Мари Лу
Феноменът (17)

Джун

Когато бях на пет години, Метиъс ме заведе да видя гробовете на родителите ни. Това беше първият път, когато брат ми посещаваше мястото, откакто фактически се беше провело погребението. Не мисля, че можеше да понесе да му се напомня какво се беше случило. Повечето граждани на Лос Анджелис — дори и доста голям брой от висшата класа — имаха определено място от един квадратен метър в своите местни гробища небостъргачи и единична непрозрачна кутия, в която да бъде поставена прахта на някой любим човек. Но Метиъс плати на длъжностните лица в гробището и получи място от четири квадратни метра за мама и татко, заедно с гравирани надгробни кристални камъни.

Ние седяхме там, пред надгробните плочи с нашите бели дрехи и бели цветя. Прекарах цялото време, вперила поглед в Метиъс. Все още си спомнях стиснатите зъби, елегантно сресаната коса и бузите му — лъскави и навлажнени. Най-добре от всичко си спомнях очите му, потънали в мъка, твърде зрели за едно седемнадесетгодишно момче. Дей изглеждаше по този начин, когато научи за смъртта на брат си, Джон. И сега, когато си проправяхме път през подземния тунел, който ни водеше извън Пиера, имаше същия поглед.

Прекарахме петдесет и две минути (или петдесет и една — не бях сигурна, усещах главата си гореща и замаяна), тичайки през тъмния и мокър тунел. Известно време чувахме гневни викове, които идваха откъм другата страна на планината от натрошен бетон, която ни разделяше от патриотите и войниците на републиката. Но накрая, когато навлизахме все по-навътре и навътре в тунела, тези звукове заглъхнаха. Патриотите вероятно трябваше да избягат от приближаващата войска. Може би войниците се опитваха да изкопаят отломките в тунела. Нямахме представа, затова продължихме напред.

Сега беше тихо. Единствените звуци идваха от неравномерното ни дишане, от обувките, които шляпаха в плитките, кишави локви, както и звука кап, кап, кап от леденостудената вода, стичаща се по вратовете ни. Дей стискаше силно ръката ми, докато тичахме. Пръстите му бяха студени и като каучук от мокрото, но все пак ги държах здраво. Тук, долу, беше толкова тъмно, че едва различавах фигурата на Дей пред мен.

Дали Андън е оцелял след нападението? — питах се аз. — Или патриотите са успели да го убият? Тази мисъл накара кръвта да нахлуе в ушите ми. Последния път, когато играх ролята на двоен агент, това костваше живота на някого. Андън ми се беше доверил и заради това днес той можеше да умре — а може би беше умрял. Цената, която хората плащаха за това, че се изпречваха на пътя ми.

Тази мисъл отключи още една. Защо Тес не дойде с нас? — исках да попитам аз, но колкото и да беше странно Дей не бе казал и дума за нея, откакто влязохме в тунела. Бяха водили някакъв спор, в това поне бях сигурна. Надявам се тя да е добре. Дали бе избрала да остане с патриотите?

Най-сетне Дей спря пред една стена. Замалко не паднах върху него и внезапна вълна на спокойствие ме заля. Трябваше да мога да тичам по-дълго, но бях изтощена. Дали това бе задънен край? Да не би част от тунела да се беше срутила от само себе си и сега да бяхме затиснати в капан и от двете страни?

Но Дей сложи ръце върху повърхността в мрака.

— Можем да отдъхнем тук — прошепна той. Това бяха първите думи, които бе промълвил, откакто се бяхме озовали тук, долу. — Пребивавах известно време в един от тези в Ламар.

Рейзър беше споменал веднъж за тунелите за бягство на патриотите. Дей прокара ръка по ръба на вратата, където металът се сливаше със стената. Най-накрая той откри това, което търсеше — малка плъзгаща се дръжка, която се подаваше от тънка тридесетсантиметрова пролука. Той я издърпа от единия до другия край. Вратата се отвори с цъкане.

