Кърт Вонегът
Цветница (10)

9
По-смешен на хартия от останалите

Бива ме повече от другите в моя занаят да се шегувам на хартия.

Не знам дали си заслужава, но това е речта ми по повод дипломирането на випуска във Фридонския колеж, Фридония, Ню Йорк, на 20 май 1978 година, която съдържа, наред с останалото, и някои от моите теории защо и как действат шегите:

„Говорителят на вашия випуск току-що каза, че й е омръзнало до смърт да чува: «Радвам се, че не съм младеж сега». Мога само да кажа: радвам се, че не съм младеж сега.

Президентът Бийл не искаше да има никакви отрицателни помисли в прощалното му слово до вас, затова ме помоли аз да направя следното съобщение: «Всички, които дължат такси за паркинга, следва да ги заплатят, преди да напуснат сградата, в противен случай ще си имат неприятности с академичните справки».

Когато бях малък, в Индианаполис имаше един хуморист на име Кин Хъбард. Всеки ден той пишеше по няколко реда за «Индианаполис Нюз». Индианаполис има нужда от всеки хуморист, до когото може да се добере. Често пъти той беше духовит като Оскар Уайлд. Беше казал например че Сухият режим е по-добър, отколкото изобщо да не съществува алкохол. Беше казал, че който е измислил слабоалкохолната бира, явно е бил доста слаб. Беше казал, че бедността не е порок, но спокойно би могла да бъде. Веднъж отишъл на една церемония по дипломирането и после заявил, че според него би било по-добре важните неща да се разпределят в рамките на четирите години, вместо да се оставят за самия край.

Е, предполагам, че тук, във Фридония, истински важните неща са били разпределени в четирите години и сега нямате особена нужда от мен. В такъв случай имам късмет. В общи линии, имам да ви казвам само едно нещо — това със сигурност е краят на детството. «Много съжалявам», както казваха по време на Виетнамската война.

Може би сте чели романа на Артър Ч. Кларк «Краят на детството», един от малкото шедьоври в областта на научната фантастика. Всички останали са написани от мен. В романа на Кларк човечеството внезапно претърпява забележителна еволюционна промяна. Децата стават много по-различни от родителите, не толкова във физическо, колкото в духовно отношение, и един ден те образуват нещо като колона от светлина, която се извива в спирала към вселената, а мисията й остава неизвестна. Така завършва книгата. Вие, завършващите студенти, обаче приличате много на родителите си и се съмнявам, че ще се отправите сред сияние към космоса, щом ви връчат дипломите. Много по-вероятно е да се отправите към Бъфало, Рочестър или Ийст Куог… или към Кохоуз.

А и предполагам, че всички вие ще искате пари и голяма любов, освен всичко друго. Ще ви кажа как да спечелите пари: работете много здраво. Ще ви кажа как да намерите любовта: носете хубави дрехи и се усмихвайте през цялото време. Научете текстовете на най-новите песни.

Какво друго да ви посъветвам? Яжте много трици, за да си набавяте необходимия хранителен обем. Единственият съвет, който съм получавал от моя баща, беше: «Никога не си пъхай нищо в ушите». Нали знаете, че най-малките костици на тялото ви се намират в ушите, както и усещането ви за равновесие. Ако бърникате в ушите си, може не само да оглушеете, но и да започнете непрекъснато да падате. Затова оставете ушите си на мира. Добре са си и така.

Не убивайте никого, дори и щатът Ню Йорк вече да не праща хора на електрическия стол за това.

Общо взето, това е всичко.

Едно от незадължителните неща, които бихте могли да направите, е да си дадете сметка, че сезоните са шест, а не четири. Поезията на четирите сезона е абсолютно сбъркана в тази част на планетата, което може би обяснява защо сме толкова потиснати през цялото време. Имам предвид, че много често пролетта не прилича на пролет, ноември не става за есен и така нататък. Ето каква е истината за сезоните — пролетта е май и юни. Какво по-пролетно от май и юни? Лятото е юли и август. Много е горещо, нали? Есента е септември и октомври. Виждате ли тиквите? Усещате ли миризмата на запалена шума? След това идва сезонът, наречен «заключване». Тогава природата гаси всичко. Ноември и декември не са зимата. Те са заключване. След това идва зимата, януари и февруари. Леле, колко са студени! Какво идва след това? Не е пролетта. Идва «отключване». Какво друго може да са жестокият март и малко по-милостивият април? Март и април не са пролетта. Те са отключване.

