Кърт Вонегът
Цветница (17)

16
Безкористна защита на един нацистки привърженик

В една от миналите глави споменах за бурите в главата на Джак Керуак, когато се запознах с него, или по-точно, когато беше непознаваем — в края на живота му. Разбира се, трябва да бъде съжаляван и да му бъде простено за всичко, което каза, докато бушуваха гръмотевиците и светкавиците.

В този случай обаче имаме писател, на когото не само му минаваха отвратителни мисли от време на време, но понякога и действаше в съответствие с тези отвратителни мисли, и комуто, както много хора са ми заявявали категорично, не може да бъде простено. Случва се хората да не могат да четат произведенията му не заради написаното на страниците им, а заради непростимите неща, които е казал и написал другаде.

Самият той често е казвал, по един или друг начин като презрян от всички старец и военнопрестъпник, че няма за какво да се извинява, а опрощението би било поредната обида от страна на тъпаците.

Той нямаше да ме хареса. Доказателство за това е, че не обичаше особено човешките същества. Обичаше котката си, която постоянно мъкнеше нагоре-надолу като бебе.

Смяташе себе си най-малкото за равен на всеки жив писател. Чух, че веднъж бил казал за Нобеловата награда: „Всеки омазан с вазелин гъз в Европа има по една. Къде е моята?“.

При все това, без никаква финансова изгода на хоризонта и давайки си сметка как много хора ще повярват, че споделям същите гнусни идеи, аз натрапчиво продължавам да твърдя, че в този човек имаше и добри черти. А името ми е плътно свързано с неговото в изданието на „Пенгуин“ с меки корици на последните му три книги, „От замък в замък“, „Север“ и „Ригодон“. Името ми е на всяка от трите корици: „С нов увод — пише там — от Кърт Вонегът-младши“.

Уводът към всяка от трите книги гласи следното:

Той проявяваше извънредно лош вкус, тъй като разполагаше с всички преимущества на образованието, ставайки лекар, и беше обиколил Европа, Африка и Северна Америка, но въпреки това не написа и една фраза, която да подскаже на другите хора с подобни преимущества, че може да е джентълмен.

Така и не разбра, че на аристократичната сдържаност и изострена чувствителност, независимо дали наследени, или придобити, се дължи голяма част от блясъка на литературата. Според мен той е открил по-висша и по-ужасна литературна класа, пренебрегвайки осакатения речник на дамите и господата, използвайки вместо него по-изчерпателния език на отраканите и изтормозени гамени.

Всеки писател му е задължен, както и всеки друг, интересуващ се от обсъждането на човешките животи в тяхната цялост. Чрез грубостта си той демонстрира, че може би половината от всички преживявания, животинската половина, остава скрита зад доброто възпитание. Никой почтен писател или оратор не би искал пак да е възпитан.

Селин е възхваляван като стилист. Той самият се надсмива над безкрайно повтарящия се типографски трик, който прави всяка написана от него страница моментално разпознаваема като негова: „Аз и моето многоточие… така нареченият мой оригинален стил… всички истински писатели ще ви кажат какво е това…“.

Доколкото знам, единствените писатели, които се възхищават на този стил достатъчно, за да го имитират, са авторите на клюкарски рубрики. Харесва им как изглежда. Харесва им усещането за спешност, което, волю-неволю, придава на всяка информация.

Без кой знае каква помощ от страна на ексцентричната си типография, Селин според мен ни дава в романите си най-хубавата история за пълното рухване на западната цивилизация в две световни войни, пред погледите на ужасно уязвими обикновени хора. Тази история трябва да се чете по реда, по който е писана, тъй като във всеки том умишлено се споменават предходните.

А резонаторът на тази сложна система от екове във времето е първият роман на Селин, „Пътешествие до края на нощта“, издаден през 1932 година, когато авторът е бил на трийсет и осем години. Важно е читателят на която и да е от книгите на Селин да чувства в сърцето си онова, което Селин е знаел много добре — литературната му кариера била започнала с шедьовър.

Читателите също така могат да установят, че преживяванията им омекват и се задълбочават, ако се замислят, че авторът е бил лекар, избрал да лекува предимно бедни пациенти. За него било нещо обичайно да не му плащат. Истинското му име, между другото, е Луи-Фердинан Огюст Детуш.