Първоначално пристъпихме в черна дупка. Макар че не виждах нищо, се ослушах внимателно за това как стъпките ни отекваха из стаята и предположих, че имаше нисък таван, вероятно само няколко метра по-висок от самия тунел, два или може би три метра висок, и когато прокарах ръка по едната стена, осъзнах, че беше права, а не извита. Правоъгълно помещение.

— Ето го — измърмори Дей. Чух го как натиска и освобождава нещо, след което изкуствена светлина заля мястото. — Да се надяваме, че е празно.

Помещението не беше просторно, но щеше да е достатъчно голямо да побере двадесет или тридесет души съвсем спокойно, дори и стотина, ако се наблъскаха вътре. На задната стена имаше две врати, които водеха към тъмни коридори. По всички стени имаше монитори, сбити и струпани по ъглите, с по-недодялан дизайн от онези, използвани в повечето резиденции на републиката. Зачудих се дали те бяха монтирани от патриотите, или бяха стара технология, останала от времето, когато тези тунели са били първоначално построени.

Докато Дей обикаляше из първия коридор в задната част на главното помещение с изваден пистолет, аз проверих втория. Тук имаше две по-малки стаи с пет комплекта легла едно под друго във всяка една, а в края на коридора тясна врата водеше обратно към тъмнината на безкраен тунел. Бях готова да се обзаложа, че коридорът, в който беше Дей, също разполагаше с вход към тунел. Докато обикалях от легло на легло, прокарах ръка по стената, където хора бяха издраскали имената и инициалите си. Това е пътят към спасението. Дж. Д Едуард — казваше един надпис. Единственият изход е смъртта. Мария Маркез — гласеше друг.

— Чисто ли е всичко? — обади се зад мен Дей.

Кимнах му.

— Чисто е. Мисля, че засега сме в безопасност.

Той въздъхна, раменете му се прегърбиха, след което прокара изморено ръка през сплетената си коса. Бяха минали само няколко дни, откакто го видях за последно, но ми се струваше много по-дълго. Отидох до него. Очите му блуждаеха по лицето ми, сякаш ме виждаха за първи път. Той сигурно имаше милиони въпроси към мен, но просто вдигна ръка, отметна няколко кичура и ги остави на мястото им. Не бях сигурна дали усещането за замаяност се дължеше на болестта или на емоцията. Почти бях забравила как докосването му ме караше да се чувствам. Исках да се хвърля в непорочността, която беше Дей, да се потопя в неговата естествена прямота, в сърцето му, което стоеше разтворено и туптящо, без да прикривам емоциите си.

— Хей — прошепна той.

Прегърнах го и останахме плътно прилепени един до друг. Затворих очи и потънах в тялото на Дей и топлината на дъха му във врата ми. Ръцете му милваха косите ми и се спуснаха по гърба ми, притискаха ме, сякаш се страхуваше да ме пусне. Дей леко се отдръпна, колкото да срещне очите ми. Наведе се напред, сякаш за да ме целуне… но тогава, поради някаква причина, се спря и отново ме притисна в обятията си. Да го прегръщам беше успокоително и все пак…

Нещо се беше променило.

Отидохме в кухнята (двадесет квадратни метра, съдейки по броя на плочките върху квадратния под), измъкнахме две консерви с храна и бутилки с вода, покатерихме се върху тезгяхите и седнахме да си починем. Дей мълчеше. Аз чаках напрегнато, докато си поделихме консервата със спагети в доматен сос, но той все така не изричаше нито дума. Изглежда размишляваше. За осуетения план ли? За Тес? Или може би въобще не мислеше, а все още беше парализиран от мълчание. Аз също останах безмълвна. Предпочитах да не му подсказвам какво да говори.

— Видях предупредителния ти сигнал по един от клиповете от охранителните камери — най-сетне се обади той, след като бяха изминали седемнадесет минути. — Не знаех какво точно искаш да направя, но схванах основната идея.

Забелязах, че той не спомена целувката между мен и Андън, макар да бях сигурна, че я е видял.

— Благодаря. — За миг ми притъмня пред очите и аз започнах да мигам бързо в опит да се съсредоточа. Може би се нуждаех от още лекарство. — Аз… съжалявам, че те поставих в затруднено положение. Опитах се да накарам джиповете да тръгнат по различен маршрут в Пиера, но не се получи.

