Мари Лу
Феноменът (26)

Дей

Докато стигна до Кулата на конгреса, бях плувнал в пот. Тялото ми гореше от болка. Заобиколих и отидох до една от стените, които не бяха с лице към главния площад, след което огледах тълпата, докато хората минаваха и в двете посоки и грубо ме избутваха. Навсякъде около нас имаше ослепителни джъмботрони, които показваха абсолютно едно и също — младия Електор, който напразно отправяше молби към хората да се върнат вкъщи, където ще са в безопасност, да се разпръснат, преди нещата да излязат извън контрол. Той се опитваше да ги утеши, като им описваше плановете си за реформиране на републиката, как щеше да отмени Изпитанията и да промени назначенията за работа. Но аз виждах, че тези проклети политически приказки по никакъв начин нямаше да успокоят тълпата. И макар че Андън беше по-възрастен и по-мъдър от мен и Джун, той пропускаше най-същественото.

Хората не му вярваха и не искаха да повярват в него.

Можех да се обзаложа, че Конгресът наблюдаваше с наслада всичко това. Рейзър също. Дали Андън въобще знаеше, че Рейзър беше фигурата зад този заговор? Присвих очи, след което подскочих и се хванах за перваза на втория етаж на окабелената сграда. Опитах се да си внуша, че Джун е зад мен и ме окуражава.

Наистина изглеждаше, че говорителите са свързани по начина, по който Киеде ми беше описала още докато бяхме в Ламар. Наведох се върху перваза точно под покрива, за да огледам жиците. Да. Пренастроени бяха почти по същия начин, по който аз го бях сторил в нощта, когато за първи път срещнах Джун в онази уличка и я бях помолил за лекарство против заразата през системата от говорители. Като изключим, че този път гласът ми нямаше да се чува из малка уличка, а из цялата столица на републиката. Из цялата страна.

Поривите на вятъра щипеха бузите ми, свиреха в ушите ми и ме принуждаваха постоянно да местя краката си. Можех да умра всеки момент. Не беше възможно да разбера дали войниците по покривите нямаше да ме застрелят, преди да достигна до относително безопасната стъклена стена на балкона, която се намираше на няколко десетки метра над останалите от тълпата. Или пък може би щяха да ме разпознаят и нямаше да стрелят.

Катерих се, докато не стигнах до десетия етаж, същия, на който се намираше балконът на Електора, след което приклекнах за секунда и погледнах надолу. Бях се покатерил достатъчно високо — в мига, в който завиех зад ъгъла на тази сграда, всички щяха да ме видят. Множеството беше съсредоточено най-вече от тази страна, главите им бяха вдигнати към Електора и гневно размахваха юмруци. Дори оттук виждах каква голяма част бяха боядисали аленочервена ивица в косите си. Очевидно опитите на републиката да обявят деянието за незаконно не бяха проработили, тъй като всички искаха да го направят.

По краищата на площада уличната полиция и войниците удряха безмилостно с палките си и блъскаха хората с наредените си в редица прозрачни щитове. Изненадах се, че не стреляха. Ръцете ми започнаха да треперят от гняв. Много малко неща бяха по-ужасни от това да видиш стотици републикански войници, облечени в пълно бойно снаряжение и с маски, застанали в непреклонни мрачни редици срещу масата от невъоръжени протестиращи. Прилепих се до стената и си поех няколко глътки студен нощен въздух, полагайки усилия да запазя спокойствие. Опитвах се да не забравям за Джун, брат й и Електора и това, че зад някои от тези скрити зад маски служебни лица на републиката имаше и добри хора, с родители, братя и сестри, деца. Надявах се, че заради Андън все още не бяха отекнали изстрели. Трябва да вярвам в това. Иначе никога нямаше да убедя хората в това, което възнамерявах да кажа.

— Не се страхувай — прошепнах на себе си със затворени очи. — Не можеш да си го позволиш.

След това излязох от сенките, бързо се придвижих по перваза, докато не завих зад ъгъла на сградата, след което скочих върху най-близкия балкон, който намерих. Озовах се с лице към централния площад. Защитното стъкло на балкона свършваше на около половин метър над главата ми, но аз все още усещах как вятърът се процежда отгоре. Свалих си шапката и я хвърлих през перваза. Вятърът я понесе към земята. Косата ми се вееше около мен. Сниших се, усуках една от жиците на говорителя и го вдигнах, сякаш беше мегафон. След това зачаках.

Първоначално никой не ме забеляза. Но скоро едно лице погледна нагоре към мястото, където се намирах, вероятно привлечено от яркия цвят на косата ми, а после още едно и още едно. Оформи се малка група. Тя се разрасна до няколко десетки души, като всички ме сочеха с пръст. Виковете и гневните скандирания под мен започнаха да стихват. Запитах се дали Джун ме вижда. Войниците, наредени по покривите, насочиха оръжията си към мен, но не стреляха. Нямаше как да се отърват от мен в този неудобен, напрегнат танц. Исках да побягна. Да направя това, което винаги правя и което винаги съм правил през последните пет години от живота си. Да избягам, да се скрия в сенките.

Но този път щях да отстоявам позицията си. Беше ми омръзнало да бягам.

Тълпата се смълча, докато все повече и повече глави се вдигаха, за да ме видят. Първоначално чух подозрително дърдорене. Някой дори се изсмя. Това не може да е Дей — представях си аз как си мълвят един на друг. — Някакъв мошеник. Но колкото по-дълго стоях тук, толкова по-шумни ставаха те. Вече всички се бяха обърнали към мен. Очите ми се стрелнаха към мястото, където Андън стоеше на балкона си — дори и той гледаше към мен. Затаих дъх, като се надявах, че няма да реши да заповяда да ме застрелят. Дали беше на моя страна?

