Мари Лу
Феноменът (25)

Джун

Оставаха няколко минути, за да преминем границата на републиката. Това означаваше, че със скоростта, с която се движехме (съвсем сигурно с повече от хиляда и двеста километра в час; усетихме внезапна промяна в налягането, когато преминахме звуковата бариера, все едно бяхме измъкнати от дълбока кал), се намирахме само на около четиридесет километра разстояние от бойния фронт и на няколкостотин от Денвър. Дей ми разказа всичко, което Киеде беше споделила с него — за патриотите и истинските намерения на Рейзър, за Идън, за решимостта на Конгреса да изземе властта от Електора. Всичко, което самата аз бях разкрила, че и повече. Главата ми беше като в мъгла, когато избягахме от стаята и се отправихме към покрива на болницата. Сега, след студения въздух отвън и скоростта на въздушните маневри на Киеде, можех да пресмятам детайлите малко по-ясно.

— Приближаваме бойния фронт — каза Киеде.

В мига, в който тези думи излязоха от устата й, чух далечния тътен от експлозии. Тя бяха приглушени, но ние сигурно бяхме на хиляди метри във въздуха, а аз все пак усещах разтърсването всеки път, когато избухваха. Изведнъж се издигнахме и аз се притиснах към седалката си. Киеде се опитваше да изтласка изтребителя колкото може по-нависоко, за да не бъдем свалени от небето от наземни ракетни снаряди. Заставих се да си поемам дълбоко и спокойно дъх, докато продължавахме да се издигаме. Ушите ми не спираха да пукат. Наблюдавах как Киеде влиза в бойния ред на ескадрила от изтребители на колониите.

— Скоро ще ни се наложи да се отделим от тях — измънка тя. В гласа й се четеше болка, вероятно от огнестрелна рана. — Дръжте се здраво.

— Дей? — успях да извикам аз.

Не чувах нищо и за секунда си помислих, че е припаднал. Тогава той се обади:

— Все още съм тук. — Гласът му прозвуча глухо, сякаш се бореше да остане в съзнание.

— Денвър е на няколко минути — заяви Киеде.

Отново се стабилизирахме. Когато надникнах през пилотската кабина надолу към разпокъсаните облаци далече под нас, дъхът ми секна. Въздушни кораби, несъмнено повече от сто и петдесет, стигаха, докъдето ти видят очите, бяха осеяли небето като миниатюрни кинжали, реещи се във въздуха, и се разпростираха в редици чак до хоризонта. Всички цепелини на колониите имаха отличителна златна лента, спускаща се надолу по средата на техните рампи, която можехме да видим дори оттук. Недалече пред тях имаше широка ивица от празно въздушно пространство, където искри и пушек се носеха насам-натам, а от другата й страна имаше редици от въздушни кораби, които можех да разпозная: републикански цепелини, обозначени с кървавочервена звезда отстрани на всеки корпус. Изтребители яростно се впускаха във въздушни битки из цялото пространство. Сигурно се намирахме на поне сто и петдесет метра над тях, но не бях сигурна дали това беше достатъчно безопасна дистанция.

Върху контролното табло на Киеде изпиука аларма. Нечий глас прокънтя в пилотската кабина.

— До пилота: нямате разрешение за тази зона — изрече той. Мъж с акцент от колониите. — Това не е вашата ескадрила. Имате заповед незабавно да се приземите на „ДесКон Девет“.

— Отказвам да изпълня заповедта — отвърна Киеде. Тя вдигна нагоре нашия изтребител и продължи да се издига.

— До пилота: нареждам незабавно да се приземите на „ДесКон Девет“.

Киеде изключи микрофона си за миг и погледна назад към нас. Изглеждаше някак прекалено щастлива.

— Проклетият бърборко лети след нас — каза тя с подигравателно повелителен тон. — Двама са по петите ни. — След това включи отново микрофона и весело отвърна: — Отказвам, „ДесКон“. Ще ви сваля.