— Това е била целта на припадъка, нали? Притеснявах се, че може да са те наранили.

Замислих се за момент, продължавайки да дъвча. Сега храната трябваше да има страхотен вкус, но аз въобще не бях гладна. Изпитвах нужда да му споделя за освобождаването на Идън веднага, но тонът на Дей като задаваща се буря на хоризонта ме спря. Бяха ли успели патриотите да чуят всичките ми разговори с Андън? Ако беше така, то Дей вече можеше и да знае.

— Рейзър ни лъже за причината, поради която иска смъртта на Електора. Все още не зная защо, но нещата, които той ни разказа, просто не се връзват. — Направих пауза и се запитах дали Рейзър вече бе задържан от служители на републиката. Ако не още, щеше да е скоро. До края на деня от републиката трябваше да са разбрали, че Рейзър недвусмислено бе инструктирал шофьорите на джиповете да не се отклоняват от маршрута, което отведе Андън право в клопката.

Дей сви рамене и се концентрира върху храната.

— Кой знае какво правят той и патриотите в момента?

Почудих се дали каза това, защото си мислеше за Тес. Начинът, по който тя го беше погледнала, преди да избягаме в тунела… реших да не питам какво се беше случило между тях. И все пак във въображението ми се появиха двамата, седнали заедно на дивана, толкова удобно и спокойно, също както първия път, когато срещнахме патриотите във Вегас — представих си как Дей опира глава в скута на Тес. Тя се навежда и допира устни в неговите. Стомахът ми се сви от безпокойство. Но тя не дойде — напомних си аз. Какво се беше случило между тях? Представих си как Тес се кара с Дей заради мен.

— И така — монотонно изрече той. — Разкажи ми какво откри за Електора, което те накара да решиш, че ще е по-добре да предадем патриотите.

Все пак той не знаеше за Идън. Оставих водата си и присвих устни.

— Електорът е освободил брат ти.

Вилицата на Дей се спря във въздуха.

— Какво?

— Андън го е освободил… в деня, след като ти изпратих сигнала. Идън е под федерална защита в Денвър. Андън е отвратен от това, което републиката стори със семейството ти… и иска да спечели доверието ни — моето и твоето. — Протегнах се да хвана ръката на Дей, но той я отдръпна. Изпуснах разочарована въздишка. Не бях сигурна как ще приеме тези новини, но част от мен се беше надявала, че той просто ще бъде… щастлив.

— Андън е изцяло против политиката на покойния Електор — продължих аз. — Той иска да спре Изпитанията и експериментите със заразата. — Поколебах се. Дей все така беше втренчил поглед в консервата със спагети, с вилица в ръка, но вече не се хранеше. — Той иска да направи всички тези радикални промени, но първо трябва да спечели благоразположението на хората. Буквално ме молеше за помощта ни.

Лицето на Дей трепна.

— Това ли е всичко? Това ли е причината да решиш да хвърлиш целия план на патриотите на вятъра? — отговори ядосано той. — Значи Електорът може да ме подкупи в замяна на подкрепата ми? Ако ме питаш, това ми звучи като проклета шега. Откъде знаеш, че казва истината? Получи ли доказателство, че наистина е освободил Идън?

Сложих ръка на рамото му. Точно от тази реакция на Дей се опасявах, но той имаше пълно право да храни подозрения. Как можех да обясня това шесто чувство, което изпитвах към личността на Андън или факта, че съм видяла почтеността в погледа му? Знаех, че Андън е освободил брата на Дей. Знаех го. Но Дей не беше присъствал в стаята. Той не познаваше Андън. Нямаше причина да му вярва.

— Андън е различен. Трябва да ми повярваш, Дей. Той е освободил Идън не само защото иска от нас да направим нещо за него.

Думите на Дей бяха студени и резервирани.

— Попитах, имаш ли някакво доказателство?

Въздъхнах и отдръпнах ръка от рамото му.

— Не — признах аз. — Нямам.

