Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Корморан Страйк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cuckoo’s Calling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
NMereva (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Робърт Галбрейт

Заглавие: Зовът на кукувицата

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 03.02.2014

Редактор: Татяна Джокова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Татяна Джокова

ISBN: 978-619-150-299-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7499

История

  1. — Добавяне

4

Уикендът се простираше напред топъл и празен. Страйк отново седеше пред отворения прозорец, пушеше и наблюдаваше ордите пазаруващи, минаващи по Денмарк стрийт. Докладът по случая лежеше отворен на коленете му, полицейското досие беше на бюрото, а той правеше списък на пунктовете, предстоящи за изясняване, и пресяваше изобилната информация, която беше събрал.

Известно време разглежда снимка на предната фасада на номер осемнайсет, каквато е била в деня на смъртта на Лула. Имаше малка, но за Страйк съществена разлика между фасадата тогава и сега. От време на време се преместваше пред компютъра, веднъж, за да открие агента, представляващ Дийби Мак, след това, за да установи цената на акциите на „Албрис“. Бележникът му лежеше отворен до него на страница, изпълнена със съкратени изречения и въпроси, изписани с гъстия му заострен почерк. Когато мобилният му телефон иззвъня, той го постави до ухото си, без да погледне кой е отсреща.

— А, господин Страйк — прозвуча гласът на Питър Гилеспи. — Колко мило, че вдигнахте.

— О, здравей, Питър — каза Страйк. — Вече и през уикенда работиш, а?

— Някои от нас нямат избор и работят през уикенда. Не ми връщате обажданията през работните дни.

— Зает бях. Работя.

— Разбирам. Означава ли това, че може да очакваме скоро да си изплатите задължението?

— Вероятно.

— Вероятно?

— Да — отвърна Страйк. — Сигурно ще съм в положение да ви дам нещичко през следващите няколко седмици.

— Господин Страйк, отношението ви ме смайва. Поехте ангажимента да връщате парите на господин Рокъби ежемесечно, а сте изостанали с…

— Не мога да платя, при положение че нямам с какво. Ако потърпите, ще мога да ви върна цялата сума. Може би наведнъж.

— Боя се, че това не ни устройва. Освен ако не донесете дължимите суми до този момент…

— Гилеспи — рече Страйк с очи, отправени към ведрото небе, което се виждаше пред прозореца му, — и двамата знаем, че старият Джони няма да тръгне да съди еднокракия си син, герой от войната, за заем, който не би стигнал на иконома му да купи соли за ваната. Ще му върна парите с лихвата през следващите два месеца и после ако ще да си ги завре в задника и да ги подпали. Предай му го от мен и нека ме остави на мира.

Страйк затвори и с интерес отбеляза как не си беше изпуснал нервите и все още беше в повишено настроение.

Поработи до късно през нощта на стола на Робин, както го възприемаше вече. Последното, което направи, преди да приключи, беше да подчертае три пъти думите „Хотел Малмезон, Оксфорд“ и да огради в плътен кръг името „Дж. П. Ейджиман“.

Страната приближаваше към деня на изборите. Страйк стана рано в неделя и проследи на портативния си телевизор гафовете за деня, разните контрапретенции и обещания. Имаше някакъв безрадостен дух във всеки от репортажите, които изгледа. Националният дълг бе толкова огромен, че чак невъобразим за съзнанието. Предстояха съкращения, който и да спечелеше; с хитрите си увъртания партийните лидери напомняха на Страйк хирурзите, които предпазливо му съобщаваха, че може да изпита дискомфорт в някаква степен; те, които никога нямаше да усетят лично болката, която се канеха да причинят.

В понеделник сутринта Страйк пое към Канинг Таун, където щеше да се срещне с Марлийн Хигсън, биологичната майка на Лула. Уреждането на този разговор бе преизпълнено с трудности. Алисън, секретарката на Бристоу, беше телефонирала на Робин, за да й съобщи номера на Марлийн Хигсън, и Страйк й се бе обадил лично. Макар очевидно разочарована, че непознатият на телефона не е журналист, първоначално тя бе изявила готовност да се срещне със Страйк. След това бе позвънила в офиса му два пъти: първо, за да попита Робин дали детективът ще й плати разноските за пътуването до центъра на града, на което бе даден отрицателен отговор; после, в разгара на силен гняв, за да отмени срещата. Второ обаждане от Страйк бе осигурило крехката договорка да се видят в местния й пъб; после раздразнено съобщение в гласовата му поща отмени и нея.

