Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (37)

8

Тъй като вече беше предупреден, Страйк не беше толкова изненадан, като видя Кийрън Коловас-Джоунс, колкото шофьорът се смая, като видя него. Коловас-Джоунс държеше отворена лявата врата за пътническата седалка слабо осветен от лампата в колата, ала Страйк забеляза мигновената промяна в изражението му, като видя кой придружава Киара.

— Добър вечер — поздрави го Страйк, като заобиколи колата, за да си отвори вратата и да седне до Киара.

— Кийрън, вече познаваш Корморан, нали? — каза Киара, докато сядаше. Роклята й се качи нагоре по дългите й бедра. Страйк не би се заклел, че тя носеше нещо под нея. Във всеки случай, когато беше с белия гащеризон, нямаше сутиен.

— Здравей, Кийрън — каза Страйк.

Шофьорът му кимна в огледалото за обратно виждане, но не каза нищо. Възприел бе строго професионално поведение, каквото според Страйк надали му бе присъщо в отсъствието на детективи.

Колата се отдели от бордюра. Киара отново се зае да рови в чантата си. Извади флаконче парфюм и обилно напръска лицето и раменете си. После постави блясък върху устните си, като през цялото време не спираше да говори.

— Какво ще ми трябва? Пари. Корморан, бъди добър, дръж това в джоба си. Не възнамерявам да тътря вътре тази грамаданска чанта. — Тя му подаде пачка смачкани двайсетачки. — Много си миличък. О, ще ми трябва и телефонът. Имаш ли джоб за телефона ми? Боже, какъв безпорядък е в тая чанта.

Тя я пусна на пода в колата.

— Като каза, че мечтата в живота на Лула била да намери истинския си баща…

— О, така беше, да. Тя непрекъснато говореше за това. Много се развълнува, когато онази кучка, родната й майка, й каза, че бил африканец. Ги все мърмореше, че това са пълни глупости, но той направо мразеше тази жена.

— Значи е познавал Марлийн Хигсън?

— О, не, просто му беше ненавистна цялата идея за нея. Виждаше как Лули се превъзбужда и искаше да я защити от разочарования.

Толкова много защитници, рече си Страйк, докато колата зави в тъмното. Нима Лула е била тъй крехка?

Тилът на Коловас-Джоунс бе сковано изправен, а очите му по-често от необходимото се преместваха върху лицето на Страйк.

— А после Лули помисли, че е напипала следите на истинския си баща, но нищо не излезе от това. Задънена улица. Да, много тъжно беше. Тя наистина повярва, че го е открила, после всичко изтече като пясък между пръстите й.

— Каква беше тази следа?

— Нещо, свързано с колежа. Майка й го беше споменала. Лули реши, че е открила къде е учил, и започна да преглежда архивите им с онази нейна смешна приятелка…

— Рошел? — предположи Страйк. Мерцедесът вече се движеше по Оксфорд стрийт.

— Да, Рошел, точно така. Лули се беше запознала с нея в клиниката. Беше невероятно мила с нея. Водеше я на пазар и къде ли не. Така или иначе не го откриха, не си спомням по каква причина.

— Мъж на име Ейджиман ли търсеше тя?

— Не помня да ми е споменавала тази фамилия?

— Или Оусу?

Киара обърна към него красивите си светли очи, в които се четеше смайване.

— Това е истинската фамилия на Ги.

— Знам.

— Боже мой — изкиска се Киара. — Бащата на Ги никога не е учил в колеж. Бил е шофьор на автобус. Пребивал Ги, защото непрекъснато правел скици на рокли. Тъкмо поради това Ги си е сменил името.

Колата намали скоростта. Дългата опашка от хора, простираща се по дължината между две пресечки, водеше до дискретен вход, който би могъл да е и на частна сграда. Пред белите му колони се бе струпала групичка от тъмни фигури.

— Папараци — проговори за пръв път Коловас-Джоунс. — Внимавай как излизаш от колата, Киара.

Той се измъкна от шофьорското място и обиколи колата до лявата задна врата. Ала папараците вече тичаха към тях — злокобни, облечени в тъмни дрехи мъже, които вдигнаха нагоре дългоносите обективи на фотоапаратите си.

Киара и Страйк слязоха под обстрел от светкавици; за миг очите на Страйк се заслепиха; той наведе глава, инстинктивно хвана Киара Портър за тънката й ръка над лакътя и я изтика пред себе си към убежището на сградата, чиито врати магически се отвориха да ги пропуснат. Тълпата чакащи надигна ропот при толкова лесното им влизане; когато светкавиците спряха и двамата вече бяха вътре, ги връхлетя чудовищен грохот от звуци и силен, натрапчив басов ритъм.

— Иха, страхотно чувство за ориентация имаш — похвали го Киара. — Аз обикновено се блъскам в биячите и отскачам като рикошет от тях, та трябва те да ме натикват вътре.

Пред очите на Страйк още играеха морави и жълти проблясъци. Той пусна ръката й. Тя беше толкова бледа, че изглеждаше едва ли не светеща в полумрака. После влизането на нова дузина посетители ги тласна напред към вътрешността на клуба.

— Хайде — каза му Киара, плъзна меката си ръка с дълги пръсти в неговата и го поведе след себе си.

Всички ги оглеждаха, докато си пробиваха път през множеството; биеха на очи, защото и двамата бяха по-високи от повечето присъстващи. Страйк забеляза в стените нещо като дълги аквариуми, в които плуваше нещо подобно на парчета восък и те му напомниха старите лампи „Джава“ на майка му. Покрай стените бяха разположени черни кожени канапета, а още по-навътре, близо до дансинга, имаше сепарета. Трудно бе да се прецени колко голям е клубът заради стратегически разположените огледала. В един миг Страйк улови образа си в едно от тях: елегантно облечен здравеняк зад сребристата сирена Киара. Музиката гърмеше във вътрешностите му, вибрираше в тялото и в главата му; тълпата на дансинга бе толкова плътна, че беше цяло чудо как хората успяват да пристъпват и да се полюшват.

Бяха стигнали до тапицирана врата, пазена от плешив охранител, който се ухили на Киара, разкривайки два златни зъба, и после ги пропусна през скрития в стената вход.

Влязоха в по-тихия, но не и по-малко населен сектор на бара, очевидно резервиран за прочутите и техните приятели. Страйк забеляза телевизионна водеща с минипола, актьор от сапунени сериали, комик, прочут предимно със сексуалния си апетит, а накрая в един далечен ъгъл — Еван Дъфийлд.

