Мари Лу
Феноменът (8)

Дей

Приземихме се в Аамар Колорадо, в една студена, дъждовна утрин, точно по разписание. Рейзър тръгна с ескадрона си. Аз и Киеде чакахме на тъмното стълбище, до което се стигаше през задния вход на офиса му и водеше към изхода, докато шумовете отвън затихнаха и по-голямата част от екипажа на кораба го напусна. Този път нямаше пазачи, които да извършват проверки на отпечатъците и самоличността, затова тръгнахме заедно с последните войници по изходната рампа. Сляхме се с войската, която всъщност бе тук, за да се бори за републиката.

Пороен, леденостуден дъжд се сипеше в базата, когато излязохме от пирамидалния въздушен док и се озовахме сред огромната сивота на това място. Небето беше изцяло покрито с разпенени, буреносни облаци. По продължението на напуканата циментова улица бяха наредени въздушни докове, които се разпростираха във всички посоки, а повърхността им беше гладка и лъскава от дъжда. Въздухът имаше миризма на спарено и мокро. Джипове, натъпкани с военни, се движеха напред-назад и пръскаха кал и чакъл по тротоара. Всички войници тук бяха очертали очите си с черна ивица, която се простираше от ухо до ухо. Това трябваше да е някакъв причудлив фронтови стил. Останалата част от града се извисяваше пред нас — сиви небостъргачи, които вероятно се използваха като казарми за войниците: някои бяха нови, с гладки страни и цветни стъклени прозорци, други бяха на петна и се рушаха, сякаш са били подложени на трайна диета от гранати. Няколко сгради бяха потънали в пепел и развалини, други имаха останала само по една стена, която стърчеше нагоре като счупен паметник. Тук нямаше терасовидни сгради, нито затревени етажи, изпълнени със стада добитък.

Бързо тръгнахме по улицата с вдигнати яки на куртките в жалък опит да се прикрием от дъжда.

— Това място е било бомбардирано, нали? — промърморих аз към Киеде. Зъбите ми тракаха при всяка дума.

Киеде отвори уста, преструвайки се на изненадана.

— Ужас. Ти си умопомрачително гениален, нали знаеш?

— Не разбирам. — Огледах рушащите се сгради, които осейваха хоризонта. — Каква е тази потискаща психиката гледка тук? Реалните бойни действия не се ли водят по-надалеч?

Киеде се наведе, за да не могат останалите войници по улицата да ни чуят.

— Колониите напредват по тази част на границата, откакто бях на колко…? На седемнадесет? Както и да е — от години. Вероятно са завладели поне сто и шестдесет километра територия от мястото, където републиката твърди, че се намира границата на Колорадо.

След толкова години, през които бях постоянно бомбардиран с републиканска пропаганда, беше шокиращо да науча истината.

— Какво… значи искаш да кажеш, че колониите печелят войната? — попитах аз с тих глас.

— Печелят я от известно време. Чул си го за първи път от мен. Още няколко години, хлапе, и колониите ще са се настанили направо у вас, в задния двор. — Гласът й звучеше някак възмутено. Може би изпитваше някаква трайна ненавист към колониите. — Прави си собствени изводи за това — измърмори тя. — Аз съм тук само заради парите.

Смълчах се. Колониите щяха да бъдат новите Съединени щати. Наистина ли беше възможно след всичките тези години на война най-накрая всичко да приключи? Опитах се да си представя един свят без републиката — без Електора, Изпитанията, заразите. Колониите като победител. Човече, беше твърде хубаво, за да бъде истина. А с потенциалния атентат срещу Електора всичко това можеше да се случи дори по-скоро. Изкуших се да притисна Киеде за още информация, но тя ми изшътка преди да отворя уста и ние приключихме темата и продължихме да вървим мълчаливо.

Няколко пресечки по-надолу забихме и в рамките на няколко километра се придвижвахме покрай два реда железопътни линии. Спряхме, чак когато стигнахме до един уличен ъгъл, далеч от казармите и потънал в тъмнина от сенките на разрушените сгради, които го обграждаха. Самотни войници се движеха тук-там.

