Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (26)

7

Търкането между края на ампутирания крак и протезата с всяка крачка причиняваше все повече болка на Страйк, докато той вървеше към Кенсингтън Гор. Леко изпотен в дебелото си палто под бледото слънце, осветяващо парка в далечината, Страйк се запита дали странното подозрение, което го бе сграбчило, не беше само сянка, движеща се в дълбините на кален вир: трик на светлината, илюзорен ефект на разлюляната от вятъра повърхност. Бяха ли тези мимолетни водовъртежи предизвикани от слузеста опашка, или не означаваха нищо и единствената причина за тях бе блатен газ? Възможно ли бе нещо да се спотаява заровено в калта, след като други безуспешно бяха хвърляли мрежи да го уловят?

По пътя към метростанцията „Кенсингтън“ той мина покрай Куинс Гейт — богато орнаментирана, покрита с червеникава ръжда и украсена с кралския герб — която водеше към Хайд Парк. Със своята неизлечима наблюдателност той обърна внимание на скулптурата на кошута и фавън върху едната колона и на елен върху другата. Хората често допускаха симетрия там, където такава не съществуваше. Същото, а все пак коренно различно… Лаптопът на Лула Ландри се удряше все по-силно в крака му и куцането му се засилваше.

Беше му горещо, изпитваше болка и обезсърчение и прие като мрачна неизбежност съобщенията на Робин, когато най-сетне се добра до офиса си в пет без десет, че все още не съумява да пробие през телефонистката в продуцентската компания на Фреди Бестигуи и че не е успяла да открие никого с фамилия Онифаде с номер на Бритиш Телеком в района на Килбърн.

— Разбира се, след като тя е леля на Рошел, би могла да носи и друга фамилия, нали така? — изтъкна Робин, докато закопчаваше палтото си и се приготвяше да си върви.

Страйк уморено се съгласи. В мига, в който беше влязъл през вратата на офиса, се бе тръшнал върху продъненото канапе, нещо, което Робин никога не го бе виждала да прави преди. Лицето му бе изопнато.

— Добре ли сте?

— Да. Да се е появявал някой от „Временни кадри“ следобед?

— Не — отвърна Робин, докато затягаше силно колана си. — Може и да са ми повярвали, като казах, че съм Анабел. Постарах се да говоря с австралийски акцент.

Той се усмихна. Робин затвори междинния доклад, който бе чела, докато чакаше връщането на Страйк, върна го грижливо на рафта му, сбогува се със Страйк и го остави да седи върху протритите възглавници с лаптопа до него.

Когато шумът от стъпките на Робин заглъхна, Страйк протегна настрани дългата си ръка и заключи стъклената врата; после наруши самоналожената си забрана за пушене в офиса през работните дни. Захапал между зъбите запалената цигара, той вдигна крака си, както беше още с панталона, и откопча ремъка, придържащ протезата към бедрото му. После свали подложката с гел и разгледа ръба на ампутирания си крайник.

Редно беше всеки ден да оглежда кожата за признаци на раздразненост. Сега забеляза, че тъканта при белега е възпалена и много гореща. В шкафчето в банята на Шарлот имаше разни кремове и пудри за тази ивица кожа, подложена напоследък на неподходящо за нея третиране. А може би тя бе пъхнала царевичната пудра и мехлема в някой от още неразопакованите кашони? Само че той не можеше да събере сили да иде и да провери, а и не му се искаше все още да връща протезата на мястото й. Така че остана да пуши на канапето дълбоко замислен, а празният крачол на панталона му увисна надолу към пода.

Съзнанието му се рееше. Мислеше си за семейства и имена и за това как детството им с Джон Бристоу, макар и външно толкова различно, криеше известно подобие. В семейната история на Страйк също имаше призрачни фигури: например първият съпруг на майка му, за когото тя рядко говореше, освен за да каже, че е ненавиждала брака си с него от самото начало. Леля Джоун, чиято памет винаги бе най-силна за епизодите, които Леда най-смътно си спомняше, твърдеше, че осемнайсетгодишната Леда избягала от мъжа си само след две седмици съжителство, че единствените й мотиви да се ожени за Страйк старши (който според леля Джоун пристигнал в Сейнт Моус с пътуващ панаир) били нова рокля и смяна на името. Със сигурност Леда бе останала по-вярна на необичайната фамилия, придобита с брака, отколкото на всеки мъж, с когото е била. Предала я бе на сина си, а той никога не бе виждал оригиналния й собственик, заминал дълго преди раждането му, към което нямаше отношение.

