Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (21)

2

В предния двор на Луси в Бромли се издигаше голяма магнолия. По-късно през пролетта тя щеше да обсипе тревата с нападали цветове, подобни на смачкани хартиени кърпички; сега, през април, представляваше пенлив бял облак от венчелистчета, восъчни като вътрешността на кокосов орех. Страйк бе посещавал тази къща само няколко пъти, защото предпочиташе да се среща с Луси далеч от дома й, в който тя бе вечно ангажирана и забързана, а и за да избегне срещите със зет си — чувствата му към него бяха хладки, но клоняха повече към студеното, отколкото към топлото.

Напълнени с хелий балони, вързани за портата, се полюшваха на лекия ветрец. Докато Страйк вървеше надолу по стръмната пътека към входната врата с увития от Робин пакет под мишница, си каза, че премеждието бързо ще свърши.

— Къде е Шарлот? — попита Луси, ниска, руса и кръглолика, веднага щом отвори вратата.

Още големи балони от златисто фолио, този път във формата на цифрата седем, изпълваха антрето зад нея. Крясъци, които с еднаква сила можеха да изразяват възторг или болка, долитаха от невидим кът на къщата и нарушаваха покоя на предградието.

— Наложи й се да се върне в Еър за уикенда — излъга Страйк.

— Защо? — поиска да узнае Луси и се дръпна назад, за да го пусне вътре.

— Пак криза със сестра й. Къде е Джак?

— Навън с другите. Слава богу, че спря да вали, иначе трябваше да ги държим в къщата — отвърна Луси и го поведе към задната градина.

Завариха тримата му племенници да вилнеят из обширната морава с още двайсетина момчета и момичета в празнични дрехи, съпровождайки с писъци някаква игра, която се състоеше в тичане до портички за крикет със залепени върху тях картинки на различни плодове. Родители помагачи стояха под слабото слънце и пиеха вино от пластмасови чаши, а Грег, съпругът на Луси, обслужваше айпод, поставен върху грубо скована дървена маса. Луси подаде на Страйк светла бира и почти веднага се отдели от него, забързана да вдигне най-малкия от тримата си синове, който беше паднал лошо и сега ревеше с цяло гърло.

Страйк никога не бе искал деца; беше едно от нещата, за които бяха в съгласие с Шарлот и основна причина предишни негови връзки през годините да не просъществуват. Луси не одобряваше отношението му и причините, с които той го обосноваваше; тя винаги се ядосваше, когато житейските му цели се различаваха от нейните, сякаш имаше чувството, че той осъжда решенията и избора й.

— Как я караш, Корм? — попита Грег, който бе предал контрола над музиката на друг баща. Зетят на Страйк беше специалист по количествено-стойностни сметки в строителството и тъй като винаги се колебаеше какъв тон да възприеме към Страйк, беше се спрял на комбинация от заядливост и агресивност, която дразнеше Страйк. — Къде е красавицата Шарлот? Да не сте се разделили пак? Ха-ха-ха. Вече ви изгубих дирите.

Едно от по-малките момиченца беше блъснато и Грег побърза да се притече на помощ на майката да се справи с още сълзи и петна от трева. Играта продължаваше сред шум и хаос. Най-сетне беше излъчен победител; последваха нови сълзи от подгласника, който трябваше да бъде умирен с утешителна награда от черния чувал, поставен до хортензиите. След това бе обявен втори кръг на същата игра.

— Здравейте! — възкликна едра жена на средна възраст и се приближи към Страйк. — Вие трябва да сте братът на Луси.

— Да — потвърди той.

— Чухме за злополуката с крака ви — заяви тя и се втренчи в обувките му. — Луси ни държи в течение. Виж ти, човек не би отгатнал. Изобщо не забелязах да куцате, като пристигнахте. Не е ли удивително какво постигат в наши дни? Сигурно сега тичате дори по-бързо, отколкото преди!

Може би тя си представяше, че има под панталоните си протеза от карбонови влакна като параолимпиец. Отпи от бирата си с насилена невесела усмивка.

— Вярно ли е? — попита тя и го заоглежда с нескрито любопитство. — Наистина ли сте син на Джони Рокъби?

Нишката на търпението на Страйк, без той да го съзнава, се бе опънала до краен предел и ето че се скъса.

— Да пукна, ако знам — отвърна. — Защо не му се обадите да го питате?

