Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (39)

10

От деня, в който бе изнесъл вещите си от апартамента на Шарлот, Страйк за пръв път намери оправдание да се качи на такси. Разсеяно наблюдаваше как сумата расте, докато таксито се движеше към Уапинг. Шофьорът се чувстваше длъжен да му обясни защо Гордън Браун е истински позор за нацията. Страйк седя мълчаливо през цялото пътуване.

Нямаше да е първата морга, която бе посещавал, нито първият труп, който бе виждал. Беше почти имунизиран срещу пораженията, причинени от огнестрелни рани, към разкъсани тела и вътрешности, изложени на показ като стока в месарница, лъскави и кървави. Открай време не бе гнуслив; дори най-обезобразените трупове, студени и бели в чекмеджетата на фризерите, се приемаха хладнокръвно от човек с неговата професия. Онези трупове обаче, които бе видял още пресни, необработени и незащитени от официалната процедура, преследваха сънищата му отново и отново. Майка му в погребалното бюро в любимата й дълга до земята рокля с ръкави буфан, изпита и все пак млада, без следи от убождания на показ. Сержант Гари Топли, лежащ в окървавената прах на онзи афганистански път с непокътнато лице, но без тяло под първите три ребра… Докато Страйк бе лежал в горещата прах, бе се опитвал да извръща очи от безизразното лице на Гари, страхувайки се да погледне надолу и да види колко от собственото му тяло липсва… Ала бе потънал толкова бързо в мъглата на забравата, че го разбра чак когато се свести в полевата болница.

Импресионистична репродукция висеше на голата тухлена стена в преддверието на моргата. Страйк закова поглед върху нея, като се чудеше къде я беше виждал преди, и накрая си спомни, че същата висеше над полицата на камината у Луси и Грег.

— Господин Страйк? — повика го някакъв служител с прошарена коса в бяла престилка и латексови ръкавици, надникнал от една вътрешна врата. — Влизайте.

Тези пазители на труповете бяха почти винаги весели и приятни хора. Страйк последва мъжа в студа на голямото вътрешно помещение без прозорци, цялата дясна стена на което бе заета от големи стоманени врати към индивидуални фризери. Подът, настлан с плочки, имаше наклон към централно разположен канал; светлината на лампите бе ослепителна. Всеки шум отекваше в твърдите и лъскави повърхности и затова влизането им в помещението прозвуча така, сякаш са цяла група хора.

Метална количка стоеше готова пред една от вратите на фризерите и до нея бяха застанали двама полицаи от централното управление на полицията — Уордъл и Карвър. Първият посрещна Страйк с кимване и измърморване на поздрав, а вторият, шкембест и с лице на петна, със сако, чиито рамене бяха посипани с пърхот, само изръмжа неразбрано.

Служителят от моргата изви дебелата метална дръжка на вратата на фризера. Една над друга се показаха три анонимни глави, всяка покрита с изтънял от пране бял чаршаф. Човекът погледна табелката, прикрепена към чаршафа, покриващ средната глава; на нея нямаше име, само датата на предишния ден. Той плъзна плавно трупа по улея и сръчно го прехвърли върху приготвената носилка на колела. Страйк забеляза, че Карвър раздвижи челюстта си, когато отстъпи назад, за да освободи място на служителя да отдръпне носилката от фризера. Последва изтракване и останалите трупове изчезнаха от погледа.

— Няма да си правим труда да я местим в помещението за оглед, тъй като само ние сме тук — заяви делово служителят. — Светлината е най-добра в центъра — добави той и закара носилката точно върху канала, след което дръпна чаршафа.

Показа се тялото на Рошел Онифаде, подпухнало и раздуто; подозрителното изражение бе изтрито завинаги от лицето й и бе заместено от няма почуда. От краткото описание на Уордъл по телефона Страйк бе подготвен кого ще види, когато чаршафът се дръпне, ала когато впери поглед в трупа, ужасната уязвимост на мъртвата наново го порази; сега изглеждаше много по-дребна, отколкото когато седеше срещу него, ядеше пържени картофи и укриваше информация.