Може и да не е съчувствал на бедните и беззащитните, но със сигурност им е отделил огромна част от времето си и от изумлението си. И не ги е обиждал със схващането, че смъртта по някакъв начин облагородява… нито пък избиването.

Оказва се, че двамата с Ърнест Хемингуей умират в един и същи ден, на 1 юли 1961 година. И двамата са герои от Първата световна война. И двамата заслужават Нобелова награда, Селин — дори само за първата си книга. Селин не я получава, за разлика от Хемингуей. Хемингуей се убива, а Селин умира от естествена смърт.

Остават само книгите им.

И постепенно избледняващият позор на Селин.

След години на безкористна и често пъти блестяща служба на човечеството в литературата и медицината, той се разкри като яростен антисемит и привърженик на нацизма. Това се случи в края на трийсетте години. Не съм чувал друго обяснение, освен че е бил леко умопомрачен. Той никога не е твърдял, че е бил луд, нито пък е бил освидетелстван от лекар.

Във всеки случай е бил достатъчно с всичкия си, за да изключи на практика изцяло расизма и грапавите си политически възгледи от романите си. Антисемитизмът се мярка тук-там, обикновено в контекста на пълното му обсебване от всички разновидности на коварните и глупави човешки същества.

Ако има някакво значение, той е написал следните думи само няколко дни преди да умре: „Твърдя, че Израел е истинско отечество, което с радост приема децата си у дома, а моята страна е един кенеф…“.

Думите му предизвикват презрение във всекиго, който е страдал от антисемитизъм. Също и амнистията и реабилитацията, получени от френското правителство през 1951 година. Преди това е бил наказван с тежки глоби, затвор и изгнание.

Що се отнася до думите, които цитирах, в края на краищата те не са нито извинение, нито желание за прошка. Те изразяват завист и още нещо.

Тъй като той е наказан и мъртъв и тъй като нацисткият кошмар отдавна е минало, може би най-сетне е възможно да се потърси някаква изопачена почтеност в отказа му да говори за разкаяние или да поднесе каквото и да е извинение. Другите нацистки колаборатори, каквито има десетки хиляди във Франция и милиони в цяла Европа, са пълни с истории как са били принуждавани да постъпват толкова лошо и какви смели действия са предприемали като съпротива и саботаж, рискувайки живота си.

Според Селин подобни лъжи бяха смешни по един много грозен начин.

Всеки път, когато се опитвам да пиша за Селин, имам страховито главоболие. И сега имам. Иначе главата никога не ме боли.

В края на войната той се отправя към центъра на Холокоста — Берлин.

Знам кога започна да ми влияе. Бях доста над четирийсетте, когато го прочетох. Един приятел беше поразен, аз не знаех нищо за Селин и бях посветен с „Пътешествие до края на нощта“, което ме смая. Включих го в курса по изучаване на романа, който водех в Университета на Айова. Когато дойде време да изнеса двучасова лекция за книгата, установих, че няма какво да кажа.

Така или иначе, тази книга проникна в костите ми, ако не и в ума ми. И едва сега разбирам какво съм взел от Селин и съм включил в романа, който пишех тогава, озаглавен „Кланица 5“. Всеки път, когато някой герой умираше в тази книга, изпитвах желание да кажа: „Така е то“. Това ядоса много критици, а и на мен ми се струваше капризно и досадно. Но просто трябваше да се каже.

Беше тромав начин да се каже онова, което Селин успяваше да внуши много по-естествено във всичко, написано от него, а именно: „Смъртта и страданието изобщо не са толкова съществени, колкото ми се струва на мен. Тъй като са нещо съвсем обичайно, това, че ги възприемам толкова сериозно, явно означава, че съм луд. Трябва да опитам да съм по-нормален“.

Което отново ни връща при старата ни приятелка лудостта. Селин понякога твърди, че му е правена трепанация през Първата световна война поради рана в главата. Всъщност според увлекателния му биограф Ерика Островски („Очевидният воайор“, издателство „Рандъм Хаус“, 1971) той е бил ранен в дясното рамо. А в последния си роман „Ригодон“ той разказва, че е ударен в главата от тухла по време на едно въздушно нападение над Хановер. Затова може да се твърди, че от време на време е смятал за нужно да обяснява главата си, която много хора са смятали за не съвсем нормална.

