Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Корморан Страйк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cuckoo’s Calling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
NMereva (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Робърт Галбрейт

Заглавие: Зовът на кукувицата

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 03.02.2014

Редактор: Татяна Джокова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Татяна Джокова

ISBN: 978-619-150-299-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7499

История

  1. — Добавяне

Пета част

Felix qui potuit rerum cognoscere causas.

Колко щастлив е човекът, успял да познае нещата.

Вергилий, „Георгики“, ІІ, 490

(превод Г. Батаклиев)

1

— Мислех, че би искал да покажеш това най-напред на клиента си — промълви бавно Ерик Уордъл, като гледаше завещанието в найлоновия му джоб.

— Щях да го направя, само че той е в Рай — обясни Страйк, — а въпросът е спешен. Казах ти, стремя се да предотвратя нови две убийства. Имаме си работа с маниак, Уордъл.

От болката го обливаше пот. Откакто бе седнал до струящия слънчева светлина прозорец във „Федърс“, подтиквайки полицая към бързи действия, Страйк се чудеше дали не е разместил коляното си, или не е счупил малкия остатък от тибията си при падането по стълбището на Ивет Бристоу. Не искаше да се занимава с крака си в таксито, което сега го чакаше до бордюра отвън. Броячът му бавно изяждаше аванса, даден от Бристоу, от когото никога нямаше да получи следващо плащане, защото в днешния ден предстоеше арест, стига Уордъл да решеше да се размърда.

— Признавам ти го, това би могло да сочи към мотив…

— Би могло? — повтори Страйк. — Би могло ли? Десет милиона биха могли да са мотив? Дявол го взел…

— … само че ми трябват доказателства, които да издържат в съда, а ти не си ми донесъл такива.

— Току-що ти съобщих къде ще ги откриеш! Да съм сбъркал дотук? Казах ти, че е било завещание, и ето ти го тук. Издействай съдебна заповед!

Уордъл потърка красивото си лице, сякаш го мъчеше зъбобол, и се намръщи срещу завещанието.

— Господи боже — изпъшка Страйк, — колко пъти да ти го повторя още? Танзи Бестигуи е била на балкона, чула е Ландри да казва „Направих го вече“…

— Стъпваш по много тънък лед, приятел — отбеляза Уордъл. — Защитата прави на кайма онези, които са лъгали заподозрения. Когато Бестигуи установи, че няма никакви снимки, ще отрече всичко.

— Нека. Тя няма да отрече. И без това е узряла за признание. Но ако си такова шубе, че да не се задействаш, Уордъл — рече Страйк, който вече усещаше студена пот по гърба си и мъчителна болка в остатъка от десния си крак, — и някой друг близък до Лула Ландри умре, отивам направо при шибаните медии. Ще им кажа, че съм ти предоставил всичката информация, с която съм разполагал, и че си имал пълна възможност да арестуваш убиеца. Ще си изкарам хонорара срещу правата за историята си. Можеш да предадеш това мое послание на Карвър. Ето — продължи той и бутна към него листче, на което бе надраскал няколко шестцифрени номера. — Опитай първо тях. Върви сега за съдебна заповед.

Страйк плъзна по масата завещанието към Уордъл и стана с усилие от високия стол. Извървяването на разстоянието от пъба до таксито му причини нечовешки мъки. Колкото повече натиск упражняваше върху десния си крак, толкова по-раздираща ставаше болката.

Робин бе звъняла на Страйк на всеки десет минути от един часа насам, но той не вдигаше. Звънна му отново, докато той мъчително се изкачваше по металните стълби към офиса си и се избутваше нагоре главно с помощта на ръцете си. Тя чу рингтона му да отеква на стълбището отвън и забърза към площадката.

— Ето те! Звънях ли, звънях, има толкова… Какво е станало, добре ли си?

— Нищо ми няма — излъга той.

— Не, ти си… Какво ти се случи?

Тя забърза към него надолу по стълбите. Беше бял като платно, изпотен и по мнението на Робин изглеждаше, сякаш е болен.

— Да не си пил?

— Не съм пил, по дяволите! — тросна се той. — Аз… Прощавай, Робин, изпитвам болка. Трябва да седна.

— Какво стана? Дай да ти помогна…

— Няма проблем, ще се справя сам.

Той бавно се изтласка до площадката и едва докуцука до старото канапе. Когато с цялата си тежест се отпусна върху него, Робин чу нещо в дървената конструкция да изпуква и си отбеляза наум „Ще ни трябва ново“, а после — „Но аз напускам“.

— Какво стана? — отново попита тя.

— Паднах по стълбите — отвърна Страйк, леко задъхан и все още с палто. — Като пълен идиот.

— Какви стълби? Как се случи?

Въпреки болката си той се усмихна на изражението й, смесица от ужас и възбуда.

— Не съм се бил с никого, Робин, просто се подхлъзнах.

— О, ясно. Малко си… Изглеждаш блед. Дали пък не е някоя сериозна травма, а? Мога да извикам такси, сигурно трябва да те види лекар.

— Няма нужда. Да са ни останали тук още някакви обезболяващи?

Тя му донесе вода и парацетамол. Той ги изпи, после протегна крака, потрепна и попита:

— Какво става тук? Греъм Хардкеър изпрати ли ти снимка?

— Да — отвърна тя и забърза към монитора. — Ето я.