— В момента боевете са в затишие — промърмори Киеде и хвърли бърз поглед надолу към железопътната линия. — Така е от дни. Но скоро ще се възобновят. Ще се чувстваш благодарен, че си с нас — нито един от тези войници на републиката няма да има привилегията да се укрива под земята, когато бомбите завалят.

— Под земята?

Но вниманието на Киеде се беше фокусирало върху войник, който вървеше покрай релсите право към нас. Примигнах, за да изчистя водата от очите си, и се опитах да го огледам по-добре. Той не беше облечен по-различно от нас — подгизнала кадетска куртка, с диагонална платка от същата материя, която покриваше част от копчетата, и единични сребърни ленти на всяко от рамената. Тъмната му кожа лъскаше изпод поройния дъжд, а късите му къдрици бяха полепнали по главата му. Когато ни приближи, видях, че очите му са стряскащо бледосиви.

Той ни подмина, без да ни обърне внимание, и направи едва доловим жест към Киеде: два пръста на дясната му ръка показаха знака за победа — V.

Прекосихме линиите и продължихме, минавайки през още няколко пресечки. Тук сградите бяха близо една до друга, а улиците — толкова тесни, че само по двама души можеха да вървят едновременно по някоя от тях. Някога това сигурно е било район, където са живели граждани. Много от прозорците бяха изпочупени, а други — покрити с парцаливи платна. Вътре видях сенки на хора, осветени от мъждукащи свещи. Тези, които не бяха войници в този град, сигурно правеха това, което вършеше баща ми — готвеха, чистеха и се грижеха за войската. Навярно татко също беше живял в такава мръсотия, когато ходеше на бойния фронт, за да изпълнява служебните си задължения.

Киеде ме извади от мислите ми, като рязко ме дръпна в една от тъмните, тесни алеи.

— Размърдай се — прошепна тя.

— Нали знаеш с кого разговаряш?

Тя ме игнорира, коленичи до края на една стена, където метални решетки вървяха в права линия по земята, след което извади миниатюрно черно устройство със здравата си ръка. Прокара го бързо по ръба на решетката. Измина секунда, след което решетката се повдигна от земята върху две панти и безшумно се отвори, разкривайки тъмна дупка. Осъзнах, че нарочно беше направена да изглежда износена и мръсна, за да може да бъде модифицирана в таен вход. Киеде се наведе и скочи в дупката. Аз бързо я последвах. Обувките ми цопнаха в плитка вода и решетката над нас отново се затвори.

Киеде ме хвана за ръката и ме поведе през тунела. Въздухът тук имаше застояла миризма като на стар камък, дъжд и ръждясал метал. Леденостудена вода капеше от тавана върху мократа ми коса. Изминахме само няколко метра, преди да завием рязко надясно и оставихме тъмнината да ни погълне изцяло.

— Имало е километри с подобни тунели в почти всеки град на бойния фронт — прошепна Киеде в тишината.

— Така ли? И за какво са били използвани?

— Слуховете говорят, че всички тези стари тунели са били за американците от изтока, които са се опитвали да се промъкнат на запад, за да се измъкнат от наводненията. Дори още преди войната да започне. Така че всеки от тези тунели минава директно под барикадите на бойния фронт между републиката и колониите. — Киеде направи плъзгащо движение с ръката си, което едва различих в мрака. — След като войната избухнала и двете страни започнали да ги използват за офанзивни действия, затова републиката унищожила всичките входове в рамките на своите граници, а колониите направили същото от другата страна. Патриотите успяха тайно да изкопаят и възстановят пет тунела. Сега ще използваме ламарският… — Тя направи пауза, за да посочи капещия таван. — И един, който е под Пиера — град, който е разположен наблизо.

Опитах се да си представя какво е било някога във времената, когато е нямало нито република, нито колонии и една цяла страна е покривала средната част на Северна Америка.

— И никой не знае, че тези тунели съществуват?

Киеде изсумтя.

— Мислиш ли, че щяхме да ги използваме, ако републиката знаеше за тях? Дори и колониите не знаят. Но те вършат чудесна работа за мисиите на патриотите.

— Означава ли това, че колониите ви спонсорират?

Киеде леко се усмихна на този въпрос.

— Кой друг би ни дал достатъчно пари, за да поддържаме подобни тунели? Все още не съм се срещала с тамошните ни спонсори — Рейзър се занимава с тези взаимоотношения. Но парите не секват, така че те трябва да са доволни от работата, която вършим.