Страйк пуши, вглъбен в мисли, докато дневната светлина в офиса не започна да помръква. Тогава най-сетне се изправи с усилие на един крак и като използва за опора дръжката на вратата и дървената релса край стената, с подскачане стигна до кашоните, все още струпани на площадката пред офиса му. На дъното на един от тях откри дерматологичните продукти, предназначени да облекчават паренето и боцкането в края на ампутирания крак, и се зае да поправя щетите, които си бе нанесъл с дългата разходка през Лондон с войнишка торба през рамо.

Беше по-светло, отколкото в осем часа вечерта преди две седмици; дневната светлина все още не си бе отишла, когато Страйк седна, за втори път в рамките на десет дни, в „Уон Кей“, високия китайски ресторант с бяла фасада и с изглед към арките на център с игрални автомати с названието „Играй и спечели“. Бе изключително болезнено да прикачи отново протезата и още повече да извърви с нея разстоянието по Чаринг Крос Роуд, но той пренебрегна с презрение сивите метални патерици, които също бе открил в кашона, реликви от времето на изписването му от болница „Сели Оук“.

Докато ядеше с една ръка нудли по сингапурски, Страйк разглеждаше лаптопа на Лула, разтворен на масата до халбата с бира. Кутията му бе тъмнорозова, с шарки на цъфнали черешови клони. Не му хрумваше, че седейки приведен, едър и космат над разкрасеното и определено предназначено за жени устройство, може да изглежда нелепо, но тъй или иначе бе предизвикал подсмихвания у двама от сервитьорите в черни тениски.

— Как е хавата, Федерико? — попита в осем и половина блед младеж с щръкнала във всички посоки коса.

Новодошлият, настанил се на мястото срещу Страйк, беше с джинси, тениска с психеделичен десен, маратонки „Конвърс“ и черна кожена чанта, преметната по диагонал на гърдите му.

— И по-зле съм бил — отвърна Страйк. — А ти как си? Ще пиеш ли нещо?

— Да, една светла бира.

Страйк направи поръчката за госта си, когото бе свикнал поради отдавна забравени причини да нарича Сръчко. Сръчко имаше диплом по компютърни науки от престижен университет и бе много по-добре платен, отколкото предполагаше облеклото му.

— Не съм много гладен, хапнах бургер след работа — подхвърли Сръчко, докато преглеждаше менюто. — Една супа ми стига. Супа „Уонтон“, моля — добави той към келнера. — Интересен избор на лаптоп, Фед.

— Не е мой — поясни Страйк.

— Нещо свързано с работата ти, нали?

— Да.

Страйк обърна компютъра към Сръчко, който огледа устройството със смесица от интерес и пренебрежение, характерна за онези, приемащи технологиите не като необходимо зло, а като същността на живота.

— Боклук — заяви весело Сръчко. — Къде се покри, Фед? Хората взеха да се тревожат.

— Много мило от тяхна страна — подхвърли Страйк с пълна уста. — Само че няма нужда.

— Отбих се у Ник и Илза преди две вечери и ти беше единствената тема на разговор. Твърдят, че си потънал в нелегалност. О, благодаря — каза, когато супата му пристигна. — Звънели ти в апартамента и все попадали на телефонния секретар. Илза предполага, че са женски неприятности.

На Страйк му хрумна, че най-добрият начин да уведоми приятелите си за разваления годеж би могъл да е чрез незаинтересуван посредник като Сръчко. Той беше по-малък брат на един от старите приятели на Страйк и бе до голяма степен незапознат с дългата и драматична история на Страйк и Шарлот, а и безразличен към нея също така. При положение че Страйк се опитваше да избегне съчувствието и аутопсията на връзката си лице в лице и че нямаше намерение вечно да се преструва как с Шарлот още са заедно, той се съгласи, че Илза правилно е налучкала проблема и че ще е по-добре приятелите му занапред да не звънят в дома на Шарлот.