Страйк им каза името й, като го изговори по букви, за да могат служителят от моргата и Уордъл да го запишат правилно — единият на табелката, а другият в бележника си. Даде им единствения й адрес, с който разполагаше — приюта за бездомни „Сейнт Елмо“ в Хамърсмит.

— Кой я е открил?

— Речната полиция я е измъкнала късно снощи — каза Карвър, проговаряйки за пръв път. Гласът му с изговор от Южен Лондон звучеше определено враждебно. — На труповете обикновено им трябват три седмици, за да се вдигнат до повърхността — добави той към служителя, който се прокашля предпазливо.

— Това е средното време, но не бих се учудил, ако в този случай се окаже по-кратко. Има някои индикации…

— Всичко това ще го научим от патолога — пренебрежително го прекъсна Карвър.

— Няма как да са били три седмици — обади се Страйк и служителят му отправи лека усмивка на солидарност.

— Защо пък не? — попита Карвър.

— Защото вчера станаха точно две седмици, откакто я черпих с бургер и пържени картофи.

— Аха — кимна служителят към Страйк. — Тъкмо щях да кажа, че многото въглехидрати, приети преди смъртта, може да повлияят върху състоянието на трупа. Има степен на подпухване…

— И тогава й даде визитката си, така ли? — обърна се Уордъл към Страйк.

— Да, учуден съм, че още е различима.

— Беше пъхната при транспортната й карта в пластмасово калъфче в задния джоб на джинсите й. То я е запазило.

— С какво беше облечена?

— С яркорозово палто от изкуствена кожа, джинси и маратонки.

— Точно така бе облечена, когато я черпих с бургера.

— В такъв случай съдържанието на стомаха ще даде точна… — подхвана служителят.

— Знаете ли дали има роднини? — зададе въпрос Карвър на Страйк.

— Има леля в Килбърн. Не й знам името.

През полузатворените клепачи на Рошел проблясваха очните й ябълки; имаха характерната яркост на удавниците. Около ноздрите й се забелязваше кървава пяна.

— Как са ръцете й? — попита Страйк служителя, защото Рошел бе открита само от гърдите нагоре.

— Ръцете нямат значение — тросна се Карвър. — Приключихме тук, благодаря — обърна се той към служителя и високият му глас отекна в помещението. После каза на Страйк: — Искаме да си поговорим с вас. Колата ни е отпред.

„Той помагаше на полицията в разследванията й.“ Страйк си припомни как бе чул тази фраза в новините по телевизията още като малко момче, запленено от всички аспекти на полицейската работа. Майка му винаги бе обвинявала за тази ранна негова страст своя брат Тед, бивша „червена барета“ и извор на вълнуващи (за Страйк) разкази за пътувания, загадки и приключения. „Да помагаш на полицията в разследванията й“: когато беше петгодишен, Страйк си представяше как някой благороден и обективен гражданин отдава доброволно времето и силите си, за да е в услуга на полицията, откъдето му предоставят лупа и полицейска палка и му позволяват да развихри способностите си.

Това тук бе реалността: малка стая за разпити с чаша кафе от машина, поднесена му от Уордъл, чието отношение бе лишено от враждебността, бликаща от всяка пора на Карвър, но пък нямаше и следа от предишната дружелюбност. Страйк подозираше, че началникът на Уордъл нямаше представа за цялостния обхват на предишното им сътрудничество.

На малка черна табла върху издрасканото бюро бяха поставени седемнайсет пенса в различни монети, единичен ключ „Йейл“ и карта за автобус в пластмасов калъф; визитката на Страйк бе обезцветена и намачкана, но още можеше да се разчете.

— Ами ръчната й чанта? — попита Страйк Карвър, който бе седнал зад бюрото, докато Уордъл стоеше облегнат на шкаф за документи в ъгъла. — Сива. Евтина, на вид пластмасова. Нея не са ли открили?

— Вероятно я е оставила в бордея си или където там е живяла — промърмори Карвър. — Самоубийците обикновено не си носят чанти, като скачат.

— Не вярвам да е скочила — заяви Страйк.

