Мари Лу
Феноменът (27)

Джун

Изминаха два дни. Или по-точно, изминаха петдесети два часа и осем минути, откакто Дей се беше покатерил на върха на Кулата на Конгреса и бе обявил подкрепата си за нашия Електор. Когато и да затворех очи, все още го виждах там горе, косата му блестеше като морски фар, озаряващ нощното небе, думите му отекваха ясно и силно из града и страната. Всеки път, когато сънувах, усещах жарта на последната му целувка по устните си, огъня и страха в очите му. Всеки човек в републиката го беше чул в онази нощ. Той върна властта на Андън, а Андън спечели страната и всичко това само с един замах.

Това беше вторият ми ден в болничното отделение, намиращо се в покрайнините на Денвър. Втория следобед, в който Дей не беше до мен. В една стая няколко врати по-надолу той беше подложен на същите тестове, които едновременно щяха да проверят здравословното му състояние и да установят дали от колониите не бяха имплантирали някакви проследяващи устройства в главата му. Всеки миг Дей отново щеше да се срещне с брат си. Лекарят ми беше пристигнал, за да провери как протича възстановяването ми, но нямаше как да извърши прегледа по-дискретно. Всъщност, когато огледах тавана на стаята си, видях поставени охранителни камери във всеки ъгъл, които излъчваха образа ми на живо пред широката публика. Републиката се страхуваше да не даде дори и най-малкия повод на хората да си помислят, че за Дей и мен не се оказваха грижи.

Един монитор на стената ми показваше стаята на Дей. Това беше единствената причина, поради която се съгласих да се отделя от него за толкова дълго време. Искаше ми се да мога да си поговоря с него. Веднага щом приключеха с рентгеновия преглед и останалите изследвания, щях да си сложа микрофон.

— Добро утро, госпожице Ипарис — обърна се към мен моят доктор, докато сестрите поставяха шест сензора по кожата ми.

Измърморих някакъв поздрав в отговор, но вниманието ми остана приковано върху кадрите от камерата, където Дей разговаряше със своя лекар. Ръцете му бяха скръстени непокорно, а изражението му оставаше скептично. От време на време вниманието му се концентрираше върху някакво място от стената, което не можех да видя. Запитах се дали и той ме наблюдаваше през камерите.

Лекарят забеляза какво ме разсейва и изморено отговори на въпроса ми, преди да го задам.

— Скоро ще го видите, госпожице Ипарис. Става ли? Обещавам. Сега знаете каква е процедурата. Затворете очи и си поемете дълбоко въздух.

Потиснах раздразнението си и направих, каквото искаше от мен. Зад клепачите ми примигна светлина, а след това студено изтръпващо усещане се спусна от мозъка ми надолу по гръбнака. Сложиха някаква желирана маска върху устата и носа ми. Винаги трябваше да си напомням да не се паникьосвам по време на тази част на изследването, да се преборя с клаустрофобията и усещането, че се давя. Те просто ми правят изследвания — повтарях си наум аз. Те ме преглеждаха за остатъци от опити за промиване на мозъка от страна на колониите, за психическата ми стабилност и за това дали може или не Електорът — републиката — да ми има пълно доверие. Това беше всичко.

Изминаха часове. Най-накрая всичко приключи и лекарят ми каза, че отново мога да отворя очи.

— Отлично, Ипарис — рече той, докато вписваше нещо в бележника си. — Кашлицата ви може и да продължава, но мисля, че сте преживяла най-тежкия период на болестта. Можете да останете по-дълго, ако желаете — той се усмихна на смръщеното ми от раздразнение лице, — но ако предпочитате да бъдете изписана в новия си апартамент, можем да го уредим още днес. Във всеки случай преславният Електор няма търпение да разговаря с вас, преди да си тръгнете оттук.

— Как е Дей? — попитах. Беше ми трудно да прикрия нетърпението в гласа си. — Кога ще мога да го видя?

Докторът се намръщи.

— Нали току-що го обсъдихме? Дей ще бъде изписан скоро след вас. Първо трябва да се види с брат си.

Внимателно огледах лицето му. Имаше някаква причина лекарят да се колебае точно в този миг — нещо свързано с възстановяването на Дей. Видях едва доловимото помръдване на лицевите мускули на доктора. Той знаеше нещо, за което аз нямах информация.

Лекарят рязко ме върна в реалността. Той остави бележника си настрана, поизправи се и на лицето му разцъфна изкуствена усмивка.

— Ами това е всичко за днес. Утре ще започнем официалното ви интегриране в републиката с новото ви кариерно назначение. Електорът ще пристигне след няколко минути, така че ще имате известно време, за да възвърнете ориентацията си. — След това заедно със сестрите прибра сензорите и машините си и ме оставиха сама.

Седнах на леглото и втренчих поглед във вратата. Раменете ми бяха загърнати с тъмночервено наметало, но на мен все още ми беше студено. Когато Андън влезе, за да ме види, аз вече треперех.

Той пристъпи с характерната си елегантност, краката му бяха обути в меки тъмни ботуши, носеше черен шал и униформа, къдриците на косата му бяха перфектно подравнени, очила с тънки рамки бяха спретнато закрепени върху носа му. Когато ме видя, Андън се усмихна и ми отдаде чест. Този жест болезнено ми напомни за Метиъс и ми се наложи да се концентрирам върху краката си за няколко секунди, за да мога да се съвзема. За щастие той си помисли, че се покланям.

— Електор — приветствах го аз.

Той се усмихна — зелените му очи ме огледаха.

