Мари Лу
Феноменът (29)

Джун

20:07 часа

Два дни след изписването ми

Небостъргачът „Оксфорд“, сектор „Лодо“, Денвър

22ºС на закрито

Дей беше изписан вчера в седем сутринта. Оттогава му се бях обаждала три пъти, но нямаше отговор. Едва преди няколко часа най-сетне чух гласа му в слушалката.

— Свободна ли си днес, Джун? — Потреперих от нежността в гласа му. — Имаш ли нещо против да се отбия? Искам да говоря с теб.

— Заповядай — отвърнах аз. И това беше горе-долу всичко, което си казахме.

Щеше да пристигне скоро. Засрамено трябваше да си призная, че макар да се бях опитала да си намеря някакво занимание, като подреждах апартамента и четках козината на Оли, единственото, за което си мислех, бе какво искаше да обсъди Дей с мен.

Беше странно отново да имам свое собствено жилищно пространство, обзаведено с огромен брой нови и непознати вещи. Лъскави дивани, натруфени полилеи, стъклени маси, дървени подове. Луксозни предмети, към които вече изпитвах известно неудобство, че притежавам. Навън, от другата страна на прозореца, се сипеше лек пролетен сняг. Оли спеше до мен на един от двата дивана. След като ме изписаха от болницата, войниците ме ескортираха с джип дотук, до небостъргача „Оксфорд“, и първото нещо, което видях, когато пристъпих вътре, беше Оли, който въртеше опашка като луд и пъхаше нетърпеливо носа си в ръцете ми. Казаха ми, че Електорът отдавна помолил кучето ми да бъде доведено в Денвър, където да се погрижат за него. Веднага след като Томас ме беше арестувал. Сега кучето, тази малка частица от Метиъс, ми беше върнато. Запитах се какво ли си мислеше Томас за всичко това. Дали просто щеше да следва устава, както винаги, и щеше да ми се поклони следващия път, когато ме видеше, вричайки се във вечна преданост? Може би Андън беше заповядал да го арестуват заедно с командир Джеймсън и Рейзър. Не можех да преценя как щях да се почувствам от това.

Вчера погребаха Киеде. Щяха да я кремират и да я отбележат с мъничка табела върху стената на една погребална кула, но аз настоях за нещо по-хубаво. За истинско парче земя. Един квадратен метър нейно собствено пространство. Андън, естествено, се съгласи. Ако Киеде беше все още жива, къде ли щеше да бъде? Щеше ли републиката официално да я назначи в своите въздушни сили? Дали Дей вече бе посетил гроба й? Дали обвиняваше себе си за смъртта й, както аз се обвинявах? Това ли беше причината да чака толкова дълго, след като го бяха изписали от болницата, за да се свърже с мен?

Какво щеше да се случи сега? Накъде щяхме да поемем оттук нататък?

20:12 часа. Дей закъсняваше. Не спирах да гледам вторачено вратата, не можех да правя нищо друго, страхувах се, че ще го изпусна, дори и само да премигна.

20:15 часа. Тихо позвъняване отекна в апартамента. Оли се размърда, наостри уши и изскимтя. Той е тук. Направо скочих от дивана. Дей стъпваше толкова леко, че дори кучето ми не можеше да чуе как той се приближава надолу по коридора отвън.

Отворих вратата — след това замръзнах на място. Поздравът, който си бях подготвила, заседна в гърлото ми. Дей стоеше пред мен с ръце в джобовете, изглеждаше зашеметяващо в чисто нова републиканска униформа, черна, с дълги сиви кантове, спускащи се от двете страни на панталоните и около краищата на ръкавите, военната му куртка имаше плътна скосена яка, която беше скроена по модела на столичната войска в Денвър, чифт елегантни бели неопренови ръкавици, които виждах да се подават от джобовете на панталоните, като и двете бяха декорирани с тънка златна верижка. Косата му падаше под раменете на лъскави пластове и беше покрита с нежния пролетен сняг, който се сипеше отвън. Очите му бяха изумително светлосини и прекрасни — а върху дългите мигли, които ги ограждаха, искряха няколко снежинки. Трудно можех да устоя на тази гледка. Едва сега осъзнах, че всъщност никога не го бях виждала облечен официално, а камо ли във войнишко облекло. Не бях си и помислила как ще изглежда при обстоятелства, които щяха да изтъкнат красотата му.

