Мари Лу
Феноменът (18)

Дей

Не биваше да й крещя. Съзнавах, че беше ужасно.

Но вместо да се извиня, аз отново обиколих убежището и проверих стаите. Ръцете ми още трепереха — умът ми продължаваше да се бори да потисне прилива на адреналин. Бях ги произнесъл — думите, които от седмици ме тормозеха. Те вече бяха изречени и нямаше връщане назад. Е, и какво от това? Радвах се, че тя знаеше. Тя трябваше да знае. И твърдеше, че парите не означават нищо — този израз се изля от устата й така естествено като вода. Спомените изпълват главата ми с всички онези мигове, когато ни трябваше малко повече — за всичко, което щеше да бъде по-добро, стига да имаше нещо повече.

Един следобед в една изключително лоша седмица, когато се прибрах вкъщи по-рано от основното училище, заварих четиригодишния Идън да тършува из хладилника. Той подскочи, когато ме видя да пристъпвам в къщата. В ръцете си държеше празна консерва с говежда яхния. На сутринта тя беше наполовина пълна, ценни остатъци от предната нощ, които мама внимателно беше увила във фолио и запазила за вечерята на следващата нощ. Когато Идън видя, че гледах втренчено празната консерва в ръката му, той я изпусна на кухненския под и се разплака.

— Моля те, не казвай на мама — умоляваше ме той.

Изтичах до него и го прегърнах. Той стисна ризата ми с бебешките си ръце и зарови лице в гърдите ми.

— Няма да й кажа — прошепнах му аз. — Обещавам.

Все още си спомням колко слабички бяха ръцете му. По-късно същата вечер, когато мама и Джон най-сетне се прибраха вкъщи, аз си признах пред нея, че съм се изкушил и съм изял останалата от снощи храна. Тя ме зашлеви с всичка сила и ми каза, че съм достатъчно голям, за да знам, че не е трябвало да го правя. Джон ми дръпна конско. Но какво от това?

В яда си затръшнах вратата в коридора. Дали Джун някога се е притеснявала, че е откраднала половин консерва с говежда яхния? Ако беше бедна, щеше ли толкова бързо да прости на републиката?

Усетих пистолета, който патриотите ми дадоха, да натежава на колана ми. Убийството на Електора щеше да предостави на патриотите възможност да разрушат републиката. Ние щяхме да бъдем искрата, която да запали бурето с барут, но заради нас, заради Джун планът се провали. И за какво? За да видим как този Електор се превръща в копие на баща си? Искаше ми се да се изсмея на мисълта, че щял да освободи Идън. Каква републиканска лъжа. А сега не бях по-близо до това да го спася, изгубих Тес и отново бях в изходна позиция. Отново бях беглец.

Това е историята на моя живот, нали?

Когато се върнах в кухнята половин час по-късно, Джун вече не беше там. Вероятно беше отишла в някои от коридорите и запаметяваше всяка проклета пукнатина по стената.

Отворих шкафовете на кухнята, изпразних един от платнените чували и започнах да подреждам купчини от всеки вид храна в него. Ориз. Царевица. Картофени и гъбени супи. Три кутии с бисквити. Просто чудесно — всичко отиваше по дяволите, но поне можех да си напълня стомаха. Грабнах няколко бутилки вода за двамата и завързах чувала. Засега това беше достатъчно. Скоро отново трябваше да потеглим на път и кой знае колко дълъг беше остатъкът от този тунел или кога щяхме да попаднем на друго убежище. Трябваше да се придвижим напред към колониите. Може би те щяха да пожелаят да ни помогнат, когато стигнем от другата страна. И все пак можеше да ни се наложи да останем незабелязани. Ние провалихме атентата, който колониите бяха организирали. Въздъхнах дълбоко и ми се прииска да имах повече време да си поговоря с Киеде, да я придумам да сподели всичките си истории за отсрещната страна на бойния фронт.

Как така плановете ни се объркаха толкова много?

Някой леко почука на отворената кухненска врата. Обърнах се и видях Джун, застанала със скръстени ръце. Беше разкопчала републиканската си куртка и ризата, и жилетката отдолу бяха намачкани. Бузите й пламтяха повече от обикновено, а очите й бяха зачервени, сякаш бе плакала.

— Електрическите вериги тук не се захранват от републиката — заяви тя. Ако беше ронила сълзи, то беше дяволски сигурно, че не се усещаха в гласа й. — Кабелите се спускат надолу през другия край на тунела, в частта, в която все още не сме били.

