Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (18)

10

Робин стоеше права и се поклащаше заедно с останалите натъпкани пътници във влака по линията на метрото „Бейкърлу“, движещ се на север. Физиономиите на всички околни бяха напрегнати и печални, както се полага за понеделник сутрин. Тя чу сигнала на телефона си и го измъкна със затруднение от джоба на палтото, при което заби лакът кой знае в коя част на отпуснатото тяло на мъжа до себе си в костюм и с лош дъх. Щом видя, че съобщението е от Страйк, за миг изпита вълнение почти като вчерашното, когато видя Дъфийлд във вестника. Извика съобщението на екрана и прочете:

Излизам. Ключът е зад казанчето в тоалетната. Страйк.

Не пъхна обратно телефона в джоба си, а продължи да го държи, докато влакът с тракане минаваше през тъмни тунели, и се опитваше да избегне дъха на съседа си с провисналата плът. Беше в кисело настроение. Предишния ден с Матю бяха обядвали в компанията на двама негови приятели от университета в любимия му гастропъб „Уиндмил он дъ Комън“. Когато зърна снимката на Еван Дъфийлд в отворения вестник на близката маса, набързо се извини тъкмо посред една от историите на Матю и излезе отвън да изпрати съобщение на Страйк.

По-късно Матю я бе упрекнал, че е демонстрирала лоши обноски и още по-непростимо — не е дала обяснение, и то само и само за да поддържа тази нелепа загадъчност.

Робин стисна здраво кожената дръжка и когато влакът забави скорост, дебелият й съсед се наклони и се долепи до нея. Почувства се някак глупаво и в същото време се ядоса на двамата мъже, особено на детектива, който очевидно не проявяваше интерес към необичайното поведение на бившето гадже на Лула Ландри.

След като стигна през обичайния хаос и строителните отпадъци до Денмарк стрийт, измъкна ключа иззад казанчето според инструкциите и отново бе отрязана от надменното момиче в службата на Фреди Бестигуи, Робин изпадна в крайно лошо настроение.

Макар да не го знаеше, в този момент Страйк минаваше покрай сцената на най-романтичните моменти от живота на Робин. Когато вървеше от страната на Сейнт Джеймсис в посока към Гласхаус стрийт, стълбите под статуята на Ерос бяха изпълнени с италиански тийнейджъри.

Входът към „Барак“, нощния клуб, който толкова много се бе харесал на Дийби Мак, че той беше останал там часове наред, след като току-що бе слязъл от самолета от Лос Анджелис, беше на кратко разстояние пеш от Пикадили Съркъс. Фасадата имаше вид на изградена от промишлен бетон, а името беше изписано вертикално с лъскави черни букви. Клубът бе разположен на четири етажа. Както Страйк беше очаквал, входът му беше заобиколен от охранителни камери, чийто обхват според него покриваше по-голямата част от улицата. Заобиколи сградата, огледа пожарните изходи и си направи скица на мястото.

След втората продължителна интернет сесия предишната вечер Страйк имаше самочувствието, че е проучил издъно темата за публично декларирания интерес на Дийби Мак към Лула Ландри. Рапърът беше я споменал в текста на три парчета в два отделни албума; бе се изказвал за нея в интервюта като за идеалната жена и негова сродна душа. Трудно беше да се прецени доколко Мак очакваше тези му коментари да се приемат сериозно; вероятно трябваше да се посрещнат с резерви, първо, заради чувството му за хумор, едновременно сдържано и лукаво, и, второ, заради респекта, примесен със страх, изпитван от всеки интервюиращ при среща с него.

Бивш член на банда, арестуван за незаконно притежание на оръжие и за наркотици в родния си Лос Анджелис, благодарение на звукозаписната си кариера сега Мак беше мултимилионер с не един доходен бизнес. Нищо чудно, че репортерите бяха „развълнувани“, ако трябваше да използва определението на Робин, когато се бе разчуло, че звукозаписната компания на Мак му е наела апартамент под този на Лула. Правеха се дръзки предположения какво би могло да се случи, когато жената мечта за Мак се окажеше на съседния етаж, и как този възпламенителен нов елемент можеше да повлияе върху колебливата връзка на Ландри и Дъфийлд. На тези фантазьорски истории бе придадена пикантност чрез несъмнено фалшиви изказвания от приятели на двамата: „Той вече й се е обадил и я е поканил на вечеря“, „Тя планира малък купон в негова чест при пристигането му в Лондон“. Материалите в този дух почти изцяло засенчваха възмущението на неколцина водещи рубрики журналисти, че два пъти осъжданият Мак, чиято музика (така твърдяха те) прославяше криминалното му минало, изобщо ще влезе в страната.