Носеше шал с десен на черепи и прилепнали черни джинси, седеше точно на мястото, където се съединяваха две кожени канапета, сред натъпкана около него компания, състояща се главно от жени, и бе протегнал ръце встрани върху облегалките. Тъмната му и дълга до раменете коса сега беше изрусена; лицето му бе бледо и кокалесто, а яркотюркоазните му очи бяха гримирани в тъмнолилаво.

Групата около Дъфийлд излъчваше почти магнетична сила. Страйк го виждаше по прокрадващите се коси погледи на останалите присъстващи; личеше си и по почетното празно пространство, оставено около тях, по-широка окръжност от тази, с която разполагаха другите. Непринудеността на Дъфийлд и на кохортата му бе разпозната от Страйк като плод на изкусна преструвка; той долови у всички тях напрегната готовност и небрежна арогантност, типична за хищни животни. В преобърнатата наопаки хранителна верига на славата големите животни бяха подложени на дебнене и преследване и те приемаха дължимото.

Дъфийлд разговаряше със секси брюнетка. Устните й бяха леко разтворени и го слушаше с направо нелепа вглъбеност. Когато Страйк и Киара се приближиха, Страйк забеляза как за част от секундата Дъфийлд отклони погледа си от брюнетката и обхвана бара и останалата част от помещението, за да провери за евентуални други възможности.

— Киара! — извика той дрезгаво.

Брюнетката мигом клюмна, когато Дъфийлд скочи пъргаво на крака; слаб, но с добре оформени мускули, той се плъзна иззад масата, за да прегърне Киара, която в обувките си с платформи беше петнайсет сантиметра по-висока от него; тя пусна ръката на Страйк, за да отвърне на прегръдката. В няколко мига целият бар ги гледаше, после хората се осъзнаха и се върнаха към разговорите и питиетата си.

— Еван, това е Корморан Страйк — представи го Киара. Тя приближи уста до ухото на Дъфийлд и Страйк по-скоро видя, отколкото чу как му казва: — Син е на Джони Рокъби.

— Здравей, приятел — рече Дъфийлд и протегна ръката си, която Страйк разтърси.

Както и други заклети женкари, които Страйк бе срещал, гласът и маниерите на Дъфийлд бяха леко престорени. Може би такива мъже се феминизираха от постоянното си женско обкръжение или пък това бе начин да обезоръжат плячката си. С плавен жест на ръката Дъфийлд даде знак на останалите да се сместят, та Киара да може да седне. Брюнетката изглеждаше съкрушена. Страйк бе оставен сам да си намери табуретка, да я дотътри до масата и да попита Киара какво иска да пие.

— Вземи ми бузи-узи — отвърна тя — и плати с моите пари, сладурче.

Коктейлът й силно лъхаше на перно. Страйк взе за себе си вода и се върна на масата. Киара и Дъфийлд вече почти бяха допрели носове и си говореха, ала когато Страйк остави питиетата на масата, Дъфийлд се обърна към него.

— И тъй, къде се подвизаваш, Корморан? В музикалния бизнес ли?

— Не — отвърна Страйк. — Детектив съм.

— Хайде бе — подхвърли Дъфийлд. — Кого мислят, че съм убил този път?

Групичката около него си позволи кисели или нервни усмивки, но Киара отсече:

— Без такива шеги, Еван.

— Не се шегувам, Киара. Ще забележиш, когато го правя, защото съм адски забавен.

Брюнетката се изкиска.

— Казах, че не се шегувам — тросна й се Дъфийлд.

Брюнетката трепна, сякаш я бе зашлевил. Останалите едва доловимо се отдръпнаха въпреки теснотията. Подхванаха свой разговор, като за момента изключиха Киара, Страйк и Дъфийлд.

— Еван, това не беше хубаво — смъмри го Киара, ала упрекът й прозвуча повече като милувка и Страйк забеляза, че погледът й, хвърлен към брюнетката, не съдържа съчувствие.

Дъфийлд забарабани с пръсти по ръба на масата.

— И що за детектив си, Корморан?

— Частен.

— Еван, скъпи, Корморан е нает от брата на Лула…

Ала Дъфийлд явно бе забелязал при бара някого или нещо в негов интерес, защото скочи и изчезна сред хората, струпани там.

— Винаги е бил малко импулсивен — извинително обясни Киара. — Плюс, че още е много чувствителен на тема Лули. Така е — настоя тя едновременно сърдито и развеселено, когато Страйк вдигна вежди и отправи красноречив поглед към пищната брюнетка, която седеше намусена и крепеше празна чаша от мохито. — Имаш нещо на елегантното си сако — добави Киара и се наведе да изчисти прашинките, които Страйк подозираше, че са трохи от пица. Силно го лъхна сладкият й наситен парфюм. Сребристата материя на роклята й беше толкова корава, че седеше като броня, щръкнала встрани от тялото й, така че той получи пряка видимост към малките й бели гърди с розови като вътрешността на мида зърна.

— Какъв парфюм си сложила?

— Новия на Ги — отвърна тя. — Казва се „Еприз“, в превод от френски „завладяваща“.

— Знам — каза той.

Дъфийлд се върна с ново питие, като си проправи път през множеството. След него се извръщаха лица, притеглени от аурата му. Краката му в прилепналите джинси изглеждаха като черни шомполи за почистване на тръби, а с тъмните сенки около очите си приличаше на покварен Пиеро.

— Еван, миличък — подхвана Киара, — Корморан разследва…

— Той те чу още първия път — прекъсна я Страйк. — Няма нужда.

Очевидно актьорът чу и това. Дъфийлд бързо си изпи питието и подхвърли няколко коментара към групата около себе си. Киара отпиваше от коктейла си, а после попита Дъфийлд:

— Как върви филмът, миличък?

— Чудесно. Е, нали знаеш. Пласьор на дрога със склонност към самоубийство. Не е особено предизвикателство.

Всички се усмихнаха, освен самия Дъфийлд. Той отново забарабани по масата, а краката му заподскачаха в такт.

— Отегчих се — обяви той.

Погледна с присвити очи към вратата, а всички от групата се втренчиха в него с нескрито желание да бъдат поведени заедно.

Дъфийлд премести поглед от Киара към Страйк и обратно.