Още един незадължителен съвет — ако някога ви се наложи да държите реч, започнете с някой виц, ако знаете такъв. Дълги години търсех най-хубавия виц на света. Мисля, че вече го знам. Ще ви го кажа, но трябва да ми помогнете. Трябва да кажете: «Не», когато си вдигна ръката ето така. Става ли? Не ме разочаровайте.

Знаете ли защо сметаната е много по-скъпа от млякото?

(Публиката: «Не».)

Защо кравите никак не обичат да клечат върху толкова малки бутилки?

Това е най-хубавият виц, който знам. Навремето, когато работех в «Дженерал Електрик Къмпани» в Скенектади, трябваше да пиша речи за служители на фирмата. Включих вица за кравите и малките бутилки в речта на един от вицепрезидентите. Той си четеше речта и не беше чувал този виц. Не можа да спре да се смее и трябваше да го отведат от трибуната с кръвотечение от носа. Уволниха ме на следващия ден.

Как работят вицовете? Началото на всеки добър виц те предизвиква да се замислиш. Ние сме толкова простодушни животни. Когато ви попитах за сметаната, не можехте да се сдържите. Наистина се опитвахте да измислите логичен отговор. Защо пилето пресича улицата? Защо пожарникарите носят червени тиранти? Защо Джордж Вашингтон е погребан на склона на един хълм?

Втората част на вица обявява, че никой не ви кара да мислите, никой не иска да чуе прекрасните ви отговори. Вие изпитвате такова облекчение, че най-сетне има някой, който не иска от вас да проявявате интелигентност. Смеете се от радост.

Всъщност построих цялата тази реч по такъв начин, че да ви позволи да бъдете глупави, колкото си искате, без напрежение и без никакви наказания. Дори написах една много смешна песен по този повод. Липсва й музика, но тук сме затънали до гуша в композитори. Все ще се появи някой. Думите звучат така:

Сбогом, сбогом, моя Фридония,

Адиос, учители и пневмония.

Щом разбера къде е купонът,

ще ти звънна без ирония.

Толкова те обичам, Антония,

че ще ти купя арония.

Обичаш ме и ти, нали, Антония?

Нали виждате — опитвахте се да отгатнете следващата рима. Никого не интересува колко сте умни. Затова се смейте от облекчение.

Държа се толкова глупаво, защото много ви съжалявам. Толкова много съжалявам всички вас. Животът пак ще е много суров, веднага щом приключим тук. А най-полезната мисъл, която ще ни крепи, когато отново се възцари хаосът, е, че ние не принадлежим към поколения толкова различни, както се опитват да ни внушат някои, колкото ескимосите и аборигените в Австралия. Всички ние сме толкова близо едни до други във времето, че би трябвало да се възприемаме като братя и сестри. Имам няколко деца — шест, ако трябва да сме точни, — което със сигурност е твърде много за един атеист. Когато моите деца се оплакват от нашата планета, аз им казвам: «Млък! Самият аз току-що пристигам. За кого ме взимате, за Матусал ли? Мислите, че днешните новини ми харесват повече, отколкото на вас? Грешите».

Всички ние повече или по-малко живеем един и същи живот сега.

Какво искат малко по-възрастните хора от малко по-младите? Искат признателност, че са оцелели толкова дълго, често пъти проявявайки изобретателност, в трудни условия. Малко по-младите хора са непоносимо стиснати да покажат признателност за това.

Какво искат малко по-младите хора от малко по-възрастните? Повече от всичко, струва ми се, те искат да бъдат възприемани, на момента и без излишно суетене, като мъже и жени. Малко по-възрастните хора са непоносимо стиснати да ги възприемат по този начин.

Ето защо аз се нагърбвам със задачата да обявя настоящите абсолвенти за жени и мъже. Повече никой не бива да се отнася с тях като с деца. Нито пък те могат да се държат като деца — никога вече.

Това се нарича церемония за навлизане в пубертета.

Давам си сметка, че идва малко късно, но по-добре късно, отколкото никога. Всяко примитивно общество, изучавано някога, има церемония за навлизане в пубертета, по време на която бившите деца веднъж завинаги стават жени и мъже. Някои еврейски общности все още зачитат този старинен обичай, разбира се, и според мен извличат полза от него. Като цяло обаче, нашите ултрамодерни, свръхиндустриализирани общества са решили да премахнат церемониите за навлизане в пубертета, освен ако не броим издаването на шофьорска книжка на шестнайсетгодишна възраст. Ако искате да броите това за церемония за навлизане в пубертета, тя има една много странна особеност — пубертетът ви може да бъде отнет от съдия, дори да сте на петдесет и шест години като мене.