Внезапно Дей излезе от унеса си и отново зарови вилицата си в консервата. Направи го толкова рязко, че дръжката на прибора се огъна.

— Изиграл те е. Теб, от всички възможни хора. Републиката щяла да се промени. В момента новият Електор е млад, адски глупав, тщеславен и просто иска да накара хората да го взимат насериозно. Готов е да каже всичко. Веднага щом нещата се успокоят, ще видиш истинската му същност. Гарантирал го. Той не е по-различен от баща си — просто още един дяволски богат дрисльо с дълбоки джобове и уста, пълна с лъжи.

Подразних се от това, че Дей ме смяташе за толкова наивна.

— Млад и тщеславен? — Побутнах леко Дей и се опитах да разведря настроението. — Напомня ми на някого.

Преди това щеше да накара Дей да се засмее, но сега той просто ме изгледа свирепо.

— Видях едно момче в Ламар — продължи той. — Беше на възрастта на брат ми. За миг си помислих, че е Идън. Превозваха го в огромна стъклена туба като някакъв вид научен експеримент. Опитах се да го измъкна, но не успях. Използват кръвта на момчето като биооръжие, което се опитват да пуснат в колониите. — Дей хвърли вилицата си в мивката. — Ето това прави твоят прекрасен Електор с брат ми. Сега все още ли смяташ, че го е освободил?

Протегнах се и сложих ръце върху неговите.

— Конгресът е изпратил Идън на фронта, преди Андън да стане Електор. Андън го е пуснал на свобода само преди два дни. Той е…

Дей ме пусна, изражението му беше смесица от разочарование и объркване. Той издърпа ръкавите на ризата си до лактите.

— Защо вярваш толкова много в този човек?

— Какво искаш да кажеш?

С всяка следваща дума той се ядосваше все повече.

— Искам да кажа, че единствената причина — да не разбия прозореца на колата на твоя Електор, след което да забия нож в гърлото му — беше ти. Защото знаех, че сигурно си имала уместна причина. Но сега, изглежда, сякаш просто си се доверила на думите му. Какво се случи с цялата тази твоя логика?

Не ми хареса как Дей наричаше Андън моя Електор, сякаш с него бяхме от противоположните страни.

— Говоря ти истината — спокойно казах аз. — Освен това, доколкото си спомням, ти не си убиец.

Дей ми обърна гръб и измърмори под носа си нещо, което не можах да чуя добре. Скръстих ръце.

— Помниш ли, когато ти се доверих, макар че всичко, което ми беше известно, говореше, че ти си враг? Оправдах те заради липсата на доказателства и пожертвах всичко, в което вярвах. Мога веднага да ти кажа, че убийството на Андън няма да разреши нищо. Той е човекът, от който републиката наистина се нуждае — някой вътре в системата с достатъчно власт да промени нещата. Ще можеш ли да живееш с мисълта, че си убил подобен човек? Андън е добър.

— И какво от това? — студено рече Дей. Беше стиснал най-горния край на тезгяха толкова силно, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. — Добър, лош — какво значение има? Той е Електорът.

Присвих очи.

— Наистина ли вярваш в това?

Дей поклати глава и тъжно се изсмя.

— Патриотите се опитват да започнат революция. От това се нуждае тази страна — не от нов Електор, а от управление без Електор. Републиката е непоправимо покварена. Нека колониите поемат контрол.

— Ти дори не знаеш какво представляват колониите.

— Зная, че трябва да са по-поносими от този ад — отсече Дей.

Виждах, че той е ядосан не само на мен, но започваше да говори толкова наивно, че ме подразни.

— Знаеш ли защо се съгласих да помогна на патриотите? — Сложих ръка върху предмишницата му и усетих смътните очертания на белег под плата. Дей се стегна от допира ми. — Защото исках да ти помогна. Ти смяташ, че за всичко съм виновна аз, нали? Че съм виновна за това, че правят експерименти с брат ти. Че съм виновна, че ти трябваше да напуснеш патриотите. Че съм виновна, че Тес отказа да дойде.

