Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Корморан Страйк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cuckoo’s Calling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
NMereva (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Робърт Галбрейт

Заглавие: Зовът на кукувицата

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 03.02.2014

Редактор: Татяна Джокова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Татяна Джокова

ISBN: 978-619-150-299-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7499

История

  1. — Добавяне

5

Страйк се обърна към Робин, която отново беше седнала зад компютъра. Кафето му бе поставено до усърдно подредените купчинки с пощата върху бюрото.

— Благодаря ти — каза той, като отпи. — И за бележката също. Защо работиш по заместване?

— Какво имате предвид? — попита тя подозрително.

— Пишеш грамотно и с правилна пунктуация. Бързо схващаш. Проявяваш инициатива… Всъщност откъде се взеха чашите и подносът? Кафето и бисквитите?

— Взех ги назаем от господин Крауди. Обещах да му ги върнем до обед.

— Господин кой?

— Господин Крауди, съседът долу. Графичният дизайнер.

— И той ти ги даде ей така?

— Да — отвърна тя и добави за оправдание: — След като предложихте кафе на клиента, трябваше да му го поднесем.

Използването на множествено число бе като леко потупване по рамото на самочувствието му.

— Такава ефикасност надминава всичко, предлагано ми от „Временни кадри“ досега, от мен да го знаеш. Прощавай, че все те наричах Сандра, така се казваше последното момиче. Как е истинското ти име?

— Робин.

— Робин — повтори той. — Лесно ще е за помнене[1].

Мина му през ума да направи шеговита връзка с Батман и надеждния му партньор, но нескопосаната смешка замря на устните му, когато лицето й силно порозовя. Със закъснение осъзна, че невинните му думи можеха да бъдат изтълкувани като твърде неуместни. Робин отново завъртя стола си към монитора на компютъра и сега Страйк виждаше само ръба на пламналата й буза. В един смразяващ миг на общо сконфузване стаята сякаш се смали до размерите на телефонна кабина.

— Ще изляза за малко — каза Страйк, остави недокоснатото си кафе, с рачешка походка заотстъпва към вратата и откачи палтото си, висящо до нея. — Ако някой се обади…

— Господин Страйк… Преди да тръгнете, мисля, че трябва да видите това.

Все още зачервена, Робин взе от купчината с отворени писма до компютъра яркорозов лист за писма и плик в същата цветова гама, които бе поставила в прозрачен джоб. Когато ги вдигна насреща му, Страйк забеляза годежния й пръстен.

— Това е смъртна заплаха — съобщи тя.

— А, да — рече небрежно Страйк. — Не го мисли. Идват такива поне веднъж седмично.

— Но…

— Праща ги недоволен бивш клиент. Малко е нередовен. Смята, че ме отклонява от следата, като използва такава хартия.

— Не е ли редно да ги покажете в полицията?

— Та да им дам повод да се посмеят ли?

— Няма нищо смешно, това е заплаха за живота ви! — възрази тя и Страйк осъзна защо бе поставила писмото и плика в джоб. Почувства се леко трогнат.

— Сложи го в архива при другите — нареди той и й посочи кантонерката в ъгъла. — Ако е щял да ме убива, вече да го е сторил. Ще откриеш там някъде същите такива писма, пращани в продължение на шест месеца. Ще си спокойна ли да пазиш фронта тук за малко, докато ме няма?

— Ще се справя — отвърна тя и той се развесели от киселата нотка в гласа й и очевидното й разочарование, че никой няма да снеме отпечатъци от смъртната заплаха, поднесена с котенца.

— Ако ти потрябвам, номерът на мобилния ми е на визитките в най-горното чекмедже.

— Добре — отговори тя, без да погледне нито чекмеджето, нито него.

— Ако желаеш да излезеш за обяд, направи го. Някъде из бюрото има резервен ключ.

— Хубаво.

— Е, до скоро тогава.

Той спря отвън до самата стъклена врата, на прага на тясната тоалетна. Напрежението в стомаха му вече ставаше болезнено, но реши, че нейната компетентност и загриженост за безопасността му заслужават известен такт от негова страна. Решил да изчака, докато отиде в пъба, Страйк заслиза по стълбите.

На улицата запали цигара, сви вляво, отмина затвореното „12 Бар Кафе“ и пое по тесния тротоар на Денмарк Плейс покрай витрината с многоцветни китари и стените, запълнени със залепени обяви, далеч от безпощадния шум на пневматичната бормашина. Заобиколи внимателно строителните отпадъци пред Сентър Пойнт, мина покрай гигантската златна статуя на Фреди Мъркюри над входа на театър „Доминиън“ — с наведена глава и вдигнат във въздуха юмрук, подобен на някакъв езически бог на хаоса.

