Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (34)

5

— Много съжалявам, че не ви е върнал обаждането — обясняваше Робин по телефона в офиса на десет километра разстояние. — Господин Страйк е извънредно зает в момента. Оставете името и номера си и ще се погрижа да ви позвъни следобед.

— О, няма нужда — отвърна жената. Имаше приятен и изискан глас със съвсем лек намек за дрезгавост, подсказващ, че смехът й вероятно е секси и дързък. — Не държа да разговарям с него. Бихте ли му предали съобщение от мен? Исках да го предупредя, това е всичко. Господи, това е… малко ми е неловко, не бих избрала да стане по този начин… Но както и да е. Моля ви, предайте му, че се е обаждала Шарлот Камбъл и че се сгодих за Джаго Рос. Не исках да го чуе от някого другиго или да прочете новината. Родителите на Джаго са пуснали обява в „Таймс“. Ужас някакъв.

— О, добре — промълви Робин, усетила съзнанието си парализирано също като писалката си.

— Много благодаря… Робин ли бяхте? Благодаря. Дочуване.

Шарлот затвори първа. Робин остави обратно слушалката със забавено движение, силно притеснена. Не искаше да съобщава тази новина. Може да беше само вестител, но би се почувствала така, сякаш нанася удар по решимостта на Страйк да не огласява личния си живот, по упорития му отказ да споменава кашоните с вещи, походното легло и опаковките от вечерята му, заварвани в кошчето за отпадъци всяка сутрин.

Робин прецени възможностите пред себе си. Можеше да пропусне да предаде съобщението, като просто му каже да позвъни на Шарлот, и нека тя си свърши мръсната работа (както Робин го формулира пред себе си). Но какво би станало, ако Страйк решеше да не й се обади и някой друг му съобщеше за годежа? Робин нямаше как да знае дали Страйк и бившата му (приятелка? годеница? съпруга?) имаха безброй общи познати. Ако се случеше тя и Матю да скъсат някога, всичките й близки приятели и роднините щяха да го приемат лично и да се завтекат да й съобщят подобна новина; предполагаше, че тя лично би предпочела да е предупредена възможно най-безшумно и дискретно.

Когато чу Страйк да се качва по стълбите почти час по-късно, като явно говореше по мобилния си телефон и беше в добро настроение, стомахът на Робин се сви, обхвана я паника, сякаш щеше да се явява на изпит. Той отвори стъклената врата и тя видя, че изобщо не говореше по телефона, а си рапираше полугласно, от което й стана още по-зле.

— „Гордо си карам мойто ферари и майната му на Джохари“ — мърмореше Страйк, прегърнал кутия с електрически вентилатор. — Добър ден.

— Здравей.

— Реших, че имаме нужда от вентилатор, тук е задушно.

— Да, добре ще ни дойде.

— Току-що чух Дийби Мак в магазина — информира я Страйк, като постави вентилатора в ъгъла и съблече якето си. — „Гордо си карам мойто ферари и майната му на Джохари.“ Чудя се кой ли е Джохари. Може би друг рапър, който му е сгазил лука?

— Не — отвърна Робин, като й се искаше той да не е толкова весел. — Това е термин от психологията. „Джохари прозорец.“ Показва доколко добре се познаваме и как ни възприемат околните.

Страйк спря, както окачаше якето си, и се втренчи в нея.

— Това не си го прочела в списание „Хийт“.

— Не. Учех психология в университета. Прекъснах.

В главата й се заформи мъглявата идея, че може да изравни някак силите, като сподели с него за свой личен провал, преди да му съобщи лошата новина.

— Прекъснала си следването си в университета? — Той изглеждаше заинтересуван, което не бе типично за него. — Какво съвпадение. Аз също. Защо тогава „майната му на Джохари“?

— Дийби Мак е бил подложен на терапия в затвора. Заинтригувал се и започнал да чете много на тема психология. Това го узнах от вестниците — добави тя.

— Ти си истинска мина от полезна информация.

Тя усети ново сгърчване в стомаха.

— Дойде обаждане, докато те нямаше. От Шарлот Камбъл.

Той бързо вдигна поглед и се намръщи.

— Помоли ме да ти предам съобщение, което гласи — Робин за миг отклони погледа си по посока на ухото на Страйк, — че се е сгодила за Джаго Рос.

