Кърт Вонегът
Цветница (5)

4
Триаж^[1]

Получих някакво образование по химия, а също и по биология и физика, в Университета „Корнел“. Справях се зле и скоро забравих всичко, на което се опитваха да ме научат. Армията ме изпрати в Технологичния институт „Карнеги“ и в Университета на Тенеси да уча машинно инженерство — термодинамика, механика, използване на механични инструменти и така нататък. Пак се справих зле. Свикнал съм да се провалям, да бъда най-слабият студент във всеки випуск.

Един мой братовчед от Индианаполис, с когото бяхме съученици в гимназията, се справяше много зле в Мичиганския университет, докато аз се справях зле в „Корнел“. Баща му го попита какъв е проблемът и според мен той му даде възхитителен отговор: „Не знаеш ли, татко? Аз съм тъп!“. Това беше истината.

Справях се лошо и в армията, където бях нелепо висок редник в продължение на трите години служба. Бях добър войник, изключително смъртоносен стрелец, но никой не се сети да ме повиши. Научих всички танци на маршировката. Никой в армията не можеше да танцува по-добре от мен в строя. Ако има трета световна война, още съм достатъчно чевръст пак да танцувам.

* * *

Да, бях посредствен и във Факултета по антропология на Чикагския университет след Втората световна война. Както навсякъде, и там се практикуваше триаж. Имаше такива студенти, които със сигурност щяха да станат антрополози, и най-обаятелните преподаватели старателно се грижеха за тях. Втората група студенти, по мнението на преподавателите, можеха и да станат посредствени антрополози, но по-вероятно беше успешно да използват наученото за хомо сапиенс в някоя друга област, например медицина или право.

Третата група, в която попадах и аз, спокойно можеха да са мъртви… или да учат химия. Дадоха ни за научен ръководител най-неприятния преподавател, нехабилитиран и обосновано параноичен. Работата му приличаше на тази на келнера Мепуле от разказите на Лудвиг Бемелманс^[2] за измисления хотел „Сплендид“. Мепуле обслужвал масата до кухнята и неговият специалитет бил да се погрижи определени гости на ресторанта в хотела повече да не стъпват там.

Този мой ужасен научен ръководител със сигурност беше най-интересният и най-поучителният преподавател, когото някога съм имал. Лекциите в неговите курсове бяха глави от книгите, които той пишеше за механизмите на социалната промяна, които, както се оказа, никой никога нямаше да публикува.

След като напуснах университета, му гостувах всеки път, когато ходех по работа в Чикаго. Изобщо не ме помнеше и посещенията ми май го дразнеха, особено ако споделях чудесните новини, че са ме публикували тук-там.

Една вечер в Кейп Код, докато бях пиян, смърдящ на иприт с рози и звънях на старите приятели и неприятели, какъвто навик имах тогава, се обадих на любимия ми стар научен ръководител. Казаха ми, че бил умрял — мисля, че беше на около петдесет години. Погълнал бил цианид. Не беше публикувал. И беше загинал.

Искаше ми се да имам някоя негова непубликувана статия за механизмите на социалната промяна, която да включа в моя колаж сега.

Не му споменавам името, защото ми се струва, че не би искал да го види тук.

Нито където и да било.

* * *

Майка ми, която също се самоуби и не дочака дори първото от единайсетте си внучета, също не би искала да види името си, където и да било, мисля си аз.

* * *

Дали ме е яд, че са ме подлагали на триаж? Радвам се, че ме подложиха в университета, а не в някой полеви медицински пункт зад фронтовата линия. Можех да свърша като нелепо висок редник, захвърлен в някоя снежна пряспа пред палатката, докато лекарите вътре оперират онези, които имат поне петдесет на петдесет шанс да оцелеят. Защо да губят време и плазма за един пътник?

По-късно аз също съм практикувал триаж в университетска обстановка — в писателски курсове в Университета на Айова, в „Харвард“, в „Сити Колидж“.

Една трета от всеки курс бяха трупове, поне според мен. Нещо повече, бях прав.

Такова име определено е по-подходящо за тази планета, отколкото Земя, защото дава на хората, дошли за пръв път, по-точна представа какво да очакват — триаж.

Добре дошли на Триаж.

* * *

В края на краищата каква е ползата от планета на име Земя, ако не притежаваш земя?