Отново започнах да нареждам консерви.

— И? — измърморих аз.

— Това означава, че те трябва да получават електричество от колониите, нали?

— Предполагам, че е така. Звучи логично, нали? — изпънах гръб и вдигнах двата чувала, които предварително бях завързал здраво. — Е, поне значи, че тунелът ще ни отведе някъде на повърхността, да се надяваме, че ще е в колониите. Когато сме готови да тръгнем, можем просто да следваме кабелите. Вероятно първо трябва да си починем.

Тъкмо щях да изляза от кухнята, минавайки покрай Джун, когато тя прочисти гърло и проговори.

— Хей, докато беше с патриотите, те показаха ли ти как да се биеш?

Поклатих глава.

— Не. Защо?

Джун се обърна и застана срещу мен. Входът на кухнята беше толкова тесен, че рамото й докосна леко моето и ръцете ми настръхнаха. Ядосах се, въпреки всичко тя продължаваше да ми действа така.

— Докато влизахме в тунела, забелязах, че замахна към патриотите, като използваш силата от раменете… но това не е много ефективно. Трябва да замахваш и да използваш силата от краката и бедрата си.

Критиката й ме подравни, макар че я отправяше необичайно колебливо.

— Не искам да се занимавам с това в момента.

— Кога ще имаме по-добра възможност да го направим, ако не сега? — Джун се облегна на рамката на вратата и посочи към входа на убежището. — Ами ако се натъкнем на войници?

Въздъхнах и за миг вдигнах ръце.

— Ако това е начинът ти да се извиниш след разправията, то наистина не те бива. Слушай. Съжалявам, че се ядосах. — Поколебах се, когато си спомних думите си. Не съжалявах. Но казвайки й това сега, нямаше да оправи нищо. — Просто ми дай няколко минути и ще се почувствам по-добре.

— Хайде, Дей. Какво ще стане, когато откриеш Идън и трябва да го защитиш? — Тя наистина се опитваше да се извини по свой начин. Е, поне се опитва, колкото и непохватна да е в това.

Изгледах я свирепо в продължение на няколко секунди.

— Добре — най-сетне се съгласих. — Покажи ми някои движения, войнико. Какво си наумила?

Джун леко ми се усмихна, заведе ме до центъра на главната зала на убежището и застана до мен.

— Чел ли си някога „Изкуството на ръкопашния бой“ на Дюкейн?

— Приличам ли ти на човек, който някога е имал свободно време за четене през живота си?

Тя не ми обърна внимание и веднага се почувствах зле заради това, което казах.

— Е, ти вече стъпваш доста леко и имаш безупречно равновесие — продължи тя. — Но не използваш тези силни страни, когато атакуваш. Сякаш се паникьосваш. Забравяш напълно за предимството си в бързината и центъра на тежестта.

— Центъра на какво? — понечих да попитам аз, но тя почука по външната част на крака ми с обувката си.

— Стой върху възглавничките на ходилата си и дръж краката си разкрачени на нивото на раменете — продължи тя. — Представи си, че стоиш на влакови релси с единия крак напред.

Бях леко изненадан. Джун беше следила атаките ми внимателно, макар това обикновено да се случваше, когато всякакъв възможен хаос цареше около нас. И беше права. Дори не бях осъзнал, че инстинктът за баланс отиваше на вятъра, когато се опитвах да се бия. Направих каквото ми каза тя.

— Добре. И сега?

— Ами като за начало дръж брадичката си наведена надолу. — Тя докосна ръцете ми, след което ги вдигна, така че единият юмрук остана близо до бузата ми, а другият кръжеше около лицето ми. Джун прокара ръце по предмишниците ми, за да провери стойката ми. Кожата ми настръхна. — Повечето хора се навеждат назад и държат брадичката си вдигната нагоре и издадена напред — обясняваше тя, а лицето й беше близо до моето. Чукна ме веднъж по брадичката. — И ти правиш същото. А това просто си проси за нокаут.

Опитах се да се концентрирам върху собствената си позиция, като вдигнах двата си юмрука.

— Как замахваш за удар?

Джун нежно докосна върха на брадичката ми, след това ръба на челото ми.

— Запомни, че най-важното е колко точно можеш да удариш някого, а не колко силно. Ще успееш да повалиш някой много по-едър, ако го улучиш на правилните места.