Когато реши, че улиците около „Барак“ нямат какво повече да му кажат, Страйк продължи пеша, като си отбелязваше жълтите маркировъчни линии в околността, ограниченията за паркиране в петък вечер и близките заведения и магазини, снабдени със собствени охранителни камери. Щом приключи с бележките си, реши, че е заслужил чаша чай и кифличка с бекон, и с парите за разноски в малко кафене се наслади и на двете, докато четеше изоставен брой на „Дейли Мейл“.

Мобилният му телефон зазвъня, когато започваше втората си чаша чай и вече беше преполовил един забавен материал за гафа на премиера, нарекъл възрастна избирателка „тесногръда“, без да съзнава, че микрофонът му още е включен.

Седмица по-рано Страйк бе препращал обажданията на нежеланата си временна секретарка на гласовата поща. Днешното прие лично.

— Здравей, Робин, как си?

— Добре. Обаждам се да ви предам съобщения за вас.

— Казвай — рече Страйк и извади химикалка.

— Току-що се обади Алисън Кресуел, секретарката на Джон Бристоу, за да съобщи, че е запазила маса в „Сиприани“ за един часа утре, та той да може да ви запознае с Танзи Бестигуи.

— Чудесно.

— Отново пробвах с продуцентската компания на Фреди Бестигуи. Започнаха да се дразнят. Твърдят, че бил в Ел Ей. Предадох още веднъж молбата да ви се обади.

— Добре.

— Питър Гилеспи телефонира пак.

— Ъхъ — рече Страйк.

— Каза, че е спешно, и моли да му позвъните при първа възможност.

На Страйк му се прищя да й поръча да позвъни на Гилеспи и да му предаде да си го начука.

— Да, ще го направя. Слушай, би ли ми пратила в съобщение адреса на нощния клуб „Узи“?

— Непременно.

— И се помъчи да откриеш телефонен номер на Гай Соме, дизайнер е.

— Произнася се „Ги“ — поправи го Робин.

— Какво?

— Малкото му име се произнася по френски, „Ги“.

— О, да. Опитай се да откриеш номер за контакт с него.

— Разбрано — каза Робин.

— Питай го има ли желание да разговаря с мен. Остави му съобщение кой съм и кой ме е наел.

— Добре.

За Страйк не остана незабелязано, че тонът на Робин беше леден. След секунда или две му хрумна каква можеше да е причината.

— Между другото много ти благодаря за вчерашния есемес — каза той. — Прощавай, че не ти отговорих, щеше да изглежда странно, че пиша съобщение там, където се намирах. Чудесно ще е, ако се обадиш на Найджъл Клемънтс, агента на Дъфийлд, за да поискаш среща.

Враждебността й мигом се стопи, каквато бе и целта му. Когато заговори, гласът й бе с много градуси по-топъл; по-точно казано, граничеше с ентусиазъм.

— Но Дъфийлд няма как да е имал нещо общо, разполага с желязно алиби!

— Ще го видим колко е желязно — умишлено злокобно произнесе Страйк. — И още нещо, Робин, ако пристигне нова смъртна заплаха… обикновено идват в понеделник…

— Да? — възбудено отвърна тя.

— Прибери я в папката — каза Страйк.

Той не можеше да е сигурен — изглеждаше неправдоподобно, бе оставила у него впечатлението, че е много целомъдрена — но му се стори, че я чува как измърморва „Майната ти“, когато затваряше.

Страйк прекара останалата част от деня, ангажиран с досадна, но необходима черна работа. Когато Робин му прати адреса, той посети втория за деня нощен клуб, този път в Южен Кенсингтън. Контрастът с „Барак“ беше екстремален; „Узи“ имаше дискретен вход, все едно за елегантна частна къща. Над неговите врати също имаше охранителни камери. После Страйк взе автобус до Чарлс стрийт, където бе почти сигурен, че живее Ги Соме, и извървя най-прекия според него маршрут между адреса на дизайнера и лобното място на Лула Ландри.

В късния следобед кракът вече го болеше силно и той спря за почивка и още сандвичи, преди да поеме към „Федърс“, близо до Скотланд Ярд, където беше срещата му с Ерик Уордъл.

Беше поредният викториански пъб, този път с огромни прозорци почти от пода до тавана, гледащи към великолепна сива сграда от двайсетте години на двайсети век, декорирана със статуи на Джейкъб Ъпстайн. Най-близките от тях бяха поставени над вратите и се взираха надолу към прозорците на пъба; свирепо божество бе прегърнато от невръстния му син, чието тяло бе извъртяно по странен начин, така че гениталиите му бяха на показ. Времето бе довело до ерозия, заличила повода за шок.

