Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (42)

13

На следващия ден Ерик Уордъл се обади на Страйк.

— Позвъних на Дийби — кратко съобщи той.

— И? — попита Страйк, като направи знак на Робин да му подаде лист и химикалка. Седяха до нейното бюро и се черпеха с чай и бисквити, докато обсъждаха последната смъртна заплаха от Брайън Мадърс, в която той обещаваше не за пръв път да разпори корема на Страйк и да пикае върху вътрешностите му.

— Получил специално изработен суитчър с качулка от Соме. С пистолет от капси отпред и два стиха от песен на Дийби на гърба.

— Само този ли?

— Да.

— И какво още? — попита Страйк.

— Спомня си колан, платнена шапка и чифт копчета за ръкавели.

— А ръкавици?

Уордъл помълча, явно поглеждаше в бележките си.

— Не, не спомена ръкавици.

— Е, това изяснява нещата — заключи Страйк.

Уордъл не каза нищо. Страйк чакаше полицая или да затвори, или да сподели още информация.

— Дознанието за причините за смъртта е в четвъртък — рязко изрече Уордъл. — За Рошел Онифаде.

— Ясно — промърмори Страйк.

— Не проявяваш особен интерес.

— Така е.

— Нали беше сигурен, че е убийство?

— Сигурен съм, но дознанието няма да докаже едното или другото. Имаш ли представа кога ще бъде погребението й?

— Не — раздразнено отвърна Уордъл. — Какво значение има?

— Мисля да отида.

— За какво?

— Тя е имала леля, нали помниш? — каза Страйк.

Уордъл изсумтя отвратено, както се стори на Страйк, и затвори.

Бристоу се обади на Страйк по-късно същата сутрин и му съобщи часа и мястото на погребението на Рошел.

— Алисън успя да узнае подробностите — уведоми той детектива. — Извънредно експедитивна е.

— Очевидно — потвърди Страйк.

— Аз ще присъствам. Като представител на Лула. Би трябвало да помогна на Рошел.

— Тъй или иначе пак щеше да се стигне дотам, Джон. Ще доведеш ли Алисън?

— Каза, че иска да дойде — отвърна Бристоу, макар да не звучеше много очарован от идеята.

— Ще се видим там значи. Надявам се да мога да говоря с лелята на Рошел, ако се появи.

Когато Страйк каза на Робин, че приятелката на Бристоу е успяла да открие часа и мястото на погребението, тя като че се разстрои. Бе се мъчила безуспешно по молба на Страйк да научи тези подробности и сега имаше чувството, че Алисън е излязла с едни гърди пред нея.

— Нямах представа, че си толкова амбициозна — развеселен отбеляза Страйк. — Не се тревожи, може да е имала някакво предимство пред теб.

— Какво например?

Ала Страйк я гледаше замислено.

— Какво? — повтори Робин малко обидено.

— Искам да дойдеш с мен на погребението.

— О! — пророни Робин. — Добре. Защо?

Тя очакваше Страйк да отговори, че ще изглеждат по-естествено като двойка, също както му се бе сторило по-естествено да посети „Вашти“, придружен от жена. Вместо това той каза:

— Има нещо, което искам да свършиш там.

След като й обясни сбито и точно какво точно се желае от нея, Робин остана съвършено объркана.

— Но защо?

— Не мога да ти кажа?

— А защо не?

— И това не мога да ти кажа.

Робин вече не виждаше Страйк през погледа на Матю, не се чудеше дали той се преструва, дали се перчи, или се прави на по-умен, отколкото е. Затова и в този момент доверието й към него беше достатъчно, за да отхвърли възможността той нарочно да разиграва загадъчност. И все пак повтори, сякаш се боеше, че е чула погрешно.

— Брайън Мадърс.

— Да.

— Мъжът със смъртните заплахи.

— Да.

— Но какво общо, за бога, би могъл да има той със смъртта на Лула Ландри?

— Нищо — с голяма доза искреност отвърна Страйк. — Засега.