Дей забеляза изражението ми и ми хвърли иронична усмивка.

— Това е заради една бърза снимка — обясни той, показвайки униформата си, — в която ние с Електора си стискаме ръцете. Изборът не беше мой. Очевидно. Дано да не съжалявам, че дадох подкрепата си за този тип.

— Успя ли да се изплъзнеш на тълпите, събрани пред жилището ти? — най-сетне се обадих аз. Бях се съвзела достатъчно, за да извия устните си в усмивка и да отвърна на неговата. — Слуховете твърдят, че хората те призовават да станеш новият Електор.

Той раздразнено се намръщи и сърдито изсумтя.

— Дей — Електор? Да, бе. Аз дори все още не харесвам републиката. Ще ми отнеме известно време, за да свикна. Виж, с изплъзването мога да се справя. Точно сега не ми се иска да се срещам с хора. — Усетих в думите му лека тъга, нещо, което ми подсказа, че наистина беше посетил гроба на Киеде. Дей прочисти гърло, когато забеляза, че го оглеждам, след което ми подаде малка кадифена кутийка. В движението му имаше учтива дистанцираност, която ме озадачи. — Купих го, докато идвах насам. За теб е, скъпа.

Тих изненадан шепот се изплъзна от устата ми.

— Благодаря. — Взех предпазливо кутийката, полюбувах й се за миг и вдигнах глава към него. — Какъв е поводът?

Дей прибра косата си зад едното ухо и се опита да си придаде небрежен вид.

— Просто реших, че изглежда красиво.

Отворих внимателно кутийката, след което рязко поех дъх, когато видях какво имаше вътре — малък медальон с още по-мъничък рубин във формата на сълза, ограден с инкрустирани диаманти и окачен на сребърна верижка. Три сребърни нишки увиваха самия рубин.

— Той е… разкошен — казах аз. Бузите ми пламнаха. — Сигурно е бил много скъп. — Откога бях започнала да използвам сърдечни светски любезности, когато разговарях с Дей?

Той поклати глава.

— Очевидно републиката пръска доста пари, за да ме кара да се чувствам щастлив. Рубинът е твоят зодиакален камък, нали? Е, реших, че трябва да имаш нещо по-хубаво за спомен от мен, отколкото онзи пръстен, направен от проклети кламери. — Той потупа Оли по главата, след което демонстративно огледа и се възхити на апартамента ми. — Хубаво местенце. Прилича доста на моето.

Бяха дали на Дей подобен, строго охраняван, апартамент няколко пресечки по-надолу по същата улица.

— Благодаря ти — отново казах аз и засега оставих кутийката предпазливо върху кухненския плот. След това му намигнах. — Аз обаче все още най-много си харесвам пръстена от кламери.

За част от секундата щастие озари лицето му. Исках да го обгърна с ръце и да притисна устни към неговите — в позата му имаше някаква тежест, което създаваше у мен усещането, че трябва да стоя настрана.

Осмелих се да направя колебливо предположение, за това какво го притесняваше.

— Как е Идън?

— Засега се справя. — Дей отново огледа стаята, след което спря погледа си върху мен. — Като се вземат предвид всички обстоятелства, разбира се.

Сведох глава.

— Аз… съжалявам, че така се е случило със зрението му. Той е…

— Той е жив — прекъсна ме учтиво Дей. — Това е достатъчно, за да се чувствам щастлив.

Кимнах в неловко съгласие и двамата изпаднахме в дълго мълчание. Най-накрая аз рекох:

— Искаше да говорим за нещо.

— Да. — Ден погледна надолу, поигра си с ръкавиците, след което пъхна ръце в джобовете си. — Чух за повишението, което ти е предложил Андън.

Обърнах се и седнах на дивана. Не бяха изминали и четиридесет и осем часа, а вече можех да видя новината да се появява два пъти по градските джъмботрони:

Джун Ипарис избрана за обучение за позицията на Принцепс.

Трябваше да бъда щастлива, че Дей бе този, който повдигна въпроса. Бях се опитала да намеря добър начин, по който да подходя към темата, а сега не ми се налагаше. И все пак пулсът ми се ускори и аз открих, че се чувствах точно толкова нервна, колкото се опасявах, че ще бъда. Може би той се бе разтревожил, че не споменах за проблема веднага.