* * *

Нека да завършим с по-жизнерадостна нотка, с едно есе, което написах през май 1960 година по молба на „Интърнешънъл Пейпър Къмпани“. Тази фирма, по очевидни причини, се надява американците да продължават да четат и пишат. Затова се обърна към разни известни личности да напишат брошури, които да се разпространяват безплатно сред всички, жадуващи да четат и пишат по малко — как да обогатим речника си, как да напишем успешно делово писмо, как да търсим в библиотеката и прочее.

Предвид факта, че почти се провалих с химията, машинното инженерство и антропологията, а и никога не съм посещавал курсове по литература и композиция, бях избран да пиша за литературния стил. Приех с огромно удоволствие. Само че трябва пак да се върна към нерадостната тема за триажа, тъй като есето ми не беше предназначено за последната една трета от потенциалните писатели, топлите трупове, нито за горната една трета — онези, които, така или иначе, вече са или ще бъдат прекрасни автори.

Есето ми е за средната една трета и звучи така:

Вестникарските репортери и авторите на технически текстове са научени да не разкриват почти нищо за себе си в своите произведения. Това ги прави чудаци в света на писателите, защото почти всички останали, омазани в мастило нещастници на този свят разкриват на читателите много неща за себе си. Наричаме ги откровения, случайни или умишлени — елементи на литературния стил.

За нас, читателите, тези откровения са увлекателни. Казват ни какво представлява човекът, с когото прекарваме времето си. Невеж или информиран е писателят, луд или с всичкия си, глупав или умен, нечестен или почтен, скучен или забавен?… И прочее, и прочее.

Когато пишете думи на хартия, помнете, че най-ужасното откровение, което можете да направите за себе си, е, че не знаете какво е интересно и какво — не. Нима самите вие не определяте отношението си към писателите най-вече по онова, което решават да ви разкрият, или по онова, което ви карат да мислите? Случвало ли ви се е да се възхищавате на някой празноглав писател заради степента, в която владее езика? Не.

Ето защо собственият ви успешен литературен стил трябва да започне от интересните идеи в главата ви. Намерете тема, която ви вълнува и която чувствате със сърцето си, че ще вълнува и другите. Именно това истинско чувство, а не игрите ви с езика, ще бъде най-завладяващият и най-привлекателният елемент на вашия стил.

Не ви карам да пишете роман, между другото, макар че няма да съжалявам, ако го напишете, стига нещо истински да ви вълнува. Петиция до кмета за дупката на улицата пред дома ви или любовно писмо до момичето от съседния вход ще свършат работа.

Само че не говорете несвързано.

Що се отнася до използването на езика, не забравяйте, че двама от големите майстори на нашия език, Уилям Шекспир и Джеймс Джойс, са писали изречения, които са почти детински, макар темите им да са изключително дълбоки. „Да бъдеш или да не бъдеш?“, пита Шекспировият Хамлет. Най-дългата дума е от пет букви. Когато Джойс е енергичен, той съставя изречения, сложни и блестящи като огърлица на Клеопатра, но любимото ми изречение в неговия разказ „Евелин“ е следното: „Тя беше уморена“. На това място в разказа никакви други думи не могат да разбият сърцето на читателя като тези.

Простотата на езика е не само достойна за уважение, но може би дори свещена. Библията започва с изречение, което е по силите на всеки по-буден четиринайсетгодишен младеж: „В начало Бог сътвори небето и земята“.

Възможно е и вие да сте в състояние да правите огърлици за Клеопатра, образно казано. Но вашето красноречие трябва да се подчинява на идеите в главата ви. Трябва да се ръководите от следното правило: Ако едно изречение, независимо колко е прекрасно, не представя темата ми по нов и полезен начин, трябва да го махна. Ето как звучи същото правило, перифразирано за разказа, за белетристиката: Никога не използвайте изречение, което не казва нещо за героя или не развива действието.

В стила на писане, който е най-естествен за вас, със сигурност ще отеква речта, която сте чували като деца. Английският е третият език на писателя Джоузеф Конрад и всичко онова, което ни се струва пикантно в неговата употреба на английския, несъмнено е оцветено от първия му език — полския. Голям късметлия е писателят, израснал в Ирландия, защото английският, който се говори там, е много забавен и музикален. Аз израснах в Индианаполис, Индиана, където обикновената реч звучи като лентов трион, режещ поцинкована ламарина, и използва речник, беден на орнаменти като френски ключ.