Очите й отново бяха непреодолимо привлечени от лицето му и тя усети ужасяващ хлад.

Един от най-ранните и живи спомени на Робин от детството й бе за деня, когато семейното куче беше приспано. Тя самата беше твърде малка, за да разбере думите на баща си; беше приемала за даденост съществуването на Бруно, любимия лабрадор на най-големия й брат. Объркана от мрачната сериозност на родителите си, се беше обърнала към Стивън, за да се ориентира как да реагира, и цялото й чувство за сигурност се сгромоляса, защото видя за пръв път в краткия си живот щастието и спокойствието да се изпаряват от малкото му весело лице, устните му да побеляват, а ченето му да увисва. След пълната тишина проехтя ужасният му вик на болка и тогава тя бе заплакала безутешно не за Бруно, а заради потресаващата скръб на брат си.

Страйк не заговори веднага. После промълви с доловима трудност:

— Ясно. Благодаря.

Влезе във вътрешния кабинет и затвори вратата.

Робин седна отново на бюрото си, усещаща се като екзекутор. Не можеше да се успокои, за да свърши нещо. Мина й мисълта да почука и да предложи чаша чай, но реши да не го прави. В продължение на пет минути пренарежда вещите по бюрото си, като постоянно поглеждаше към затворената междинна врата, докато тя отново се отвори, при което Робин подскочи и се престори, че пише нещо на клавиатурата.

— Робин, аз излизам — съобщи той.

— Добре.

— Ако не съм се върнал до пет, заключи тук.

— Да, разбира се.

— До утре.

Той откачи якето си и излезе с целеустремена походка, която не я заблуди.

Пътните ремонтни работи се разпростираха като екзема; всеки ден бъркотията пропълзяваше върху все по-голяма площ и временните заграждения, предпазващи и насочващи минувачите, се преместваха още и още напред. Страйк не забелязваше нищо от това. Вървеше автоматично по клатещите се дъски към „Тотнъм“, заведението, което вече свързваше с бягство и убежище.

Също като „Орднънс Армс“ то беше почти празно, само с един клиент — старец, седнал до самата врата. Страйк си взе пинта „Дум Бар“ и се настани на една от ниските пейки до стената, тапицирани с червена кожа, почти под сантименталната викторианска мома, разпръскваща розови пъпки — мила, глуповата и простичка. Отпи от бирата си сякаш беше лекарство, без удоволствие, съсредоточен върху крайния резултат.

Джаго Рос. Тя трябва да бе поддържала връзка с него и да го бе виждала, докато още бяха заедно. Дори Шарлот с нейното омагьосващо въздействие върху мъжете и смайващата й самоувереност не би съумяла да премине от подновяване на връзката към годеж само за три седмици. Бе се срещала тайно с Рос, докато се кълнеше на Страйк във вечна любов.

Това хвърляше много различна светлина върху бомбата, пусната от нея месец преди края, върху отказа й да му покаже доказателства и променящите се дати.

Джаго Рос вече се бе женил веднъж. Имаше деца; до Шарлот бяха стигнали слухове, че много пиел. Бе се смяла заедно със Страйк за това какъв късмет бе имала да се отърве преди толкова години; изразила бе жалост към съпругата му.

Страйк си взе втора пинта, после трета. Искаше да удави импулсите, проблясващи като електрически заряди, да отиде и да я намери, да крещи, да вилнее, да строши ченето на Джаго Рос.

Той не бе ял нищо в „Орднънс Армс“, нито след това, а отдавна не бе поглъщал толкова алкохол на едно сядане. Отне му по-малко от час самотна и целенасочена консумация на бира, за да се почувства истински пиян.

Първоначално, когато тънката бледа фигура се появи до него, той изфъфли с надебелял език, че е сбъркала и масата, и мъжа.

— Не съм сбъркала — отсече Робин твърдо. — Аз също ще си взема питие.

Остави го да се взира с помътнен поглед в ръчната й чанта, която остави на стола. Беше успокояващо позната, кафява, леко поизносена. Обикновено я провесваше на закачалката в офиса. Усмихна й се дружелюбно и вдигна наздравица за нея.

Момчето на бара, младо и доста плахо на вид, каза на Робин:

— Мисля, че пи предостатъчно.

— Нямам пръст в тази работа — заяви му тя.