— О, я виж ти.

— Исках да видя ръцете й. Тя мразела лицето й да се мокри, така ми каза. Когато хората се борят във водата, позицията на ръцете им…

— Много мило, че ни предоставяте експертното си мнение — прекъсна го Карвър с ледена ирония. — Знам кой сте, господин Страйк.

Той се облегна на стола си и постави ръце зад тила си, при което показа засъхналите петна пот по ръкавите на ризата си. От него лъхна остра миризма на кисело и лук.

— Бил е в Специалното звено за разследвания във военната полиция — вметна Уордъл от мястото си до шкафа.

— Знам това — излая Карвър и повдигна рошавите си вежди, осеяни с пърхот. — Чух всичко от Анстис за шибания му крак и медала му. Много колоритна биография.

Карвър свали ръце от тила си, наведе се напред и преплете пръсти върху бюрото пред себе си. Яркото осветление не правеше услуга на лицето му с цвят на саздърма и на моравите торбички под очите му.

— Знам кой е баща ти.

Страйк почеса наболата си брада в изчакване.

— Ще ти се да си богат и прочут като татенцето, а? Заради това ли е всичко?

Карвър имаше яркосини и кървясали очи, които Страйк винаги бе асоциирал с холерична, склонна към насилие природа (откакто в армията бе срещнал майор с такива очи, впоследствие даден под съд за причиняване на сериозни телесни увреждания).

— Рошел не е скочила сама. Нито пък Лула Ландри.

— Врели-некипели! — викна Карвър. — Говориш с двамата, които доказаха, че Ландри е скочила сама. Прегледахме най-обстойно всички налични доказателства. Знам какво целиш, да издоиш колкото можеш повече от нещастника Бристоу. Защо ми се хилиш такъв?

— Представям си как ще изглеждаш, когато това интервю попадне в пресата.

— Не смей да ме плашиш с пресата, дръвнико. — Сините очи на Карвър засвяткаха гневно на изопнатото му моравочервено лице. — Да знаеш, че здраво си загазил, и нито прочутият ти татко, нито изкуственият ти крак и военното ти минало ще те отърват. Откъде да знаем не си ли подплашил ти нещастната кучка, че да се реши да скочи? Била е душевноболна, нали? Как да сме сигурни дали не си й внушил, че е извършила нещо нередно? Ти си последният, който я е видял жива, приятел. Никак не бих искал да съм на твое място.

— Рошел прекоси Грантли Роуд и си тръгна от мен толкова жива, колкото сте и вие двамата. Ще намерите някого, който я е виждал и след като се раздели с мен. Никой няма да забрави такова палто.

Уордъл се отдели от шкафа, придърпа пластмасов стол до бюрото и седна.

— Дай да чуем твоята теория тогава — подкани той Страйк.

— Тя е изнудвала убиеца на Лула Ландри.

— Я се разкарай бе — сопна се Карвър, а Уордъл изсумтя и с известно театралничене изобрази колко смешно намира това.

— В деня преди да умре — подхвана Страйк, — Ландри се е срещнала за петнайсет минути с Рошел в магазин в Нотинг Хил. Завлякла Рошел в пробната, където позвънила на някого по телефона и го умолявала да дойде в апартамента й за среща в малките часове на нощта. Този разговор е чут от продавачка в магазина, била е в съседната пробна, те са разделени само със завеси. Момичето се казва Мел, червенокоса, с татуировки.

— Хората дрънкат какво ли не, когато са замесени знаменитости — заяви Карвър.

— Ако Ландри е звъняла на някого от онази пробна — каза Уордъл, — било е на Дъфийлд или на чичо й. От разпечатките личи, че само тях е търсила през целия следобед.

— Защо й е била нужна Рошел там, когато е направила обаждането? — попита Страйк. — Защо да мъкне приятелка със себе си в пробна?

— Жените правят такива работи — поясни Карвър. — Те и пикаят на стада.