— Жалко — отбеляза Сръчко и после, като даде по типичен за него начин предимство на технологичните предизвикателства пред любопитството към човешките болки, посочи лаптопа и попита: — Какво искаш да правиш с това?

— Полицията вече го е гледала — обясни Страйк, понижил глас, макар той и Сръчко да бяха единствените наоколо, които не разговаряха на кантонски диалект, — но искам второ мнение.

— В полицията имат добри специалисти. Съмнявам се, че ще открия нещо повече от тях.

— Може да не са търсили каквото трябва — възрази Страйк, — а може да не са осъзнали какво означава дори и да са го намерили. Били са по-заинтересувани от последните й имейли, а тях аз вече ги видях.

— Аз какво търся тогава?

— Цялата активност на и около осми януари. Разните търсения в интернет, неща от този род. Нямам паролата и предпочитам да не питам полицията за нея, ако не се налага.

— Не би трябвало да е проблем — каза Сръчко. Той не записваше инструкциите на ръка, а ги набираше в мобилния си телефон; Сръчко беше десет години по-млад от Страйк и рядко хващаше химикалка по свое желание. — На кого принадлежи всъщност?

Когато Страйк му каза, Сръчко възкликна:

— Моделът? Иха!

Но интересът на Сръчко към човешките създания, пък били те мъртви и прочути, си оставаше вторичен спрямо пристрастието му към редки комикси, технологични иновации и музикални групи, които Страйк никога не беше чувал. След като изгълта няколко лъжици супа, Сръчко наруши мълчанието, като бодро попита Страйк как възнамерява да му плати за работата.

Когато Сръчко си тръгна с розовия лаптоп под мишница, Страйк пое с куцукане към офиса си. Тази вечер изми внимателно края на десния си крак и после намаза с мехлем раздразнената и възпалена тъкан около белега. За пръв път от много месеци взе обезболяващи, преди да се пъхне в спалния си чувал. Лежеше и чакаше разяждащата болка да се притъпи, а през това време се чудеше дали не трябва да си запише час при консултанта в кабинета по рехабилитационна медицина, под чиито грижи би трябвало да се намира. Симптомите на острия коронарен синдром, вечният враг на хората с ампутации, му бяха втълпявани нееднократно: забрала кожа и подуване. Питаше се дали при него не се проявяват ранни признаци, но го плашеше перспективата да се върне в коридорите, вонящи на дезинфектанти; да попадне сред лекари с техния безстрастен интерес към тази малка обезобразена част от тялото му; да се подложи на още фини настройки на протезата, на още посещения в този ограничен свят на бели престилки, след като се бе надявал, че го е напуснал завинаги. Боеше се от съвети да даде покой на крака си, да се откаже от нормалните си навици за ходене, от принудителното завръщане към патериците, от взирането на минувачите в пристегнатия по средата крачол на панталона му и от пискливите въпроси на малки деца.

Мобилният му телефон, зареждащ се както обикновено на пода до походното легло, издаде звук, сигнализиращ за получено съобщение. Готов да приветства всяко дребно разсейване от пулсиращата болка в крака си, Страйк заопипва в тъмното и вдигна телефона от пода.

Моля те обади се за разговор набързо, когато ти е удобно. Шарлот

Страйк не вярваше в ясновидства и екстрасензорни способности и все пак в ума му мигновено изникна ирационалната мисъл, че Шарлот някак бе усетила думите му пред Сръчко, с които бе прекъснал все още опънатата невидима нишка, която ги свързваше, и официално бе оповестил разрива помежду им.

Взираше се в съобщението, сякаш беше лицето й, сякаш можеше да разчете изражението й в малкия сив екран.

„Моля те.“ (Знам, че не си длъжен, просто те моля учтиво.) „Разговор набързо.“ (Имам основание да желая да те чуя и нека това стане кратко и лесно, без скандали.) „Когато ти е удобно.“ (Защото, нека сме честни, винаги трябваше да отстъпвам пред армията или всяко проклето нещо, което идваше на първо място за теб.)

Дали сега му беше удобно, запита се той, лежащ с болката, все още неповлияна от хапчетата. Погледна часа: единайсет и десет. Тя очевидно беше будна.

