Мари Лу
Феноменът (14)

Дей

Аз, Паскао и останалите паркури прекарахме половин ден на открито след мисията с влака, свити в алеи или по върховете на изоставени покриви, избягвайки войниците, които претърсваха улиците около гарата. Откри ни се възможност да се върнем един по един обратно в подземната щабквартира на патриотите, чак когато слънцето започна да залязва. Нито Паскао, нито аз повдигнахме въпроса за случилото се при влака. Джордан, срамежливото момиче паркур с медночервените плитки, на два пъти ме попита дали съм добре. Аз просто я игнорирах.

Да, имаше нещо объркано. И ако това не беше недоизказан начин за описание на годината.

Докато успеем да се върнем, всички се приготвяха да тръгнат към Пиера — някои унищожаваха документи, а други заличаваха информацията от компютрите. Гласът на Паскао ми подейства като приятно разсейване.

— Браво на теб, Дей — поздрави ме той. Беше седнал на една маса до задната стена на убежището. Паскао разтвори едната страна на якето си, където беше напъхал дузина опаковани гранати, откраднати от влака. Той внимателно сложи всяка една в кутия с празни подложки за яйца. Посочи ми един монитор най-вдясно на задната стена. На него показваха кадри от голям градски площад, където група хора се бяха струпали около нещо, нарисувано със спрей върху стената на някаква сграда. — Хвърли едно око.

Прочетох какво бяха изрисували хората на стената. „Дей е жив!“ бе надраскано по продължението на сградата поне три или четири пъти. Зрителите надаваха радостни възгласи — някои дори държаха ръчно направени табели, върху които беше изписана същата фраза.

Ако мислите ми не бяха заети с местонахождението на Идън, тайнствения сигнал на Джун и Тес, щях да се чувствам развълнуван от това, което бях предизвикал.

— Благодаря — отвърнах аз, може би малко по-троснато. — Радвам се, че им е харесал нашият номер.

Паскао измънка доволно под нос, без да обръща внимание на тона ми.

— Иди да видиш дали не можеш да помогнеш на Джордан.

Докато прекосявах коридора, се разминах с Тес. Бакстър вървеше до нея — отне ми секунда, за да осъзная, че той се опитва да сложи ръка около врата й и да прошепне нещо в ухото и. Тес го избута, когато ме видя. Тъкмо щях да й кажа нещо, когато Бакстър блъсна силно рамото ми, толкова силно, че отстъпих няколко крачки назад, а шапката ми хвръкна от главата. Косата ми се разпиля върху раменете ми.

Бакстър ми се усмихна самодоволно, черната ивица все още прикриваше голяма част от лицето му.

— Направи малко място — отсече той. — Да не мислиш, че това място ти принадлежи?

Стиснах зъби, но широко разтворените очи на Тес ме накараха да отстъпя. Той е безобиден — казах си аз.

— Просто се дръпни от пътя ми — отвърнах сухо аз и се обърнах.

Зад гърба си чух как Бакстър измърмори нещо под нос. Това беше достатъчно, за да ме накара да спра и отново да застана с лице към него. Присвих очи.

— Повтори го пак.

Той се ухили, напъха ръце в джобовете си и повдигна брадичка.

— Казах: ревнуваш ли, че твоето момиче развратничи с новия Електор?

Почти успях да преглътна обидата. Почти. Но в този миг Тес наруши мълчанието си и блъсна Бакстър с ръце.

— Хей — извика тя. — Остави го на мира, чуваш ли? Имал е тежка нощ.

Бакстър раздразнено изсумтя нещо. След това безцеремонно избута Тес назад.

— Ти си глупачка, затова че вярваш в този привърженик на републиката, момиченце.

Избухнах в гняв. Никога не съм бил запален по юмручни схватки — винаги съм се опитвал да ги избягвам по улиците на Езерния. Но всичкият гняв, който се беше натрупал в мен, се разля по вените ми, когато видях Бакстър да посяга на Тес.

Хвърлих се напред и го фраснах в челюстта с всичка сила.

Той рухна върху една от масите и се строполи на земята. Мигновено останалите, които бяха наблизо, започнаха да викат и крещят, образувайки кръг около нас. Преди Бакстър да се изправи на крака, аз скочих отгоре му. Юмруците ми два пъти срещнаха лицето му.

Бакстър изръмжа. Внезапно преимуществото в килограмите взе връх. Той ме изтласка с такава сила, че аз полетях и се треснах отстрани в едно компютърно бюро, след което ме вдигна, хвана ме за якето и ме блъсна в стената. Вдигна ме във въздуха, пусна ме, заби юмрук в стомаха ми и ми изкара въздуха.

— Ти не си един от нас. Ти си един от тях — изсъска той. — Нарочно ли се отклони от нашата мисия с влака? — Усетих как едно коляно се заби в хълбока ми. — Нали знаеш, че ще те убия, мръсен, долен дрисльо. Ще те одера жив.