 

 

Крематориумът в Северен Лондон, където се състоя погребението на Рошел три дни по-късно, беше студен, анонимен и потискащ. В цялата обстановка липсваха всякакви отличителни белези за конкретно вероизповедание: от пейките от тъмно дърво и голите стени, лишени от религиозни символи, до абстрактния стъклопис на прозореца, който представляваше мозайка от ярки като скъпоценни камъни квадратчета. Седнал на твърдото дърво, докато свещеник с тънък глас наричаше Рошел „Розел“, а ситният дъждец осейваше с капки ярко изрисувания прозорец над него, Страйк осмисляше привлекателната сила на позлатените херувими и гипсовите статуи на светци, на водоливниците с фантастични фигури и ангелите от Стария завет, на златните разпятия с инкрустирани камъни, на всичко, което създаваше аура на величественост и великолепие, даваше обещание за живот в отвъдното или придаваше ретроспективна стойност на житейски съдби като тази на Рошел. Мъртвото момиче бе получило възможност да зърне рая на земята: дизайнерски стоки, обкръжение на знаменитости, хубави шофьори, с които да се занася. Но тъкмо копнежът й към всичко това бе довел до такъв край: седем опечалени и свещеник, който не знаеше името й.

От цялата процедура лъхаше на безвкусица и безличност, витаеше чувство на неловкост, усещаше се болезнено избягване на фактите в живота на Рошел. Изглежда никой не мислеше, че е в правото си да седне на първия ред. Дори затлъстялата чернокожа жена с очила с дебели лупи и плетена шапка, за която Страйк прие, че е лелята на Рошел, бе предпочела да седне три реда по-назад и да се държи на дистанция от евтиния ковчег. Оплешивяващият служител, когото Страйк бе срещнал в приюта за бездомни, беше с риза, отворена на врата, и кожено яке. Зад него седеше млад азиатец със свежо лице и безукорен костюм, за когото Страйк предположи, че е психиатърът, водил терапията на групата на Рошел в клиниката.

Страйк в стария си тъмносин костюм и Робин с черна пола и жакет, които обличаше за интервютата, седяха на последния ред. Отвъд пътеката бяха Бристоу, блед и нещастен на вид, и Алисън, чийто мокър двуреден черен шлифер проблясваше под студеното осветление.

Отвориха се евтини червени завеси, ковчегът се плъзна и бе скрит от погледите, а удавеното момиче бе предадено на огъня. Мълчаливите опечалени си размениха горчиви и неловки усмивки в дъното на крематориума, като бавно пристъпваха, въздържайки се да не прибавят и твърде скорошното си оттегляне към другите недостатъци на службата. Лелята на Рошел, която излъчваше известна ексцентричност, граничеща с лабилност, се представи като Уинифред, след което обяви на висок глас с долавяща се в него обвинителна нотка:

— В пъба ще има сандвичи. Очаквах да дойдат повече хора.

Тя ги поведе навън, сякаш не очакваше никакви възражения, по улицата към „Червения лъв“, а останалите шестима опечалени я последваха с леко наведени глави, за да се предпазят от дъжда.

Обещаните сандвичи, изсъхнали и неапетитни и покрити с прозрачно фолио, бяха струпани върху поднос в ъгъла на мърлявия пъб. В един момент от прехода им до „Червения лъв“ леля Уинифред бе осъзнала кой е Джон Бристоу и сега го беше обсебила властно, заклещвайки го до бара, и му бъбреше неспирно. Бристоу отговаряше, когато тя му даваше възможност да вмъкне по някоя дума, ала погледите му към Страйк, разговарящ с психиатъра на Рошел, ставаха все по-чести и отчаяни.

Психиатърът парираше всички опити на Страйк да го въвлече в разговор относно групата приходящи пациенти, която той ръководеше, като накрая на въпроса дали Рошел му е разкрила нещо, любезно, но категорично се позова на конфиденциалността при отношенията с пациент.

— Бяхте ли изненадан, че се е самоубила?

— Не, не особено. Тя беше момиче с много проблеми и смъртта на Лула Ландри й дойде като тежък шок.