— Какво точно вече си дочул? — попитах, когато той дойде и седна до мен. Коляното му нежно се опря до бедрото ми. Дори само от това леко докосване усетих как в стомаха ми започват да пърхат пеперуди. Хвърлих поглед към лицето му, за да видя дали го беше направил нарочно, но устните на Дей бяха опънати в сериозна неловка гримаса, сякаш знаеше накъде щеше да се насочи разговорът, но не искаше да го прави.

— Слуховете говорят, че ще трябва да следиш всяка стъпка на Андън, нали така? Ще се обучаваш, за да станеш принцепс. Вярно ли е всичко това?

Въздъхнах, прегърбих рамене и отпуснах глава в ръцете си. Когато чух Дей да казва тези неща, усетих тежестта на ангажимента, който трябваше да поема. Естествено, че разбирах практичните причини, поради които Андън ме беше избрал за тази позиция — надявах се, че наистина съм човек, който може да помогне при трансформирането на републиката. Цялото ми военно обучение, всичко, което Метиъс някога ми беше казвал — знаех, че ще се справя добре в управлението на републиката. Но…

— Да, всичко е вярно — отвърнах аз, след което бързо добавих: — Това не е предложение за брак — нищо подобно. Това е професионален пост и аз ще бъде една от няколкото кандидати, които ще се борят за позицията. Но това ще означава седмици… месеци, през които няма да ме има. Когато ще бъда далеч… — Далеч от теб — исках да кажа. Но звучеше твърде сантиментално и реших да не довърша изречението си. Вместо това му споделих всички детайли, които минаваха през ума ми. Разказах му за изтощителния график на кандидат-принцепса, как трябваше да планирам всичко, за да мога да имам време да си отдъхна, ако се съгласях да приема предложението, как не бях сигурна каква част от себе си съм готова да отдам на републиката. След известно време осъзнах, че бях започнала да говоря несвързано, но се почувствах добре от това, че свалих тази тежест от гърдите си, че изложих проблемите си пред момчето, което харесвах, че не се опитах да се възпра. Ако някой в моя живот заслужаваше да чуе всичко, то това беше Дей.

— Не зная какво да кажа на Андън — завърших аз. — Той не ме е притискал, но трябва скоро да му дам отговор.

Дей не отвърна. Потокът ми от думи увисна в мълчанието между нас. Не можех да опиша емоцията по лицето му — нещо объркано, нещо изтръгнато от погледа му и разпръснато по пода. Дълбока, тиха тъга, която ме разкъсваше надве. Какво се случваше в главата на Дей? Мислеше ли по същия начин, по който и аз, когато чух предложението за първи път, че Андън ми предлага това, защото се интересува по интимен начин от мен? Дали се чувстваше тъжен, защото това щеше да означава, че ще прекараме десет години, без почти да се виждаме? Гледах го и чаках, опитвах се да предположа какво щеше да каже. Естествено, че идеята нямаше да му хареса, естествено, че щеше да протестира. Аз самата не се чувствах доволна от…

Внезапно Дей проговори.

— Приеми предложението — прошепна той.

Наведох се към него, защото си помислих, че не съм го чула правилно.

— Какво?

Дей внимателно ме огледа. Ръката му леко трепна, сякаш искаше да я вдигне и да докосне бузата ми. Вместо това, тя остана на мястото си.

— Дойдох, за да ти кажа, че трябва да приемеш предложението — тихо повтори той.

Примигнах. Гърлото ме болеше — зрението ми плуваше в мъгла от светлина. Не беше възможно това да е реакцията — очаквах дузина различни отговори от Дей, с изключение на този. Или може би не бях шокирана толкова много от отговора, колкото от начина, по който го беше изрекъл. Сякаш се отказваше. Изгледах го втренчено за миг и се запитах дали не си въобразявам. Но изражението му — тъжно и резервирано — остана непроменено. Извърнах се, преместих се на ръба на дивана и през сковаността, която беше обзела ума ми, успях единствено да се сетя да прошепна:

— Защо?

— А защо не? — попита Дей. Гласът му беше хладен, смачкан като мъртво цвете.

