правилото, което винаги налагам, когато преподавам писане: „Можете само да кажете какво се е случило. Ще бъдете изхвърлени от този курс, ако сте толкова арогантни, че да си въобразявате, че можете да ми кажете защо се е случило. Не го знаете. Няма как да го знаете“.

* * *

Така че аз изпитвам неудобство от провала на първия ми брак. Неудобно ми е от начина, по който по-възрастните ми роднини приемат книгите ми. Само че изпитвах неудобство още преди да се оженя или да напиша книга. Може би обяснението се крие в един лош сън, който сънувам, откакто се помня. В този сън знам, че много отдавна съм убил една възрастна жена. Оттогава живея примерен живот.

Само че сега полицията е дошла да ме прибере, с неоспорими доказателства за моето престъпление. В общи линии, това е сюжетът на „Престъпление и наказание“ от Достоевски, разбира се. Освен това, по някакво съвпадение, двамата с Достоевски сме родени на една дата.

* * *

Възможно ли е тази жена да е майка ми? Попитах един психиатър. Тя каза, че жената може дори да не е жена. Може да е мъж.

Отидох при един хиндуист, за когото се смяташе, че има окултни сили. Отговорих на обявата му във „Вилидж Войс“, в която предлагаше срещу заплащане да казва на хората какви са били в предишните си животи. Питах го дали някога съм убивал някого в някой друг живот. Той отговори, че съм живял само веднъж преди и най-високият ми сан е бил оръженосец на рицар в Северна Европа. Всъщност, без да искам, съм бил убил едно дете. Моят рицар, аз и още някакви хора сме били яздели през едно село и по някакъв начин детето било попаднало под копитата на коня ми.

— Не е било по ваша вина — каза гадателят.

Въпреки това.

* * *

Много време след като започнах да сънувам този сън, написах един разказ за списание „Лайф“ за масов убиец в Провинстаун, Масачузетс. Той и дъщеря ми Едит се познаваха. Името му беше Тони Коста.

Беше признат за виновен и луд. Затвориха го в „Бриджуотър“, институция за луди престъпници в Масачузетс, недалеч от Провинстаун. Там е бил и бостънският удушвач. Тони Коста и удушвачът убивали само жени. Тони Коста убивал млади, авантюристично настроени жени на възраст за женене, които не се страхували да отидат някъде с един приличен на вид непознат. Удушвачът убивал всякакви жени, които можел да хване насаме.

Тони Коста и аз си разменихме няколко писма, след като го затвориха. Накрая той се обеси. Посланието в писмата му до мен беше, че човек, който толкова се старае да бъде добродетелен, колкото той, не би могъл да нарани и муха. Той го вярваше.

* * *

Това чувство ми е познато.

* * *

Дали някога съм убивал, дори и на война? Не ми е известно. Може да съм забравил. Чакам полицията.