След размърдване на мишката и едно щракване образът на лейтенант Джона Ейджиман изпълни екрана.

Двамата мълчаливо гледаха лицето на младия човек, чиято безспорна хубост не бе накърнена от твърде големите уши, наследени от баща му. Униформата в алено, черно и златисто много му отиваше. Усмивката му бе леко изкривена, скулите — високи, челюстта — квадратна, а кожата — тъмна, с лек червеникав оттенък като на току-що запарен чай. Излъчваше небрежния чар, който бе притежавала и Лула Ландри, онова неопределимо качество, приковаващо погледа към снимката.

— Прилича на нея — промълви Робин полугласно.

— Да, прилича. Нещо друго да става?

— О, господи, да… Джон Бристоу се обади преди половин час да каже, че не може да се свърже с теб, а Тони Ландри звъня три пъти.

— Така и очаквах. Какво каза?

— Беше абсолютно… Първия път поиска да говори с теб, а когато отвърнах, че не си тук, затвори ми, преди да успея да му дам мобилния ти телефон. Втория път ми заяви, че трябвало да му се обадиш незабавно, и тръшна слушалката, преди да съм казала, че още не си се върнал. Но третия път беше направо… Беше извънредно разгневен. Крещя ми.

— Дано не те е нагрубявал — намръщи се Страйк.

— Мен не, всичко беше насочено срещу теб.

— Какво ти каза?

— Не говореше много свързано, но нарече Джон Бристоу „тъп кретен“, после се разкрещя, че Алисън си отишла, за което явно държи теб отговорен, защото викаше с цяло гърло как щял да те съди за клевета и разни от тоя род.

— Алисън е напуснала работата си?

— Да.

— А каза ли къде е тя… Не, разбира се, не е казал, от къде на къде ще знае? — довърши повече на себе си, отколкото към Робин.

Погледна към китката си. Евтиният му ръчен часовник изглежда се беше ударил при падането му, защото бе спрял на един без петнайсет.

— Колко е часът?

— Пет и десет.

— Вече?

— Да. Имаш ли нужда от нещо? Мога да поостана.

— Не, искам да си вървиш още сега.

Тонът му бе такъв, че вместо да иде да вземе палтото и чантата си, Робин остана закована на място.

— Какво очакваш да се случи?

Страйк се бе заел да опипва крака си точно под коляното.

— Нищо. Достатъчно извънреден труд ти се събра напоследък. Обзалагам се, че Матю ще се радва веднъж да се прибереш навреме.

Нямаше как да намести протезата през крачола на панталона си.

— Моля те, Робин, тръгвай — вдигна поглед към нея той.

Тя се поколеба, после отиде да вземе шлифера и чантата си.

— Благодаря — каза му. — Ще се видим утре.

И си тръгна. Той изчака да чуе стъпките й по стълбите, преди да навие крачола си, но никакъв шум не стигна до слуха му. Стъклената врата се отвори и тя отново се появи.

— Очакваш някого да дойде — каза, стиснала дръжката на бравата. — Нали?

— Може би — отвърна Страйк, — но това няма значение. — Успя някак да й се усмихне, защото тя го гледаше с изопнато тревожно лице. — Не се безпокой за мен. — Но когато видя, че изражението й не се промени, добави: — Тренирал съм малко бокс в армията.

Робин леко се засмя.

— Да, споменавал си го.

— Така ли?

— Неведнъж. Онази вечер… сещаш се…

— О, да. Е, истина е.

— Но кого…

— Матю няма да ми благодари, ако ти кажа. Върви си у дома, Робин, ще се видим утре.

Този път, макар и неохотно, тя наистина си тръгна. Той изчака, докато чуе, че вратата към Денмарк стрийт се затръшва, после нави нагоре крачола си, откачи протезата и разгледа подутото коляно и края на ампутирания си крак, който бе натъртен и възпален. Чудеше се какво точно си е причинил, но тази вечер нямаше време да отнесе проблема към специалист.

Сега му се щеше да бе помолил Робин да му донесе нещо за ядене, преди да си тръгне. Като подскачаше тромаво и се хващаше ту за бюрото, ту за кантонерката и за канапето, някак успя да си направи чаша чай. Изпи го, седнал на стола на Робин, изяде половин пакет бисквити и прекара повечето от времето си, разглеждайки лицето на Джона Ейджиман. Парацетамолът почти не бе повлиял на болката в крака му.

Когато довърши бисквитите, провери мобилния си телефон. Имаше много пропуснати обаждания от Робин и две от Джон Бристоу.

От тримата, които допускаше, че могат да се появят в офиса му тази вечер, Страйк се надяваше Бристоу да е първият. Ако полицията искаше конкретно доказателство за убийство, само клиентът му можеше да го предостави (макар може би да не осъзнава това). Ако пък пристигнеха или Тони Ландри, или Алисън Кресуел, щеше… И Страйк прихна в пустия си офис, защото изразът, който му дойде наум, бе „да измисли нещо в крачка“.

Ала ето че стана шест часът, а после шест и половина и никой не позвъни на звънеца. Страйк отново намаза с мехлем края на крака си и прикрепи протезата, което му причини ужасна болка. Докуцука с пъшкане във вътрешния кабинет, тръшна се на стола си и се предаде, пак свали изкуствения крак, след което захлупи глава върху ръцете си на бюрото просто за да отмори парещите си очи.