Вътре във „Федърс“ игрални автомати потракваха, дрънчаха и святкаха в основните цветове; монтираните на тапицираните с кожа стени плазмени телевизори показваха мача на „Уест Бромич Албион“ срещу „Челси“ без звук, докато от скрити усилватели се разнасяше драматичният глас на Ейми Уайнхаус. Названията на бирите бяха написани на кремавата стена над дългия бар, разположен срещу широко стълбище от тъмно дърво с извити стъпала и блестящ месингов парапет, водещо към първия етаж.

Страйк трябваше да изчака, за да бъде обслужен, което му даде време да се огледа. Заведението беше пълно с мъже, повечето късо подстригани по войнишки; ала около висока маса стояха три момичета с портокалов тен и впити рокли с пайети, които отмятаха прекомерно изправените си изрусени коси и ненужно преместваха тежестта си от единия на другия крак върху високите си нестабилни токове. Преструваха се, че не забелязват как единственият самотен пияч, хубав мъж с момчешко излъчване, облечен в кожено яке, който седеше на високо столче пред бара край близкия прозорец, методично ги изучава с опитно око. Страйк си взе пинта „Дум Бар“ и приближи оценяващия.

— Корморан Страйк — представи се той, като приближи масата на Уордъл. Уордъл имаше коса, за каквато Страйк завиждаше на мъжете; с нея никога нямаше да си спечели прякор „Срамнокосместия“.

— Да, помислих си, че може да си ти — каза полицаят и двамата се ръкуваха. — Анстис каза, че си едър.

Страйк придърпа стол от бара и Уордъл подхвана без увод:

— Е, какво имаш за мен?

— Миналия месец е имало наръгване, довело до смърт край Ийлинг Бродуей. Жертвата е Лиам Йейтс. Бил е информатор на полицията, нали?

— Да, намушкан беше с нож във врата. Ала ние знаем кой го е извършил — със снизходителен смях го уведоми Уордъл. — Половината мошеници в Лондон го знаят. Ако това ти е информацията…

— Обаче не знаете къде е той, нали?

С бърз поглед към момичетата, които се преструваха на нехайни, Уордъл извади бележник от джоба си.

— Продължавай.

— Има едно момиче, което работи в букмейкърския пункт „Бетбъстърс“ на Хакни Роуд, на име Шона Холанд. Живее в апартамент под наем през две преки от пункта. В момента има нежелан гост у дома, някой си Брет Фиърни, който често пребивал сестра й. Очевидно той не е от онези типове, на които отказваш услуга.

— Имаш ли пълния адрес? — попита Уордъл, който записваше усилено.

— Дадох ти името на наемателката и половината пощенски код. Вземи положи малко детективски труд.

— И откъде каза, че си научил това? — отново поиска да се осведоми Уордъл, като продължаваше да пише бързо в бележника, опрян на коляното му под масата.

— Не казах — отвърна Страйк с равен тон и отпи от бирата си.

— Виждам, интересни приятели имаш.

— Много. И тъй в духа на честната размяна…

Уордъл прибра бележника в джоба си и се засмя.

— Онова, което ми даваш, може да е нищо и половина.

— Не е. Играй честно, Уордъл.

Полицаят остана вгледан в Страйк за момент, очевидно раздвояван помежду симпатия и подозрение.

— Какво очакваш в такъв случай?

— Казах ти по телефона: малко вътрешна информация за случая Лула Ландри.

— Не четеш ли вестници?

— Казах „вътрешна информация“. Клиентът ми подозира нечиста игра.

Уордъл се намръщи.

— Някой таблоид ли те нае?

— Не — отвърна Страйк. — Брат й.

— Джон Бристоу?

Уордъл удари една продължителна глътка от бирата си с очи, приковани в бедрата на най-близкото момиче, а венчалната му халка отрази червената светлина от игралния автомат.

— Още ли е обсебен от записите от охранителните камери?

— Спомена ги — призна Страйк.

— Опитахме се да открием двамата чернокожи мъже — каза Уордъл. — Призовахме ги публично. Нито един от двамата не се яви. Не е голяма изненада. Включила се е аларма на кола точно когато те са минавали покрай нея. Мазерати. Изискан вкус.

— Значи смяташ, че са крадели коли?

— Не казвам, че са излезли конкретно с тази цел. Може да са видели добра възможност, като са я зърнали паркирана там. Що за блейка оставя мазерати на улицата? Но е било близо два през нощта при температура под нулата и не мога да измисля достатъчно невинни причини двама мъже да решат да се срещнат на улица в Мейфеър, където нито един от тях не живее, доколкото успяхме да установим.