В някои от по-отдалечените котловини на Апалачия децата все още растат, слушайки песни и поговорки от елизабетинската епоха. Така е, а и много американци растат, слушайки език, различен от английския, или такъв английски диалект, който повечето американци не разбират.

Всички тези разновидности на езика са прекрасни, както са прекрасни и различните видове пеперуди. Независимо кой е първият ви език, трябва да го цените през целия си живот. Ако се окаже, че това не е стандартният английски, и ако този език прозира, когато пишете на стандартен английски, резултатът обикновено е очарователен, като много красиво момиче, на което едното око е зелено, а другото — синьо.

Установих, че най-много вярвам на собствените си писания, а и другите също им вярват най-много, когато звуча най-вече като човек от Индианаполис, какъвто съм. Каква алтернатива имам? Онази, която учителите яростно препоръчват и със сигурност са я налагали и на вас — да пиша като образован англичанин отпреди повече от век.

Някога много се ядосвах на такива учители, но вече не го правя. Сега разбирам, че всички тези вехти съчинения и разкази, с които трябваше да сравнявам собствените си работи, не бяха великолепни заради своята отживялост или своята чуждоземност, а защото казваха точно това, което авторите им са искали да кажат. Моите учители искаха да пиша точно, винаги да избирам най-ефективните думи и да ги свързвам недвусмислено, строго, като части на машина. В края на краищата учителите не искаха да ме превърнат в англичанин. Надяваха се, че ще стана разбираем и следователно — разбран.

Така се приключи с мечтата ми да правя с думите това, което Пабло Пикасо е правил с боите, или това, което много идоли на джаза са правили с музиката. Ако нарушавах правилата на правописа, ако карах думите да означават това, което аз исках, и ако ги нижех безразборно, просто нямаше да бъда разбран. Затова и вие по-добре избягвайте да пишете в стила на Пикасо или на джаза, ако имате да казвате нещо смислено и искате да ви разберат.

Ако само учителите настояваха съвременните писатели да се придържат към литературните стилове на миналото, можехме съвсем основателно да не им обръщаме внимание. Само че и читателите настояват за същото. Те искат страниците ни да изглеждат по същия начин като страниците, които са виждали преди това.

Защо ли? Защото на самите тях им предстои трудна работа и имат нужда от цялата помощ, която можем да им осигурим. Трябва да разпознаят хиляди малки знаци по хартията и веднага да ги осмислят. Трябва да четат, което е толкова трудно изкуство, че повечето хора не го овладяват даже след като са преминали през основното училище и през гимназията, в продължение на дванайсет дълги години.

Затова тази дискусия, като всички дискусии за литературните стилове, трябва най-сетне да приеме, че стилистичните ни възможности на писатели не са нито многобройни, нито блестящи, след като нашите читатели се оказват толкова несъвършени творци. Нашата публика изисква от нас да сме изпълнени със съчувствие и търпение учители, стремящи се да опростяват и изясняват, докато ние самите предпочитаме да се реем високо над тълпата и да пеем като славеи.

Това е лошата новина. Добрата е, че ние, американците, сме управлявани от уникална Конституция, която ни позволява да пишем каквото си искаме, без страх от наказание. Така че най-смислената част от нашите стилове — изборът ни за какво да пишем — е неограничена.

Освен това живеем в егалитарно общество, така че няма причина да пишем като аристократи с класическо възпитание, освен ако не сме аристократи с класическо възпитание.

За дискусия на литературния стил в един по-тесен смисъл, в по-технически смисъл, ви препоръчвам „Елементите на стила“ от Уилям Стрънк-младши и Е. Б. Уайт (Макмилан, 1979). В нея има правила като това: „Причастният оборот в началото на изречението трябва да се отнася към граматическия подлог“ и прочее. Разбира се, Е. Б. Уайт е един от най-възхитителните литературни стилисти, които тази страна е родила до днес.

Освен това трябва да си дадете сметка, че никой не би се интересувал колко добре или колко зле се изразява мистър Уайт, ако той не казваше абсолютно завладяващи неща.