Страйк й телефонира за трети път и й каза, че разследването му е във финалната си фаза, след което доказателствата ще бъдат предоставени на полицията и в резултат, без съмнение, ще последва експлозивна публичност. Сподели с нея, че всъщност нежеланието й да помогне ще я спаси от нов наплив на репортери с въпроси. Марлийн Хигсън незабавно изтъкна правото си да съобщи всичко, което знае, и Страйк склони да се видят, както тя вече бе предложила, в градината на бирарията „Орднънс Армс“ в понеделник сутринта.

Той взе влака до станция „Канинг Таун“. Намираше се срещу Канари Уорф, чиито изчистени футуристични сгради напомняха серия от блестящи на хоризонта метални блокове; размерите им, както и на националния дълг, бяха невъзможни за обхващане от разстояние. След няколко минути умерен ход обаче той бе вече на светлинни години от лъскавия корпоративен свят. Сбутан покрай крайбрежните комплекси, населявани от финансисти, Канинг Таун бе обвеян от грозота и мизерия. Страйк го познаваше от едно време, защото там някога бе живял старият му приятел, посочил му къде се крие Брет Фиърни. Тръгна по Баркинг Роуд с гръб към Канари Уорф.

„Орднънс Армс“ се намираше до „Английска заложна компания“ ООД. Беше обширен и нисък пъб, боядисан някога в бяло. Интериорът бе непретенциозен и утилитарен — сбирка от дървени стенни часовници на стената с цвят на теракота и червен килим със синкави шарки, които бяха единственият жест към нещо тъй фриволно като декорацията. Иначе имаше две големи маси за билярд, дълъг и леснодостъпен бар с много пространство за пиячи. Сега, в единайсет предобед, пъбът беше почти празен — само седящ в ъгъла възрастен мъж, и весела сервитьорка, която се обръщаше към единствения си клиент с „Джоуи“, насочи Страйк към изхода в дъното.

Градината на бирарията бе най-мърлявият възможен бетонен заден двор — с кофи за смет и с една-единствена дървена маса, до която на бял пластмасов стол седеше жена с кръстосани дебели крака и цигара, щръкнала под прав ъгъл с бузата й. В горната част на високия зид имаше бодлива тел, на която се бе закачила полиетиленова торбичка и шумолеше на вятъра. Отвъд зида се издигаше голяма жилищна сграда, боядисана в жълто, а видът на повечето от балконите й говореше за нищета.

— Госпожа Хигсън?

— Наричай ме Марлийн, гълъбче.

Тя го огледа от горе до долу с хитра усмивчица. Носеше розова блуза от ликра под сив суитчър и клин, който свършваше далеч над голите й сиво-бели глезени. Обута бе с мръсни джапанки, а по пръстите й имаше много златни пръстени; жълтата й коса с прошарени кафяви корени беше прибрана назад в опашка, прилична на бърсалка за прах.

— Може ли да ви взема питие?

— Ще пия една халба „Карлинг“, щом толкоз настояваш.

В накланянето на тялото й към него, в маниера, с който отмахна подобните на слама кичури коса от потъналите сред торбички очи, дори в начина, по който държеше цигарата си, се четеше някаква гротескна кокетност. Може би и не умееше да се държи иначе в присъствието на същество от мъжки пол. На Страйк тя му се видя жалка и отблъскваща.

— Шокиран си, а? — подхвърли тя, след като Страйк донесе и за двамата по една бира и седна на масата срещу нея. — И как не, дадох си детенцето завинаги нейде. Сърцето ми се късаше, ама го направих, та да има по-добър живот. Иначе нямаше да имам силата да го сторя. Тъй й давах всички онез неща, дето аз не съм имала. Израснах в крайна бедност. Нищичко си нямахме.

Тя отмести поглед от него, всмукна силно от цигарата си „Ротманс“ и устните й заприличаха на котешки анус.

— Пък и на Дез, тогавашния ми приятел, не му беше много драго тя да е при нас. Нали беше цветнокожа и очевидно не от него. Потъмняват, тъй да знаеш. Като се роди, изглеждаше бяла. Ама пак не бих я дала, ако не виждах шанс да има по-добър живот. Пък си и рекох, че няма да тъжи за мен, малка беше още. Помислих си, че й давам добър старт, а и можеше, като порасне, да дойде и да ме намери. И мечтата ми взе, че се сбъдна — добави тя с противен патос. — Дойде и ме намери. Ама ще ти кажа нещо много странно — продължи, без да спре да си поеме дъх. — Един мой приятел ми рече седмица, преди тя да ми се обади, че съм му приличала на нея. Скастрих го да не се занася, но той настояваше: „Същите очи и вежди, да знаеш“.

