Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (40)

11

— Не — натъртено произнесе Страйк в телефона същата вечер. — Това започва да става опасно. Наблюдението не влиза в обхвата на секретарските задължения.

— Не влизаше и ходенето до хотел „Малмезон“ в Оксфорд, нито посещението в Института по ориенталски и африкански науки — изтъкна Робин, — но ти остана доволен, че съм отишла на тези две места.

— Няма да следиш никого, Робин. Съмнявам се, че и Матю би се зарадвал от това.

Странно, помисли си Робин, докато седеше по халат на леглото си с телефон, притиснат към ухото, как Страйк бе запомнил името на годеника й, без въобще да го беше срещал. Според нейния опит мъжете обикновено не си правеха труда да регистрират такава информация. Матю често забравяше имената на хората, дори това на новородената си племенница, но Робин предположи, че Страйк е трениран да помни такива подробности.

— Не ми е нужно разрешение от Матю — каза тя. — Във всеки случай няма да е опасно. Нали не мислиш, че Ърсула Мей е убила някого?

— Не, но не искам някой да научи, че се интересувам от движенията й. Това може да изнерви убиеца, а не искам още някой да бъде хвърлен отвисоко.

Робин чуваше как сърцето й бие под тънката материя на халата. Знаеше, че той не би й казал кой според него е убиецът; дори малко се страхуваше да узнае въпреки факта, че почти за нищо друго не можеше да мисли.

Тя беше тази, която позвъни на Страйк. Бяха минали часове, откакто получи съобщение от него, че е бил принуден да отиде с полицаите в Скотланд Ярд и че я моли да заключи офиса, като си тръгне в пет часа. Робин се беше разтревожила.

— Ами обади му се тогава, след като притеснението ще те държи будна — предложил бе Матю с леко загатнато сопване и с индикация, че той, като незапознат с подробностите, твърдо е на страната на полицията.

— Чуй, искам да направиш нещо за мен — каза й Страйк. — Обади се на Джон Бристоу още рано сутринта и му кажи за Рошел.

— Добре — отвърна Робин, спряла поглед на големия плюшен слон, който Матю й бе подарил за първия им Свети Валентин заедно преди осем години. Самият Матю гледаше новините в дневната. — А ти какво ще правиш?

— Ще отскоча до студиото „Пайнуд“ да разменя няколко думи с Фреди Бестигуи.

— Как? — учуди се Робин. — Няма да те допуснат при него.

— Ще ме допуснат — отвърна Страйк.

След като Робин затвори, известно време Страйк седя неподвижен в тъмния офис. Мисълта за недосмляната храна от „Макдоналдс“ в стомаха на подпухналия труп на Рошел не му бе попречила на връщане от Скотланд Ярд да излапа два бургера „Биг Мак“, голяма кутия с пържени картофки и един сладолед „Макфлъри“. Звуците на разбунтуваните му черва се смесваха с тези от музиката, долитаща от „12 Бар Кафе“, които Страйк почти не забелязваше напоследък. Възприемаше басите като собствения си пулс.

Разхвърляният апартамент на Киара Портър с момичешката му атмосфера, разтворената й стенеща уста, дългите бели крака, обхванали кръста му, принадлежаха към минал живот. Всичките му мисли сега бяха ангажирани от грозната и тантуреста Рошел Онифаде. Спомни си я облечена в същите онези дрехи, с които я бяха извадили от реката, как говори бързо по телефона си едва пет минути, след като се бе разделила с него.

Сигурен беше, че знае какво се е случило. Рошел се е обадила на убиеца да му каже, че току-що е обядвала с частен детектив; по искрящия й розов телефон е уговорена среща; същата вечер след хапване и пийване са тръгнали в тъмното към реката. Помисли си за моста Хамърсмит, намиращ се в района, където тя твърдеше, че бил новият й апартамент, и боядисан в тревистозелено и златно: прочуто място за самоубийци с ниските му перила и бързо течащата Темза отдолу. Тя не можеше да плува. Вечер е, двама любовници се боричкат на шега, минава кола, писък и плясък. Дали някой би видял?

Не и ако убиецът е имал железни нерви и щедра доза късмет; а това бе убиец, вече демонстрирал, че притежава първото и че безразсъдно разчита на второто. Защитата в съда без съмнение щеше да пледира за частична невменяемост поради суетната дързост, превръщаща преследваната от Страйк фигура в нещо невиждано от него до този момент; той предполагаше, че може би наистина е налице патология, лудост, спадаща към някаква категория, но физиологията не го занимаваше много в случая. Също като Джон Бристоу той искаше правосъдие.

В мрака на офиса мислите му внезапно и ненавременно се върнаха назад във времето — към смъртта, изживяна най-лично от него; онази, за която Луси погрешно подозираше, че обсебва работата на Страйк и се отразява във всичките му случаи; убийството, което бе разцепило неговия и на Луси живот на две епохи — преди и след смъртта на майка им. Луси смяташе, че той е избягал в армията заради смъртта на Леда, че е бил тласнат в тази посока от убедеността си във вината на втория им баща; че всеки труп, който вижда в професионалния си живот, вероятно му връща спомена за майка им; че всеки срещнат убиец е като ехо на втория им баща; че в разследването на смъртта на други хора е въвличан в един безкраен акт на лично отмъщаване.