Вървяхме известно време, без да говорим. Очите ми се настроиха достатъчно към тъмнината, за да виждам ръждясалата кора по страните на тунелите. Вадички се спускаха по металните стени.

— Щастлива ли си, че те печелят войната? — попитах аз след няколко минути. Надявах се, че тя отново ще има желание да говори за колониите. — Като се има предвид, че те на практика са те изритали от страната си. Защо въобще си се махнала?

Киеде горчиво се изсмя. Звукът от шляпащите във водата обувки отекваше надолу по тунела.

— Да, предполагам, че съм щастлива — отвърна тя. — Каква е алтернативата? Да гледам как републиката побеждава? Ти ми кажи кое е по-добре. Но ти си израснал в републиката. Кой знае какво си мислиш за колониите. Може би смяташ, че там е рай.

— Има ли причина да не мисля така? — попитах аз. — Баща ми ми разказваше истории за колониите. Той разправяше, че има градове, които са напълно осветени с електричество.

— Баща ти да не е работил за някоя съпротива или нещо подобно?

— Не съм сигурен. Никога не го е признавал на глас. Всички ние обаче предполагахме, че навярно прави нещо зад гърба на републиката. Той ни носеше тези… дрънкулки, които бяха свързани със Съединените щати. Просто беше странно, че един нормален човек притежава такива предмети. Той говореше как един ден ще измъкне всички ни от републиката. — Замлъкнах изгубен за миг в стар спомен. Медальонът около врата ми натежа. — Не мисля, че някога ще узная какво е бил намислил.

Киеде кимна.

— Е, аз израснах на източното крайбрежие на колониите, на границата с южната част на Атлантическия океан. Не съм се връщала от години… Сигурна съм, че сега водата е навлязла още поне около четири метра към вътрешността на страната. Както и да е. Влязох в една от академиите за въздушни кораби и станах един от най-добрите пилоти-стажанти.

Зачудих се как колониите избираха кого да приемат в училищата си, ако нямат изпитания.

— И какво се случи?

— Убих един човек — отвърна Киеде. Каза го, сякаш е най-нормалното нещо на света. Тя се приближи по-плътно до мен в тъмнината и дръзко се взря в лицето ми. — Какво? Хей, не ме гледай така… стана случайно. Той ми завиждаше за това, че нашите летателни командири ме харесваха толкова много и се опита да ме блъсне от ръба на нашия въздушен кораб. Едното ми око пострада лошо по време на схватката. По-късно го открих в съблекалнята му и го нокаутирах. — Тя изсумтя възмутено. — Оказа се, че съм ударила главата му прекалено силно и той така и не се събуди. Спонсорът ми се оттегли, след като този малък инцидент опетни репутацията ми в корпорацията — и то не защото го бях убила. Кой иска служител — пилот на изтребител — с повредено око, дори и след като е било оперирано? — Тя спря да върви и посочи дясното си око. — Аз бях повредена стока. Цената ми падна неимоверно много. Както и да е. От академията ме изритаха, след като спонсорът ми ме остави. Жалко наистина. Пропуснах последната година от обучението заради онзи проклет негодник.

Не разбирах някои от думите, които Киеде използваше — корпорация, служител, — но реших да я питам за тях някой друг път. Бях сигурен, че постепенно щях да измъкна от нея повече информация за колониите. Засега все още исках да узная повече за хората, за които работех.

— И тогава си се присъединила към патриотите?

Тя обърна с небрежен жест ръката си и я протегна пред себе си. Това ми напомни колко висока беше Киеде, как раменете й бяха на едно ниво с моите.

— Истината е, че Рейзър ми плаща. Понякога дори ми се удава възможност да летя. Но аз съм тук заради парите, хлапе, и докато продължавам да ги получавам, ще направя каквото е по силите ми, за да помогна отново да обединим в едно цяло Съединените щати. Ако това означава да оставим републиката да рухне — така да бъде. Ако това означава проклетите колонии да поемат контрола — така да бъде. Да приключим с тази война и да вкараме в действие идеята за Съединените щати. Да направим така, че хората отново да заживеят нормално. Ето това ме интересува.