Тя погледна Страйк с надежда, но той не можа да се насили да й отговори. Изглеждаше му невъзможно лицето на Нефертити да е произлязло от тази сивоморава мутра.

— Ясно се вижда на снимките ми от по-млада възраст — настоя тя с намек за засегнато честолюбие. — Работата е там, че се отказах от нея, та да има по-добър живот, а те я дадоха на онез копелета, ще ме прощаваш за думата. Да бях знаяла, щях да си я задържа, тъй й казах. Туй я накара да се разплаче. Щях да си я задържа при мен, и толкоз. Всичко ми разправи тя, направо й се изля от устата. С бащата, сър Алек, се разбирала добре, по думите й бил свестен. Ама майката била луда за връзване. Пиела хапчета с шепи. Тия богати кучки вечно пият хапчета зарад нервите си. Всичко ми разправи Лула. Кръвна връзка, туй то, не можеш я разруши. Боеше се оная шантавата да не направи нещо, ако разбере, че Лула е търсила истинската си майка. Пазеше се заради нея вестниците да не узнаят, ама щом си прочут, всичко разбират за теб. И какви лъжи само надрънкаха за мен. Още си мисля да ги дам под съд. Та какво приказвах? Аха, за майка й. Рекох й: „Какво й береш грижата, душко, без нея си по-добре. Нека се ядосва, като не ще двете с теб да се срещаме“. Но Лула беше добро момиче и все ходеше да я вижда от чувство за дълг. Тъй или иначе животът си беше неин, свободна беше да прави каквото реши, нали тъй? Имаше си приятел, Еван. Рекох й, че туй не го одобрявам — заяви Марлийн Хигсън и изпълни пантомима на строга възпитателка. — Взема дрога, а аз много такива съм видяла да се затриват. Ама не мога да отрека, че иначе е добро момче. Няма нищо общо с цялата работа, аз ти го казвам.

— Значи го познаваш лично?

— Не, но тя му се обади веднъж, докато беше с мен, и ги чух по телефона заедно, чудна двойка бяха. Няма какво лошо да кажа за Еван, той няма нищо общо, това се доказа. Бях готова да му дам мойта благословия, казвах й да го доведе, но тъй и не стана, все беше зает. Хубаво момче е зад всичките тези фасони — добави Марлийн, — вижда се по снимките.

— Говорила ли ти е за съседите си?

— За онзи Фред Бестигуи? Разправяше ми как й предлагал роли във филми. Виках й защо не, какво щеше да й навреди да сложи още някой милион в банката?

Кървясалите й очи се присвиха при тази мисъл, за момент бе като омагьосана от мисълта за суми, безкрайно далечни за възприятията й, нещо като образ на безкрайността. Явно й доставяше удоволствие просто да премята такива цифри в устата си и да усеща вкуса на богатството.

— Говорила ли ти е за Ги Соме?

— О, да, тя харесваше Ги, той беше добър с нея. Аз лично мъжете ги предпочитам по-класически. Не е моят тип.

Яркорозовата блуза от ликра, опъната върху тлъстините около ластика на клина, се отвори на деколтето, когато жената се наведе да изтръска пепелта от цигарата си.

— Казваше, че й бил като брат. Питах я защо са й измислени братя, като можехме да се опитаме заедно да намерим моите момчета. Ама тя не прояви интерес.

— Вашите момчета?

— Синовете ми, другите ми деца. Имах още две след нея. Едното от Дез, а по-късно и второ. Социалните служби ми ги взеха, но аз й казвах, че с нейните пари можем да ги намерим. Предлагах й да ми даде две хилядарки и щях да наема някой да ги открие, сама щях да се оправя, без да я забърквам, та от вестниците да не надушат. Но тя нямаше интерес — повтори Марлийн.

— Знаеш ли къде са синовете ти?

— Взеха ги като бебета, не знам къде са сега. Имах си проблеми. Няма да те лъжа, животът ми хич не беше лек.

И тя му разказа надълго и нашироко за трудния си живот. Беше гнусна история, пълна с мъже насилници, пристрастености и невежество, занемаряване и нищета и животински инстинкт за оцеляване, довел до изоставяне на невръстните й деца, защото те изискваха умения, които Марлийн никога не бе развила.

— Значи не знаеш къде са двамата ти синове сега? — попита отново Страйк двайсет минути по-късно.