Друго събитие в живота на американските и европейските мъже, което може да се смята за церемония за навлизане в пубертета, е войната. Ако лице от мъжки пол се върне у дома след война, особено ако е сериозно ранено, всички са единодушни — той е истински мъж. Когато се прибрах в Индианаполис след Втората световна война в Германия, един мой чичо ми каза: «Боже мой, сега приличаш на мъж». Искаше ми се да го удуша. Ако го бях направил, щеше да е първият германец, убит от мен. Бях мъж още преди да отида на война, но той за нищо на света не искаше да го признае.

Допускам, че забавянето на церемонията за навлизане в пубертета на младите момчета в нашето общество е хитър план, макар и несъзнателно замислен, целящ да накара тези момчета да искат да отидат на война, независимо колко ужасна или несправедлива е тя. Разбира се, има и справедливи войни. Войната, на която нямах търпение да отида, се оказа от справедливите.

А кога едно лице от женски пол престава да бъде малко момиченце и става жена, с всички права и привилегии, произлизащи от това? Всички знаем отговора със сигурност — когато роди дете в брак, разбира се. Ако това първо дете е извънбрачно, тя все още е дете. Има ли нещо по-просто, по-естествено или по-очевидно от това — или пък, в наши дни и в нашето общество поне, по-несправедливо, по-неуместно или направо глупаво?

Май е по-добре за собствената ни сигурност да възстановим церемониите за навлизане в пубертета.

Не само обявявам настоящите абсолвенти за жени и мъже. С цялата ми дадена власт аз ги обявявам също така за кларкове. Повечето от вас знаят, сигурен съм, че всички бели хора на име Кларк са потомци на обитатели на Британските острови, които се отличавали с уменията си да четат и пишат. Разбира се, всеки чернокож на име Кларк най-вероятно е потомък на някой, който е бил принуден да работи без заплащане и без никакви права за някой бял човек на име Кларк. Интересен род е този Кларк.

Давам си сметка, че вие, завършващите, сте специалисти в някаква област. Само че вие сте прекарали по-голямата част от последните шестнайсет и повече години, учейки се да четете и пишете. Хората, които могат с лекота да четат и да пишат като вас, са чудеса и според мен ни позволяват да допуснем, че може би все пак сме цивилизовани. Ужасно е трудно да се научиш да четеш и пишеш. Отнема ти цяла вечност. Когато обвиняваме учителите в училище за ниските оценки по четене на учениците им, се държим така, сякаш това е най-лесното нещо на света — да научим някого да чете и пише. Опитайте някой път и ще видите, че е почти невъзможно.

Каква полза да си кларк, след като вече има компютри, кино и телевизия? Кларкуването, чисто човешко начинание, е свято. Машинарията не е. Кларкуването е най-дълбоката и ефективна форма на медитация, практикувана на тази планета, и далеч надминава халюцинациите на хиндуист на върха на някоя планина. Защо ли? Защото кларковете, умеейки да четат, могат да мислят с мислите на най-мъдрите и най-интересните умове в цялата история. Когато кларковете медитират, дори самите те да са с посредствен интелект, те го правят с мислите на ангели. Има ли нещо по-свято от това?

Толкова за пубертета и кларкуването. Останаха още две важни теми — самотата и скуката. Независимо на колко години сме, ние ще скучаем и ще сме самотни до края на живота си.

Самотни сме, защото нямаме достатъчно приятели и роднини. Човешките същества би трябвало да живеят в стабилни, големи семейства от по петдесет и повече души със сходни възгледи. За хората от племето ибо в Нигерия е нещо съвсем нормално да имат хиляда роднини, с които се познават доста добре. Когато се роди дете, то тръгва на дълго пътешествие, за да се запознае с всичките си роднини. Това нещо все още е доста разпространено в Европа, макар че числото хиляда е твърде високо за там. Когато ние или нашите прадеди сме пристигнали в Америка обаче, ние сме се съгласили, освен всичко друго, да се лишим от такива семейства. Такова решение е болезнено, нечовешко. В емоционално отношение то е ужасно скъпо.

Говорителят на вашия випуск изрази съжаление за разпадането на институцията на брака в тази страна. Бракът се разпада, защото семействата ни са прекалено малки. Един мъж не може да е цяло общество за една жена и една жена не може да е цяло общество за един мъж. Опитваме се, но едва ли е изненада, че мнозина от нас не издържат.

Затова препоръчвам на всички да станете част от всевъзможни организации, независимо колко нелепи са те, просто за да имате повече хора в живота си. Не е от особено значение дали повечето от членовете им са идиоти. Имаме нужда от множество всевъзможни роднини.