Беше потърсила Страйк в „Храбрата лисица“, най-близкия до офиса пъб, в „Моли Могс“, „Солта на живота“ и „Кеймбридж“. „Тотнъм“ беше последният пъб, който се канеше да провери.

— К’во става? — попита я Страйк, когато тя седна.

— Нищо не става — отпи от малката си светла бира Робин. — Просто исках да се уверя, че си добре.

— Екстра съм — уведоми я Страйк и в опит да се доизясни добави: — Направо супер.

— Хубаво.

— Празнувам годежа на годеницата си — изрече той и вдигна единайсетата си халба за тост, като я разлюля с несигурна ръка. — Въобще не биваше да го напуска — заяви силно и ясно. — Не биваше да оставя почитаемия Джаго Рос. Който е забележителен путьо.

Последната дума буквално я извика. В пъба имаше повече хора, отколкото при пристигането на Страйк, и повечето изглежда го чуха. Още преди това му хвърляха скептични погледи. С едрото си тяло, притворените клепачи и войнственото изражение си бе осигурил малка непристъпна зона около себе си; посетителите отдалеч заобикаляха масата му, когато трябваше да отидат до тоалетната.

— Да се поразходим, а? — предложи Робин. — Ял ли си нещо?

— Знаеш ли какво? — каза той, като се наведе напред и опря лакти на масата, при което едва не събори чашата си. — Знаеш ли какво, Робин?

— Какво? — попита тя и задържа бирата му. Внезапно я налегна силно желание да се изкиска. Много от останалите клиенти на заведението ги наблюдаваха.

— Ти си много добро момиче — отбеляза Страйк. — Да, много свестен човек си. Това го забелязах — додаде тържествено.

— Благодаря ти — усмихна се тя и с усилие се въздържа да не прихне.

Той се облегна назад и затвори очи.

— Съжалявам, наквасих се.

— Да.

— Не го правя често напоследък.

— Не.

— Нищо не съм ял.

— Да идем да хапнем някъде тогава.

— Да, може — изговори с все така затворени очи. — Тя ми каза, че е бременна.

— О! — промълви с тъга Робин.

— Да, така ми каза. А после съобщи, че вече го нямало. Сигурно не било мое, датите не се връзвали.

Робин не каза нищо. Не искаше той да си спомня, че е чула това.

Той отвори очи.

— Тя го остави заради мен, а сега го остави… не, мен остави заради него.

— Съжалявам.

— Мен остави заради него. Не съжалявай. Ти си добър човек.

Той извади цигари от джоба си и пъхна една между устните си.

— Не можеш да пушиш тук — напомни му тя кротко, но барманът, който явно само бе чакал повод, дойде забързано при тях с напрегнато изражение.

— Това ще трябва да го правите навън — високо заяви той.

Страйк отправи изненадан мътен поглед към момчето.

— Всичко е наред — каза Робин на бармана и взе чантата си. — Хайде, Корморан.

Той се изправи — едър, раздърпан, олюляващ се, измъкна се от тясното пространство зад масата и стрелна ядосано бармана, когото Робин не можеше да вини, че отстъпи крачка назад.

— Няма нужда да крещиш — смъмри го Страйк. — Това е адски грубо.

— Добре, Корморан, да тръгваме — подкани го Робин и се отдръпна да му направи място да мине.

— Един момент, Робин — рече Корморан с вдигната предупредително голяма длан. — Само един момент.

— О, боже! — избъбри Робин тихичко.

— Да си се боксирал някога? — попита Страйк бармана, който изглеждаше ужасен.

— Корморан, да вървим.

— Аз бях боксьор. В армията, приятел.

Някакъв умник на бара подхвърли:

— Аз пък съм претендент за шампионската титла.

— Да си отиваме, Корморан — повтори Робин. Хвана го за ръката и за нейно облекчение и изненада той тръгна покорно с нея. Това й припомни как водеше огромния жребец порода „Клайдсдейл“, който чичо й имаше във фермата си.

Навън, на чистия въздух, Страйк се подпря на един от прозорците на „Тотнъм“ и безуспешно се опита да запали цигарата си. Накрая Робин трябваше да му щракне запалката.

— Имаш нужда от храна — каза му тя, докато той пушеше със затворени очи и леко се поклащаше. Тя се притесняваше да не би да падне. — Това ще те отрезви.