— Нямате ли представа откъде са дошли и къде са отишли после?

— Почти сме сигурни за онзи, в когото се е втренчил Бристоу — мъжа, вървял към жилището точно преди тя да падне — че е слязъл от автобус номер трийсет и осем на Уилтън стрийт в единайсет и петнайсет. Не може да се каже какво е правил, преди да мине покрай камерата в края на Белами Роуд час и половина по-късно. После е изтичал обратно покрай нея десет минути след скока на Ландри, спринтирал е по Белами Роуд и вероятно е стигнал до Уелдън стрийт. Има запис на мъж, отговарящ на описанието му — висок, чернокож, с нахлупена качулка и скрито в шал лице — от камерата на Тиобалдс Роуд около двайсет минути по-късно.

— С добра скорост е тичал, ако е стигнал до Тиобалдс Роуд за двайсет минути — отбеляза Страйк. — Това е някъде около Клъркънуел, нали? Прави към три километра и половина. При това тротоарите са били заледени.

— Може и да не е бил той. Записът беше с лошо качество. Бристоу беше решил, че е много подозрителен с това скрито лице, но тогава беше минус десет градуса. Аз самият отидох на работа с маска за ски. Но независимо той ли е бил човекът на Тиобалдс Роуд, или не, никой не се яви да каже, че го е разпознал.

— А другият?

— Тичал е по Халиуел стрийт около двеста метра. Нямаме представа къде е отишъл след това.

— Нито кога е влязъл в района ли?

— Отвсякъде може да е дошъл. Нямаме друг запис с него.

— Охранителните камери в Лондон не са ли десет хиляди на брой?

— Не са навсякъде. Камерите не са отговор на проблемите ни, ако не са редовно поддържани и контролирани. Онази на Гариман стрийт е била повредена, а по Медоуфийлд Роуд и Хартли стрийт изобщо няма поставени. И ти си като всички, Страйк; врещиш за гражданските си права, когато си казал на госпожата си, че си работил, а си бил в стриптийз клуб, но държиш да има двайсет и четири часово наблюдение над къщата ти, когато някой е отворил прозореца на банята ти с взлом. Не може и двете да имаш.

— Аз не искам нито едното, нито другото — уточни Страйк. — Само питам какво знаете за Бягащ номер две.

— Омотан до веждите също като приятеля си, само ръцете му се виждат. Ако бях на негово място и имах причина да съм гузен за онова мазерати, бих хлътнал в някой бар и бих излязъл оттам сред група хора. Има едно заведение „Боджо“ на Халиуел стрийт, където може да е влязъл и да се е смесил с посетителите. Проверихме го — каза Уордъл, като изпревари въпроса на Страйк. — Никой не го разпозна от записа на камерата.

Известно време пиха мълчаливо.

— Дори да бяхме ги открили — каза Уордъл, като остави чашата си, — най-многото, което можехме да научим от тях, е, че са станали очевидци на скока й. Нямаше необяснима ДНК в апартамента й. В него не е влизал никой, който да има работа там.

— Не само записите от охранителните камери предизвикват подозрения у Бристоу — заяви Страйк. — Той поддържа контакт с Танзи Бестигуи.

— Хич не ми я споменавай проклетата Танзи Бестигуи — раздразнено промърмори Уордъл.

— Ще я споменавам, защото според моя клиент тя казва истината.

— Значи още държи на версията си, а? Не се е отказала? Нека ти кажа тогава за Танзи Бестигуи, щом искаш.

— Давай — подкани го Страйк, притиснал с една ръка халбата бира до гърдите си.

— С Карвър пристигнахме на мястото около двайсет — двайсет и пет минути след падането на Ландри. Там вече имаше униформени полицаи. Танзи Бестигуи още беше във вихъра на истерията, когато я видяхме. Бърбореше несвързано, тресеше се и от време на време изкрещяваше, че в сградата имало убиец. Показанията й гласяха, че станала от леглото си в два през нощта и отишла в банята по малка нужда. Чула крясък два етажа по-нагоре и видяла тялото на Ландри да прелита покрай прозореца. Нека ти кажа, че прозорците в тази сграда са с троен стъклопакет с цел топло- и шумоизолация. Когато влязохме да я разпитаме, улицата вече беше пълна с полицейски коли и съседи, но човек не би го разбрал, ако не бяха святкащите сини светлини. Толкова шум проникваше вътре, колкото ако бяхме във вътрешността на пирамида. Затова я попитах: „Сигурна ли сте, че чухте вик, госпожо Бестигуи? Апартаментът ви ми изглежда напълно шумоизолиран“. Тя не се предаваше. Кълнеше се, че е чула всяка дума. Според нея Ландри изкрещяла „Твърде много закъсня“, а мъжки глас отвърнал „Ти си проклета лъжкиня“. Наричат го слухови халюцинации — поясни Уордъл. — Започват да ти се причуват неща, когато си смъркал толкова кокаин, че мозъкът ти е започнал да изтича през носа ти.