Не можех да не се почувствам леко развеселен. Макар Киеде да се опитваше да не изглежда отдадена на каузата, виждах, че тя с гордост носи званието патриот.

— Е, Тес изглежда, че доста те харесва — отвърнах аз. — Така че предполагам, че си точна.

Киеде искрено се засмя.

— Трябва да призная, че тя е мила. Радвам се, че не я убих в онзи дуел по скизбокс. Ще видиш — няма нито един патриот, който да не я харесва. Не забравяй от време на време да показваш мъничко любов към малката си приятелка, става ли? Знам, че си падаш по Джун, но Тес е луда по теб. В случай че не си забелязал.

Това накара усмивката ми леко да посърне.

— Предполагам, че никога не съм си мислил за нея по този начин — промълвих аз.

— При нейното минало, тя заслужава малко любов, нали?

Вдигнах ръка и спрях Киеде.

— Тя ти е разказала за миналото си ли?

Киеде погледна назад към мен.

— Никога не ти е разказвала своите истории, нали? — попита тя с искрено объркване.

— Никога не успях да ги изкопча от нея. Тя винаги отбягваше въпроса и след известно време аз просто се отказах да опитвам.

Киеде стана сериозна.

— Тя вероятно не иска да я съжаляваш — най-накрая каза. — Била е най-малката от пет деца. Мисля, че е била на девет по онова време. Родителите не можели да си позволят да ги хранят, затова една вечер я заключили отвън, пред къщата, и никога повече не я пуснали вътре. Блъскала по вратата с дни.

Не можех да кажа, че бях изненадан да го чуя. Републиката действаше толкова безотговорно, когато трябваше да се погрижи за уличните сираци, че никой от нас никога не беше получавал нужното внимание — любовта на семейството ми беше всичко, на което се крепях през ранните ми години из улиците. Очевидно Тес дори не е имала и това. Нищо чудно, че когато я срещнах за първи път, тя се привърза към мен толкова бързо. Сигурно съм бил единственият на света, на когото му е пукало за нея.

— Не знаех — прошепнах аз.

— Е, сега вече знаеш — отвърна Киеде. — Стой близо до нея… вие двамата си пасвате добре, нали знаеш. — Тези думи я накараха да се изкикоти. — И двамата сте такива проклети оптимисти. Досега не бях срещала такава щастлива двойка бездомни мечтатели от бедняшките сектори.

Не отговорих. Тя очевидно беше права — никога не се бях замислял за това, но ние с Тес наистина си подхождахме. Тя разбираше напълно откъде идвам. Можеше да ме развесели и в най-мрачните ми дни. Сякаш беше израснала в дом, където е царяло пълно щастие, а не така, както Киеде току-що ми беше разказала. Усетих отпускаща топлина при тази мисъл, осъзнавайки колко силно очаквах отново да се срещна с Тес. Където бе тя, там бях и аз, както и обратното също беше вярно. Като две капки вода.

И тогава си спомних за Джун.

Дори мисълта за нея ме накара да дишам тежко. Почти се засрамих от реакцията си. Дали ние с Джун си подхождахме? Не. Това беше първата дума, която изникна в съзнанието ми.

И все пак…

По-нататъшният ни разговор пропадна. Понякога хвърлях поглед назад през рамо, като от една страна исках да видя някакъв проблясък светлина, а от друга се надявах това да не стане. Мракът означаваше, че тунелът не минава директно под всичките решетки в града и те не бяха видими за тези, които вървяха отгоре. Усещах, че подът също се накланя. Влизахме все по-навътре и по-навътре под земята. Заставих се да дишам равномерно, когато стените станаха по-тесни и започнаха да ме заграждат. Проклет тунел. Какво не бих дал отново да съм навън.

Измина цяла вечност, но накрая усетих как Киеде рязко спря. Ехото от цапащите ни във водата обувки сега звучеше различно — мисля, че бяхме спрели пред някаква солидна структура. Може би стена.

— Това е било бункер за почивка на бегълците — измърмори Киеде. — Близо до задната стена на бункера този тунел продължава и стига чак до колониите. — Киеде се опита да отвори вратата, като дръпна малкия лост, който се намираше от едната страна, и когато не успя, направи сложна серия от десет или единадесет леки почуквания с кокалчетата на пръстите си върху повърхността й. — Ракета — извика тя. Зачакахме, треперещи от студ.