Тогава всички започнаха да скандират името ми. Дей! Дей! Дей! Не можех да повярвам на ушите си. Скандиранията им бяха в моя чест, а гласовете им отекваха надолу по квартала и достигаха всяка улица. Стоях неподвижно на място, все още стиснал импровизирания мегафон, без да мога да откъсна очи от тълпата. Повдигнах високоговорителя до устните си.

— Хора на републиката! — извиках аз. — Чувате ли ме?

Думите ми прокънтяха от всеки говорител на площада — доколкото знаех, вероятно от всеки говорител в страната. Това ме стресна. Хората под мен нададоха одобрителни възгласи, от които земята потрепери. Войниците сигурно бяха получили бърза заповед от Конгреса, защото видях как някои от тях вдигнаха по-високо оръжията си. Един самотен куршум изсвистя във въздуха и се заби в стъклото, хвърляйки искри. Не помръднах.

Електорът направи бърз знак на пазачите, които стояха редом с него, и те притиснаха ръка към ушите си и заговориха по микрофоните си. Може би им нареждаше да не ме наранят. Заставих се да повярвам в това.

— Не бих сторил това — извиках аз към посоката, от която беше дошъл самотният куршум. Запази спокойствие. Възгласите на хората се превърнаха в рев. — Не искате да има въстание, нали така, представители на Конгреса?

Дей! Дей! Дей!

— Днес, представители на Конгреса, аз ви поставям ултиматум. — Очите ми се преместиха към джъмботроните. — Вие арестувахте една група патриоти за престъпление, за което сте отговорни вие. Освободете ги. Всеки един от тях. Ако не го направите, ще призова вашия народ да вземе нещата в свои ръце и вие ще получите необходимата ви революция. Но вероятно не тази, на която сте се надявали.

Гражданите нададоха одобрителни викове. Скандиранията продължиха с пламенен тон.

— Хора на републиката. — Те ме аплодираха, докато продължавах. — Чуйте ме. Днес поставям ултиматум пред всички вас.

Скандиранията долу продължиха, докато хората не осъзнаха, че се бях смълчал и те също започнаха да притихват. Приближих високоговорителя още повече.

— Името ми е Дей. — Гласът ми изпълваше въздуха. — Аз се борих със същите неправди, заради които в момента вие сте тук да протестирате. Като вас и аз видях как приятелите и семейството ми умират от ръцете на войници на републиката. — Примигнах, за да пропъдя спомените, които заплашваха да ме връхлетят. — Продължавай. — Гладувах, биха ме и ме унижаваха. Бях измъчван, обиждан и потискан. Живях в бедняшките квартали заедно с вас. Рискувах живота си заради вас. И вие рискувахте живота си заради мен. Ние рискувахме живота си за нашата страна — не за държавата, в която живеем в момента, а за държавата, която се надяваме да имаме. Всички вие, всеки един от вас е герой.

Отговориха ми радостни възгласи, дори докато пазачите отдолу напразно се опитваха да озаптят и арестуват разпръснатите групи от хора, а други войници безуспешно се мъчеха да извадят от строя пренастроената система от говорители. Осъзнах, че Конгресът се страхуваше. Страхуваха се от мен, както винаги досега. Затова продължих — разказах на хората какво се беше случило с майка ми и братята ми и какво бе сполетяло Джун. Разказах им за патриотите и за опита на Сената да убие Андън. Надявах се Рейзър да слуша и да се разтревожи. През цялото време вниманието на тълпата не се отклони дори за миг.

— Вярвате ли ми? — извиках аз.

Тълпата отговори в един глас. Морето от хора и техните проглушителни викове бяха поразителни. Ако майка ми все още бе жива, ако татко и Джон бяха тук, дали в този миг те щяха да са вдигнали усмихнато глави нагоре? Треперейки, си поех дълбоко въздух. Довърши това, за което дойде тук, фокусирах вниманието си върху хората и върху младия Електор. Събрах сили. След това изрекох думите, които никога не бях мислил, че ще кажа.

— Хора на републиката, разпознайте вашия враг. Вашият враг е начинът на живот в републиката, законите и традициите, които ни потискат, правителството, което ни доведе дотук. Покойният Електор. Конгресът. — Вдигнах ръка и посочих Андън. — Но новият Електор… не е ваш враг! — Хората се смълчаха. Погледите им не се откъсваха нито за миг от мен. — Мислите, че Конгресът иска да спре Изпитанията или да помогне на семействата би? Това е лъжа. — Посочих към Андън, когато казах това, и за първи път исках да му се доверя. — Електорът е млад и амбициозен и не е като баща си. Той иска да се бори за вас, точно както аз го правех, но първо ще е нужно да му дадете тази възможност. И ако вие застанете с вашата сила зад него и го подкрепите, той ще подкрепи нас. Той ще промени нещата за нас — стъпка по стъпка. Способен е да построи онази държава, която всички ние се надяваме да имаме. Тази вечер дойдох тук заради всички вас… и заради него. Вярвате ли ми? — Повиших глас: — Хора на републиката, вярвате ли ми?

Мълчание. Последваха отделни скандирания. Присъединиха се още гласове. Хората вдигнаха погледи и юмруци към мен, виковете им бяха непрестанни като вълна на промяната.

— Тогава подкрепете с пълен глас вашия Електор, както го направих аз, и той ще направи същото за вас!

Виковете бяха оглушителни, погълнаха всичко и всички. Младият Електор не откъсваше очи от мен и аз най-сетне осъзнах, че Джун бе права. Не исках да видя как републиката рухва. Исках да видя как се променя.