— Искате ли да идем у дома?

— Супер — писна Киара и отправи злобничък тържествуващ поглед към брюнетката, след което довърши питието си на един дъх.

Извън ВИП зоната две подпийнали момичета налетяха на Дъфийлд; едното от тях вдигна блузата си и го заумолява да се подпише на гърдите й.

— Без мръсотии, душко — отсече Дъфийлд и я бутна, за да мине. — Имаш ли кола, Кики? — подвикна той през рамото си, докато си проправяше път през тълпата, игнорирайки подвикванията и сочещите към него пръсти.

— Да, миличък — високо отвърна тя. — Сега ще се обадя на шофьора. Корморан, скъпи, у теб ли е телефонът ми?

Страйк се запита как ли папараците отвън ще изтълкуват излизането на Киара и Дъфийлд заедно от клуба. Тя крещеше в айфона си. Като стигнаха до входа, Киара ги спря.

— Чакайте. Ще ми прати есемес, когато е отпред.

Двамата с Дъфийлд изглеждаха малко нервни и напрегнати, като състезатели, на които им предстои да излязат на стадиона. Малко по-късно от телефона на Киара се чу леко звънтене.

— Добре, тук е — съобщи тя.

Страйк отстъпи, за да пропусне първо нея и Дъфийлд, после закрачи бързо към предната седалка за пътника, а Дъфийлд заобиколи колата под ослепителните пулсиращи светлини и писъците от опашката, след което се хвърли на задната седалка до Киара, която се бе настанила вътре с помощта на Коловас-Джоунс. Страйк тръшна предната врата, като принуди двама мъже, навели се навътре да снимат Дъфийлд и Киара, да отскочат назад.

На Коловас-Джоунс не му отне почти никакво време да се качи зад волана. Когато засвяткаха още светкавици, Страйк имаше чувството, че вътрешността на мерцедеса е като епруветка — едновременно затворена и изложена на показ. Към стъклата бяха притиснати обективи; недружелюбни лица надничаха от мрака, черни фигури се стрелкаха напред-назад пред спрялата кола. Зад експлозиите от светлина неразличимата тълпа от опашката се надигаше като вълна, любопитна и възбудена.

— Натисни педала, дявол го взел! — изръмжа Страйк на Коловас-Джоунс, който включи двигателя. Папараците, блокирали пътя, се отместиха назад, но продължиха да снимат.

— Чао, мърлячи — пропя Еван Дъфийлд от задната седалка, когато колата се отдели от бордюра.

Ала фотографите затичаха редом с нея и от двете страни продължаваха да изригват светкавици. Страйк усещаше цялото си тяло окъпано в пот. Сякаш внезапно отново се бе озовал на черния път в тресящия се вайкинг, сред пукотевиците, раздиращи въздуха в Афганистан. Зърнал бе напред по пътя един младеж да тича, повлякъл момченце. Без никаква съзнателна мисъл извика „Спирачка!“, протегна се напред и сграбчи Анстис, който бе станал баща едва преди два дни и седеше зад шофьора. Последното, което помнеше, беше шумния протест на Анстис и тъпия звук от блъсването му в задната врата, преди вайкингът да се разпадне с оглушителен трясък, а светът да се превърне в размазана мъгла, пълна с болка и ужас.

Мерцедесът зави зад ъгъла и се озова на почти пуста улица. Страйк осъзна, че се е напрегнал толкова силно, че го боляха мускулите на единствения му останал прасец. В страничното огледало видя да ги следват два мотоциклета, всеки с пътник на задната седалка. Принцеса Даяна и парижкият подлез; линейката, отнасяща трупа на Лула Ландри с камери, доближени до тъмните й стъкла — двете сцени препускаха в съзнанието му, докато колата се движеше с висока скорост по нощните улици.

Дъфийлд запали цигара. С крайчеца на окото си Страйк забеляза, че Коловас-Джоунс се намръщи на пътника си срещу огледалото за обратно виждане, макар да не протестира гласно. След малко Киара започна да шепне нещо на Дъфийлд. На Страйк му се стори, че чува своето име.

Пет минути по-късно завиха зад още един ъгъл и видяха пред себе си друга малка тълпа облечени в черно фотографи, които защракаха със светкавици и затичаха срещу колата още с появяването й. Мотоциклетистите спряха зад тях; Страйк видя четиримата мъже да хукват, за да уловят момента, когато вратите на колата се отварят. Адреналинът бликна у него: Страйк си представи как изскача навън, как раздава удари и как скъпите камери се разбиват в бетонната настилка, когато притежателите им рухват сразени. Сякаш прочел мислите на Страйк, Дъфийлд подхвърли, стиснал с ръка дръжката на вратата:

— Избий им проклетите фотоапарати, Корморан, имаш подходящото телосложение.

Вратите се отвориха, нахлу нощен въздух и заблестяха нови светкавици. Навел глава, Страйк закрачи бързо с поглед в чаткащите по паважа високи обувки на Киара, твърдо решен да не се оставя да го заслепят. Изтичаха нагоре по три стъпала, като Страйк беше последен и тъкмо той затръшна входната врата пред лицата на фотографите.

За миг се почувства съюзен с другите двама, свързан с тях от чувството, че бяха преследвани. Малкото слабо осветено фоайе ги приюти дружелюбно. Папараците още си подвикваха един на друг от другата страна на вратата и резките им гласове му напомниха за войници, обсадили сграда. Дъфийлд се опитваше да отвори вратата на апартамента, като пробваше поред различни ключове.

— Тук съм само от няколко седмици — обясни той, като накрая я отвори чрез яко блъсване с рамо. Веднага щом прекрачи прага, свали впитото си яке, хвърли го на пода и ги поведе навътре; тесните му бедра се поклащаха, макар и не толкова натрапчиво като на Ги Соме. Минаха по къс коридор и се озоваха в дневната, където той включи осветлението.

Семплото и елегантно помещение в сиво и черно лъхаше силно на цигарен дим, канабис и алкохолни изпарения и остро напомни на Страйк за детството му.

— Отивам да се изпикая — съобщи Дъфийлд и подвикна през рамо, като направи жест с палец: — Пиячката е в кухнята, Кики.

Тя се усмихна на Страйк и тръгна към вратата, която Дъфийлд бе посочил.