Не разбирах. Може би се изразяваше саркастично. Или може би се готвеше да заяви, че все пак иска да намери начин да бъдем заедно. Но той не добави нищо към отговора си. Защо ме моли да приема това предложение? Мислех, че ще бъде толкова щастлив, когато всичко най-накрая приключеше, че ние можехме да се опитаме отново да водим някакво подобие на нормален живот, каквото и да значеше това. Щеше да е толкова лесно за мен да измисля някакъв компромисен вариант за предложението на Андън или дори напълно да го отхвърля. Защо не ми предложи това? Смятах, че Дей е по-емоционалният от нас двамата.

Той се усмихна горчиво, когато аз не отговорих веднага. Седяхме, без да се държим за ръце, оставили света да виси тежко помежду ни, слушайки как тихо отминават секундите. След няколко минути той си пое дълбоко дъх и рече:

— Аз, ъъъм… трябва да ти кажа и нещо друго.

Кимнах мълчаливо и зачаках да продължи. Страхувах се от това, което щеше да каже. Страхувах се, че щеше да обясни защо.

Той се колеба доста дълго, но когато проговори, поклати глава и тъжно се засмя. Виждах, че беше променил решението си — първоначално беше пожелал да ми сподели някаква тайна, но след това обратно я беше прибрал дълбоко в сърцето си.

— Знаеш ли, понякога се питам как ли щяха да се развият нещата, ако аз просто… те бях срещнал един ден. Както се срещат нормалните хора. Ако просто бях минал покрай теб на някаква улица в една слънчева утрин и си бях помислил, че си сладка, след което да се спра, да се ръкувам с теб и да кажа: „Здрасти, аз съм Даниел“.

Затворих очи при тази толкова мила мисъл. Колко непринудено би било това. Колко просто.

— Само ако можеше да се случи — прошепнах аз.

Дей хвана златната верижка на ръкавицата си.

— Андън е Електор Примо на цялата република. Има вероятност да няма друга подобна възможност.

Знаех какво се опитваше да каже.

— Не се притеснявай, не че не мога да оказвам влияние върху републиката, дори и ако откажа това предложение или пък успея да намеря някакъв междинен вариант. Това не е единственият начин…

— Чуй ме, Джун — тихо рече той и вдигна ръце, за да ме прекъсне. — Не знам дали ще имам смелостта да кажа това отново. — Потреперих от начина, по който устните му произнесоха името ми. Той ми хвърли усмивка, от която нещо вътре в мен се разби на парчета. Не зная защо, но изражението му беше такова, сякаш ме виждаше за последен път. — О, хайде де, и двамата знаем какво трябва да се случи. Ние се познаваме само от няколко месеца. Но аз съм прекарал целия си живот, борейки се със системата, която сега Електорът иска да промени. А ти… ами семейството ти е пострадало не по-малко от моето. — Той направи пауза и погледът му стана замислен. — Може и да се справям добре с бръщолевенето на речи от върха на някоя сграда и да въздействам на тълпата. Но аз не зная нищо за политиката. Бих могъл да бъда единствено една пионка. Докато ти… ти винаги си била всичко, от което се нуждаят хората. Имаш възможността да промениш нещата. — Той ме хвана за ръката и докосна мястото на пръста ми, където преди стоеше пръстенът му. Усетих мазолите по дланите му, лекия копнеж в жеста му. — Изборът е твой, разбира се, но ти знаеш какво трябва да се направи. Недей да си променяш решението, защото се чувстваш виновна или нещо подобно. Не се притеснявай за мен. Зная, че това е причината, която те спира — виждам го изписано на лицето ти.

Продължавах да не казвам нищо. За какво говореше той? Какво виждаше изписано на лицето ми? Как изглеждах в този миг?

Дей въздъхна, когато продължих да мълча. Изражението му беше непоносимо.

— Джун — бавно изрече той. Зад думите гласът му звучеше така, сякаш всеки миг щеше да секне. — Нещата между нас абсолютно никога няма да се получат.

И ето това беше истинската причина — защо. Поклатих глава, не желаейки да чуя останалото. Не и това. Моля те, не го изричай, Дей, моля те, не го изричай.

— Ще измислим някакво решение — започнах аз. Детайлите започнаха да се стичат. — Мога известно време да работя в столичните патрули. Това така или иначе би било по-приемлива опция. Ще изучавам цялата дейност на някой сенатор, ако наистина искам да вляза в политиката. Дванадесет от сенаторите…

Дей дори не можеше да ме погледне.