Той отново отпи голяма глътка бира.

— Във всеки случай доказахме извън всяко съмнение, че няма как да го е чула. На следващия ден семейство Бестигуи се изнесоха в къщата на техен приятел, за да се спасят от репортерите, така че пратихме няколко души в апартамента им. Един се качил на балкона на Ландри, откъдето крещял колкото му глас държи, но хората ни на първия етаж не чули и дума от онова, което викал, при това били напълно трезви и напрягали слух. Но докато ние доказвахме, че госпожа Бестигуи дрънка врели-некипели, тя се беше обадила на половин Лондон, за да разтръби, че е единственият очевидец на убийството на Лула Ландри. Репортерите се настървиха от следата, защото някои от съседите я бяха чули да крещи, че в къщата е проникнал някой. Вестниците бяха издали присъдата на Еван Дъфийлд още преди да се срещнем повторно с госпожа Бестигуи. Уведомихме я, че сме установили как няма начин да е чула онова, което твърдеше. Но тя нямаше желание да признае, че всичко е било в главата й. Беше станала център на внимание, репортерите се тълпяха пред вратата й, сякаш беше преродената Лула Ландри. И тогава каза: „О, аз не споменах ли? Бях отворила прозорците, за да глътна чист въздух“. — Уордъл се изсмя презрително. — При температура под нулата и снеговалеж.

— И е била по бельо, нали?

— Приличаше на точилка с два изкуствени портокала, привързани към нея — подхвърли Уордъл и бързо дошлото сравнение убеди Страйк, че той не е първият, който го чува. — Повторно проверихме показанията й, изследвахме прозорците за отпечатъци от пръсти и както очаквахме, не ги беше отваряла. Чистачката ги беше бърсала сутринта, преди Ландри да умре, и не беше ходила в апартамента след това. Тъй като прозорците бяха здраво затворени при първото ни посещение, можеше да се направи само един извод: че госпожа Танзи Бестигуи е една лъжкиня.

Уордъл пресуши чашата си.

— Пий още една — предложи Страйк и тръгна към бара, без да изчака отговор.

Когато се върна на масата, забеляза, че Уордъл оглежда любопитно крака му под коляното. При други обстоятелства можеше да изтрака с протезата по крака на масата и да каже „На този е“. Вместо това остави на масата двете халби и препечените свински кожички, сервирани, което го подразни, в малък бял огнеупорен съд. Продължи от там, където бяха прекъснали.

— Но Танзи Бестигуи определено е видяла падането на Ландри покрай прозореца, нали така? Защото Уилсън е чул падането на тялото в мига, преди госпожа Бестигуи да започне да крещи.

— Може да го е видяла, но твърдо не е отишла да пикае. Отишла е да смръкне две магистралки кокаин. Открихме ги там готови за нея.

— Оставила ги е, така ли?

— Да, вероятно гледката на падащото тяло покрай прозореца я е разсеяла.

— Прозорецът вижда ли се от банята?

— Да, макар и едва-едва.

— Бързо сте пристигнали на мястото.

— Униформените са били там след осем минути, а аз и Карвър след около двайсет.

Уордъл вдигна чашата сякаш за тост за ефикасността на полицията.

— Разговарях с Уилсън, охранителя — каза Страйк.

— Така ли? Той е реагирал правилно — с високомерно снизхождение отбеляза Уордъл. — Не е негова вината, че е страдал от стомашно разстройство. Важното е, че нищо не е пипал и щателно е огледал след скока. Да, добре се е справил.

— С колегите му са били малко небрежни по отношение на кода за външната врата.

— Най-редовно се случва. Хората имат да помнят твърде много пинове и пароли. Знам какво е.

— Бристоу се интересува от възможностите през онзи четвърт час, когато Уилсън е бил в тоалетната.

— И ние се заинтересувахме за около пет минути, преди да се уверим, че госпожа Бестигуи злоупотребява с кокаина и мре за медийна слава.

— Уилсън спомена, че басейнът е бил отключен.