Преди да се усетя, беше изминал половин час. Джун ме учеше на тактика след тактика — да държа рамената си повдигнати, за да предпазя брадичката си, да хващам неподготвени опонентите си със залъгващи движения, удари отгоре, удари отдолу, отдръпване назад, последвано от ритници, бързо отскачане встрани. Прицелване в уязвимите точки — очи, врат и така нататък. Хвърлих се напред с всичка сила. Когато се опитах да я хвана неподготвена, тя се измъкна от хватката ми като вода между скалите, гъвкава и непреставаща да се движи, а ако мигнех, се озоваваше зад мен и ми извиваше ръката зад гърба.

Най-накрая Джун ме спъна и притисна на пода. Ръцете й натиснаха китките ми.

— Видя ли? — каза тя. — Излъгах те. Винаги гледаш опонентите си в очите, но това пречи на периферното ти зрение. Ако искаш да проследиш движението на ръцете и краката ми, трябва да се фокусираш върху гърдите ми.

Повдигнах вежди, когато чух това.

— Недей да ми казваш нищо повече. — Погледът ми се смъкна по-надолу.

Джун се изсмя, след това леко се изчерви. Останахме смълчани за миг, ръцете й все още бяха притиснали моите, краката й бяха прекрачили корема ми и двамата дишахме тежко. Сега разбрах защо беше предложила импровизирания спаринг — бях изморен, тренировката беше туширала гнева ми. Макар да не го изричаше, аз ясно виждах извинението, изписано по лицето й, тъжната извивка на веждите й и лекото потрепване от неизказани думи по устните й. Тази гледка най-накрая ме накара да омекна, макар и съвсем малко. Наистина продължавах да не съжалявам за думите, които й казах по-рано, но аз също не бях напълно справедлив. Колкото бях изгубил аз, толкова бе изгубила и Джун. Преди тя беше богата, но се бе отказала от богатството си, за да спаси живота ми. Беше изиграла своята роля в смъртта на хората от семейството ми, но… прокарах ръка през косата си, като вече се почувствах гузен. Не можех да я виня за всичко. А и не можех да остана сам в подобен момент, без съюзници, без някой, към когото да мога да се обърна.

Тя се олюля.

Повдигнах се на лакътя си.

— Добре ли си?

Тя поклати глава, намръщи се и се опита да омаловажи състоянието си.

— Добре съм. Мисля, че съм хванала някакъв вирус или нещо подобно. Нищо сериозно.

Огледах я на изкуствената светлина. Сега, когато обърнах повече внимание на цвета на лицето й, видях, че беше по-бледа от обикновено и затова бузите й изглеждаха толкова зачервени. Понадигнах се и я принудих да се отдръпне. След това притиснах ръка към челото й. Веднага я отдръпнах.

— Миличка, ти цялата гориш.

Джун се опита да протестира, но сякаш нашата тренировка я беше направила по-слаба, тя се олюля и се облегна на една ръка.

— Ще се оправя — измънка тя. — Така или иначе трябва да тръгваме.

А аз й бях ядосан, забравяйки всичко, което тя беше преживяла. Дрисльо на годината. Прокарах едната си ръка около гърба й, другата под коленете и я вдигнах. Тя се отпусна на гърдите ми, а топлината от челото й беше плашеща на фона на хладната ми кожа.

— Трябва да си починеш.

Занесох я в една от стаите бункери, свалих обувките й, внимателно я сложих на леглото и я покрих с одеяла. Тя примигна към мен.

— Нямах предвид това, което казах по-рано. — Очите й бяха замаяни, но чувството все още беше там. — За парите. И… Аз не…

— Престани да говориш. — Отметнах няколко оплетени косъма от челото й. Ами ако беше прихванала някаква сериозна болест, докато е била арестувана? Вирус на заразата?… Но тя беше от висшата класа. Трябваше да е ваксинирана. Надявам се.

— Ще отида да ти намеря някакво лекарство, разбра ли? Просто затвори очи.

Джун поклати притеснено глава, но не се опита да спори.

След като преобърнах цялото убежище, най-накрая успях да изровя неотварян флакон с аспирин и се върнах с него до леглото на Джун. Тя изпи няколко хапчета. Като започна да трепери, грабнах още две одеяла от останалите легла в стаята и я покрих с тях, но това не помогна.

— Всичко е наред. Ще се оправя — прошепна тя, точно когато щях да отида да търся още одеяла. — Няма голямо значение колко още ще струпаш: аз просто трябва да пресека треската. — Тя се поколеба, след което се протегна към ръката ми. — Можеш ли да останеш при мен?