Малко след това се сбогува с всички и си тръгна.

Робин, която се бе опитвала да поведе разговор с едносричната Алисън на малка маса до прозореца, се предаде и се отправи към дамската тоалетна.

Страйк прекоси малкия салон и седна на освободеното от Робин място. Алисън му хвърли недружелюбен поглед, после продължи да наблюдава Бристоу, вече напълно изтормозен от лелята на Рошел. Алисън не беше разкопчала мокрия си от дъжда шлифер. На масата пред нея стоеше малка чаша с нещо, което приличаше на порто, на устните й играеше лека презрителна усмивка, която сякаш казваше, че обстановката е твърде мизерна за особата й. Страйк още се опитваше да измисли добър увод, когато тя заяви неочаквано:

— Джон трябваше да е на среща с изпълнителите на завещанието на Конуей Оутс тази сутрин. Остави Тони сам да разговаря с тях. Тони е направо бесен.

Тонът й намекваше, че по някакъв начин Страйк е отговорен за това и че му се полага да узнае какви неприятности е причинил. Отпи от портото си. Косата й висеше на кичури, стигащи до раменете, чашката се губеше в големите й ръце. Въпреки некрасивата си външност, която би направила повечето жени плахи и необщителни, тя излъчваше непоклатима самоувереност.

— Не мислите ли, че е хубав жест от страна на Джон да дойде на погребението? — попита Страйк.

Алисън се изсмя кратко и презрително.

— Той на практика не познаваше това момиче.

— А вие защо дойдохте тогава?

— Тони така искаше.

Страйк забеляза с какво удоволствие тя произнесе името на шефа си.

— Защо?

— За да наглеждам Джон.

— Значи Тони смята, че Джон има нужда от наглеждане?

Тя не отговори.

— Джон и Тони ви делят помежду си, нали?

— Какво? — попита остро тя.

Той се зарадва, че е успял да я извади от равновесие.

— Делят услугите ви. Като секретарка.

— О… О, не. Аз работя за Тони и Сайприън, секретарка съм на старшите съдружници.

— Защо ли съм си внушил, че сте секретарка и на Джон?

— Работя на съвършено друго ниво — заяви Алисън. — Джон използва редовите секретарки. По служебна линия нямам нищо общо с него.

— Но явно любовта е процъфтяла между етажите без оглед на ранга?

Тя посрещна неговата закачка с ново презрително мълчание. Изглежда си бе създала мнение за Страйк, че е простак по природа и недостоен да му се оказва вежливост.

Служителят от приюта стоеше сам в един ъгъл и се черпеше от сандвичите, явно колкото да убие времето, докато настъпеше приличен момент да си тръгне. Робин се появи от дамската тоалетна и мигом бе придърпана от Бристоу, който копнееше за помощ, за да се справи с леля Уинифред.

— От колко време сте заедно с Джон? — попита Страйк.

— От няколко месеца.

— Събрахте се преди смъртта на Лула, така ли?

— Той ме покани на среща скоро след това — отвърна тя.

— Сигурно е бил твърде потиснат.

— Беше пълна развалина.

В гласа й не звучеше съчувствие, а леко презрение.

— Флиртувал ли беше с вас преди това?

Очакваше тя да откаже да отговори, но беше сгрешил. Макар да демонстрираше безразличие, в отговора й прозвуча безпогрешно самодоволство и гордост.

— Качи се горе да се види с Тони. Тони беше зает, така че Джон дойде да почака в моя кабинет. Започна да говори за сестра си и се разчувства. Дадох му хартиени кърпички, а накрая той ме покани на вечеря.

Въпреки лишеното й от жарки чувства отношение към Бристоу, тя явно се гордееше с вниманието му, приемаше го като един вид трофей. Страйк се почуди дали преди появата на отчаяния Джон Бристоу Алисън е била канена някога на вечеря. Получил се бе сблъсък на двама души с нездрави потребности: Аз му дадох салфетки, той ме покани на вечеря.

Служителят от приюта закопчаваше сакото си. Като улови погледа на Страйк, той махна за довиждане и си излезе, без да е разговарял с никого.