На него самия може би главата му е опротивявала понякога и мисля, че мога да се досетя какъв е бил основният й недостатък. Според мен й е липсвал буферният механизъм, който имат повечето от нас, предпазващ да не ни погълне същинската невероятност на живота.

Така че може би стилът на Селин не е толкова случаен, колкото мислех. Може да е било неизбежно, ако умът му е бил толкова беззащитен. Може да не е имал друг избор, както ако беше попаднал под артилерийски обстрел, освен да възклицава, да възклицава и пак да възклицава.

Само че произведенията му не могат да бъдат наречени триумф на човешкото въображение. Почти всичко, за което възклицава, наистина се е случвало.

Беше чудесен по отношение на изобретателите и машините.

Започнах това есе с надписа на гроба му. Ерика Островски го нарича „сбито описание на един двойствен живот“.

Браво на нея.

Той очакваше произведенията му да продължат да живеят. Малко преди да умре, той се описваше по следния начин: „… с ваше позволение, писател, страхотен стилист, живото доказателство — сложиха ме в «Плеядата» редом с Лафонтен, Клеман Маро, Дю Беле… да не споменавам Рабле и Ронсар… само за да ви покажа, че не се притеснявам… след два-три века ще помагам на децата да изкарат гимназията…“.

По времето, когато пиша — есента на 1974 година, — дори на обикновените хора с техните безотказно функциониращи буфери им е станало ясно, че животът всъщност е точно толкова опасен, коравосърдечен и ирационален, колкото го описва Селин. Остава въпросът дали разполагаме с два-три века, за да подготвим цивилизацията за изучаването на Селин в гимназията.

Дотогава, ако този ден изобщо настъпи, подозирам, че ние, писателите, ще поддържаме неговата репутация. Особено сме поразени и сме просветени от думите му. Главите ни са замаяни от благодарност.

Чувал съм предположения, че Селин може да оцелее много по-дълго на английски, отколкото на френски — по технически, а не по политически причини. Доводът е, че уличният френски на Селин бил толкова свързан с конкретно време и място, че голяма част от него била неразбираема за французите.

Онези, които са го превеждали на английски обаче, са използвали много по-устойчиви грубости, които, с божията помощ, ще бъдат ясни и след сто години.

Както казах, идеята не е моя. Чух я някъде и я предавам нататък. Ако се окаже вярна, елементарната литературна справедливост ще изисква преводачите на Селин да бъдат признати за негови съавтори. Преводът е много важен.

Има поне един важен документ от Селин, който е изчерпан на английски. Би било твърде педантично от моя страна да кажа, че той не е писан от Селин, а от д-р Детуш. Това е докторската дисертация на Детуш, „Животът и делото на Игнац Филип Земелвайс“, за която получава бронзов медал през 1924 година. Писана е във време, когато една медицинска дисертация все още е можела да бъде хубава литература, тъй като невежеството по отношение на болестите и човешкото тяло е изисквало медицината да бъде изкуство.

Така че младият Детуш, в духа на героизацията, разказва за безполезната и научнообоснована битка на един унгарски лекар на име Земелвайс (1818–1865) да предотврати разпространението на родилна треска в родилните отделения на виенските болници. Жертвите били бедни хора, тъй като собствениците на прилични домове предпочитали да раждат вкъщи.

Смъртността в някои отделения била изумителна — над 25 процента. Земелвайс стигнал до извода, че майките биват убивани от студентите по медицина, които често идвали в отделенията направо след дисекцията на трупове, гъмжащи от болести. Успял да го докаже, като накарал студентите да си мият ръцете със сапун и вода, преди да докоснат родилката. Смъртността рязко намаляла.

Завистта и невежеството на колегите на Земелвайс обаче станали причина да го уволнят и смъртността отново се повишила.

Според мен урокът, който Детуш научил от тази истинска история, ако вече не го е знаел от бедното си детство и времето, прекарано в армията, е, че светът се управлява от суетата, а не от мъдростта.