Бях твърде разярен, за да почувствам болка. Успях да вдигна и свия единия си крак, след което го изритах в гърдите с всичка сила. С крайчеца на окото си забелязах как неколцина патриоти бързо обменят залози. Импровизиран дуел по скизбокс. За миг Бакстър ми напомни за Томас и внезапно единственото, което виждах, беше старата ми улица в Езерния и Томас, който бе насочил пистолет към майка ми, докато войниците мъкнеха Джон към чакащия джип. Виждах как завързват Идън за медицинската носилка. Как арестуват Джун. Как нараняват Тес. В главата ми нахлу кръв и погледът ми се замъгли. Отново се хвърлих към него и замахнах към лицето му.

Но Бакстър го очакваше. Изблъска ръката ми и се хвърли с цялата си тежест към мен. Гърбът ми се удари здраво в земята. Бакстър се ухили, сграбчи ме за врата и се подготви да забие юмрук в лицето ми.

Той рязко ме пусна. Поех си дълбоко въздух, когато тежкото му тяло се отмести от гърдите ми, след което се хванах за главата, когато едно от моите главоболия изригна с нетърпима болка. Някъде над себе си чувах Тес, а после и Паскао, които крещяха на Бакстър да се отдръпне. Всички говореха едновременно. Едно… Две… Три… Броях наум с надеждата, че това дребно упражнение ще отвлече вниманието ми от болката. Преди беше толкова по-лесно да предотвратявам тези главоболия. Може би Бакстър ме беше ударил по главата, а аз дори не бях разбрал.

— Добре ли си? — Сега ръцете на Тес ме бяха хванали за рамото и ме изправяха на крака.

Все още бях замаян от главоболието, но гневът беше стихнал. Изведнъж започнах да усещам болезнено парене в хълбока.

— Добре съм — отвърнах дрезгаво и огледах лицето й. — Нарани ли те?

Бакстър ме гледаше свирепо от мястото, където Паскао се опитваше да го успокои. Останалите вече се бяха върнали към задълженията си, вероятно разочаровани, че боят не продължи по-дълго. Зачудих се кого ли бяха избрали за победител.

— Добре съм — увери ме Тес. Тя прокара бързо ръка през подстриганата си на черта коса. — Не се притеснявай.

— Тес! — извика към нас Паскао. — Виж дали Дей не се нуждае от някакви шевове. Имаме график, който трябва да спазваме.

Тес ме отведе надолу по коридора извън общото помещение. Влязохме в една от стаите бункери, които бяха превърнати във временни болници, и затворихме вратата. Бяхме обградени от рафтове, отрупани догоре с най-различни шишенца с хапчета и кутии с бинтове. В средата на стаята имаше маса, което затрудняваше движението наоколо. Облегнах се на нея, докато Тес навиваше ръкавите си.

— Боли ли те някъде? — попита тя.

— Добре съм — повторих аз. Но в мига, в който го казах, потреперих и се хванах за хълбока. — Добре де, може би съм понатъртен.

— Дай да видя — категорично заяви Тес. Тя избута ръката ми настрана и разкопча ризата ми. Тес ме беше виждала гол до кръста и преди (бях изгубил бройката на случаите, когато тя трябваше да ме превързва), но сега помежду ни тегнеше неловкост. Бузите й станаха яркочервени, когато тя прокара ръка по гърдите и стомаха ми, след което притисна пръсти до хълбока ми.

Рязко си поех въздух, когато докосна чувствителното място.

— Да, ето там ме удари коляното му.

Тес огледа лицето ми.

— Гади ли ти се?

— Не.

— Не трябваше да правиш това — каза тя, докато действаше. — Кажи ааа. — Отворих уста. Тя опря кърпа до носа ми, огледа и двете ми уши и бързо излезе навън за момент. Върна се с леден компрес. — Ето. Дръж го върху удареното място.

Направих каквото ми каза тя.

— Станала си истинска професионалистка.

— Научих много от патриотите — отговори Тес. Когато за момент спря да преглежда гърдите ми и застана с лице срещу мен, погледът й се спря върху моя. — Бакстър просто не харесва твоето… увлечение по бивш войник от републиката — промърмори тя. — Но не му позволявай да те дразни, става ли? Няма смисъл да се излагаш на опасност.

Спомних си за ръката на Бакстър, която бе обгърнала врата на Тес — духът ми отново се разпали и внезапно почувствах нуждата да предпазя Тес по начина, по който го правех, когато живеехме на улицата.

— Хей, братовчедке — тихо казах аз. — Наистина съжалявам за това, което ти казах. За… нали се сещаш.

Тес се изчерви още повече.

Изпитвах трудности да намеря точните думи.

— Нямаш нужда да се грижа за теб — обясних аз със засрамен смях, след което я чукнах по носа. — Искам да кажа, че ти сигурно си ме отрупвала с грижи хиляди пъти. Аз винаги съм имал нужда от помощта ти повече, отколкото ти от моята.