— И какво е отношението на големия шеф към срещите на секретарката му и племенника му?

— Не Тони ръководи постъпките в личния ми живот — отсече тя.

— Така е — съгласи се Страйк. — Не е той човекът, който да упреква за смесване на работата с удоволствието, нали? При положение че спи със съпругата на Сайприън Мей.

Заблудена за миг от небрежния му тон, Алисън отвори уста да отговори. После смисълът на думите му стигна до нея и самоуверената й поза рухна.

— Това не е истина! — яростно изрече тя с пламнало лице. — Кой ви го каза? Лъжа е, абсолютна лъжа. Не е вярно. Не е!

Зад протеста на жената той чу ужасеното дете.

— Нима? А защо тогава Сайприън Мей ви прати в Оксфорд на седми януари да откриете Тони?

— Това… то беше само… защото бе забравил да даде на Тони едни документи за подпис, това е всичко.

— И защо не прибегна до факс или куриер?

— Бяха документи от деликатен характер.

— Алисън — подхвана Страйк, на когото нейното вълнение доставяше удоволствие, — и двамата знаем, че това са глупости. Сайприън е смятал, че Тони е забегнал със съпругата му за през деня, нали?

— Не! Няма такова нещо!

До бара леля Уинифред размахваше ръце като вятърна мелница срещу Бристоу и Робин, които я гледаха със замръзнали усмивки.

— Открихте го в Оксфорд, нали?

— Не, защото…

— В колко часа стигнахте там?

— Някъде около единайсет, но той…

— Сайприън трябва да ви е пратил в мига, в който сте отишли на работа.

— Документите бяха спешни.

— Но вие не намерихте Тони в хотела и на конференцията?

— Изпуснах го — отвърна тя с бясно отчаяние, — защото се беше върнал в Лондон да посети лейди Бристоу.

— Аха, вярно — подхвърли Страйк. — Малко е странно, че не е уведомил вас или Сайприън за връщането си в Лондон, нали?

— Не — отвърна тя в храбър опит да възвърне изгубеното си превъзходство. — Така или иначе с него имаше контакт. Мобилният му телефон беше включен. Нямаше значение.

— Позвънихте ли му на мобилния телефон?

Тя не отговори.

— Позвънихте му и той не вдигна, така ли?

Тя отпи от портото си с упорито мълчание.

— Честно казано, едно обаждане от секретарката може наистина да съсипе атмосферата, ако се трудиш в момента.

Той очакваше тя да се възмути от думите му и не беше разочарован.

— Отвратителен сте. Повече от отвратителен — задавено произнесе Алисън, а бузите й вече бяха огненочервени въпреки цялото й старание да бъде високомерна.

— Сама ли живеете? — попита я той.

— Какво общо има това? — попита тя, съвършено объркана.

— Просто се чудех. Значи не виждате нищо странно в това Тони да се регистрира в хотел за през нощта, да шофира обратно до Лондон на следващата сутрин и отново да се върне в Оксфорд навреме, за да напусне хотела на следващия ден?

— Той се върна в Оксфорд, за да присъства на конференцията следобеда — упорито настоя тя.

— О, нима? Може би останахте и го видяхте там?

— Присъствал е — отвърна тя уклончиво.

— И имате доказателства за това?

Тя не каза нищо.

— Какво сте по-склонна да предположите — попита я Страйк, — че Тони е прекарал целия ден в леглото с Ърсула Мей или че е имал някаква конфронтация с племенницата си?

На бара леля Уинифред намести плетената си шапка и върза наново колана си. Изглежда се приготвяше да си върви.

В продължение на няколко секунди Алисън се бори със себе си и после, сякаш отприщваше нещо дълго потискано, прошепна с ярост:

— Те нямат връзка. Знам, че нямат. Такова нещо не може да се случи. Ърсула държи единствено на парите, само те я интересуват, а Тони има по-малко от Сайприън. Ърсула никога не би пожелала Тони.