Нищо. Тогава един избелял, малък триъгълник върху вратата се отвори с плъзгане и чифт жълто-кафяви очи примигна към нас.

— Здрасти, Киеде. Цепелинът е пристигнал точно навреме, а? — рече момичето зад стената, преди да присвие очи към мен. — Кои е приятелят ти?

— Дей — отвърна Киеде. — Сега престани с тези простотии и ме пусни да вляза. Умирам от студ.

— Добре, добре. Просто проверявам. — Очите ме огледаха от горе до долу. Бях изненадан, че тя можеше да види каквото и да е в този мрак. Най-накрая малкият триъгълник се затвори. Чух няколко изпиуквания и втори глас. Стената се отвори с приплъзване, а зад нея се разкри тесен коридор с врата в другия му край. Преди някой от нас да помръдне, трима души пристъпиха напред иззад стената и насочиха пистолети право към главите ни.

— Влизайте — изрева едната фигура. Това беше момичето, което току-що беше отворило шпионката на стената. Направихме каквото ни каза. Стената зад нас се затвори. — Паролата за тази седмица? — добави тя, дъвчейки шумно дъвката си.

— Александър Хамилтън — нетърпеливо отговори Киеде.

Сега трите пистолета бяха насочени към мен вместо към Киеде.

— Дей, а? — изрече момичето. Тя наду бърз балон от дъвката си. — Сигурна ли си?

Отне ми миг, за да осъзная, че вторият въпрос беше отправен към Киеде, вместо към мен. Тя въздъхна раздразнено и плесна момичето по ръката.

— Да, той е. Така че престани.

Те свалиха пистолетите. Изпуснах дъха си, без да осъзнавам, че съм го задържал. Момичето, което ни пусна да влезем, ни даде знак да се придвижим към втората врата и когато я достигнахме, прокара малко устройство, подобно на това, което имаше Киеде, от лявата страна на вратата. Чуха се още няколко изпиуквания.

— Влизайте — каза ни тя. След което ме погледна с вдигната брадичка. — Едно прибързано движение и ще те застрелям по-бързо, отколкото можеш да премигнеш.

Втората врата се отвори с приплъзване. Топъл въздух ни заля, когато пристъпихме в просторно помещение, пълно с хора, които се суетяха около маси и закачени по стените монитори. На тавана имаше електрическо осветление. Лека, но отчетлива миризма на мухъл и ръжда се усещаше във въздуха. Тук долу сигурно имаше двадесет или тридесет души, а помещението въпреки това изглеждаше просторно.

Огромна прожектирана емблема украсяваше задната стена на залата и аз веднага я разпознах като съкратената версия на официалното знаме на патриотите — голяма сребърна звезда с три V-образни сребърни нашивки под нея. Осъзнах, че прожектирането на образа беше находчива идея, защото, ако се налагаше, те можеха бързо да си съберат оборудването и да се изнесат. Някои от мониторите показваха разписанията на въздушните кораби, които бях видял, докато бях на борда на Династия. Другите следяха охранителни камери — като например директен видеопоток от офицерски стаи, кадри в едър план от градските улици на Ламар или от летателните палуби на въздушни кораби, които се намираха точно в небето над бойния фронт. На единия дори вървеше кратка и постоянно въртяща се пропаганда на патриотите, която служеше за повдигане на духа и която ми напомняше прекалено силно на републиканските реклами. В нея се казваше следното: „Да възстановим Щатите“, последвано от: „Земята на свободните хора“, а после: „Всички ние сме американци“. Друга група от монитори показваше изображения на континента Америка, изпълнен с многоцветни точки, а на два от екраните се виждаше карта на света.

Известно време зяпах изумено към тях. Никога през живота си не бях виждал карта на света. Не бях сигурен дори дали съществуват такива в републиката. Но тук можех да видя океаните, които се извиваха около Северна Америка, отделените островни територии, обозначени като Южна Америка, мъничка група острови, наречени Британски острови, гигантски земни маси, кръстени Африка и Антарктика, държавата Китай, с група малки червени точки, пръснати направо в океана около брега на територията й.

Това беше действителният свят, а не този, който републиката показваше на гражданите си.