Слабостта в гласа й ме притесняваше повече от всичко. Качих се на леглото, легнах до нея върху купа от одеяла и я придърпах към себе си. Джун леко се усмихна, след което затвори очи. Усещането от извивките на тялото й, които се опираха до мен, предизвикаха прилив на топлина по цялото ми тяло. Не ми е идвало наум да опиша красотата й като нежна, защото нежна просто не беше дума, която отиваше на Джун… но тук, сега, когато беше болна, аз осъзнах колко крехка може да бъде тя. Розови бузи. Малки, меки устни под големи, затворени очи, украсени с извити тъмни мигли. Не ми харесваше да я виждам толкова крехка. Разгорещеният ни спор отново се върна в ума ми, но засега трябваше да го забравя. Кавгите само щяха да ни забавят. Трябваше да разрешим проблемите помежду ни по-късно.

Постепенно и двамата задрямахме. Нещо рязко ме извади от съня ми. Пиукащ звук. Известно време останах заслушан в него, все още замаян, и се опитвах да определя откъде идваше, след което се измъкнах от леглото, без да будя Джун. Преди да изляза, се наведох, за да пипна отново челото й. Нямаше подобрение. Пот беше избила по челото й, което означаваше, че треската й се беше пресякла поне веднъж, но тя продължаваше да бъде топла.

Когато проследих пиукащия звук до кухнята, видях миниатюрен светлинен сигнал, който мигаше над вратата, през която бяхме влезли в убежището. Под него проблясваше дума в ярко заплашително червено.

РАЗСТОЯНИЕ — 120 м.

Обля ме студен страх. Някой сигурно вървеше по тунела към убежището — може би патриоти или войници на републиката. Не можех да реша кое бе по-лошото. Завъртях се на пети и бързо отидох до мястото, където бях сложил платнените чували с храна и вода, след което извадих няколко консерви от тях. Когато чувалът стана достатъчно лек, прекарах ръце и през двете му връзки, сякаш беше раница, и се втурнах към леглото на Джун. Тя се размърда и тихо изпъшка.

— Хей — прошепнах аз и се опитах гласът ми да звучи спокойно и уверено. Наведох се и помилвах косата й. — Време е да тръгваме. Хайде. — Отметнах одеялата настрана, като й оставих едно, с което да се увие, обух й обувките и я вдигнах на ръце. За миг тя се възпротиви, сякаш си помисли, че пада, но аз просто я притиснах по-здраво.

— Спокойно — промълвих и опрях устни до косата й. — Държа те.

Тя се отпусна в прегръдката ми в полусъзнание.

Напуснахме убежището и отново тръгнахме сред тъмнината на тунела, обувките ми цопаха в локвите и калта. Дишането на Джун беше късо и учестено, тя гореше от треската. Зад нас алармата утихна, докато не направихме няколко завоя и тя не заглъхна до тихо бръмчене. Отчасти очаквах да чуя стъпки, които ни следват, но скоро бръмченето на алармата също изчезна и ние продължихме сред тишина. На мен ми се струваше, че са изминали часове, макар че Джун промълви:

— Изминаха четиридесет и две минути и тридесет и три секунди.

Упорито продължавахме напред. Тази отсечка от тунела беше много по-дълга от първата и слабо осветена, като на интервали имаше по някоя мъждукаща лампа. В един момент аз най-сетне спрях и се свлякох в една суха секция, за да пийна вода и консервирана супа (поне смятах, че е супа — не виждах добре в тази тъмнина, затова просто отворих капака на първата тенекиена кутия, която сграбчих). Джун отново трепереше, което не беше изненадващо. Тук, долу, беше студено, толкова студено, че можех да видя бледите облаци от диханието ми. Увих по-плътно одеялото около Джун, проверих още веднъж челото й и се опитах да й дам малко супа. Тя отказа.

— Не съм гладна — промълви Джун. Когато премести главата си върху гърдите ми, усетих парещото й чело през ризата си.

Стиснах ръката й. Моите ръце бяха толкова вкочанени, че дори това ми се стори трудно.

— Добре. Но ще пийнеш малко вода, става ли?

— Добре. — Джун се сви още по-близо до мен и опря глава в скута ми. Щеше ми се да измисля нещо, с което да я стопля. — Още ли ни преследват?

Присвих очи към тъмните дълбини, от които бяхме дошли.

— Не — излъгах аз. — Отдавна ги изгубихме. Просто се отпусни и не се притеснявай, но се опитай да останеш будна.