— О, знае ли човек? Плътската страст може да е надделяла над меркантилната й ориентация — възрази Страйк, като внимателно наблюдаваше Алисън. — Случват се такива неща. Трудно ми е да го преценя като мъж, но Тони никак не изглежда зле, нали?

Видя неприкритата й болка, гнева й. Когато заговори, гласът й беше задавен.

— Тони е прав. Вие гледате да измъкнете колкото можете повече от всичко това. Джон е изгубил реална представа. Лула е скочила, това е. Винаги е била неуравновесена. Джон е като майка си, изпада в истерия, въобразява си разни неща. Лула вземаше наркотици, беше от онези хора, които са излезли от контрол, вечно създават неприятности и търсят начини да привличат внимание. Разглезена беше. Пилееше пари наоколо. Можеше да има каквото и когото си поиска, но все не й беше достатъчно.

— Нямах представа, че сте я познавали.

— Аз… Тони ми е разказвал за нея.

— Той никак не я е харесвал, нали?

— Просто я виждаше каквато е. Не беше стока. Така е с някои жени — изрече тя, а гърдите й се издигаха и спускаха под безформения шлифер.

Студен ветрец раздвижи спарения въздух в салона, когато лелята на Рошел отвори вратата. Бристоу и Робин продължиха да се усмихват немощно, докато жената не я затвори зад себе си, след което си размениха погледи на облекчение.

Барманът беше изчезнал. Сега в малкия салон бяха само четиримата. Страйк за пръв път обърна внимание на песента, която звучеше като фон: Дженифър Ръш, „Силата на любовта“. Бристоу и Робин се приближиха до масата им.

— Мислех, че искаш да говориш с лелята на Рошел — каза Бристоу огорчен, сякаш напразно бе изтърпял тежко изпитание.

— Не чак толкова, че да тичам след нея — отвърна весело Страйк. — Ти ще ми преразкажеш.

По израженията на Робин и Бристоу Страйк отгатваше, че двамата намират отношението му странно лекомислено. Алисън ровеше за нещо в чантата си и лицето й беше скрито.

Дъждът беше спрял, тротоарите бяха хлъзгави, а небето — мрачно и заплашващо с нов валеж. Двете жени вървяха напред мълчаливо, а Бристоу усърдно предаваше на Страйк каквото помнеше от разговора си с леля Уинифред. Страйк обаче не го слушаше. Той наблюдаваше жените в гръб — и двете в черно, за случаен наблюдател почти еднакви, взаимозаменими. Спомни си скулптурите от двете страни на Куинс Гейт; въобще не бяха идентични, въпреки че ленивият поглед ги възприемаше така; едната бе женска, а другата — мъжка, от един и същ биологичен вид бяха, да, но все пак напълно различни.

Когато видя Робин и Алисън да спират до едно беемве, Страйк реши, че то е на Бристоу, забави ход и прекъсна разхвърляното му повествование за бурните отношения на Рошел със семейството й.

— Джон, искам да сверя нещо с теб.

— Казвай.

— Спомена, че си чул чичо си да влиза в апартамента на майка ти сутринта преди смъртта на Лула.

— Да, така е.

— Напълно сигурен ли си, че мъжът, когото си чул, е бил Тони?

— Да, разбира се.

— Но не си го видял, нали?

— Аз… — Заешкото лице на Бристоу внезапно придоби озадачено изражение. — Не, аз… май не го видях в действителност. Но го чух да си отваря, чух гласа му в коридора.

— Не мислиш ли, че тъй като си очаквал да е Тони, си приел, че това е той?

Нова пауза.

После с променен глас Бристоу попита:

— Нима твърдиш, че Тони не е бил там?

— Просто исках да знам доколко си сигурен, че е бил.

— Ами… до този момент бях напълно сигурен. Никой друг няма ключ от апартамента на майка ми. Няма как да е бил друг освен Тони.

— И тъй, чул си някой да си отваря, чул си мъжки глас. Той с майка ти ли говореше, или с Лула?

— Ами… — Големите предни зъби на Бристоу останаха да стърчат напред, докато той обмисляше въпроса. — Чух го да влиза. Май го чух да говори на Лула.