Тя изглеждаше втрещена. След няколко секунди се отдалечи от него, без да продума. Видя я да говори с друга жена, която погледна към Страйк. Поредното дете падна, удари главата си в портичката за крикет, украсена с гигантска ягода, и нададе оглушителен писък. Докато вниманието на всички бе насочено към новата жертва на злополука, Страйк незабелязано се върна в къщата.

Предната стая беше безлично удобна — бежова гарнитура от три части, репродукция на импресионистична картина над камината и подредени по рафтовете снимки в рамки на тримата му племенници в техните зелени училищни униформи. Страйк затвори внимателно вратата, за да се изолира от шума в градината, извади от джоба си изпратеното от Уордъл дивиди, пъхна го в плейъра и включи телевизора.

Върху него бе поставена снимка, направена на празненството по случай трийсетгодишнината на Луси. Баща й Рик беше с втората си жена. Страйк стоеше най-отзад, където го подреждаха на всяка групова снимка, откакто бе навършил пет години. Тогава още имаше два крака. До него беше Трейси, колежка от Отдела за специални разследвания, за която Луси се бе надявала той да се ожени. Впоследствие Трейси се омъжи за техен общ приятел и наскоро роди дъщеря. Страйк си бе казал, че трябва да изпрати цветя, но все не се наканваше.

Свали погледа си към екрана и натисна бутона за начало.

Черно-белият запис започна веднага. Бяла улица, пред камерата се сипеше сняг на парцали. Сто и осемдесет градусовият обхват включваше пресечката на Белами и Олдърбрук Роуд.

Един мъж, крачещ сам, влезе в кадър от дясната страна на екрана; висок, с дълбоко пъхнати в джобовете ръце, облечен на катове и с качулка на главата. Лицето му изглеждаше странно на черно-белия запис; получаваше се зрителна измама; на Страйк му се стори, че гледа бяла долна част на лицето и черна превръзка на очите, преди разумът да му подскаже, че пред него всъщност е черна горна част на лицето и бял шал, вързан над носа, устата и брадичката. Имаше някаква размазана емблема на якето му, иначе дрехите му бяха неразпознаваеми.

Когато вървящият наближи камерата, наведе глава и сякаш се взря в нещо, което извади от джоба си. Секунди по-късно сви по Белами Роуд и изчезна от обхвата на камерата. Дигиталният часовник в десния долен ъгъл на екрана сочеше един и трийсет и девет часа.

Записът прескочи напред. Отново се появи размазана картина на същото кръстовище, очевидно пусто, същите парцали сняг скриваха гледката, но сега часовникът в долния ъгъл показваше два часа и дванайсет минути.

Двамата Бягащи нахлуха в кадър. Онзи отпред бе разпознаваем като мъжа с белия шал върху устата си; дългокрак и атлетичен, той тичаше надолу по Олдърбрук Роуд. Вторият беше по-дребен и слаб, с качулка и шапка върху нея; докато тичаше след първия, като прогресивно изоставаше от него, Страйк забеляза черните ръце, свити в юмруци. Една улична лампа за кратко освети шарката на гърба на суитчъра му; по средата на Олдърбрук Роуд той внезапно и рязко сви по една пряка вляво.

Страйк пусна отново неколкосекундния запис и после пак. Не видя опити за комуникиране между двамата тичащи, никакъв знак, че си бяха подвикнали нещо или дори че се бяха погледнали, докато на бегом се отдалечаваха от камерата. Изглежда всеки бе сам за себе си.

Той пусна записа за четвърти път и след няколко опита успя да го спре на стопкадър в секундата, когато бе осветен суитчърът на по-бавния мъж. Присви очи срещу екрана и се приближи към размазания образ. След цяла минута взиране бе почти сигурен, че първата дума от надписа завършваше на „к“, но втората, за която предполагаше, че започва с „дж“, бе напълно неразличима.

Натисна копчето, за да продължи записа, и се опита да разбере по коя точно пряка беше поел вторият мъж. Три пъти изгледа как се отделя от другия и макар името на улицата да не можеше да се прочете, той знаеше от Уордъл, че трябва да е била Халиуел стрийт.

Разследващите полицаи бяха преценили, че след като първият мъж се бе присъединил към приятел извън обхвата на камерите, вероятността да е убиец намалява. Ала това важеше само ако двамата наистина бяха приятели. Страйк трябваше да се примири, че след като бяха уловени заедно на запис в такова време и такъв час и действаха почти по идентичен начин, вероятността за съучастничество е голяма.