Този път гласът на пилота в другия самолет прозвуча изненадано и ядосано.

— Променете курса и прихванете този…

Киеде изкрещя оглушително:

— Хайде да разцепим небето, момчета!

Тя ни изстреля напред и нагоре със заслепяваща скорост, след което влезе в свредел. Ивици светлина прелетяха покрай стъклото на пилотската кабина — двата изтребителя, които ни преследваха, сигурно се бяха доближили достатъчно, за да открият огън. Усетих как стомахът ми се преобърна, когато Киеде изненадващо направи пикираща маневра, в хода на която двигателят ни изгасна. Падахме със скорост, от която получих цветна слепота. Усетих как ми прималява. Миг по-късно изненадано се свестих. Сигурно бях изгубила съзнание.

Пропадахме. Падахме право към земята. Размерите на въздушните кораби под нас се увеличиха — изглежда, че се бяхме насочили към палубата на един от тях. Не, движехме се прекалено бързо — щяхме да се разбием на парчета. Покрай нас пак прелетяха светещи трасиращи куршуми. Изтребителите, които ни преследваха, се бяха гмурнали след нас.

Тогава, без никакво предупреждение, Киеде отново запали двигателите. Те се събудиха с рев. Киеде силно дръпна лоста назад и целият самолет се завъртя в полукръг, така че носът му отново да бъде насочен нагоре. Почти бях засмукана в седалката си от внезапната промяна. Зрението ми отново се премрежи и този път нямах представа за колко време бях изпаднала в безсъзнание. Няколко секунди? Минути? Осъзнах, че отново се бяхме изстреляли нагоре в небето с пълна скорост.

Другите изтребители рязко останаха под нас. Опитваха се да се издигнат нагоре, но беше твърде късно. Зад нас огромна експлозия ни разтърси здраво в седалките ни — изтребителите сигурно се бяха разбили в палубата на въздушния кораб с мощта на дузина бомби. Жълто-оранжев огън изригна от един от цепелините на колониите. Сега се издигахме над празното въздушно пространство между двете държави и Киеде отново ни завъртя, за да ни спаси от масивен артилерийски огън. Прекосихме въз душното пространство и се врязахме в небето над републиканските въздушни кораби. Един самотен изтребител от колониите, изгубен сред хаоса. Зяпах сцената отвън и се чудех дали от републиката са объркани, че колониите атакуват един от своите изтребители. Ако не друго, то поне това ни даде достатъчно време, за да прекосим въздушното пространство на бойния фронт.

— Обзалагам се, че това бяха най-добрите половин лупинг и тоно, които сте виждали — засмяно рече Киеде. Смехът й звучеше по-напрегнато от обикновено.

Недалече от нас вече се извисяваха кулите на Денвър и неговата внушителна броня, покрити от перманентно море от смог и мъгла. Зад нас чух първите звуци от огнестрелен огън, идващи от републикански изтребители, които бяха започнали да ни преследват в опит да ни свалят.

— Как ще влезем? — извика Дей, докато Киеде завъртя самолета, изстреля една ракета назад и ускори още повече.

— Мисля, че ще успея да ни вмъкна — извика в отговор тя.

— Няма да успеем, ако минем отгоре — възразих аз. — Бронята разполага с ракети, които обграждат всяка страна на тази стена. Ще ни свалят, преди дори да сме влезли в града.

— Няма град, който да е непробиваем. — Киеде свали по-надолу самолета, въпреки че републиканските изтребители продължаваха да ни преследват. — Зная какво върша.