— А може ли да обясни как някой убиец би влязъл там и после би излязъл, без да мине покрай него? Ама и басейнът си го бива — добави Уордъл. — Голям е почти колкото в спортната зала, където ходя. И всичкото това за трима души. Имат фитнес зала на приземния етаж, зад поста на охраната. Подземен гараж. Мраморни подове и облицовки в апартаментите. Досущ като петзвезден хотел. — Полицаят поклати печално глава по повод неравномерното разпределение на благата. — Различен свят — заключи той.

— Заинтересува ме средният апартамент — каза Страйк.

— На Дийби Мак ли? — рече Уордъл и за своя изненада Страйк забеляза, че при това име той се усмихна с искрена сърдечност. — Какво за него?

— Ти влиза ли там?

— Надникнах, но Брайънт вече го беше претърсил. Празен беше. Прозорците бяха здраво затворени, алармата — включена и в пълна изправност.

— Брайънт онзи ли е, дето преобърнал масата и разпилял голям букет цветя?

Уордъл изсумтя.

— Чул си значи. Господин Бестигуи никак не остана очарован. Двеста бели рози в кристална ваза, голяма като кофа за боклук. Сигурно е чувал, че Мак все бели рози иска в гримьорната си. Нали всичките са с претенции какво да има в гримьорните им. Точно ти няма как да не го знаеш.

Страйк игнорира намека. Беше се надявал на повече дискретност от страна на Анстис.

— Разбра ли защо Бестигуи е държал Мак да получи розите?

— Ами просто му се е подмазвал. Сигурно е искал да вземе Мак за филм. Направо пушек му излизаше от ушите, като чу, че Брайънт ги е съсипал. Разкрещя се така, че се чуваше в цялата сграда.

— На някого не му ли се стори странно, че се разстройва заради букет цветя, когато в същото време съседката му лежи на улицата със смачкан череп?

— Този Бестигуи е крайно противен тип — с несдържана антипатия декларира Уордъл. — Свикнал е хората да му козируват, като говори. Опита се да ни третира като прислуга, докато не осъзна, че никак не е разумно. Всъщност крясъците не бяха толкова заради цветята. Опитваше се да отклони вниманието от жена си и да й даде възможност да дойде на себе си. Все гледаше да застане между нея и всеки, който се опиташе да й зададе въпрос. При това този Фреди е едър мъж.

— От какво се е притеснявал?

— Че колкото повече врещи и трепери като замръзнала хрътка, толкова по-очевидно става, че е смъркала кокаин. Сигурно е знаел, че има такъв на показ някъде из апартамента. Надали му е станало драго, че служители от централното управление на полицията са нахълтали в дома му. Така че се опитваше да разсее всички с гнева си по повод букета за петстотин лири. Четох някъде, че подал молба за развод. Никак не съм изненадан. Свикнал е репортерите да стъпват на пръсти около него, защото има навик все да съди някого. Надали му е станало приятно, че се е озовал в центъра на вниманието заради изцепките на Танзи. Вестниците вдигаха врява колкото дълго можаха. Изровиха стари истории как замерял подчинените си с чинии. Как раздавал юмруци по време на съвещания. Разправят, че платил на последната си съпруга сериозна сума, за да спре да говори за сексуалния му живот в съда.

— Не ви ли се стори приемлив заподозрян?

— О, много приемлив ни се стори дори. Беше на мястото и имаше репутация на човек, склонен към насилие. Ала никак не изглеждаше вероятно. Ако жена му знаеше, че той го е извършил или че е бил извън апартамента по време на падането на Ландри, обзалагам се, че щеше да ни го съобщи. Беше напълно извън контрол, когато пристигнахме там. Ала тя каза, че той е бил в леглото, и наистина чаршафите и завивките имаха вид, че е спано в тях. Плюс, че ако е успял някак да се измъкне от апартамента си, без тя да го усети, и се е качил в жилището на Ландри, оставаме с проблема как е минал покрай Уилсън. Няма как да е взел асансьора, така че би трябвало да се е разминал с Уилсън, докато е слизал по стълбите.

— Значи на базата на периода от време е напълно изключен като заподозрян?

Уордъл се поколеба.

— Би могъл да успее, но вероятността е малка. И то ако приемем, че Бестигуи е способен да се движи много по-бързо от хората на неговата възраст и с неговите килограми и че е хукнал в същия миг, в който я е блъснал. Но налице е още и фактът, че не открихме негова ДНК никъде в апартамента. Можем да го прибавим към въпросите как се е измъкнал от дома си, без жена му да разбере, и защо Ландри би му отворила. Всичките й приятели са единодушни, че не го е харесвала. А и бездруго — Уордъл допи бирата си — Бестигуи е от онези, които биха наели убиец, ако искат да отстранят някого. Нямаше да си цапа ръцете лично.