— Използвайте главите си: тя е направила обаждането от телефона на Рошел — раздразнено обясни Страйк. — Била е подложила на изпитание всичките си познати, за да разбере кой говори за нея пред репортерите. Единствена Рошел е държала устата си затворена. Установила е, че може да има доверие на момичето, купила й е мобилен телефон, регистрирала го е на името на Рошел, но тя е плащала сметките. Нейният собствен телефон е бил обект на хакерско проникване. Била е параноична, смятала е, че я подслушват, затова е купила „Нокия“, регистрирала я е на друг, за да има сигурно средство за комуникация, когато й е било нужно. Признавам, това не изключва да се е обаждала на чичо си или на Дъфийлд, може би са имали уговорен помежду си сигнал с обаждане от друг номер. Или пък е използвала номера на Рошел да разговаря с друг човек, за когото не е искала медиите да узнават. Имам номера на мобилния телефон на Рошел. Разберете към коя компания е била и ще можете да проверите всичко това. Самият апарат е розова „Нокия“ с кристали по него, но няма да го откриете.

— Да, защото е на дъното на Темза — подхвърли Уордъл.

— Естествено, че не е — възрази Страйк. — Убиецът го е взел. Прибрал го е от нея, преди да я хвърли в реката.

— Я се гръмни! — присмя се Карвър, а Уордъл, който неволно се бе заинтригувал, поклати глава.

— Защо Ландри е искала Рошел да е там по време на обаждането? — повтори Страйк. — Защо да не позвъни от колата? Когато Рошел е била бездомна и напълно изпаднала, продала ли е сведения за Ландри? Предлагали са й много пари за историята й. Защо не ги е приела, след като Ландри вече е била мъртва и е нямало как да й навреди?

— Заради почтеност, да речем — предложи Уордъл.

— Да, това е едната възможност — съгласи се Страйк. — Другата е, че е печелела достатъчно, като е изнудвала убиеца.

— Щуротии — изпъшка Карвър.

— Нима? Онова палто като на мис Пиги от „Мъпетите“ струва един бон и половина.

Настана кратка пауза.

— Сигурно Ландри й го е дала — отбеляза Уордъл.

— Не знам как би успяла, след като през януари все още не е било пуснато в продажба.

— Ландри е била модел, имала е вътрешни контакти, зарежи тия глупости — тросна се Карвър, вече раздразнен.

Страйк се приведе напред, облъхнат още по-силно от телесната воня на Карвър.

— Защо Лула Ландри е направила отклонение до магазина за някакви си петнайсет минути? — попита той.

— Бързала е.

— Защо изобщо е отишла?

— За да не разочарова момичето.

— Накарала е Рошел, една безпарична бездомница, да прекоси целия град, при положение че обикновено е пращала шофьора да я откара обратно с колата, замъкнала я е в някаква пробна, тръгнала си е петнайсет минути по-късно и я е оставила да се прибира сама.

— Била е разглезена кучка.

— Щом е била такава, защо изобщо се е появила? Защото си е струвало заради някаква нейна цел. А пък ако не е била разглезена кучка, значи трябва да се е намирала в по-особено душевно състояние, за да се държи така непривично. Има жив свидетел, че Лула е молила някого по телефона да дойде в апартамента й след един часа през нощта, за да се видят. Носела е също така едно синьо листче, преди да влезе във „Вашти“, което никой не признава да е виждал. Какво е направила с него? Защо е писала на задната седалка на колата преди срещата си с Рошел?

— Може да е било… — започна Уордъл.

— Не е било шибан списък за пазар — изстена Страйк и удари с длан по бюрото. — Никой не пише предсмъртно писмо осем часа предварително и не отива на танци след това. Писала е завещание, не разбирате ли? Отнесла го е във „Вашти“, та Рошел да стане свидетел по него.

— Измишльотини! — възкликна Карвър, но Страйк го игнорира и продължи към Уордъл.

— Това отговаря на думите й пред Киара Портър, че ще остави всичко на брат си, нали така? Току-що го е узаконила. Тази мисъл я е занимавала.

— Защо й е било внезапно да прави завещание?

Страйк се поколеба и се облегна назад. Карвър му се ухили.