— Не… — Дей замълча, докато извиваше объркано ръце. — Не си виновна за всичко. А Тес… За Тес определено съм виновен аз.

По лицето му бе изписана истинска болка — в този миг не можех да кажа за кого беше тя. Толкова много неща се бяха случили. Усетих пристъп на възмущение, който накара кръвта ми да нахлуе в ушите, макар и да се срамувах от това. Не беше честно от моя страна да ревнувам. В крайна сметка Дей познаваше Тес от години, от много по-дълго, отколкото мен, така че защо да не се чувстваше привързан към нея? Освен това Тес беше мила, саможертвена и грижовна. А аз не бях такава. Естествено, че знаех защо Тес го беше изоставила. Беше го напуснала заради мен.

Огледах лицето му.

— Какво се случи между теб и Тес?

Дей гледаше втренчено към стената срещу нас, изгубен в мисли, и аз трябваше да чукна крака му с моя, за да го извадя от унеса му.

— Тес ме целуна — измърмори той. — И се чувства предадена от мен… заради теб.

Бузите ми се изчервиха. Затворих очи и се насилих да изтласкам от мислите си образа на това как двамата се целуваха. Това е толкова глупаво. Нали? Тес познаваше Дей от години — тя имаше пълното право да го целуне. А нали и Електорът ме беше целунал? Нали ми харесваше? Внезапно почувствах Андън на милиони километри разстояние, сякаш той въобще не бе от значение. Единственото нещо, което виждах, бяха Дей и Тес заедно. Бе като удар в корема. Намираме се в разгара на война. Не въди жалка.

— Защо ми казваш това?

— Нима предпочиташ да го бях скрил? — Той изглеждаше засрамен и присви устни.

Не зная защо, но изглежда Дей никога нямаше проблеми с това да ме накара да се чувствам като глупачка. Опитах да се престоря, че не ми пука.

— Тес ще ти прости. — Исках думите ми да бъдат успокояващи и добре обмислени, но вместо това те прозвучаха фалшиво. Преминах през детектора на лъжата без никаква засечка, докато бях арестувана — защо ми беше толкова трудно да се справя с това?

След известно време той попита с по-спокоен глас:

— Какво мислиш за него? Честно?

— Мисля, че е искрен — отвърнах аз, впечатлена от това колко спокойно прозвуча гласът ми. Радвах се да насоча разговора ни в различна посока. — Амбициозен и състрадателен, макар това да го прави малко непрактичен. Определено не е бруталният диктатор, в който патриотите казват, че ще се превърне. Той е млад и има нужда хората на републиката да са на негова страна. И ще му е необходима помощ, ако възнамерява да промени нещата.

— Джун, ние едва успяхме да се измъкнем от патриотите. Да не би да искаш да кажеш, че трябва да помогнем на Андън с нещо повече от това, което сме направили за него — че трябва да продължим да рискуваме живота си за този проклет богаташ, когото ти почти не познаваш?

Злобата в погледа му, когато изрече думата богаташ, ме стресна и ме накара да изпитам чувството, че обижда и мен.

— Какво общо има с това от каква класа произхожда? — Сега и аз бях изнервена. — Нима наистина казваш, че ще се радваш да го видиш мъртъв?

— Да. Ще се радвам да видя Андън мъртъв — произнесе през стиснати зъби Дей. — И ще се радвам също да видя мъртъв всеки един човек от държавата му, ако това означава, че мога да си върна семейството.

— Ти не си такъв. Смъртта на Андън няма да оправи нещата — настоях аз. — Как да го накарам да разбере? — Не можеш да слагаш всички под общ знаменател, Дей. Не всеки, който работи за републиката, е зъл. Ами аз? Или брат ми и родителите ми? В държавата има добри хора и те са тези, които могат да поведат републиката към дълготрайни промени.

— Как можеш да защитаваш държавата след всичко, което тя ти причини? Как е възможно да не искаш да видиш рухването на републиката?

— Е, не искам — ядосано отговорих аз. — Искам да видя как се променя към по-добро. В началото републиката е имала своите причини, за да контролира хората…

— Така ли! Я почакай. — Дей вдигна ръце. Сега очите му блестяха от гняв, който никога не бях виждала. — Повтори ми това отново. Предизвиквам те. В началото републиката е имала своите причини? Действията на републиката са основателни?