Всички в стаята гледаха към мен. Извърнах очи от картата и изчаках Киеде да каже нещо. Тя просто сби рамене и ме плесна по гърба. Мократа ми куртка изджвака.

— Това е Дей.

Всички чакаха мълчаливо, макар че видях как очите им пробляснаха с уважение, когато чуха името ми. Тогава някой подсвирна с уста. Това свали напрежението — последва групов смях и кикот, след което повечето хора се върнаха към заниманията си.

Киеде ме приведе през разхвърляните маси. Няколко души се бяха събрали около една диаграма, друга група разопаковаше кутии, неколцина просто си почиваха, като гледаха повторението на някаква републиканска сапунена опера. Двама патриоти, които седяха пред монитор в ъгъла, си разменяха обиди, докато играеха на някаква видео игра, в която се състезаваха, придвижвайки някакво синьо същество, покрито с шипове, по екраните си, като махаха с ръце пред него. Дори това изглеждаше правено по поръчка за патриотите, тъй като всички обекти в играта бяха сини и бели.

Едно момче се изкикоти, когато минах покрай него. То имаше рошава, боядисана в русо коса, оформена в мохиканска прическа матова кожа и широки грубовати плещи, които бяха леко прегърбени, сякаш постоянно беше готов за внезапен щурм. Парче плът липсваше от ушната му мида. Осъзнах, че това бе същият човек, който по-рано беше подсвирнал с уста.

— Значи ти си този, който е зарязал Тес, а? — У него имаше някаква арогантност, която ме подразни. Той ме изгледа презрително. — Не мога да разбера защо момиче като нея е прекарвало толкова време с отрепка като теб. Остана ли без дъх от няколкото вечери, прекарани в затворите на републиката?

Пристъпих напред и се ухилих ведро.

— С цялото ми уважение, но не видях републиката да е окачила обяви за издирване с твоето красиво личице върху тях.

— Млъкнете! — Киеде застана между нас и опря пръст в гърдите на другото момче. — Бакстър, не трябваше ли да се подготвяш за изкачването утре вечер?

Момчето просто изсумтя и се обърна.

— Все още не разбирам защо се доверяваме на привърженик на републиката — оплака се той.

Киеде ме потупа по рамото и продължи да се движи.

— Не му обръщай внимание — каза ми тя. — Бакстър не е най-големият фен на твоето момиче, Джун. Вероятно ще ти създава проблеми, така че просто не го дразни, става ли? Ще ти се наложи да работиш с него. Той също е паркур.

— Така ли? — изненадах се аз. Не очаквах, че толкова мускулест човек може да е бърз паркур, но пък силата можеше да му помага да достига до места, където аз не можех.

— Аха. Ти го свали по-надолу в йерархията на паркурите. — Киеде се ухили самодоволно. — И веднъж обърка мисия на патриотите, в която той участваше. Едва ли въобще си го осъзнал.

— Наистина ли? И коя мисия е била това?

— Взривяването на колата на администратор Киан в Лос Анджелис.

Охо, беше минало много време, откакто се бях изправил срещу Киан. Нямах никаква представа, че патриотите са планирали нападение по същото време.

— Колко жалко — отвърнах аз и заоглеждах лицата в стаята, тъй като Бакстър беше споменал Тес.

— Ако търсиш Тес, тя е пристигнала тук преди нас. При останалите медици е. — Киеде посочи към задната част на помещението, където по стената бяха наредени врати. — Сигурно е в медицинското отделение и гледа как някой шие рана. Тес се учи доста бързо.

Киеде ме приведе покрай масите и останалите патриоти, след което спря пред картата на света.

— Обзалагам се, че никога не си виждал нещо подобно.

— Не. — Огледах огромните пространства суша, все още стреснат от идеята, че толкова много общества функционираха извън границите на републиката. В училище учихме, че частите от света, които не се контролираха от републиката, бяха просто разпадащи се нации, които едва оцеляваха. Наистина ли толкова много страни се бореха за съществуването си? Или се справяха добре — може би дори бяха проспериращи? — За какво са ви карти на света?