Тес се приближи още повече и срамежливо сведе очи — мимика, която ме накара да забравя за грижите си. Понякога забравях колко бе приятна неизменната преданост на Тес — скала, на която можех да се опра и в най-лошите си дни. Макар че дните ни из Езерния сектор бяха борба за оцеляване, в момента изглеждаха толкова по-лесни. Прииска ми се отново да се върнем към това да споделяме остатъци от храна и всичко друго, което успявахме да отмъкнем. Какво щеше да се случи, ако Джун беше тук? Тя самата навярно щеше да нападне Бакстър. И сигурно щеше да се справи адски по-добре от мен, както с всичко останало. Тя въобще нямаше да има нужда от мен.

Ръцете на Тес се спряха върху гърдите ми, но тя вече не проверяваше за натъртвания. Осъзнах колко близо до мен беше застанала. Очите й объркано се вдигнаха към моите, едри и светлокафяви… и за разлика от тези на Джун, толкова лесни за разгадаване. Образът на Джун, която се целуваше с Електора, изникна в съзнанието ми отново; спомен, който се завъртя в стомаха ми като нож. Преди да успея да си помисля за нещо друго, Тес се наведе напред и опря устни до моите. Умът ми беше пуст, напълно объркан. Леко вълнение мина през мен.

Останах скован и я оставих да продължи.

После внезапно се отдръпнах. По дланите ми изби студена пот. Какво беше това? Трябваше да го предвидя и веднага да се спра. Сложих ръце върху раменете й. Когато видях как болката мина през погледа й, осъзнах каква голяма грешка бях направил.

— Не мога, Тес.

Тес въздъхна раздразнено.

— Какво сега, да не си женен за Джун?

— Не. Просто… — Думите ми се понесоха бързо, тъжни и безпомощни. — Съжалявам. Не трябваше да правя това — поне не сега.

— А факта, че Джун целува Електора? Какво ще кажеш за това? Наистина ли ще бъдеш толкова верен на някой, който дори не можеш да имаш?

Джун, винаги Джун. За миг я мразех и се зачудих дали нямаше да е по-добре, ако никога не се бяхме срещнали.

— Тук не става въпрос за Джун — обясних аз. — Джун играе роля. Тес. — Започнах да се отдръпвам от Тес, докато разстоянието между нас не стана метър. — Не съм готов това да се случи между нас. Ти си най-добрата ми приятелка — не искам да те заблуждавам, когато дори не зная какво върша.

Тес вдигна възмутено ръце.

— Целуваш случайни момичета по улиците, без да се замисляш. Но дори няма да…

— Ти не си случайно момиче от улицата — отсякох аз. — Ти си Тес.

Очите й се стрелнаха към мен и разочарованието й се появи върху устните, които тя прехапа толкова силно, че потече кръв.

— Не те разбирам, Дей. — Всяка дума ме удряше с премерена сила. — Въобще не мога да те разбера, но ще се опитам да ти помогна въпреки това. Наистина ли не виждаш как твоята безценна Джун промени живота ти?

Затворих очи и притиснах слепоочията си с ръце.

— Престани.

— Смяташ, че си влюбен в момиче, което познаваш от по-малко от месец, момиче, което… което е отговорно за смъртта на майка ти? За смъртта на Джон?

Думите й отекнаха в бункера.

— По дяволите, Тес. Вината не беше нейна…

— Така ли? Дей, застреляха майка ти заради Джун! Но ти се държиш така, сякаш я обичаш? Винаги съм ти помагала — бях до теб от деня, в който се срещнахме. Мислиш, че се държа наивно? Е, не ми пука. Никога не съм ти казвала нищо за другите момичета, с които си бил, но не мога да понеса да гледам как си избираш момиче, което не е направило нищо друго, освен да те нарани. Извинявала ли ти се е някога Джун за случилото се, имало ли е нужда да заслужи прошката ти? Какво ти става? — Когато останах смълчан, тя сложи ръка върху моята. — Е, обичаш ли я? — попита по-спокойно тя. — А тя обича ли те?

Дали я обичам? Бях й казал, че е така, в онази баня във Вегас и наистина го мислех. Но тя не ми отвърна със същото, нали? Може би никога не се бе чувствала по този начин — може би просто се заблуждавах.

— Не знам, разбра ли? — Думите ми прозвучаха ядосано.

Тес трепереше. Тя ми кимна, безмълвно вдигна ледения компрес от хълбока ми и закопча ризата ми. Бездната между нас беше станала по-голяма. Чудех се дали отново щях да успея да достигна до другата страна.

— Би трябвало да се оправиш — рече с равен глас и ми обърна гръб. Спря се пред вратата, без да се обръща. — Довери ми се, Дей. Казвам го за твое добро. Джун ще ти разбие сърцето. Вече го виждам съвсем ясно. Тя ще раздроби душата ти на милиони парченца.