— Не, откъде мога да знам? — отвърна Марлийн; след толкова много приказки вече я избиваше на огорчение. — Тя не се интересуваше. Нали си имаше бял брат. Ама истината е, че си искаше черно семейство.

— Питала ли те е за баща си?

— Да, и аз й казах всичко каквото знам. Беше студент африканец, живееше на горния етаж с двама други ей тук, наблизо, на Баркинг Роуд. Сега отдолу има агенция за приемане на залози. Много хубаво момче. На няколко пъти ми помогна да си отнеса покупките.

Ако слушаше човек Марлийн Хигсън, ухажването бе протекло едва ли не с викторианско приличие. Тя и африканският студент не стигнали по-далеч от ръкувания през първите месеци на познанството си.

— А после, защото ми носеше торбите, един ден го поканих да влезе, като благодарност, тъй да се каже. Не съм човек с предразсъдъци. За мен хората са еднакви. Предложих му чаша чай, толкоз. И не щеш ли — обяви Марлийн, преминала от пасторална чаена церемония към грубата реалност, — открих, че съм бременна.

— Каза ли му?

— Да, затрупа ме с обещания как щял да помага и да споделя отговорностите. После дойде ваканцията в колежа. Гарантира, че щял да се върне — презрително подхвърли Марлийн, — а си плю на петите. То всички тъй правят де. Какво можех да сторя, да хукна да го търся в Африка ли? Без туй не се тръшнах да умирам от мъка, по това време вече ходех с Дез. Не му пречеше, че съм бременна. Нанесох се при Дез скоро след като Джо си отиде.

— Джо?

— Така му беше името. Джо.

Тя го изрече убедено, но според Страйк причината можеше да е в честото повтаряне на лъжливата история, която тя вече разказваше автоматично.

— А как му беше фамилията?

— Не си я спомням. И ти си като нея. Че туй беше преди повече от двайсет години. Мумумба — пробъбри невъзмутимо Марлийн Хигсън. — Или нещо от тоя сорт.

— Възможно ли е да е Ейджиман?

— Не.

— Оусу?

— Казах ти, че беше нещо като Мумумба — агресивно отвърна тя.

— А не Макдоналд? Или Уилсън?

— Какви ги дрънкаш? Какви ти Макдоналд и Уилсън в Африка?

Страйк стигна до заключението, че общуването й с африканеца така и не беше стигнало до размяна на фамилии.

— И казваш, че бил студент? Къде учеше?

— В колеж — отвърна Марлийн.

— Кой точно, помниш ли?

— Изобщо не знам. Може ли да си взема една цигара? — попита тя с по-сговорчив тон.

— Да, заповядай.

Тя запали цигарата със собствената си пластмасова запалка, издуха дима с ентусиазъм, после каза, размекната от безплатния тютюн:

— Май имаше нещо общо с музей. Прикрепен беше.

— Прикрепен към музей?

— Да, защото помня как ми разправяше: „Понякога в свободните си часове посещавам музея“. — В нейна имитация африканският студент звучеше като англичанин от привилегированата класа. Прихна, сякаш изборът на такова развлечение й се струваше абсурден.

— Спомняш ли си кой е този музей, дето е посещавал?

— Музея на Англия, нещо таквоз — отвърна тя и добави раздразнено: — Досущ като нея си. Как мога да помня след толкова години?

— И повече не го видя, след като той си отиде у дома?

— Не — отсече тя. — Пък и не очаквах да го видя. — Отпи от бирата си. — Трябва да е умрял.

— Защо мислиш така?

— Ами Африка е туй. Я са го гръмнали, я се е гътнал от глад. Знаеш как е там.

Страйк знаеше. Спомняше си гъмжащите улици на Найроби, погледа от въздуха към тропическите гори на Ангола с мъглата, надвиснала над върховете на дърветата, и внезапната стъписваща красота, когато хеликоптерът зави срещу водопад сред пищната зеленина на планината; спомняше си жената от народността масаи с бебе на гърдата, седнала на щайга, докато Страйк я разпитваше с мъка за предполагаемо изнасилване, а Трейси до него я заснемаше с камера.

— Знаеш ли дали Лула се е опитвала да открие баща си?

— Да, опитваше се — пренебрежително отвърна Марлийн.

— Как?

— Преглеждаше архивите на колежите.