— Не искам да съм трезвен — измърмори Страйк. Залитна силно и се спаси от падане само благодарение на няколко бързи стъпки.

— Хайде — настоя тя и го поведе по дървеното мостче през пътя, където шумните машини и работници най-сетне бяха замлъкнали и се бяха оттеглили за през нощта.

— Робин, ти знаеше ли, че съм бил боксьор?

— Не, това не го знаех — отвърна тя.

Беше възнамерявала да го отведе обратно в офиса и там да го нахрани, но той се спря пред ресторантче за шиш-кебап в края на Денмарк стрийт и пристъпи напред, преди тя да успее да го задържи. Седнали на единствената маса на тротоара, ядоха шиш-кебап и той й разказа за боксьорската си кариера в армията, като от време на време се прекъсваше, за да й каже колко добър човек е тя. Някак успя да го убеди да говори по-тихо. Ефектът от погълнатия алкохол още се чувстваше и храната като че не помогна особено. Когато отиде до тоалетната, толкова дълго се забави там, че тя се уплаши да не е припаднал.

Погледна часовника си и видя, че вече е седем и десет. Обади се на Матю и го уведоми, че има спешна ситуация в офиса. Той никак не остана доволен.

Страйк отново се появи на улицата, като преди това се блъсна силно в рамката на вратата. После седна и се помъчи да запали нова цигара.

— Робин — заговори той, отказал се от опитите си и втренчен в нея. — Робин, знаеш ли какво е моментът кай… — Изхълца. — Знаеш ли какво е моментът кайрос?

— Моментът кайрос ли? — повтори тя, като се молеше да не е нещо сексуално, особено след като собственикът на ресторантчето, застанал наблизо, ги слушаше и се подсмихваше. — Не, не знам. Искаш ли да се връщаме в офиса?

— Не знаеш какво е? — попита той, взрян в нея.

— Не.

— Това е от гръцки. Кайрос. Моментът кайрос. — Някъде от размътеното си съзнание извлече фрази с неочаквана яснота. — Означава момента на откровение. Специалния момент. Върховния момент.

„О, моля ти се, помисли си Робин, само не ми казвай, че сега споделяме такъв.“

— А знаеш ли кой беше нашият с Шарлот? — попита той и се вгледа в далечината с незапалена цигара в ръка. — Беше, когато влезе в отделението… Аз лежах дълго в болницата и не я бях виждал две години. Дойде без предупреждение. Видях я на вратата, всички се извърнаха към нея да я гледат. Тя мина през отделението, дойде при мен и без да каже дума… — Той спря, за да си поеме дъх, и отново изхълца. — Целуна ме и след две години бяхме отново заедно. Никой нищо не каза. Беше самата красота, мамка му. Най-красивата жена, която съм виждал. Това бе сигурно най-хубавият момент в живота ми. Робин, ще прощаваш, че казах „мамка му“. Съжалявам.

Робин бе еднакво предразположена към смях и сълзи, макар да не знаеше защо трябва да се чувства така тъжна.

— Да ти запаля ли цигарата?

— Ти си страхотен човек, Робин, знаеш ли това?

Близо до завоя на Денмарк стрийт той се закова неподвижно, като все така се олюляваше подобно на дърво под силен вятър, и й каза с висок глас, че Шарлот не обича Джаго Рос, че всичко е игра, която цели да нарани него, Страйк, възможно най-силно.

Пред черната външна врата на офиса спря отново и вдигна двете си ръце, за да й попречи да го придружи догоре.

— Вече трябва да се прибираш у дома, Робин.

— Нека те заведа благополучно горе.

— Не. Не. Вече съм добре. Нищо че се клатушкам като шибан морски пират. Тъкмо влизам в образа, нали съм еднокрак. Е, вече знаеш.

— Не те разбирам за какво говориш.

— Няма значение, Робин. Върви си у дома. Аз отивам да повръщам, мамка му.

— Сигурен ли си, че…

— Ще прощаваш за всички нецензурни приказки, дето изтърсих. Ти си свестен човек, Робин. Довиждане сега.

Когато стигна до Чаринг Крос Роуд, тя се обърна да го погледне. Клатушкаше се по посока на мрачния вход на Денмарк Плейс вероятно за да повърне в тъмната уличка, преди да се потътри нагоре към походното легло и чайника си.