Страйк огледа стаята, която сякаш бе оставена от родители с безукорен вкус на грижите на тийнейджър. Всяка повърхност бе покрита с всевъзможни боклуци, повечето във вид на изписани хартийки. До стените бяха подпрени три китари. Отрупана с какво ли не стъклена масичка бе заобиколена с кресла в черно и бяло, обърнати към огромен плазмен телевизор. По черния дългокосмест килим под масичката също бяха нападали боклуци. Зад високите прозорци с тънки сиви завеси Страйк различаваше фигурите на фотографите, все още стърчащи под уличната лампа.

Дъфийлд се върна, като вдигаше в движение ципа си. Като установи, че е насаме със Страйк, се засмя нервно.

— Настанявай се, здравеняко. Хей, знаеш ли, познавам се с твоя старец.

— Така ли? — измърмори Страйк и седна на един от фотьойлите във форма на куб.

— Да, срещал съм го няколко пъти — каза Дъфийлд. — Готин тип.

Той взе китара и небрежно задрънка някаква мелодия, после размисли и я върна до стената.

Киара се върна с бутилка вино и три чаши.

— Не можеш ли да си наемеш чистачка, миличко? — обърна се тя с упрек към Дъфийлд.

— Всички вдигат ръце — отвърна Дъфийлд. Тръшна се странично на едно кресло и простря крака през подръчника му. — Липсва им издръжливост.

Страйк бутна безредно струпаните неща по масата, за да може Киара да постави бутилката и чашите.

— Мислех, че си се нанесъл при Мо Инис — каза тя, докато сипваше виното.

— Да, ама не се получи — отговори Дъфийлд, като зарови из безпорядъка, за да търси цигари. — Дъртият Фреди ме пусна тук под наем за един месец, докато работя във филмовото студио „Пайнуд“. Иска да стоя настрани от старите бърлоги.

Мръсните му пръсти опипаха първо нещо, което приличаше на броеница; после минаха през безброй празни кутии от цигари с откъснати парчета картон от тях; три запалки, едната гравирана „Зипо“; хартийки за свиване на цигари; усукани кабели; колода карти; мръсни, покрити с лекета носни кърпи; смачкани хартии; музикално списание с мрачна черно-бяла снимка на самия Дъфийлд на корицата; отворени и неотворени пощенски пликове; чифт смачкани черни кожени ръкавици; пръснати монети и в един чист порцеланов пепелник в края — едно копче за ръкавели във формата на миниатюрен сребърен пистолет. Най-сетне той изрови пакет „Житан“ изпод канапето, запали цигара, издуха дълга струя дим към тавана, после се обърна към Киара, която се бе разположила на канапето напряко спрямо двамата мъже и отпиваше от виното си.

— Пак ще кажат, че двамата с теб се чукаме, Кики — подхвърли той и посочи към прозореца, зад който се мяркаха сенките на дебнещите фотографи.

— А присъствието на Корморан как ще обяснят? — попита Киара и хвърли изкосо поглед към Страйк. — Тройка ли правим?

— Той е охрана — каза Дъфийлд, като го изгледа преценяващо с присвити очи. — Прилича на боксьор. Или на борец. Не искаш ли свястно питие, Корморан?

— Не, благодаря — отвърна Страйк.

— Да не си в „Анонимните алкохолици“ или защото си на работа?

— Защото съм на работа.

Дъфийлд повдигна вежди и се подсмихна. Изглеждаше нервен, стрелкаше Страйк с погледи крадешком, барабанеше с пръсти по стъклената маса. Когато Киара го попита дали не е посетил отново лейди Бристоу, изглеждаше облекчен, че му е предложена тема.

— Не, по дяволите. Веднъж ми стига. Беше пълен кошмар. Горката нещастница. На смъртно легло е.

— Беше страхотен жест, че отиде да я видиш, Еван.

Страйк разбираше, че тя се стреми да покаже Дъфийлд във възможно най-добра светлина.

— Добре ли познаваш майката на Лула? — попита той Дъфийлд.

— Не. Виждал я бях само веднъж, преди Лу да умре. Тя не ме одобряваше. Никой от семейството на Лу не ме одобряваше. Знам ли — промърмори той, — просто исках да поговоря с някого, дето му пука, че тя е мъртва.

— Еван — нацупи се Киара, — ще прощаваш, но аз съм разстроена от това, че тя е мъртва.

— Хубаво де…

Със странно женствените си плавни движения Дъфийлд се сгуши в креслото в почти ембрионална поза и засмука силно цигарата си. На масичка зад главата му, осветена от конус светлина, стоеше голяма снимка — той заедно с Лула Ландри, очевидно направена на модно ревю. Бореха се на уж на фона на изкуствени дървета; тя носеше дълга до земята червена рокля, а той беше в прилепнал черен костюм с маска на вълк, вдигната над челото му.

— Чудя се какво ли би казала мама, ако аз се гътна. Родителите ми извадиха съдебна заповед срещу мен — съобщи Дъфийлд на Страйк. — Беше главно дело на проклетия ми баща. Защото им задигнах телевизора преди няколко години. Знаеш ли какво? — добави той, като протегна шия, за да погледне Киара. — Чист съм вече пет седмици и два дни.

— Това е прекрасно, миличък! Фантастично!

— Да — каза той. После отново извъртя позата си. — Няма ли да ми задаваш въпроси? — обърна се към Страйк. — Мислех, че разследваш убийството на Лу.

Дръзкият му тон бе в противоречие с треперещите му пръсти. Коленете му заподскачаха нагоре-надолу също като на Джон Бристоу.

— Ти мислиш ли, че е било убийство? — попита го Страйк.

— Не. — Дъфийлд дръпна от цигарата си. — Да. Може би. Не знам. Във всеки случай убийство звучи по-логично от самоубийство. Тя не би посегнала на живота си, без да ми остави писмо. Все очаквам отнякъде да се появи такова, чак тогава ще го усетя реално. Сега не ми е реално. Дори не мога да си спомня погребението. Не бях на себе си. Така се бях надрусал, че едвам вървях. Струва ми се, че ако можех да си припомня погребението, по-лесно бих приел случилото се.

Той стисна цигарата между устните си и отново забарабани с пръсти по масата. След малко, очевидно почувствал се неудобно от това, че Страйк го наблюдава безмълвно, заговори отново:

— Питай ме нещо де. Кой те нае всъщност?

— Джон, братът на Лула.

Дъфийлд престана да барабани.