— А чу ли го да си тръгва?

— Да, чух го да се отдалечава по коридора. Чух как вратата се затвори.

— Когато Лула се сбогува с теб, спомена ли, че Тони е бил там преди малко?

И пак мълчание. Бристоу приближи ръка до устата си замислен.

— Аз… Тя ме прегърна, само това помня… Да, май каза, че е говорила с Тони. Каза ли го всъщност? Или съм приел, че е говорила с него, защото си помислих… Но ако не е бил чичо ми, кой е бил?

Страйк чакаше. Бристоу се взря в тротоара, мислеше усилено.

— Трябва да е бил той. Лула е видяла кой е влязъл и не се е учудила от присъствието му, така че кой друг може да е бил освен Тони? Кой друг би имал ключ?

— Колко са общо ключовете?

— Четири. Три резервни.

— Много.

— Аз, Лула и Тони имахме ключове. Мама искаше да можем да влизаме и излизаме, особено когато беше болна.

— И всички тези ключове са в наличност, така ли?

— Да… така мисля. Предполагам, че този на Лула се е върнал при майка ми заедно с другите й вещи. Тони все още си има своя, аз имам моя, а този на майка ми… Предполагам, че е някъде из апартамента.

— Значи не знаеш да има изгубен ключ?

— Не.

— И никой от вас не е давал ключа си на друг?

— Боже мой, защо да правим това?

— Все си мисля за файла със снимки, изтрит от лаптопа на Лула, докато е бил в апартамента на майка ти. Ако някъде се подвизава друг ключ…

— Невъзможно е — отвърна Бристоу. — Това е… аз… Защо казваш, че Тони не е бил там? Трябва да е бил. Твърди, че ме е видял през вратата.

— Когато си тръгна от апартамента на Лула, отиде в службата, нали?

— Да.

— За документите?

— Да, само изтичах дотам и ги взех. Бях много бърз.

— И кога беше в дома на майка си?

— Не може да е било по-късно от десет часа.

— А мъжът, който влезе, кога пристигна?

— Може би… може би половин час по-късно. Честно, не си спомням. Не съм гледал часовника. Но защо Тони ще казва, че е бил там, ако не е бил?

— Ако е знаел, че работиш у дома си, лесно би могъл да заяви, че е идвал и не е искал да те безпокои, че просто е минал по коридора, за да се види с майка ти. Тя потвърди ли присъствието му пред полицията?

— Предполагам. Да, така мисля.

— Но не си сигурен?

— Не вярвам да сме го обсъждали някога. Мама беше изтощена, с болки, спа много този ден. А на следващата сутрин чухме новината за Лула…

— Но изобщо ли не ти се видя странно, че Тони не е влязъл в кабинета да говори с теб?

— Нищо странно нямаше — отговори Бристоу. — Беше в лошо настроение заради онази история с Конуей Оутс. По-изненадан щях да бъда, ако беше влязъл да си бъбрим.

— Джон, не искам да те тревожа, но се опасявам, че и ти, и майка ти може да сте в опасност.

Краткият нервен смях на Бристоу прозвуча кухо и неубедително. Страйк виждаше как Алисън, застанала на петдесет метра по-напред със скръстени ръце, напълно игнорира Робин и наблюдава него и Бристоу.

— Ти… не говориш сериозно, нали?

— Напълно сериозен съм.

— Но… Корморан, нима ми казваш, че знаеш кой е убил Лула?

— Да, мисля, че знам… но трябва да разговарям с майка ти, преди да приключим случая.

Бристоу изглеждаше така, сякаш иска да изпие съдържащото се в ума на Страйк. Късогледите му очи попиваха всеки сантиметър от лицето на детектива, изражението му бе смесица от страх и молба.

— Трябва да присъствам и аз — каза той. — Тя е много слаба.

— Разбира се. Какво ще кажеш за утре сутринта?

— Тони ще вдига пара, ако отново отсъствам през работно време.

Страйк чакаше.

— Добре — съгласи се Бристоу. — Добре. Утре в десет и половина.