— Още една?

Уордъл погледна часовника си.

— Този път са от мен — каза той и тръгна към бара.

Трите млади жени около високата масичка млъкнаха и го заоглеждаха алчно. Уордъл им се подсмихна самодоволно, когато мина покрай тях, носейки бирите, а те продължиха да го зяпат, когато се върна на мястото си до Страйк.

— Как ти се вижда вероятността Уилсън да е евентуален убиец?

— Много слаба — отвърна Уордъл. — Не би могъл да се качи и да слезе толкова бързо, че да посрещне Танзи Бестигуи на партера. Имай предвид, че автобиографията му е фалшива. Назначен е въз основа на това, че е бивш полицай, а никога не е служил в полицията.

— Интересно. А къде е работил?

— Отдавна се подвизава като охранител. Призна, че излъгал, за да се сдобие с първата си такава служба преди десет години, и просто запазил този факт в автобиографията си.

— Останах с впечатление, че е харесвал Ландри.

— Да. Той е по-възрастен, отколкото изглежда — посочи Уордъл без връзка. — Дядо е. Но на афрокарибците не им личи възрастта като на нас. Не бих му дал повече години, отколкото на теб.

Страйк се запита мимоходом за колко ли възрастен го смяташе Уордъл.

— Пратихте ли експерти по снемане на веществени доказателства в апартамента й? — попита Страйк.

— Да — потвърди Уордъл, — но само защото началниците настояваха да се изключи всяко подозрение. Още в първите двайсет и четири часа вече знаехме, че е самоубийство. Но не можехме да си спестим процедурите, при положение че целият свят следеше случая. — Изрече го със зле прикрита гордост. — Чистачката беше обходила цялата сграда същата сутрин. Много секси полякинче. Английският й никакъв го няма, но пък чисти като фурия. Така че отпечатъците от деня бяха лесни за откриване. Нищо необичайно.

— Отпечатъците на Уилсън трябва да са били там, тъй като е претърсил апартамента след падането на Ландри.

— Да, но не присъстваха на места, които да породят подозрения.

— Значи според вас е имало само трима души в цялата сграда, когато Ландри е паднала. Дийби Мак е трябвало да бъде там, но…

— Отишъл в нощен клуб направо от летището — допълни Уордъл и отново на лицето му цъфна широка и явно несъзнателна усмивка. — Разпитах Дийби в „Клариджис“ в деня след смъртта на момичето. Едър мъж. Като теб — продължи той и огледа масивния торс на Страйк, — само че много стегнат. — Страйк прие удара без възражения. — Истински бивш гангстер. Лежал е неведнъж в затвор в Ел Ей. За малко да не получи виза за Обединеното кралство. Антуражът му беше с него в стаята. С пръстени на всички пръсти, с татуировки по вратовете. Дийби доста ще стресне всеки, който го срещне в тъмна уличка. Но е далеч по-любезен от Бестигуи. Попита ме как си върша работата, без да нося оръжие.

Полицаят цял сияеше. Страйк нямаше как да не стигне до извода, че в случая Ерик Уордъл, детектив сержант от полицията, беше също толкова запленен от звездната слава, колкото и Кийрън Коловас-Джоунс.

— Не беше дълъг разговор, като се има предвид, че съвсем скоро беше слязъл от самолета и изобщо не беше стъпвал в Кентигърн Гардънс. Просто рутинен. Накрая го помолих да ми даде автограф върху последния си компактдиск — добави Уордъл, явно не можейки да се удържи. — Много му стана приятно. Жената искаше да го пусна на търг в Ибей, но ще си го пазя…

Уордъл млъкна рязко, сякаш за да внуши, че е казал повече, отколкото е възнамерявал. Страйк го досмеша и посегна да си вземе шепа свински кожички.

— Ами Еван Дъфийлд?

— Той ли? — измърмори Уордъл. Възторгът му от Дийби Мак изчезна без следа. Сега полицаят се намръщи. — Малък нещастен наркоман. Вбесяваше ни от начало до край. Постъпи в клиника за лечение на зависимости още в деня след смъртта й.

— Видях. Къде?

— В „Прайъри“, къде другаде. За лечебен отдих.

— А кога го разпитахте?

— На следващия ден, но първо трябваше да го намерим. Хората му ни възпрепятстваха максимално. Същата история като с Бестигуи. Не искаха да разберем какво всъщност е правил. Моята жена — намръщи се още повече Уордъл — го смята за секси. Ти женен ли си?