— Тоя алчен сухар и никаквец?

— Алчен?

— Беше вманиачен на тема как тя харчи парите си, сякаш му влизаше в работата. Богатите винаги те мислят за използвач, не си ли го забелязал? Цялото й проклето семейство бе убедено, че се стремя към парите й. — Той приближи показалец до слепоочието си и го завъртя. — И след известно време внушенията им й повлияха, посяха съмнения у нея.

Той грабна една запалка „Зипо“ от масата и започна да я щрака, стремейки се да извика пламък. Излизаха само малки сини искри и угасваха. Дъфийлд продължи да говори.

— Сигурно си е мислил, че тя ще е по-добре с някой шибан богат счетоводител като него.

— Той е адвокат.

— Все едно, няма разлика. И едните, и другите помагат на богатите да се докопат до още повече пари, нали така? Той беше получил доверителен фонд от татенцето си, защо му трябваше да си вре носа в това какво прави сестра му със собствените си пари?

— Срещу какви нейни покупки конкретно възразяваше той?

— Разни боклуци за мен. Цялото проклето семейство беше една стока: никак не бяха против да харчи за тях, тогава им беше добре дошло. Лу знаеше, че са користолюбиви негодници, но както казах, успяха да й натъпчат главата с разни идеи.

Той хвърли празната запалка на масата, прибра колене към гърдите си и насочи гневно към Страйк смущаващите си тюркоазени очи.

— Значи клиентът ти още си мисли, че аз съм го извършил?

— Не вярвам да мисли така — отвърна Страйк.

— Тогава си е променил мисленето, тоя тесногръд мухльо, защото чух как разправял наляво и надясно, че съм бил аз, преди заключението на полицията за самоубийство. Само дето аз имам желязно алиби, така че майната му. Майната им на всичките.

Нервен и неспокоен, той се изправи, доля вино в почти недокоснатата си чаша, после запали нова цигара.

— Какво можеш да ми кажеш за деня, в който Лула умря? — попита Страйк.

— Искаш да кажеш за вечерта.

— Денят преди това също може да се окаже важен. Има няколко неща, които искам да изясня.

— Така ли? Ами давай.

Дъфийлд отново седна в креслото и приближи колене до гърдите си.

— Лула ти е звъняла неколкократно между обед и шест часа следобед, но ти не си вдигал телефона си.

— Не го вдигах — каза Дъфийлд и по детински зачопли малка дупка на джинсите върху коляното си. — Зает бях. Работех. Върху песен. Не исках да си прекъсвам вдъхновението.

— И не си знаел, че тя ти е звъняла?

— Знаех, видях, че се изписва нейният номер. — Той потърка носа си, протегна крака върху стъклената маса, скръсти ръце и каза: — Исках да й дам малък урок. Да се почуди какво съм си наумил.

— Защо смяташе, че й е нужен урок?

— Заради проклетия рапър. Исках тя да се премести при мен, докато той живее в сградата й. „Не ставай глупав, нямаш ли ми доверие?“ — В имитацията му гласът и изражението му бяха досущ момичешки. — Отвърнах й: „Ти не ставай глупава. Докажи ми, че няма за какво да се тревожа, като дойдеш да живееш при мен“. Но тя не пожела. Тогава си казах, че тази игра могат да я играят двама. Повиках Ели Карейра у дома и композирахме заедно, а после заведох Ели с мен в „Узи“. Лу нямаше от какво да се оплаква. Просто бизнес. Писане на песен. Само приятели, също като нея и онзи рапър гангстер.

— Мислех, че тя не се е познавала с Дийби Мак.

— Не се познаваше, но той беше направил намеренията си твърде публични, нали така? Чувал ли си песента, която беше написал? Тя направо се подмокряше, като я слушаше.

— „Кучко, ти не си това…“ — подхвана услужливо Киара, но Дъфийлд я стрелна злобно и й затвори устата.

— Оставила ли ти беше съобщения на гласовата поща?

— Да, две-три. „Еван, моля те, обади ми се. Спешно е. Не искам да го казвам по телефона.“ На нея все й беше спешно, като искаше да разбере какво правя. Знаеше, че съм ядосан. Тревожеше се, че може да съм повикал Ели. Тя й беше като трън в очите, защото знаеше, че съм спал с нея.

— Казала е, че е нещо спешно и че не е за по телефона?

— Да, но така само се опитваше да ме накара да й позвъня. Една от малките й игрички. Лу можеше да бъде адски ревнива. И адски манипулативна също така.

— Можеш ли да се сетиш защо в този ден е звъняла упорито и на чичо си?

— Какъв чичо?

— Казва се Тони Ландри, той също е адвокат.

— Тоя ли? Тя не би звъняла на него, мразеше го повече и от брат си.

— Обаждала му се е неколкократно по същото време, когато е звъняла и на теб. Оставила му е горе-долу същото съобщение.

Дъфийлд почеса наболата си брада с мръсните си нокти, втренчен в Страйк.

— Не знам за какво е било. Сигурно заради майка й. Дъртата лейди Бристоу е трябвало да иде в болницата или нещо такова.

— Не мислиш ли, че онази сутрин може да се е случило нещо, което според нея е било важно или от интерес и за теб, и за чичо й?

— Няма тема, която да е едновременно интересна за мен и за шибания й чичо — отсече Дъфийлд. — Виждал съм го. Интересуват го само цени на акции и тъпотии от тоя род.

— Може да е било нещо лично за нея.

— Ако е било така, не би се обадила на онзи гадняр. Не се обичаха.

— Защо мислиш така?

— Тя изпитваше към него същото, което и аз към проклетия ми баща. И двамата ни смятаха за безполезни нищожества.

— Говорила ли е с теб за това?

— О, да. Според него психичните й проблеми били продиктувани от търсене на внимание, просто лошо поведение. Била бреме за майка си. Омекна, когато започна да печели пари, но тя не забрави всичко, което й бе наприказвал.

— И тя не ти каза защо те е търсила, като се видяхте в „Узи“?

— Не — отвърна Дъфийлд и запали нова цигара. — Беше вкисната от мига на пристигането си, защото Ели беше там. Крайно беше недоволна от присъствието й. Настроението й беше направо ужасно, нали?

За пръв път той се обърна към Киара, която кимна тъжно.

— Тя всъщност почти не говори с мен — допълни Дъфийлд. — Приказваше си главно с теб.