Приближавахме Денвър бързо. Виждах неясните очертания на сивите стени на Бронята да се издигат пред нас, барикада, несравнима с нищо друго в републиката, както и тежките сиви колони, всяка от които на разстояние тридесет метра от следващата, които обгръщаха страните й. Затворих очи. Нямаше начин — нямаше начин — Киеде да ни прекара над това. Може би ескадрила от изтребители можеше да премине, но дори и тогава това щеше да бъде начинание със слаби изгледи за успех. Представих си как една ракета ни уцелва и седалките ни катапултират над градското небе, куршумите, които ще се изстрелят по парашутите ни, телата ни, които рязко падаха на земята. Бронята вече беше близо. Сигурно от известно време бяха забелязали, че приближаваме, и оръжията им щяха да са готови. Обзалагах се, че никога преди не бяха виждали самотен изтребител на колониите.

В този миг Киеде се гмурна. Не направи просто каквото и да е гмуркане — тя се насочи надолу под почти деветдесет градуса наклон, готова да ни разбие в земята. Зад мен Дей рязко си пое въздух. Тя е изгубила контрол над самолета. Сигурна съм. Улучиха ни.

В последната секунда Киеде ни издигна нагоре. Понесохме се над сградите със свръхзвукова скорост, толкова близо до покривите, че те сякаш щяха да разпорят долната част на нашия изтребител. Веднага Киеде започна да забавя самолета, докато накрая вече летяхме със скорост, която беше достатъчна едва да се задържим във въздуха. Изведнъж осъзнах какво възнамеряваше да направи. Беше изключително глупаво. Тя въобще нямаше да ни прекара над Бронята — щеше да се опита да ни промуши през отворите, които влаковете използваха, за да влизат и излизат от Денвър. Същите тунели, които видях, когато се бях качила на влака заедно с Електора. Разбира се. Ракетните установки земя-въздух, поставени по стената на Бронята, не бяха проектирани да могат да стрелят под толкова нисък ъгъл. А картечниците по стената не бяха достатъчно мощни. Но ако Киеде не се прицелеше абсолютно точно, щяхме да се взривим в стената и да избухнем в пламъци. Намирахме се достатъчно близо, за да видя как войниците тичаха напред-назад по най-горната част на стената на Бронята. Връзката между тях явно се осъществяваше доста бързо.

При това темпо обаче нямаше голямо значение. В един миг Бронята се намираше на стотина метра пред нас, а в следващия прелитахме към тъмния вход на отворен железопътен тунел.

— Дръжте се! — извика Киеде. Тя сниши самолета още малко, ако такова нещо беше възможно. Входът зейна пред нас с широко отворена паст.

Нямаше да успеем. Тунелът беше прекалено тесен.

След това се оказахме вътре и за миг в тунела настъпи пълен мрак. Ярки искри полетяха от двата края на изтребителя, когато крилата раздраха стените на входа. Някъде над нас се разнесе тътен. Разбрах, че войниците се бяха втурнали да затворят изхода, но бяха закъснели.

Измина още една секунда. Излетяхме вертикално нагоре от изхода и се озовахме в Денвър. Киеде рязко издърпа лоста за управление на самолета назад, в опит допълнително да забави скоростта.

— Нагоре, нагоре! — извика Дей.

Покрай нас профучаха сгради. Бяхме твърде ниско до земята… и се бяхме насочили право към стената на една висока казарма.

Киеде рязко зави на една страна. Разминахме се на косъм със сградата. След това започнахме да падаме, наистина да падаме. Изтребителят се заби в земята и занесе, при което телата ни изхвърчаха напред, опъвайки здраво коланите. Имах усещането, че крайниците ми ще се откъснат. И граждани, и войници изтичаха, отдръпвайки се от двете страни на улицата. Разхвърчаха се искри и стъклото на пилотската кабина се напука — изпадналите в ужас войници стреляха напосоки. На няколко пресечки разстояние от нас тълпите бяха застанали от двете страни на улицата — те с изумление гледаха как изтребителят се носи, килнат на една страна по паважа.

Най-сетне се спряхме, когато едното крило се закачи в стената на някаква сграда и странично се забихме в задна уличка. Бях рязко метната назад в седалката. Стъклото на кабината се разцепи надве, преди да успея да си поема дъх. Успях да разкопчая колана си и замаяно скочих на ръба на кабината.