Остави записа да продължи и той почти стряскащо премина към вътрешността на автобус. Качи се момиче; заснето откъм шофьора, то беше с оптически скъсено и засенчено лице, но русата му конска опашка бе ясно различима. Мъжът, който последва момичето вътре, доколкото можеше да се види, силно напомняше на онзи, който по-късно беше вървял по Белами стрийт към Кентигърн Гардънс. Беше висок и с качулка, с бял шал, вързан през средата на лицето, като горната му част се губеше в сянка. Единственото ясно различимо нещо бе емблемата на гърдите му — стилизирани букви „ГС“.

Записът отново подскочи и показа Тиобалдс Роуд. Ако онзи, който вървеше бързо по него, бе човекът, слязъл от автобуса, явно беше махнал белия шал, но пък походката и телосложението силно напомняха на него. Този път Страйк остана с впечатлението, че мъжът умишлено държи главата си наведена.

Записът завърши с черен бланк. Страйк седеше и го гледаше дълбоко замислен. Когато се осъзна, с изненада видя, че обстановката около него е цветна и осветена от слънчеви лъчи.

Извади от джоба мобилния си телефон и позвъни на Джон Бристоу, но се включи гласова поща. Остави съобщение на Бристоу, че в момента гледа записа от охранителните камери и вече е прочел полицейското досие, че има още неща, за които иска да го попита, и дали ще е възможно да се срещнат през следващата седмица.

След това се обади на Дерик Уилсън, чийто телефон също се включи на гласова поща, и му остави съобщение с молба да отиде и да погледне Кентигърн Гардънс номер осемнайсет отвътре.

Страйк тъкмо натисна бутона за прекъсване, когато вратата на дневната се отвори и влезе Джак, средният му племенник. Беше зачервен и възбуден.

— Чух те, че говориш — каза Джак. Затвори вратата също толкова внимателно, както бе сторил и чичо му.

— Не трябва ли да си в градината, Джак?

— Ходих да пишкам — отвърна племенникът му. — Чичо Корморан, ти донесе ли ми подарък?

Страйк, който не бе пускал пакета от пристигането си насам, му го подаде и проследи как опаковката, плод на старанието на Робин, се унищожава от нетърпеливите пръстчета.

— Супер! — възкликна щастливо Джак. — Войник.

— Точно така — каза Страйк.

— Има си оръжие и всичко.

— Да, има си.

— Ти имаше ли оръжие, когато беше войник? — попита Джак, като насочи вниманието си към картинката на кутията.

— Имах две — съобщи Страйк.

— Още ли ги пазиш?

— Не, трябваше да ги върна.

— Жалко — заключи нехайно Джак.

— Защо не участваш в играта? — попита го Страйк, когато от градината отново изригнаха крясъци.

— Не ми се играе — отвърна Джак. — Може ли да го извадя?

— Да, добре — каза Страйк.

Джак трескаво награби кутията, а през това време Страйк измъкна дискретно дивидито на Уордъл от плейъра и го пусна в джоба си. После помогна на Джак да освободи парашутиста от ограничителните скоби, държащи го към картона, и да нагласи автомата в ръцете му.

Луси ги завари там десет минути по-късно. Джак караше войника си да стреля иззад гърба на дивана, а Страйк се преструваше, че е улучен в корема.

— За бога, Корм, това е неговото парти, редно е да играе с другите деца! Джак, обясних ти, че не е позволено да отваряш никакви подаръци още. Вземи го… не, ще трябва да остане тук вътре… Не, Джак, по-късно ще играеш с него… Бездруго почти стана време за вечеря.

Нервирана и раздразнена, Луси подкара навън съпротивляващото се дете и хвърли през рамо мрачен поглед към брат си. Когато Луси свиеше устни, заприличваше на леля Джоун, която не беше кръвна роднина на никого от тях.

Беглото сходство породи у Страйк непривична за него сговорчивост. Той се държа добре по стандартите на Луси до самия край на празненството, като се посвети на потушаването на разгорещени спорове между различни превъзбудени деца, а после се барикадира зад дървена помощна маса, отрупана с желета и сладоледи, като по този начин избегна натрапчивия интерес на дебнещите майки.