Що се отнася до скуката, немският философ Фридрих Вилхелм Ницше, умрял преди седемдесет и осем години, е казал следното: «Срещу скуката дори боговете са безсилни». Трябва да скучаем. Това е част от живота. Научете се да се справяте с нея или няма да сте онова, за което провъзгласих членовете на този дипломиращ се випуск — зрели жени и мъже.

Ще завърша, като отбележа, че списанията за публицистика, чиято работа е да знаят и разбират всичко, са установили, че тазгодишните випускници били апатични. Кръвта тече бавно във вените на тазгодишните випускници. Те имат нужда от «Геритол». Е, като човек от едно по-енергично поколение, с блясък в очите и пружинираща походка, нека ви кажа какво ни позволяваше през цялото време да се реем високо като хвърчила — омразата. През целия си живот съм имал кого да мразя — от Хитлер до Никсън, не че тези двамата могат да се сравняват по злодеяния. Вероятно е трагично, че човешките същества могат да черпят толкова енергия и ентусиазъм от омразата. Ако искате да се чувствате десет фута висок и сякаш можете да тичате сто мили без почивка, омразата върши много по-добра работа от кокаина. Хитлер възстанови Германия — една победена, банкрутирала, полумъртва от глад нация — само чрез омраза и нищо повече. Представяте ли си?

Затова ми се струва доста вероятно випуск 1978-а в Съединените американски щати всъщност да не е апатичен, а само да изглежда такъв на хората, свикнали да достигат екстаз чрез омраза. Членовете на випуск 1978 не са заспали, не са застинали, не са апатични. Те просто извършват експеримента да се справят без омраза. Омразата е липсващият им витамин и те много правилно са усетили, че в дългосрочен план той е точно толкова полезен, колкото и цианидът.

Това, което правят, е много вълнуващо и аз им пожелавам успех.“

* * *

Една от причините да трябва да съм по-смешен на хартия от повечето ми колеги е, че имам немско име, което не пропуска да напомни на всеки американец поне за милисекунда за германския враг в двете световни войни. На мен самия, военнопленник на германците, всяко немско име ми го напомня поне за същата милисекунда. Аз бях от нашите, нали помните?

Затова не е зле да казвам някой виц при първа възможност.

Разговарял съм с няколко германски ветерани от Втората световна война, които сега живеят в Америка, и всъщност съм ги харесвал. Те също бяха неописуемо смешни при първа възможност.

Възможно е и Марк Твен да е черпил част от енергията си на комик от същата неловкост. Все пак той е служил за кратко на Конфедерацията в най-кървавата война в американската история, а след това е заставал пред публика, платила да го види, в която, наред с другите, е имало и ветерани от Съюза със съпругите си.

* * *

Предимството на писателя, който умее да се шегува, е, че той или тя може да е наистина смешен, ако има нещо наистина смешно. Повечето съвременни американски романисти, особено онези, които са смятани за велики, тъй като книгите им са много дебели, не могат да са смешни дори когато трябва да са смешни. Затова те трябва през цялото време да се преструват, че се занимават с толкова сериозни неща, например с доброто и със злото, така че да не е възможно да има нищо смешно при тях. Затова произведенията им неизменно са мрачни като полицейски хрътки.

Книгите на шегаджиите са кратки, което е социален недостатък в епоха, в която литературната значимост се мери на килограм. Работата е там, че вицовете обясняват идеите толкова ефективно, че няма кой знае какво да се добави след поантата. Време е за нова идея… и за нов хубав виц.

* * *

Веднъж попитах моя приятел Джо Хелър какво прави. Той каза, че имал идея за нова книга. Казах му, че една идея изобщо не стига за цяла книга. Казах го, защото той е смешен писател.

Ако беше сериозен писател, щях да кажа, че една идея е предостатъчна за трилогия.

* * *

Най-лошото за един писател, който умее да се шегува, разбира се, както посочи Джеймс Търбър от Кълъмбъс, Охайо, в едно есе преди години, е следното: без значение за какво става дума, шегаджията винаги ще се стреми да каже нещо смешно.

* * *

Някой отракан млад критик скоро ще използва този цитат срещу мен, мислейки ме за прекалено тъп да си дам сметка, че сам съм се обрекъл, прекалено невеж да разбера, че, без да искам, сам съм посочил големия си недостатък.

Често търсят моя съвет млади писатели, които искат да са прочути и приказно богати. Най-доброто, което мога да им предложа, е следното:

С възможно най-убедителния вид на полицейска хрътка обявете, че работите по дванайсет часа на ден над шедьовър. Внимание: всичко е загубено, ако се усмихнете.