— Да — потвърди Киара. — Но не сподели, че нещо я притеснява.

— Двама души ми казаха, че хакери проникнали в телефона й… — подхвана Страйк.

Дъфийлд го прекъсна.

— Да, седмици наред ни бяха слушали съобщенията в гласовата поща. Знаеха къде ще се срещаме и всичко. Проклети мръсници. Сменихме си телефонните номера, когато разбрахме какво става, и след това вече много внимавахме какви съобщения си оставяме.

— Така че не би се учудил, ако Лула е имала да ти съобщи нещо важно или тревожно, за което не би искала да говори по телефона?

— Да, но ако е било чак толкова важно, щеше да ми го каже в клуба.

— А не ти го е казала.

— Не, защото цяла вечер не пожела да приказва с мен. — По челюстта на Дъфийлд, ясно очертана като издялана с длето, заигра мускул. — Все проверяваше на телефона си колко е часът. Знаех какво прави, мъчеше се да ме вбеси. Показваше ми как няма търпение да се прибере у дома си и да се види с шибания Дийби Мак. Изчака Ели да иде до кенефа. Тогава стана и дойде да ми каже, че си тръгва и че ми връща халката, онази, която й дадох на церемонията по обвързването. Метна я на масата пред мен, докато всички наоколо ни зяпаха. Вдигнах я и казах: „Ако на някого му харесва, вакантна е“, и тя изфуча навън.

Той говореше, сякаш Лула не беше умряла преди три месеца, а скандалът им бе станал едва предишния ден и все още имаше шанс за помирение.

— Опитал си се да я задържиш със сила, нали? — попита Страйк.

— Да я задържа със сила?

— Според свидетели си я хванал здраво за ръцете.

— Така ли? Не си спомням.

— Но тя се е издърпала и ти си останал в заведението, правилно ли съм чул?

— Изчаках десет минути, защото не исках да й направя удоволствието да я подгоня пред всички тези хора, после напуснах клуба и поръчах на шофьора си да ме откара до Кентигърн Гардънс.

— С нахлупена глава на вълк — уточни Страйк.

— Да, за да попреча на гадните отрепки — кимна той към прозореца — да продават мои снимки, на които съм скапан или ядосан. Много мразят, като си скриваш лицето. Лишаваш ги от прехраната им на паразити. Един от тях се опита да свали Вълчо от мен, но успях да го задържа. Качих се в колата и от задното стъкло им предоставих няколко пози на Вълчо, вдигнал среден пръст. Стигнах до ъгъла на Кентигърн Гардънс, а там навсякъде имаше други папараци, още повече. Прецених, че тя вече трябва да е влязла.

— Знаеше ли кода за отваряне на вратата?

— Деветнайсет шейсет и шест, да. Но се сетих, че сигурно е поръчала на охраната да не ме пуска горе. Нямах намерение да влизам пред цялата паплач, та после да ме видят изхвърлен навън само след пет минути. Опитах се да й позвъня от колата, но тя не отговори. Реших, че вероятно е слязла на долния етаж да поздрави гадния Дийби Мак с добре дошъл в Лондон. Така че отидох при един човек за болкоуспокояващо.

Той изгаси цигарата си върху карта за игра на ръба на масата и започна да търси още тютюн. В желанието си да запази ритъма на разговора Страйк му предложи от своите цигари.

— О, благодаря. Много благодаря. Да. Та казах аз на шофьора да ме остави там и отидох да посетя приятеля си, който впоследствие даде пълни показания пред полицията по въпроса, както би се изразил чичо Тони. После поскитах малко, има запис от охранителна камера, който го потвърждава, и накрая към… Колко беше? Около четири часа?

— В четири и половина — каза Киара.

— Да, отидох да пренощувам у Киара.

Дъфийлд всмукна дим от цигарата, вгледан в огънчето й, после го издуха и заяви весело:

— Така че задникът ми е покрит, нали тъй?

На Страйк никак не му допадна неговото задоволство.

— А кога научи, че Лула е мъртва?

— Киара ме събуди и ми каза. Не можех… Мамка му, направо бях… Някакъв шибан ад.

Той постави двете си ръце върху главата си и се втренчи в тавана.

— Не можех да повярвам… Направо не повярвах, мамка му…

Страйк го наблюдаваше и видя с очите си как човекът насреща му осъзнава, че момичето, за което бе говорил така лековато, което според собствените му думи бе провокирал, дразнил и обичал, си бе отишло от света окончателно и безвъзвратно, че се бе размазало върху заснежения асфалт и че отношенията им вече по никакъв начин не можеха да бъдат оправени. За миг Дъфийлд, все още загледан в тавана, сякаш се ухили от ухо до ухо и лицето му се превърна в гротеска; бе гримаса на болка, породена от усилието да сдържи сълзите си. Ръцете му се смъкнаха надолу и той зарови лицето си в тях с опряно на коленете чело.

— О, миличък — промълви Киара, като остави със звън чашата си с вино върху масата и се протегна да положи длан върху кокалестото му коляно.

— Това истински ме извади от релси — изрече задавено Дъфийлд изпод ръцете си. — Направо ме разтърси. Аз исках да се оженя за нея. Обичах я, по дяволите. Мамка му, не искам да говоря повече за това.

Той скочи и излезе от стаята, като подсмърчаше и бършеше носа си в ръкава.

— Нали ти казах? — прошепна Киара на Страйк. — Истинска развалина е.

— О, кой знае. Явно си е стъпил на краката. Вече цял месец е без хероин.

— Знам и не искам да се връща отново към него.

— Бях много по-мек, отколкото щяха да са при полицейски разпит. Направо проявих любезност.

— Обаче изражението ти е ужасно. Много строго и такова, сякаш не вярваш и на една негова дума.

— Мислиш ли, че той ще се върне?

— Да, ще се върне, разбира се. Моля те, бъди по-мил…

Тя бързо се облегна на стола си, когато Дъфийлд отново влезе в стаята; лицето му беше мрачно, но с овладяно изражение. Отпусна се тежко в същото кресло, където бе седял и преди това, и каза на Страйк:

— Свършил съм цигарите. Може ли още една от твоите?

Неохотно, защото му бяха останали само три, Страйк му подаде цигара, запали му я и попита:

— Склонен ли си да продължим разговора?

— За Лула ли? Ти приказвай, ако искаш, аз нямам какво повече да кажа. Не разполагам с друга информация.