— Как се чувстваш, Джун?

Отвърнах на усмивката му.

— Прилично.

Андън леко се засмя и наведе глава. Приближи се, но не се опита да седне до мен на леглото. Виждах увлечението му към мен в погледа му: начина, по който се наслаждаваше на всяка дума, която изричах, на всяко движение, което правех. Със сигурност трябваше да е чул слуховете за връзката ми с Дей. Ако обаче беше узнал това, с нищо не го показваше.

— Републиката — продължи той засрамен, че го бях изненадала да се вторачва в мен, — тоест правителството реши, че си годна да се завърнеш обратно при военните, като предишният ти чин ще остане непроменен. Ще бъдеш агент тук, в Денвър.

Значи нямаше да се връщам обратно в Лос Анджелис. Последно бях чула, че карантината в Ел Ей е вдигната, след като Андън беше започнал разследване срещу предателите в Сената, а Рейзър и командир Джеймсън бяха арестувани за измяна. Само можех да си представям колко много Джеймсън мразеше Дей и мен в този миг… дори само при мисълта за това как можеше да изглежда яростта върху лицето й ме побиха тръпки.

— Благодаря ви — казах аз след кратко мълчание. — Много съм ви благодарна.

Андън махна с ръка.

— Няма нужда. Ти и Дей ми направихте огромна услуга.

Бързо и непринудено му отдадох чест. Влиянието на Дей вече се беше почувствало — след импровизираната му реч Конгресът и военните се подчиниха на Андън, като позволиха на протестиращите да се завърнат безнаказано по домовете си и освободиха патриотите, които бяха арестувани по време на опита за убийство под ограничено наблюдение. Ако Сенатът не се беше страхувал от Дей по-рано, то сега вече това беше факт. Към този момент той разполагаше с властта да разпали мащабна революция само с няколко внимателно подбрани думи.

— Но… — Гласът на Андън притихна и той извади ръце от джобовете си, за да ги скръсти пред гърдите си. — Имам друго предложение за теб. Мисля, че заслужаваш по-значима длъжност от тази на агент.

Един спомен за мига, когато бяха в онзи влак с него, за неизказаните думи на върха на устните му, изплува.

— Какъв тип длъжност?

За първи път той реши да седне до мен на ръба на леглото ми. Беше толкова близо, че усещах лекия полъх на дъха му по кожата си и видях наболата брада, която потъмняваше брадичката му.

— Джун — започна той, — републиката никога не е била по-нестабилна от сега. Дей успя да я спаси на ръба на разрухата, но аз все още управлявам в опасни времена. Голяма част от сенаторите се борят за надмощие помежду си, а немалко хора в страната се надяват да направя грешен ход. — Андън се смълча за секунда. — Един миг няма да задържи благосклонността на народа към мен завинаги, а аз не мога да упражнявам властта върху държавата сам.

Знаех, че казва истината. Виждах изтощението по лицето му и обезсърчението, което произтичаше от отговорността за страната му.

— Когато баща ми е бил млад Електор, двамата с майка ми са управлявали заедно. Електорът и неговата принцепс. Той никога не е бил толкова могъщ, колкото по онова време. Аз също бих искал да имам съюзник, някой умен и силен, на когото мога да поверя повече власт, отколкото на всички останали в Конгреса. — Дишането ми стана учестено, когато осъзнах в каква посока се движеше предложението му. — Искам партньор, който може да усети пулса на хората, някой изключителен във всичко, което върши; някой, който споделя идеите ми за това как да създадем нацията. Разбира се, човек не може в един миг да се превърне от агент в принцепс. Ще има нужда от интензивно обучение и образование. От възможност в течение на много години, десетилетия, да израсне, за да поеме позицията, като първо добие опит като сенатор, а после като лидер на Сената. Това не е обучение, което се провежда лесно, особено върху някой без опит в Сената. Естествено ще има и други кандидати за принцепс, които също ще изучават опита ми. — Тук той направи пауза и тонът му се промени. — Какво мислиш по въпроса?

Поклатих глава, все още не напълно сигурна какво точно ми предлагаше Андън. Имаше възможност да стана принцепс — позиция, която беше втора по власт след тази на Електора. Щях да прекарам почти всеки съзнателен миг от живота си в компанията на Андън, следейки всяка негова стъпка най-малко през следващите десет години. Никога нямаше да видя Дей. Това предложение разклащаше силно представата ми за живота с него. Дали Андън ми предлагаше това повишение изцяло на базата на способностите, които смяташе, че притежавам, или оставяше емоциите си да му повлияят, като ме повишаваше с надеждата, че ще получи възможност да прекара повече време с мен? И как щеше да е възможно да си съпернича с останалите потенциални кандидати за принцепс, някои от които щяха да са с десет години по-възрастни от мен, вероятно дори сенатори?

Поех си дълбоко въздух, след което се опитах да го помоля по дипломатичен начин.

— Електор — започнах, — аз не мисля…

— Няма да те притискам — прекъсна ме той, след което преглътна и колебливо ми се усмихна. — Чувствай се напълно свободна да откажеш предложението. Ти можеш да бъдеш принцепс и без… — Андън се беше изчервил. — Не е нужно — промени думите си той. — Аз… републиката… ще ти бъде признателна, ако го направиш.

— Не зная дали имам такава дарба — отвърнах. — Нужен ви е някой много по-добър, отколкото някога бих могла да стана аз.

Андън ме хвана за ръцете.

— Ти си родена да промениш републиката. Джун, няма по-добър кандидат от теб.