— Нашето движение се разпространява в подобни общества из цялото земно кълбо — отвърна Киеде и скръсти ръце. — Там, където хората са недоволни от правителствата си. Това, че ги виждаме на стената, служи за повдигане на духа. — Когато видя, че продължих да анализирам картата, намръщено и съсредоточено, тя бързо прокара ръка през средата на Северна Америка. — Ето я републиката, която всички ние познаваме и обичаме. А това са колониите. — Тя посочи по-малка и по-разпокъсана земна територия, която споделяше източната граница на републиката. Огледах червените кръгчета, които обозначаваха градовете в колониите: Ню Йорк сити, Питсбърг, Сейнт Луис, Нашвил. Дали светеха, както баща ми ми беше разказвал?

Киеде продължи, като прокара ръка нагоре към севера и надолу към юга.

— Канада и Мексико поддържат стриктно демилитаризираната зона между себе си, републиката и колониите. Мексико има свое звено патриоти. И ето — само това е останало от Южна Америка. И тя е била огромен континент, нали знаеш. Сега са останали Бразилия — тя посочи голям триъгълен остров далеч на юг от републиката, — Чили и Аржентина.

Киеде охотно обясни кои бяха континентите и какви са били преди това. Това, което видях, като Норвегия, Франция, Испания, Германия и Британските острови, преди е било част от по-голямо населено място, наречено Европа. Останалите хора от Европа, обясни ми тя, избягали в Африка. Монголия и Русия не бяха изчезващи нации, което противоречеше на ученията на републиката. Преди Австралия е била едно общо пространство суша. Дойде ред и на свръхдържавите. Огромните, стоящи на повърхността, метрополиси на Китай бяха построени над водата, а небето над тях беше постоянно черно.

— Хай Ченг — възкликна Киеде. — Морски градове. — Научих, че Африка невинаги е бил процъфтяващ и технологично напреднал континент, както е сега, а постепенно се бе изпълвал с университети, небостъргачи и международни бежанци. А Антарктика, ако можеше да си представи човек, някога е бил ненаселен и изцяло покрит от лед континент. Сега, точно както Китай и Африка, той приютяваше световните технологични столици и привличаше не малък брой туристи. — За сравнение републиката и колониите разполагат с толкова жалки технологии — добави Киеде. — Един ден бих искала да посетя Антарктика. Мисля, че ще е прелестно.

Тя ми разказа, че Съединените щати са били една от свръхдържавите.

— Тогава избухнала войната — обясни Киеде — и всичките им най-големи мозъци буквално избягали към по-високи части на земята. Антарктика е причинила наводнението, нали разбираш. Нещата вече са отивали на зле, но тогава слънцето полудяло и разтопило всичкия лед в Антарктика. Едно наводнение, което ти и аз не можем дори да си представим. Милиони загинали от температурните промени. Е, и това ако не е било гледка, нали? В крайна сметка слънцето отново се нормализирало, но не и климатът. Всичката сладка вода се смесила с морската и оттогава нищо не е същото.

— Републиката никога не говори за това.

Киеде извъртя очи.

— О, стига. Републиката си е такава. Защо да го правят? — Тя посочи към един малък монитор в ъгъла, който изглежда предаваше новини. — Искаш ли да видиш как изглежда републиката от чуждестранна перспектива? Ето.

Когато се вгледах по-внимателно в заглавията, осъзнах, че гласът зад кадър говори на език, който не разбирах.

— Антарктски — обясни Киеде, когато погледнах въпросително към нея. — Ние сме включени към един от техните канали. Чети надписите под картината.

На екрана показваха континент от птичи поглед с текст Република Америка, който се носеше над земята. Гласът на говорителка зад кадър разказваше нещо, а точно в дъното на екрана вървяха надписи, които превеждаха думите й:

„… да открие нови методи за преговори с тази силно милитаризирана престъпна държава, особено сега, когато прехвърлянето на властта на новия Електор на републиката завърши. Африканският президент Нтомби Оконджо предложи помощите на Обединените нации за републиката да бъдат спрени, докато не се съберат достатъчно доказателства за споразумение за примирие между държавата с изолационистична политика и източната й съседка…“

Държава с изолационистична политика. Милитаризирана. Престъпна. Втренчих се в думите. На мен републиката ми беше представяна като образец на сила, една безмилостна, неудържима военна машина. Киеде се ухили на изражението, изписано по лицето ми, когато най-накрая ме отведе настрана от мониторите.