Ала Страйк бе изпитал влечение към работата, която вършеше сега, дълго преди последната игла да проникне в тялото на Леда, дълго преди да е разбрал, че майка му (и всяко друго човешко същество) е смъртна и че убийствата са нещо повече от загадка за разрешаване. Тъкмо Луси беше тази, която никога не забравяше, която живееше сред рояк от спомени, подобни на мухи в ковчег, която при всяка насилствена смърт изживяваше наново противоречивите чувства, породени от майчината й ранна кончина.

Тази вечер обаче той правеше тъкмо онова, което Луси смяташе, че му е навик: припомняше си Леда и я свързваше със случая. „Леда Страйк, супергрупарка.“ Така я наричаха под най-известната от всичките й снимки и единствената, на която родителите му бяха заедно. На нея тя ясно изпъкваше — в черно и бяло — със сърцевидното си лице, лъскавата си тъмна коса и очи на мармозетка; на същата снимка, заедно с търговец на картини и плейбой аристократ (единият умрял от собствената си ръка, а вторият от СПИН) и с Карла Астолфи, втората съпруга на баща му, беше и самият той — Джони Рокъби, едновременно мъжествен и женствен, с коса, дълга почти колкото на Леда. На снимката имаше чаши за мартини и цигари, от устата на модела излизаше дим, но майка му беше най-стилна.

Всички освен Страйк приемаха смъртта на Леда като тъжен, но неизненадващ резултат от безразсъдния живот отвъд нормите на обществото. Дори онези, които я бяха познавали най-отблизо и най-дълго, веднага повярваха, че тя сама си бе инжектирала свръхдозата, открита в тялото й. Почти по единодушно мнение майка му бе вървяла твърде близо до грозните страни на живота и бе естествено да се очаква, че един ден ще се прекатури отвъд ръба и ще срещне смъртта на легло с мръсни чаршафи.

Защо го бе направила, никой не можеше да обясни, нито дори чичо Тед (мълчалив и съкрушен, облегнат на кухненската мивка) или леля Джоун (със зачервени очи, но гневна, прегърнала деветнайсетгодишната Луси, плачеща на рамото на Джоун). Свръхдоза бе нещо, което се връзваше с начина на живот на Леда; със случайните апартаменти, музикантите, дивите купони; с мръсотията и нищетата, белязали последната й връзка и дом; с постоянното присъствие на наркотици в близост до нея; с неразумния й стремеж към всевъзможни източници на възбуда. Единствен Страйк бе задал въпроса дали някой знае майка му да е прибегнала до спринцовките; само той бе разграничил слабостта й към канабиса и това внезапно пристрастяване към хероина; само той имаше въпроси без отговор и виждаше подозрителни обстоятелства. Ала тогава бе едва двайсетгодишен студент и никой не бе пожелал да го чуе.

След делото и заключението Страйк си събра багажа и остави всичко зад гърба си: краткотрайния шум в пресата, отчаяното разочарование на леля Джоун от края на оксфордската му кариера, Шарлот, наскърбена и вбесена от изчезването му и вече приела друг в леглото си, крясъците и сцените на Луси. С подкрепата единствено на чичо Тед той потъна в армията и преоткри там живота, на който бе научен от Леда: постоянно местене с изтръгване на корените, разчитане единствено на себе си и несекващо привличане от новото.

Ала тази вечер той нямаше как да не вижда майка си като духовна сестра на красивото и депресирано момиче, разбило тялото си на замръзналата улица, и на грозната бездомна аутсайдерка, лежаща в ледената морга. Леда, Лула и Рошел не бяха жени като Луси или леля му Джоун; не бяха взели всички възможни мерки срещу насилието и случайността; не бяха се обрекли на живот с ипотеки и благотворителна работа, стабилни съпрузи и грижливо измити деца, отглеждани от тях; ето защо смъртта им не се класифицираше като „трагична“ по същия начин като смъртта на порядъчните, уседнали домакини.

Колко лесно бе да се махне с ръка за някого, който сам е допринесъл за гибелта си, да бъде приета тя със свиване на рамене, защото е била неизбежен резултат от хаотичния му живот.

Почти всички веществени улики от убийството на Лула вече бяха унищожени, изпотъпкани с крака или покрити от бързо падащия сняг. Най-убедителната следа, с която Страйк разполагаше, бе неясният черно-бял запис на двамата мъже, бягащи надалеч от мястото: следа, проверена съвсем бегло и отхвърлена от полицаите, които бяха убедени, че никой не би могъл да влезе в сградата, че Ландри е извършила самоубийство и че кадрите от охранителната камера показват само двама души, които се шляят из квартала с намерение за кражба.

Страйк се изправи и погледна часовника си. Беше десет и половина, но той беше сигурен, че човекът, с когото желае да говори, е буден. Светна настолната лампа, взе мобилния си телефон и набра този път номер в Германия.

— Оги! — възкликна металният глас от другата страна на линията. — Как си, дявол те взел?

— Имам нужда от услуга, приятелю.

И Страйк помоли лейтенант Греъм Хардкеър да му предостави цялата информация, до която успее да се добере, за някой си Ейджиман от Кралския инженерен полк с неизвестно малко име и чин, но с конкретни дати за службата му в Афганистан.