— Защо се разделихте? Питам за първия път, вече ми стана ясно защо те е зарязала в „Узи“.

С крайчеца на окото си забеляза как Киара направи лек жест на негодувание; очевидно такъв въпрос не се квалифицираше като „по-мил“.

— Какво общо има това, по дяволите?

— Всичко е от значение — отвърна Страйк. — Рисува картина на това какво е ставало в живота й. Помага да се обясни защо би се самоубила.

— Мислех, че търсиш убиец.

— Търся истината. И така, защо се разделихте първия път?

— Абе да му се не види, защо това да е важно, мамка му? — избухна Дъфийлд. Нравът му, както очакваше Страйк, бе сприхав и фитилът му беше къс. — Да не искаш да изкараш, че е моя вината, дето тя е скочила от балкона си? Как може първата ни раздяла да има нещо общо с това, тъпако? Та тя беше два месеца преди смъртта й. Мамка му, що не взема и аз да стана детектив и да задавам куп тъпи въпроси? Явно се плаща добре, стига да докопаш малоумен и богат клиент.

— Еван, недей така — намеси се Киара притеснено. — Каза, че искаш да помогнеш…

— Да, искам да помогна, но честно ли е това, по дяволите?

— Няма проблем, ако не желаеш да отговориш — поясни Страйк. — Пред мен не си задължен да го правиш.

— Нямам какво да крия, просто това са лични неща. Разделихме се — викна той — заради дрогата и заради това, че семейството и приятелите й наливаха в главата й отрова срещу мен, и защото нямаше доверие на никого заради шибаните медии. Заради всичкото това напрежение. — Треперещите пръсти на Дъфийлд се изкривиха като нокти на хищна птица и той закри с длани ушите си. — Напрежение, натиск отвсякъде, ей затова се разделихме.

— Спомена за много дрога по това време, така ли беше?

— Да.

— И на Лула не й харесваше?

— Хората около нея й втълпяваха, че не й харесва.

— Кой например?

— Например семейството й, проклетият Ги Соме. Тоя малък гаден педал.

— Като каза, че на никого не е имала доверие заради медиите, какво имаше предвид?

— По дяволите, че не е ли очевидно? Не го ли знаеш от собствения си баща?

— От баща си знам нищо и половина — хладнокръвно съобщи Страйк.

— Ами че те подслушваха телефона й, човеко, а от това ти става гадно. Нямаш ли въображение? Тя взе да става параноична, твърдеше, че хората продават истории за нея. Опитваше се да държи сметка какво е казала по телефона и какво не, кой би могъл да е разправил еди-коя си клюка пред репортери. Това й обърка главата.

— Теб обвинявала ли е, че продаваш истории?

— Не — троснато отвърна Дъфийлд, а после със същата жар добави: — Да, понякога. „Откъде знаеха, че ще идваме тук? Откъде знаеха, че съм ти казала това?“ И прочие, и прочие… Обяснявах й, че това си върви ведно със славата, но тя искаше да яде омлет, без да строши яйцата.

— И ти никога не си продавал истории за нея на пресата?

Чу как Киара рязко си пое въздух.

— Не, по дяволите, не съм — тихо изрече Дъфийлд, като удържа погледа на Страйк, без да мигне. — Не съм, по дяволите. Разбра ли?

— И за колко дълго се разделихте?

— За два месеца горе-долу.

— И сте се събрали отново седмица, преди тя да умре?

— Да. На партито на Мо Инис.

— И сте имали церемония за обвързване четирийсет и осем часа по-късно? В къщата на Карбъри в Котсуолдс?

— Да.

— Кой знаеше, че това ще се случи?

— Беше спонтанно. Купих халките и просто го направихме. Беше толкова красиво.

— Наистина беше — промълви тъжно Киара.

— Защото тогава телефоните ви не са били подслушвани. Сменили сте номерата си.

— Нямам идея дали са били подслушвани, или не. За това питай боклуците, дето го вършат.

— Тя говорила ли ти е за опитите си да открие баща си?

— Че той беше умрял… Какво, имаш предвид истинския ли? Да, проявяваше интерес, но нищо не стана. Майка й не знаеше кой е бил той.

— Не ти ли е казвала дали е успяла да открие нещо за него?

— Помъчи се, но доникъде не стигна, затова реши, че ще запише да учи африкански науки. Ей това щеше да е нейният татко — целият шибан континент Африка. Проклетият Соме стоеше зад всичко това, той й мътеше главата, както винаги.

— По какъв начин?

— За него всичко, което я откъсваше от мен, беше добро. Искаше да я има за себе си. Беше гадно обсебващ. Обичаше я. Знам, че е педал — добави нетърпеливо Дъфийлд, когато Киара понечи да възрази, — но не е първият от тия, които познавам, дето са превъртели заради приятелка. Чукаше се с мъже на поразия, но в същото време не искаше да я изпуска от поглед. Разиграваше й истерични сцени, ако тя не отидеше да се види с него, не й даваше да работи за друг. Мен ме мрази и в червата. Ама и аз него също толкова, гадния му дребосък. Опитваше се да свали Лу с Дийби Мак. Много би се изкефил двамата да се изчукат и аз да бъда изваден от картинката. А после тя да му разправя подробности. Щеше да я накара да го представи и да има снимки на шибаните си дрехи, облечени от гангстера. Никак не е глупав Соме. Непрекъснато я използваше в интерес на бизнеса си. Прекарваше я да му работи евтино или направо безплатно и тя беше достатъчно глупава да му се връзва.

— Соме ли ти подари тези? — попита Страйк и посочи черните кожени ръкавици на масичката. Беше разпознал малкото златно лого „ГС“ при ръба.

— Какво?

Дъфийлд се наведе и подхвана една от ръкавиците с показалеца си. После я разлюля пред очите си, за да я огледа.

— Мамка му, прав си. Отива в кофата за боклук значи — и метна ръкавицата в един ъгъл. Тя се удари в изоставената китара и изтръгна кух звук от закачената струна. — Останаха ми от това ревю — обясни Дъфийлд и посочи черно-бялата корица на списанието. — Соме не би ми дал и изпаренията от пикнята си. Да ти се намира още една цигара?

— Свърших ги — излъга Страйк. — Ще ми кажеш ли защо ме покани у дома си, Еван?