— Ти не знаеш цялата история за това как републиката е била създадена. Андън ми разказа как в страната всичко е започнало с анархия и хората са били тези, които…

— Значи сега вярваш на всичко, което той казва? Нима се опитваш да ме убедиш, че хората са виновни за това републиката да е такава, каквато е? — Гласът на Дей се повиши. — Че ние сами сме си навлекли всички тези дяволски неприятности? Това е оправданието му защо неговото правителство измъчва бедните?

— Не, не се опитвам да оправдая… — По някакъв начин историята звучеше доста по-нереална, отколкото когато Андън я разказваше.

— И сега смяташ, че Андън може да ни оправи с идиотските си идеи? Това богаташче ли ще спаси всички нас?

— Престани да го наричаш така! Ще го сторят идеите му, а не парите му. Парите не значат нищо, когато…

Дей вдигна пръста си право към мен.

— Никога повече не говори такива неща пред мен. Парите са всичко.

Бузите ми се изчервиха.

— Не, не са.

— Защото никога не си била лишена от тях.

Трепнах. Отчаяно желаех да отвърна, да обясня, че не това имах предвид. Парите не са определящи за мен, нито за Андън или за когото и да е било от нас. Защо не можех да го кажа? Защо Дей бе единственият човек, с когото имах проблеми, когато трябваше да привеждам смислени аргументи?

— Дей, моля те… — започнах аз.

Той скочи от тезгяха.

— Знаеш ли, може би Тес наистина беше права за теб.

— Моля? — сопнах му се аз. — За какво е била права Тес?

— Може и да си се променила малко през последните седмици, но дълбоко в себе си ти все още си войник от републиката. До мозъка на костите си. Ти все още си предана на тези убийци. Забрави ли как майка ми и брат ми загинаха? Забрави ли кой уби семейството ти?

Пламнах от гняв. Нарочно ли отказваш да видиш нещата от моята гледна точка? Скочих от тезгяха и застанах срещу него.

— Нищо не съм забравила. Аз съм тук заради теб, отказах се от всичко заради теб. Как смееш да забъркваш семейството ми в тази история?

— Ти забърка моето семейство в това! — извика той. — Във всичко това! Ти и твоята любима република! — Дей разпери ръце. — Как смееш да ги защитаваш, как смееш да си доказваш сама на себе си защо те са това, което са? Толкова е лесно за теб да кажеш така, нали, когато си живяла през целия си живот в един от техните небостъргачи палати? Обзалагам се, че нямаше да бързаш да намериш логика във всичко това, ако беше прекарала живота си, ровейки в боклука, за да намериш храна в бедняшките сектори. Нали така?

Бях толкова бясна и наранена, че се затруднявах да си поемам въздух.

— Това не е честно, Дей. Не съм избрала да съм родена там. Никога не съм искала да нараня семейството ти…

— Е, направи го. — Усетих как се разтрепервам и рухвам под свирепия му поглед. — Ти доведе войниците право пред вратата на семейството ми. Ти си причината те да са мъртви. — Дей ми обърна гръб и гневно напусна стаята.

Аз останах сама там сред внезапната тишина за пръв път, без да зная какво да правя. Буцата в гърлото ми заплашваше да ме задуши. Очите ми се напълниха със сълзи.

Дей смяташе, че съм сляпо предана на Електора, вместо да следвам логиката. Че не беше възможно да съм на негова страна и да остана предана на държавата. Но дали още бях предана? Нима не бях отговорила на този въпрос правилно в залата, където се провеждаше изследване с детектора на лъжата? Ревнувах ли от Тес? Ревнувах ли, защото тя беше по-добър човек от мен?

А след това ме прониза една мисъл, толкова болезнена, че едва можех да я понеса, независимо от това колко ме бяха разгневили думите му: Той беше прав. Не можех да го отрека. Аз бях причината Дей да загуби всичко, което значеше нещо за него.