— Киеде. — С присвити очи се взирах сред пушека, за да видя къде се намираха тя и Дей. — Сега трябва…

Думите застинаха на езика ми. Киеде се беше отпуснала върху пилотската седалка, а коланът й все още беше закопчан. Защитните й очила стояха върху главата й — предположих, че дори не си е дала труд да си ги сложи. Очите й безизразно се взираха в бутоните по контролното табло. Мъничко кърваво петно се беше просмукало отпред на ризата й недалече от раната, която получи, още когато се качихме на изтребителя. Заблуден куршум бе проникнал през стъклото и в тялото й, когато се разбихме на земята. Киеде, която само преди няколко минути изглеждаше неуязвима.

За миг замръзнах на място. Звуците от хаоса покрай нас заглъхнаха и димът покри всичко, освен тялото на Киеде, пристегнато към пилотската седалка. Тихичък глас успя да отекне в главата ми, прониквайки през черно-бялата мъгла на вцепенението — една позната пулсираща светлина, която отново ме караше да продължа.

Изчезвай — нареждаше ми тя. — Веднага.

Откъснах очи и обезумяло започнах да се оглеждам за Дей. Той вече не седеше в самолета. Покатерих се върху ръба на крилото и се плъзнах слепешком надолу през пушека и останките, докато не паднах на земята върху ръцете и колената си. Не виждах нищо.

Тогава през пушека Дей изтича към мен. Той ме издърпа на крака. Внезапно си спомних за първия път, когато го видях да се материализира от нищото със своите сини очи и изцапано от прахта лице, протегнал ръката си към мен. Изражението му се раздираше от болка. Той сигурно също е видял Киеде.

— Ето те и теб — помислих, че вече си се измъкнала — прошепна Дей, докато вървяхме, залитайки, през останките от самолета.

— Тръгни към тълпата.

Краката ме боляха. Сигурно от горе до долу бях в синини от катастрофата. Спряхме се под едно от разнебитените крила, точно когато първите войници се втурнаха към самолета. Половината от тях бяха формирали импровизиран кордон, за да не се доближават гражданите, и бяха с гръб към нас. Другите войници светеха с фенери из пушека и изкривения метал, оглеждайки за оцелели. Един от тях навярно беше видял Киеде, защото извика нещо на останалите и им даде знак да се приближат.

— Това е изтребител от колониите — извика невярващо той. — Самолет е успял да мине през Бронята и да влезе в Денвър.

За момента бяхме скрити от поглед под крилото, но те щяха да ни забележат всеки момент. Импровизираният кордон от войници ни разделяше от тълпата. Навсякъде около нас и из целия град се чуваха шумове от трошене на стъкла, огньове, викове и скандиращи хора — само тези, които бяха най-близко до мястото на катастрофата, въобще осъзнаваха, че самолет от колониите се беше разбил. Хвърлих поглед към мястото, където се извисяваше Кулата на Конгреса. Гласът на Андън отекваше от всеки градски квартал и от всеки високоговорител — жива връзка с неговия образ сигурно се излъчваше на всеки джъмботрон в града… и навсякъде из страната. Видях как няколко гневни бунтовника метнаха коктейли „Молотов“ по войниците. Хората нямаха представа, че Конгресът се спотайваше и чакаше гневът на народа да се разрасне достатъчно, за да сложат Рейзър на мястото на Андън. Нямаше как Андън да успее да успокои тази тълпа. Ако патриотите бяха успели да излъчат публично смъртта на Електора от високоговорителите на Кулата на Конгреса, революцията вече щеше да е факт.

— Сега — каза Дей.