— Не ни е било писано да сме заедно. Просто има… твърде много неща, които се случиха. — Той притихна. — Твърде много неща.

Тежестта в думите му ме порази. Това нямаше нищо общо с позицията на принцепс, а беше свързано с нещо друго. Дей щеше да каже всичко това, дори и ако Андън никога не ми беше предложил нищо. Спорът, който имахме, когато бяхме в подземния тунел. Исках да му възразя, че жестоко бърка, но дори не можех да оспоря аргумента му. Защото беше прав. Как беше възможно да смятам, че ние никога няма да понесем последствията на това, което му бях причинила? Как можех да съм толкова арогантна, за да допускам, че накрая всичко ще се нареди, че извършването на няколко добри дела щеше да компенсира цялата болка, която му бях причинила? Истината никога нямаше да се промени. Без значение колко силно се опитваше той; всеки път, когато ме погледнеше, щеше да вижда какво се бе случило със семейството му. Щеше да вижда какво бях сторила. Това винаги щеше да го преследва — то завинаги щеше да стои помежду ни.

Трябва да го оставя.

Усещах сълзите, които заплашваха да се излеят от очите ми, но не посмях да им позволя да паднат.

— И така — прошепнах аз с треперещ от положеното усилие глас. — Това е краят? След всичко случило се? — И докато произнасях думите, знаех, че няма смисъл. Нещата бяха необратими. Нямаше връщане назад.

Дей се прегърби и притисна ръка към очите си.

— Толкова съжалявам — прошепна той.

Изминаха няколко дълги секунди.

След цяла вечност аз тежко преглътнах. Нямаше да си позволя да плача. Любовта е нелогична, любовта има последици — бях си причинила това сама и трябваше да мога да го преглътна. Ами преглътни го, Джун. Аз бях тази, която трябваше да съжалява. Най-накрая, вместо да кажа това, което исках, успях да се преборя с тремора в гласа си и да отвърна малко по-подобаващо. Това, което трябваше да изрека.

— Ще уведомя Андън.

Дей прокара ръка през косата си, отвори уста, за да каже нещо и отново я затвори. Виждах, че има и друга част от целия този сценарий, която той не ми споделяше, но аз не го притиснах. Това нямаше да промени нещата, така или иначе — вече имаше достатъчно причини, които обясняваха защо не ни беше писано да бъдем заедно. Очите му отразяваха лунната светлина, която се разливаше през прозореца. Измина още един миг между нас, изпълнен единствено с шепота на дишането ни.

— Ами, аз… — Гласът му секна и той стисна ръцете си в юмруци. Остана така за секунда, опитвайки да се овладее. — Трябва да поспиш. Сигурно си изморена. — Той стана и пооправи куртката си. Разменихме си последни кимвания за сбогуване. След това той учтиво ми се поклони и започна да се отдалечава. — Лека нощ, Джун.

Сърцето ми се късаше, пръснато на парченца, процеждащо кръв. Не можех да го оставя да си тръгне по такъв начин. Бяхме преминали през много неща, за да се превърнем в непознати. Сбогуването между нас трябва да е нещо повече от един учтив поклон. Изведнъж успях да намеря сили в краката си и се втурнах към него, точно когато той стигна вратата.

— Дей, почакай…

Той се завъртя. Преди да успея да изрека още нещо, той хвана лицето ми с ръце. След което ме целуна един последен път, заля ме с топлината си, вдъхна ми живот, любов и болезнена тъга. Обгърнах с ръце врата му, а той ме улови през кръста. Устните ми се разтвориха за него, устата му отчаяно се доближи до моята и ме погълна, поемайки всеки мой дъх. Не ме пускай — безмълвно го умолявах аз. Но усещах как устните му казват сбогом и вече не можех да сдържа сълзите си. Той трепереше. Лицето му беше мокро. Държах се за него, сякаш щеше да изчезне, ако го пуснех, сякаш щях да остана сама в тази тъмна стая насред празното пространство. Дей, момчето от улицата, което не притежаваше нищо друго, освен дрехите на гърба си и искреността в очите си, владееше сърцето ми.

Той бе красота — отвътре и отвън.

Той бе сребристата нишка в един свят на тъмнина.

Той бе моята светлина.