Пищната викторианска фасада на пъба „Тотнъм“ се издигаше над бъркотията на строителните работи и Страйк, усещайки с удоволствие голямата пачка пари в джоба си, влезе през вратите му в спокойната викторианска атмосфера на излъскани до блясък тъмно дърво и месингови елементи. С преградите си от матирано стъкло, с остарялата кожена тапицерия, с огледалата зад бара с украса от позлата, херувими и рогове на изобилието заведението представляваше подреден свят, от който лъхаше самочувствие и който бе в приятен контраст с разбитата улица. Страйк поръча пинта „Дум бар“ и я отнесе в дъното на почти празния пъб, където постави чашата си на висока кръгла маса под ярко изрисувания стъклен купол на тавана, след което се отправи към мъжката тоалетна, силно воняща на урина.

Десет минути по-късно, усетил се чувствително по-комфортно, Страйк беше опразнил една трета от чашата си, което засили ефекта на анестезия, предизвикан от изтощението му. Корнуолската бира имаше вкус на дом, на покой и на отдавна изчезнала сигурност. Точно срещу него висеше голяма и размазана картина на викторианска девойка, танцуваща с рози в ръцете си. Наблюдаваше го едновременно игриво и свенливо през дъжда от венчелистчета; с огромната си гръд, драпирана в бяло, тя беше толкова различна от реална жена, колкото масата, върху която стоеше бирата му, или примерно колкото мъжа с конска опашка, обслужващ бара.

В този момент мислите на Страйк отново се отправиха към Шарлот, която бе несъмнено реална; красива, опасна като притисната натясно лисица, умна, понякога забавна и според определението на най-стария приятел на Страйк „луда за връзване“. Наистина ли този път бе дошъл краят? Обвит от умората като в пашкул, Страйк си припомни сцени от миналата нощ и сутринта. Тя най-сетне бе сторила нещо, което той не можеше да прости, и болката без всяко съмнение щеше да е убийствена, когато анестезията изгубеше действието си. Ала междувременно трябваше да се обмислят някои практически въпроси. Апартаментът, в който живееха, беше на Шарлот — стилен и скъп мезонет на Холанд Парк авеню — което означаваше, че считано от два часа тази нощ, той е доброволен бездомник.

(„Блуи, нанеси се при мен. За бога, знаеш, че така е най-разумно. Ще спестиш пари, докато бизнесът ти стъпи на крака, а и аз ще се грижа за теб. Не бива да си сам, докато оздравяваш. Хайде, Блуи, не бъди глупав…“)

Никой никога вече нямаше да го нарича Блуи. Блуи беше мъртъв.

За пръв път в дългата им и бурна връзка той беше този, който си тръгна. Три пъти преди това Шарлот беше слагала край. Помежду им имаше негласно разбиране, че ако той някога си тръгне, ако реши, че му е дошло до гуша, раздялата им ще има съвършено различен характер от разделите по нейна инициатива, които, колкото и болезнени и неприятни да бяха, никой от тях двамата не бе усещал като окончателни.

Шарлот нямаше да миряса, докато не го нарани възможно най-тежко, за да му го върне. Сцената от тази сутрин, когато го бе настигнала в офиса му, несъмнено беше само прелюдия към предстоящото да се разиграва в идните месеци или дори години. Той не познаваше друг човек с такава жажда за мъст.

Страйк докуцука до бара, взе си втора бира и се върна на масата, за да потъне отново в мрачен размисъл. Напускането на Шарлот го бе довело до ръба на пропаст. Беше толкова задлъжнял, че единствено Джон Бристоу го делеше от живота в спален чувал пред някой вход. Всъщност ако Гилеспи поискаше пълно изплащане на заема, с който бе направена началната вноска за офиса, на Страйк не му оставаше друга възможност, освен да спи на улицата.

(„Обаждам се само да проверя как вървят нещата, господин Страйк, защото плащането за този месец още не е дошло… Дали можем да го очакваме през следващите няколко дни?“)

И накрая (след като бе тръгнал да мисли за неприятните неща в живота си, защо да не им направи цялостен преглед?) наскоро теглото му се бе повишило с цели десет килограма и освен че се чувстваше дебел и не във форма, това създаваше излишно напрежение върху протезата на крака му от коляното надолу, която сега бе опрял върху месинговата пречка на масата. Страйк бе започнал да накуцва просто защото допълнителното натоварване предизвикваше протъркване. Дългото вървене през Лондон в малките часове с мешка през рамо не беше помогнало. Със съзнанието, че го чака сиромашия, беше твърдо решен да стигне по най-евтиния начин.

Върна се на бара за трета бира. Когато отново беше на масата си под купола, извади мобилния си телефон и се обади на приятел от Централното управление на полицията, дружбата с когото, макар и само няколкогодишна, бе изкована при изключителни обстоятелства.