— Не — отвърна Страйк.

— Анстис ми каза, че си напуснал армията, за да се ожениш за момиче, което приличало на супермодел.

— Каква история ви поднесе Дъфийлд, когато го намерихте?

— Имали голяма разправия в клуб „Узи“. Много хора станали свидетели на скандала. Тя си тръгнала и неговата версия беше, че я последвал около пет минути по-късно. Бил си надянал онази идиотска маска на вълк. Тя скрива цялата глава. Много натурална, космата. Обясни, че я имал от снимки на модно шоу. — Изражението на Уордъл красноречиво говореше за презрение. — Обичал да си я нахлупва, като излизал отнякъде, за да ядосва папараците. И тъй, след като Ландри напуснала „Узи“, той се качил в колата си — отвън го чакал шофьор — и отишъл до Кентигърн Гардънс. Шофьорът го потвърди. Така де… — побърза да се поправи Уордъл нетърпеливо — потвърди, че возил до Кентигърн Гардънс мъж с вълча маска, за когото предположил, че е Дъфийлд, защото бил с неговия ръст и телосложение, носел дрехи като неговите и говорел с неговия глас.

— Не е ли свалил вълчата глава по време на пътуването?

— От „Узи“ до нейния апартамент се стига само за петнайсет минути. Не, не я свалил. На този фукльо само детинщини му дай. И така според разказа на Дъфийлд той видял папараците пред къщата и решил да не влиза. Поръчал на шофьора да го откара в Сохо и той го оставил там. Дъфийлд отишъл в дома на наркопласьора си на Д’Арблей стрийт и си инжектирал доза.

— Все още с вълчата глава?

— Не, там я свалил — каза Уордъл. — Пласьорът, който се казва Уайклиф, е завършил престижно училище и е по-закоравял наркоман и от Дъфийлд. Даде пълни показания и потвърди, че Дъфийлд е пристигнал някъде около два и половина. Само двамата били там и да, бих приел, че Уайклиф ще излъже заради Дъфийлд, само че една жена на партера каза, че чула звънеца и видяла Дъфийлд на стълбите. Дъфийлд си тръгнал от дома на Уайклиф към четири часа отново с нахлупена вълча глава и поел към мястото, където си мислел, че го чака колата. Ала шофьорът си бил тръгнал. Твърди, че нещо не са се били разбрали. Показа съвсем ясно, че го смята за гадняр. Не Дъфийлд му плащал, колата била на сметката на Ландри. Така че Дъфийлд, който нямал пари у себе си, трябвало да върви пеш до дома на Киара Портър в Нотинг Хил. Открихме няколко души, които бяха видели мъж с маска на вълк да броди по съответстващи на маршрута улици, и имаме запис от камера, на който изпросва кутия кибрит от жена на денонощен паркинг.

— Различава ли се лицето му?

— Не, защото съвсем леко повдига вълчата глава, за да заговори жената, при което се вижда само муцуната. Но и жената твърди, че е бил Дъфийлд. Стигнал у Портър някъде към четири и половина. Тя го пуснала да спи на канапето, а около час по-късно узнала новината, че Ландри е мъртва, и го събудила, за да му каже. Нататък следва театралничене и клиниката.

— Проверихте ли за прощално писмо? — попита Страйк.

— Да. Нямаше нищо в апартамента, нито на лаптопа й, но това не беше изненада. Действала е импулсивно. Страдала е от биполярно разстройство, току-що се е скарала с малкия никаквец и това я е прекършило.

Уордъл отново погледна часовника си и допи бирата.

— Трябва да вървя. Жена ми ще се сърди, обещах, че ще закъснея само половин час.

Момичетата с прекомерен тен си бяха тръгнали, без нито един от двамата мъже да забележи. Когато излязоха на тротоара, запалиха цигари.

— Ненавиждам тази забрана за пушене — заяви Уордъл и вдигна ципа на коженото си яке догоре.

— Е, имаме ли сделка? — попита Страйк.

Като стискаше цигарата между устните си, Уордъл извади чифт ръкавици.

— Ами… не знам.

— Хайде, Уордъл — рече Страйк и подаде на полицая визитка, която той прие, сякаш беше някакъв смешен предмет. — Дадох ти Брет Фиърни.

Уордъл посрещна думите му с откровен смях.

— Не, още не си.

Той пъхна визитката на Страйк в джоба си, вдиша тютюнев дим, издиша го към небето и стрелна по-едрия мъж до себе си с оценяващ поглед.

— Да, добре. Пипнем ли Фиърни, получаваш досието.