Сложи отново телефона на пода до себе си, където той остана да лежи и да се зарежда безшумно. Преметна косматата си ръка върху очите си и вече не виждаше дори ивиците светлина по тавана, хвърляни от уличното осветление през процепите на щорите. Против волята си видя Шарлот каквато беше, когато я бе зърнал за пръв път в живота си — седеше сама на перваза на прозореца по време на едно студентско парти в Оксфорд. Никога не бе виждал нещо толкова красиво, а явно същото важеше и за останалите, ако се съдеше по косо хвърляните към нея безброй мъжки погледи, силния смях и подвикванията и екстравагантните жестове, отправяни по посока на смълчаното момиче.

Докато я наблюдаваше през помещението, деветнайсетгодишният Страйк изпита абсолютно същия копнеж, от който в детството си бе обладаван всеки път, когато се събудеше сутринта и видеше, че през нощта е навалял сняг в градината на леля Джоун и чичо Тед. Искаше неговите стъпки да са първите, които ще оставят дълбоки тъмни дупки в мамещата гладка повърхност; щеше му се да я смути и разбърка.

— Пиян си — предупреди го приятел, когато Страйк обяви намерението си да иде и да я заговори.

Страйк се съгласи, опразни съдържанието на седмата си халба и се отправи целеустремено към прозореца, до който седеше тя. Смътно усещаше, че околните го наблюдават, подготвени да се посмеят, защото той беше масивен, подобен на Бетовен в боксьорско амплоа, и цялата му тениска беше омазана със сос от къри.

Когато застана пред нея, тя го погледна — имаше големи очи и дълга тъмна коса, а през разкопчаната й риза се виждаха бледата й кожа и гънката между гърдите й.

Необичайното чергарско детство на Страйк с постоянно изтръгвани корени и присъединяване към нови разнородни групи от деца и тийнейджъри бе изковало у него завидни социални умения. Умееше да се впише в компания, да разсмее хората, да бъде харесан едва ли не от всеки. Ала онази вечер езикът му бе непослушен и сякаш гумен. Помнеше, че леко се олюляваше.

— Искаш ли нещо? — попита го тя.

— Да — отвърна й. Дръпна напред тениската си и й показа петната от сос. — Кой е най-добрият начин да се изчисти това според теб?

Против волята си (забелязал бе как се мъчи да се сдържи) тя се разсмя.

Малко по-късно един Адонис на име Джаго Рос, познат на Страйк по външност и репутация, влезе, следван от приятелите си, и те от добри семейства като него, и завари Страйк и Шарлот седнали на перваза и погълнати от разговор.

— Сбъркала си стаята, Шар, скъпа — каза Рос, мигом предявил своите права с галещата арогантност на тона си. — Партито на Ричи е горе.

— Няма да дойда — обърна се усмихната тя към него. — Трябва да помогна на Корморан да накисне тениската си.

И така Шарлот публично заряза приятеля си, завършил престижното училище „Хароу“, заради Корморан Страйк. Беше най-славният миг във всичките деветнайсет години на Страйк: пред очите на смаяните околни той бе отмъкнал Хубавата Елена под самия нос на Менелай и при целия си шок и възторг не постави под въпрос това чудо, а просто го прие.

Едва по-късно си даде сметка, че онова, което бе изглеждало чиста случайност или пръст на съдбата, бе от край до край организирано от нея. Беше му го признала месеци по-късно: че за да накаже Рос за някакво провинение, умишлено бе влязла в погрешната стая и бе изчакала някой мъж, който и да е, да я заговори; че той, Страйк, бе просто инструмент, за да изтезава Рос; че беше спала с него в малките часове на същата нощ в духа на отмъстителна ярост, която той погрешно бе приел за страст.

Онази първа нощ бе съдържала всичко, което впоследствие ги бе разделяло и събирало отново: нейния стремеж към самоунищожение, безразсъдството й, решимостта да нарани; неохотното й, но истинско влечение към Страйк, убежището й в защитения затворен свят, в който бе израснала и чиито ценности едновременно презираше и прегръщаше. Така бе започнала една връзка, довела Страйк петнайсет години по-късно до това походно легло, измъчван от физическа болка и изпълнен с желание да прогони тази връзка от спомените си.