— Но като не си помнела къде е учил…

— Абе не знам, мислеше, че ще го намери, ама не успя. Сигурно не съм запомнила правилно името. Тя все ме разпитваше как е изглеждал, къде е учил. Рекох й, че беше висок и слаб и да се благодари, че е взела моите уши, щото на куково лято щеше да види кариера на модел с неговите, дето бяха като слонски.

— Лула говореше ли ти за приятелките си?

— Да. Имаше една малка черна кучка, Ракел или нещо такова. Смучеше от Лула като пиявица. Добре се уреди покрай нея с дрехи, бижута и кой знае какво още. Веднъж рекох на Лула как едно ново палто ще ми дойде добре, ама не съм била нахална, пък оназ Ракел не се свенеше да си иска.

Тя изсумтя и пресуши чашата си.

— Виждала ли си някога Рошел?

— Значи така се казва, а? Да, веднъж. Дойде с кола и шофьор да приберат Лула, че беше у дома да ме посети. Зяпаше ме от задното стъкло и се правеше на важна дама. През крив макарон ще ги види тия луксове сега. А и оназ Киара Портър — продължи Марлийн с още повече злоба, ако изобщо беше възможно. — Спала, мръсницата недна, с гаджето на Лула в нощта, когато тя умря.

— Познаваш ли Киара Портър?

— Виждала съм я по вестниците. Еван отишъл в дома й, след като се скарали с Лула. Кучка проклета.

Марлийн продължаваше да приказва и ставаше все по-ясно, че Лула бе държала родната си майка далеч от приятелите си. С изключение на беглото зърване на Рошел Марлийн си бе създала мнения и изводи за социалното обкръжение на Лула изцяло от материалите в пресата, които тъй жадно бе поглъщала.

Страйк донесе още бири и изслуша описанията на Марлийн за ужаса и шока, които изживяла, когато чула (от съседка, пуснала си новините по телевизията в ранната сутрин на осми), че дъщеря й е умряла при падане от балкона си. При внимателния разпит установи, че Лула не бе посещавала Марлийн в последните два месеца преди смъртта си. После Страйк чу сълзливата тирада за лошото отношение от страна на семейството на Лула след смъртта й.

— Не ме искаха да се появявам, особено проклетият чичо. Виждал ли си го оня шибан Тони Ландри? Обадих му се да питам за погребението и получих само заплахи. Заплахи, ако щеш вярвай. Рекох му: „Аз съм й майка, имам право да съм там“, пък той ми отвърна, че никаква майка не съм й, лудата кучка лейди Бристоу била нейна майка. Странно, рекох му, щото, доколкото помня, тя от мойта дупка излезе. Ще прощаваш, че съм толкоз натурална, ама туй си е истината. Пък той ме обвини, че съм им създавала проблеми с приказките си пред пресата. Репортерите сами дойдоха при мен — заяви тя гневно на Страйк и размаха пръст към насрещната жилищна сграда. — Като ме питат, що да не им кажа нещата както си бяха? Ще ги кажа я. Не исках сцени, и то на погребение, не ми беше целта да съсипвам нещо, ама нямаше да им се дам да ме държат настрани. Отидох и седнах най-отзад. Проклетата Рошел и тя беше там и ме гледаше на кръв, сякаш съм някакъв боклук. Важното е, че не можаха да ме спрат. Проклетото семейство получи каквото искаше. А аз нищо не взех. Нищичко. Лула не би искала да е така, знам го със сигурност. Би пожелала да имам нещо от нея. Не че ме е грижа за пари — със стремеж да покаже достойнство вметна Марлийн. — Нищо не би ми заменило дъщерята, нито десет, нито двайсет милиона. Ама би побесняла, ако знаеше, че нищо не съм взела — продължи тя. — Ходя и прося оттук-оттам, на хората умът им не го побира, че съм останала без нищо. Едвам си плащам наема, когато дъщеря ми остави милиони. Ама тъй е то. Ето как богатите си остават богати. Не че им трябваха, ама не възразяваха да имат още. Не знам как Ландри го лови сън нощем, но той да му мисли.

— Лула някога казвала ли ти е, че ще ти остави нещо? Споменавала ли е за завещание?

Марлийн мигом наостри уши, доловила полъх на надежда.

— Ами да, викаше, че ще се погрижи за мен. Според теб дали не трябва да го спомена някъде?

— Едва ли има смисъл, освен ако не е направила завещание и не те е упоменала в него — отвърна Страйк.

Намусеното изражение отново се върна на лицето й.

— Тия мръсници сигурно са го унищожили. Прилича им да го сторят. Тъкмо тоя сорт хора са. Чичото на всичко е способен.