Настана дълго мълчание. Дъфийлд пронизваше с поглед Страйк и той интуитивно почувства, че актьорът е разбрал лъжата му за цигарите. Киара също се взираше в него с леко разтворени устни, като красив овеществен образ на почудата.

— Кое те кара да мислиш, че имам да ти кажа нещо? — присмехулно попита Дъфийлд.

— Едва ли ме повика тук заради удоволствието от компанията ми.

— Не знам — с нескрита злоба подхвърли Дъфийлд, — може да съм се надявал, че си забавен като твоя старец.

— Еван — смъмри го Киара.

— Добре, ако нямаш какво да ми казваш… — рече Страйк и се надигна от креслото.

За негова лека изненада и за явно неудоволствие на Дъфийлд Киара остави празната си чаша за вино и разкръстоса крака, готова да се изправи.

— Хубаво де — рязко заговори Дъфийлд. — Има едно нещо.

Страйк отново се отпусна в креслото. Киара подаде една от своите цигари на Дъфийлд, който я взе и измърмори благодарност, после тя също се облегна назад и продължи да наблюдава Страйк.

— Продължавай — подкани той Дъфийлд, който се мотаеше със запалката си.

— Добре. Не знам дали е от значение — каза актьорът. — Само че не искам да казваш откъде имаш информацията.

— Не мога да ти го гарантирам — отсече Страйк.

Дъфийлд се намръщи, коленете му подскачаха нагоре-надолу, и продължи да пуши, с поглед, забит в пода. С крайчеца на окото си Страйк видя как Киара отваря уста да заговори и я възпря с вдигната длан.

— Преди два дни обядвах с Фреди Бестигуи — започна Дъфийлд. — Остави блекбърито си на масата, когато отиде до бара. — Дъфийлд изпусна дим и се разшава неспокойно. — Не искам да бъда уволнен — ядосано стрелна той с поглед Страйк. — Имам нужда от тази проклета работа.

— Продължавай — каза Страйк.

— Получи имейл. Видях името на Лула и го прочетох.

— Добре.

— Беше от жена му. Гласеше приблизително следното: „Знам, че трябва да разговаряме чрез адвокатите си, но ако не предложиш нещо по-добро от тези милион и половина лири, ще разкажа на всички къде точно се намирах, когато Лула Ландри умря, и как точно се озовах там, защото ми писна да ти търпя гадостите. Това не е празна закана. Започвам да си мисля, че трябва да го кажа пред полицията“. Нещо от този род — заключи Дъфийлд.

През закритите със завеси прозорци долетя приглушеният смях на двама папараци.

— Това е много полезна информация — каза Страйк на Дъфийлд. — Благодаря ти.

— Не искам Бестигуи да узнае, че аз съм ти го казал.

— Едва ли е нужно да се замесва твоето име — успокои го Страйк и отново се изправи. — Благодаря за водата.

— Чакай, сладурче, идвам — каза Киара с притиснат до ухото телефон. — Кийрън? Излизаме двамата с Корморан. Точно в момента. Довиждане, Еван, миличък.

Тя се наведе и го целуна по двете бузи, а Дъфийлд, надигнал се да става от мястото си, изглеждаше разстроен.

— Можеш да преспиш тук, ако…

— Не, миличък. Утре следобед ще работя, нужен ми е сън за красота — отвърна тя.

Нови светкавици заслепиха Страйк, когато излезе отвън, ала папараците изглеждаха объркани този път. Когато той помогна на Киара да слезе по стълбите и тръгна да сяда до нея на задната седалка, един от тях му подвикна:

— Ти пък кой си, мамка му?

Страйк затръшна вратата ухилен. Коловас-Джоунс беше отново на шофьорското място, колата се отдели от бордюра и този път не бяха преследвани.

След като изминаха две пресечки в мълчание, Коловас-Джоунс погледна в огледалото за обратно виждане и попита Киара:

— У дома ли?

— Ами да. Кийрън, би ли включил радиото? Слуша ми се музика. По-високо, сладурче. О, умирам за тази песен.

„Телефон“ на Лейди Гага изпълни колата.

Тя се обърна към Страйк и оранжеви отблясъци от уличното осветление се плъзнаха по невероятното й лице. Дъхът й миришеше на алкохол, а кожата — на сладкия остър парфюм.

— Не искаш ли да ме разпитваш още?

— Знаеш ли какво? Искам — отвърна Страйк. — За какво служи подвижната подплата на дамската ръчна чанта?

Тя го гледа втренчено няколко секунди, после избухна в кикот, захлупи глава на рамото му и го сръчка. Тънка и гъвкава, остана притисната към него и промълви:

— Да знаеш, забавен си.

— Но защо все пак?

— Ами това придава повече индивидуалност на чантата. Можеш да купиш няколко подплати и да ги сменяш според тоалета, можеш да ги извадиш и да ги използваш като шалове, красиви са. Коприна в разкошни десени. Ръбът с цип е много джазов.

— Интересно — отбеляза Страйк, когато кракът й леко се опря в неговия и тя отново прихна в гърлен смях.

„Звъни ми колкото си щеш, но няма никой у дома“, пееше Лейди Гага.

Музиката заглушаваше разговора им, но очите на Кийрън Коловас-Джоунс ненужно често се местеха към огледалото за обратно виждане. След още една минута Киара каза:

— Ги е прав. Наистина ги харесвам едри. Имаш вид на много як. А си и строг. Това е секси комбинация.

След още една пресечка тя прошепна:

— Къде живееш? — и потърка копринената си буза в неговата като котка.

— Спя на походно легло в офиса си.

Тя отново се изкиска. Определено беше малко пияна.

— Ти сериозно ли?

— Да.

— Да отидем у дома тогава, става ли?

Езикът й бе хладен и сладък и имаше вкус на перно.

— Спала ли си с баща ми? — успя да попита той, преди тя да притисне пълните си устни към неговите.

— Не… Господи, не… — Нов кикот. — Той си боядисва косата. Има лилави оттенъци. Наричах го рок сливата.

После, десет минути по-късно, трезв глас в ума му настоя да не допуска желанието да го поведе към унижението. Той се пребори за въздух и промърмори:

— Имам само един крак.

— Не бъди глупчо…

— Не съм… Откъснат беше в Афганистан.

— Горкичкият ми… — прошепна тя. — Ето, ще го разтривам по-внимателно.

— Това не е кракът ми… Но помага, да знаеш…