Измъкнахме се изпод крилото и се затичахме, хващайки кордона от войници напълно неподготвен. Преди някой от тях да успее да ни сграбчи или да стреля по нас, успяхме да преминем, гмурнахме се сред тълпата и напълно се сляхме с останалите. Мигновено Дей сниши глава и ни приведе през скупчените нагъсто ръце и крака. Стискаше ме здраво за ръката. Дъхът ми излизаше на пресекулки, насила, но аз не си позволих да намаля темпото. Продължих напред. Хората издаваха изненадани викове, докато ние си проправяхме път.

Зад нас войниците вдигнаха тревога.

— Ето там! — изкрещя един от тях. Прокънтяха няколко изстрела. Те бяха по петите ни.

Продължихме да си пробиваме път през тълпата. От време на време чувах хората да възкликват: Това не е ли Дей? С изтребителя от колониите ли се е върнал Дей? Когато хвърлих поглед назад, забелязах, че половината войници са тръгнали в погрешна посока, без да разберат накъде бяхме поели ние. Няколко от тях все още бяха по петите ни. Намирахме се само на една пресечка от Кулата на Конгреса, но разстоянието ми изглеждаше като няколко километра. От време на време зървах Кулата през навалицата от блъскащи се тела. Джъмботроните показваха Андън, който стоеше на балкона — мъничка самотна фигура, облечена в черно и червено, протегнала умоляващо ръце.

Той се нуждае от помощта на Дей.

Зад нас четирима войника постепенно ни настигаха. Преследването изсмука и последните ми сили. Задъхах се, беше ми трудно да дишам. Дей вече забавяше крачка, за да върви наравно с мен, но аз виждах, че нямаше да успеем с такова темпо. Стиснах ръката му и поклатих глава.

— Ти трябва да продължиш — твърдо заявих на Дей.

— Ти си луда. — Той сви устни и ни задърпа да вървим по-бързо. — Почти стигнахме.

— Не. — Наведох се по-близо до него, докато продължавахме да си проправяме път през множеството. — Това е единственият ни шанс. Нито един от двама ни няма да успее, ако продължавам да те бавя.

Дей се поколеба, разкъсван от противоречиви чувства. Бяхме се разделяли и преди — сега той се питаше дали някога пак щеше да ме види, ако ме оставеше сама. Но нямахме време да разсъждава дълго по въпроса.

— Не мога да тичам бързо, но мога да се скрия сред тълпата. Повярвай ми.

Той ме сграбчи през кръста, без да ме предупреди, притисна ме силно в прегръдката си и ме целуна страстно по устните. Устните ми пареха. Отвърнах пламенно на целувката му и го погалих по гърба.

— Съжалявам, че не ти повярвах — на един дъх прошепна той. — Скрий се и се пази. Ще се видим скоро. — След това стисна ръката ми и изчезна.

Поех си глътка леденостуден въздух. Размърдай се, Джун. Нямаш време за губене.

Спрях се на място, обърнах се и приклекнах точно в мига, в който войниците стигнаха до мен. Първият дори не забеляза, че съм застанала на пътя му. В един момент тичаше, а в следващия вече го бях спънала и го бях проснала по гръб. Не посмях да се спра и да погледна — вместо това се върнах сред побеснялата тълпа, олюлявайки се, и се запромъквах през хората с наведена глава, докато войниците не останаха далеч зад мен. Не можех да повярвам колко хора се бяха събрали тук. Навсякъде се разразяваха сблъсъци между гражданите и уличната полиция. Над целия този хаос джъмботроните показваха на живо лицето на Андън, което имаше печално изражение — той отправяше апел иззад защитното стъкло.

Изминаха шест минути. Бях само на десетина метра от подножието на Кулата на Конгреса, когато забелязах, че хората около мен бавно са започнали да притихват. Те вече бяха отклонили вниманието си от Андън.

— Там горе! — извика един човек.

Сочеха момче с пламтяща като факел коса, което се беше покатерило на един балкон на Кулата от отсрещната страна на етажа, на който се намираше Андън. Защитното стъкло на балкона отразяваше част от уличната светлина и оттук долу момчето сякаш пламтеше. Затаих дъх и се спрях. Това беше Дей.