— Изведнъж републиката не изглежда толкова могъща, нали? Слаба, малка и потайна държава, която се унижава да търси международна помощ? Казвам ти, Дей — нужно е само едно поколение, за да промиеш мозъците на населението и да ги убедиш, че реалността не съществува.

Отидохме до една маса, на която бяха оставени два тънки лаптопа. Младият мъж, който беше надвиснал над един от тях, бе същият, който бързо показа знака V на Киеде, когато вървяхме покрай железопътните линии — онзи с тъмната кожа и светлите очи. Киеде го потупа по рамото. Той не реагира веднага. Вместо това дописа няколко последни реда от това, което вървеше на екрана, след което се плъзна и седна върху масата. Усетих как се възхитих на елегантните му движения. Той е паркур, без никакво съмнение. Човекът скръсти ръце и търпеливо изчака Киеде да ни представи.

— Дей, това е Паскао — обърна се тя към мен. — Паскао е безспорният лидер на нашите паркури — той с нетърпение очакваше да се срещне с теб, най-меко казано.

Паскао протегна ръка към мен, а бледите му очи бяха вперени разпалено в моите. Той ми хвърли блестяща бяла усмивка.

— Приятно ми е — изрече той на един дъх с вълнение. Бузите му се изчервиха, когато отвърнах на усмивката му. — Достатъчно е да се каже, че всички ние сме чували много неща за теб. Аз съм най-големият ти фен. Най-големият фен.

Не мисля, че някои някога беше флиртувал с мен толкова очевидно, може би, с изключение на едно момче от сектор „Блуридж“, за което си спомням.

— Приятно ми е да се запозная с още един паркур — отвърнах аз и стиснах ръката му. — Убеден съм, че ще науча някои нови трикове от теб.

Когато видя колко объркан изглеждах, той ми хвърли лукава усмивка.

— О, това, което предстои, ще ти хареса. Повярвай ми, няма да съжаляваш, че се присъедини към нас — ще открием една нова ера за Америка. Републиката няма да разбере какво й се е случило. — Той направи серия от развълнувани жестове, като първо разпери широко ръце, след което се престори, че развързва възли във въздуха. — Нашите хакери прекараха последните няколко седмици в безшумно пренастройване на кабелите в Кулата на Конгреса в Денвър. Сега всичко, което трябва да направим, е да усучем някоя жица на който и да е от уличните високоговорители и — бам — ще можем да осъществяваме излъчвания из цялата република. — Той плесна с ръце и изщрака с пръсти. — Всички ще те чуят. Революционно, нали?

Звучеше като по-сложна версия на това, което направих в уличката на явката десет секунди, когато за първи път се изправих срещу Джун, в опит да се сдобия с лекарства срещу заразата за Идън. Когато примитивно пренастроих кабелите на говорителите в алеята. Но да преконфигурираш жиците на високоговорителите на сградата на Конгреса, за да можеш да правиш излъчвания из цялата република?

— Звучи забавно — рекох аз. — Какво ще предаваме?

Паскао изненадано примигна към мен.

— Покушението над Електора, естествено. — Очите му се стрелнаха към Киеде, която кимна, и той извади малко триъгълно устройство от джоба си. Отвори го с щракване. — Трябва да запишем всички доказателства, всичко, до последния детайл, от това как го измъкваме от колата му до това как му пускаме няколко куршума. Нашите хакери ще бъдат в готовност в Кулата на Конгреса, където са настроили джъмботроните да излъчат атентата. Ще обявим победата си на цялата република през високоговорителите. Нека да видим как ще успеят да ни спрат.

От свирепостта на плана ме побиха студени тръпки. Това ми напомни за начина, по който бяха записали и излъчили смъртта на Джон — моята смърт — из цялата страна.

Паскао се наведе към мен, сложи ръка до ухото ми и прошепна:

— Това дори не е най-хубавата част, Дей. — Той се отдръпна, за да може да ми хвърли още една широка усмивка. — Знаеш ли коя е най-хубавата част?

Настръхнах.

— Коя?

Паскао скръсти доволно ръце.

— Рейзър смята, че ти трябва да бъдеш този, който ще застреля Електора.