Също както само Шарлот го наричаше Блуи, така и детектив инспектор Ричард Анстис бе единственият човек, който се обръщаше към Страйк с Мистичния Боб, и тъкмо това име той извика гръмогласно сега, щом чу гласа на приятеля си.

— Ще ти искам услуга — съобщи Страйк на Анстис.

— Само кажи.

— Кой беше поел разследването за Лула Ландри?

Докато издирваше номерата на полицаите, натоварени със случая, Анстис разпита Страйк за бизнеса, десния крак и годеницата му. Страйк излъга и по трите пункта.

— Радвам се да го чуя — весело заяви Анстис. — И така ето ти номера на Уордъл. Той е свестен. Малко е самовлюбен, но ще ти свърши повече работа от Карвър, който е противен тип. Мога да те препоръчам на Уордъл, ще му звънна още сега, ако искаш.

Страйк измъкна някаква туристическа брошура от дървеното табло на стената и записа номера на Уордъл в полето, до снимка на Конната стража.

— Кога ще наминеш? — попита Анстис. — Доведи Шарлот някоя вечер.

— Да, би било чудесно. Ще ти звънна, точно в момента съм доста натоварен.

След като затвори, Страйк седя известно време дълбоко замислен, после позвъни на много по-стар познат от Анстис, чийто житейски път го бе отвел в противоположна посока.

— Обаждам се за услуга, приятел — каза му Страйк. — Нужна ми е информация.

— За какво?

— Ти ми кажи. Трябва ми нещо, което да използвам като разменна монета с ченге.

Разговорът се проточи цели двайсет и пет минути и включваше много паузи, а те ставаха все по-дълги и многозначителни, докато накрая Страйк получи приблизителен адрес и две имена, които също записа до Конната стража, както и предупреждение, което не записа, но го взе присърце. Диалогът завърши приятелски и Страйк, вече широко прозяващ се, набра номера на Уордъл. Беше му отговорено почти веднага със силен и отсечен глас:

— Уордъл.

— Здравейте. Аз съм Корморан Страйк и…

— Какъв сте?

— Корморан Страйк е името ми.

— А, да — рече Уордъл. — Току-що ми звъня Анстис. Вие сте частният детектив, нали? Анстис каза, че искате да поговорим за Лула Ландри.

— Да, така е — потвърди Страйк, като потисна нова прозявка, докато разглеждаше рисунките по тавана — вакханалии, превръщащи се пред погледа му в празненство на феи в стил „Сън в лятна нощ“ с човека с магарешка глава. — Но всъщност това, което искам, е досието по случая.

Уордъл се разсмя.

— Не моя живот си спасил, приятел.

— Имам информация, която вероятно ще те заинтересува. Можем да осъществим обмен.

Настана кратка пауза.

— Доколкото схващам, не искаш да осъществяваме този обмен по телефона.

— Правилно — отвърна Страйк. — Има ли място, където обичаш да пийваш някоя и друга бира след тежък работен ден?

След като надраска името на пъб близо до Скотланд Ярд и се съгласи, че точно след седмица (след като не се докопа до по-близка дата) го устройва и него, Страйк се сбогува.

Невинаги беше така. Преди две години той бе в положение свидетели и заподозрени да угодничат пред него; беше като Уордъл, човек, чието време е по-ценно от това на повечето му събеседници и който може да избира кога и къде да се проведат разговорите и колко дълги да са. Като Уордъл той нямаше нужда от униформа; облечен бе в авторитет и престиж. Сега бе накуцващ мъж в смачкан костюм, търгуващ със стари познати, опитващ се да върти сделки с полицаи, които навремето на драго сърце биха приемали обажданията му.

— Дръвник — изрече на глас Страйк в чашата си. Третата бира беше влязла толкова лесно, че от нея бяха останали само два пръста.

Мобилният му телефон иззвъня, на екрана се появи номерът на служебния му телефон. Без съмнение Робин се опитваше да му съобщи, че Питър Гилеспи си иска парите. Превключи я директно на гласова поща, пресуши чашата си и излезе.

На улицата беше светло и студено, тротоарът бе мокър и локвите периодично проблясваха като сребро, когато облаци закриваха слънцето. Страйк запали още една цигара и я изпуши пред входа на „Тотнъм“, като наблюдаваше работниците около дупката на улицата. Щом довърши цигарата, пое бавно по Оксфорд стрийт да убие времето, докато временният кадър си тръгне, та да може да се наспи на спокойствие.

Бележки

[1] Английската дума „robin“ означава червеношийка, птица, характерна с оранжево-червените си гърди. Асоциацията тук е с американския филм „Батман и Робин“. — Б.пр.