— Изчерпа ти се фантазията ли?

Страйк изпусна дъха си в дълга въздишка. По̀ предишната нощ — прекарана в пиянско безсъзнание; миналата — изпълнена с приятни ексцесии; половин сандвич със сирене и туршия за дванайсет часа: чувстваше се празен и изтощен.

— Ако имах непоклатими доказателства, щях да ви ги донеса.

— Шансовете хората със склонност към самоубийство действително да отнемат живота си са много големи, не го ли знаеш? Тази Ракел е страдала от депресия. Имала е лош ден, припомнила си е какво е сторила приятелката й и е изкопирала скока й. Което ни води право към теб, приятел, дето преследваш хората и ги тласкаш…

— … отвъд ръба, да — довърши Страйк. — Хората постоянно го казват. Много лош вкус при дадените обстоятелства. Ами показанията на Танзи Бестигуи?

— Колко пъти да го повтаряме, Страйк? Доказахме извън всяко съмнение, че няма как да е чула — намеси се Уордъл.

— Не, не сте — възрази Страйк, най-сетне изпуснал нервите си, когато най-малко го очакваше. — Построили сте цялата си теза на една огромна грешка. Ако бяхте повярвали на Танзи Бестигуи и я бяхте накарали да каже цялата истина, Рошел Онифаде още щеше да е жива.

Разтреперан от гняв, Карвър държа Страйк там още цял час. Последната му проява на презрение беше да поръча на Уордъл да изпрати благополучно „Рокъби-младши“ извън сградата.

Уордъл съпроводи Страйк до външната врата, без да проговори.

— Искам от теб да направиш нещо — каза му Страйк, като спря на изхода, отвъд който се виждаше притъмняващото небе.

— Вече получи достатъчно от мен, приятел — отвърна Уордъл с кисела усмивка. — Ще има да ми къса нервите дни наред заради тебе — посочи той с палец през рамо към Карвър. — Казах ти, че е самоубийство.

— Уордъл, ако мръсникът не бъде заловен, животът на още двама души е в опасност.

— Страйк…

— Ами ако ти донеса доказателство, че Танзи Бестигуи въобще не е била в апартамента по времето, когато Лула е паднала? Че е била на място, където е могла да чуе всичко?

Уордъл погледна към тавана и за миг затвори очи.

— Ако имаш доказателство…

— Нямам, но ще го имам през следващите ден-два.

Покрай тях минаха двама души, които разговаряха и се смееха. Уордъл поклати глава очевидно раздразнен, но не си тръгна.

— Ако искаш нещо от полицията, обади се на Анстис. Той е човекът, който ти е задължен.

— Анстис не може да ми свърши тази работа. Искам от теб да се обадиш на Дийби Мак.

— Какво ти става?

— Чу ме. Той няма да приеме обаждане от мен. Но с теб ще говори. Имаш нужния авторитет, а и явно те е харесал.

— Нима ми казваш, че Дийби Мак е знаел къде е била Танзи Бестигуи, когато Лула е умряла?

— Не, разбира се, той е бил в „Барак“. Искам да знам какви дрехи са му изпратили от Кентигърн Гардънс в „Клариджис“. По-конкретно какво е получил от Ги Соме.

— Защо ти е това?

— Защото един от тичащите на записа от охранителната видеокамера носи суитчър, предназначен за Дийби.

От за миг стъписано изражението на Уордъл отново премина към раздразнено.

— Тия ги има под път и над път — каза той след миг или два. — Суитчъри, анцузи и тем подобни.

— Този суитчър е бил единствен по рода си. Обади се на Дийби и го попитай какво е получил от Соме. Само това ми е нужно. На чия страна искаш да бъдеш, ако се окажа прав?

— Не ме заплашвай, Страйк…

— Не те заплашвам. Мисля си за сериен убиец, планиращ следващо покушение. Но ако вестниците са това, което те притеснява, те надали ще са снизходителни към полицаи, вкопчили се в теорията за самоубийство и след появата на още един труп. Обади се на Дийби Мак, Уордъл, преди някой друг да бъде убит.