Джун кимна. Тя си играеше с нещо на ръката си и когато погледнах по-внимателно, осъзнах, че това беше пръстенът от кламери. Тя го търкаше, сякаш щеше да й даде сили.

— Помогни ми. Разкажи ми някоя история. — Очите й вече бяха полузатворени, макар че виждах, че се бори да ги държи отворени. Говореше толкова тихо, че трябваше да се наведа до устните й, за да я чуя.

— Каква история по-точно? — отвърнах, решен да не й позволя да изпадне в безсъзнание.

— Не знам. — Джун леко наклони глава, за да застане с лице към мен. След малко промълви сънено: — Разкажи ми за първата си целувка. Какво беше усещането?

Първоначално въпросът й ме обърка — никое от момичетата, които познавах, не обичаше да му говоря за други момичета пред нея. Но тогава осъзнах, че това е Джун и че тя сигурно използваше ревността, за да не задреме. Не можех да се сдържа да не се усмихна. Това момиче винаги беше толкова дяволски умно.

— Бях на дванадесет — започнах аз. — Момичето беше на шестнадесет.

Очите на Джун се оживиха.

— Трябва да си бил доста сладкодумен.

Свих рамене.

— Може би. Тогава бях по-непохватен — на няколко пъти за малко не загинах. Както и да е, тя работеше на един кей в Езерния заедно с баща си и ме хвана, докато се опитвах да открадна храна от контейнерите им. Успях да я убедя да не ме издава и като част от сделката тя ме заведе в една задна уличка близо до водата.

Джун се опита да се засмее, но вместо това от устата и се разнесе пристъп на кашлица.

— И те е целунала там?

Ухилих се.

— Може да се каже.

Тя успя да повдигне любопитно вежди на краткия ми отговор, което счетох за добър знак. Поне сега беше будна. Наведох се по-близо до нея и опрях устни до ухото й. Дъхът ми нежно разбърка кичури от косата й.

— Зърнах те за първи път, когато пристъпи на ринга по скизбокс и се изправи срещу Киеде, а аз си помислих, че си най-красивото момиче, което някога съм виждал. Можех да продължа да те гледам до безкрай. Първия път, когато те целунах… — Сега този спомен ме завладя изненадващо. Спомних си всичко до последния детайл, почти достатъчно добре, за да изместя непресекващите образи с Електора, който бе придърпал Джун към себе си. — Е, това може да се счита за първата ми целувка.

Дори в мрака видях лек намек за усмивка да се прокрадва по лицето й.

— Да. Ти си наистина сладкодумен.

Смръщих обидено лице.

— Захарче, мислиш ли, че някога бих те излъгал?

— Не се опитвай. Веднага ще те усетя.

Тихо се засмях.

— Съгласен съм.

Думите ни звучаха весело и почти безгрижно, но и двамата усещахме напрежението зад тях. Усилието да се опитаме да забравим последиците от неща, които нито един от двама ни не можеше да върне назад.

Останахме там още няколко минути. След това опаковах багажа ни, внимателно вдигнах Джун и продължих надолу по тунела. Ръцете ми вече трепереха и всеки път, когато си поемах дъх, в него имаше дрезгавина. Нямаше каквито и да е признаци, че някъде по-напред има други убежища. Въпреки влагата и студа в тунела аз се потях, сякаш бе разгарът на лятото в Лос Анджелис — почивките ми ставаха все по-чести и почести, докато накрая не спрях насред още един сух сектор и рухнах до стената.

— Само да си поема малко дъх — уверявах Джун, докато й давах вода. — Мисля, че почти стигнахме.

Точно както ми беше казала по-рано, тя веднага успя да усети лъжата ми.

— Не можем да продължим — немощно рече Джун. — Нека да си починем. Няма да успееш да изкараш още час в подобно темпо.

Отхвърлих довода й.

— Този тунел все трябва да свършва някъде. Досега вероятно сме минали точно под бойния фронт, което означава, че вече сме на територията на колониите. — Направих пауза — прозрението ме озари в мига, в който думите ми излязоха от устата и ме побиха тръпки. Територията на колониите.

Тъкмо в този момент чухме звук някъде извън тунела, някъде над нас. Притихнах. Известно време се ослушвахме и скоро звукът отново се чу — от бръмчене и бучене, приглушен от земните пластове и идващ от някакъв огромен обект.

— Това там горе не е ли въздушен кораб? — попита Джун.

Звукът заглъхна, но не и преди да изтласка леденостуден бриз в тунела. Вдигнах поглед. Бях твърде изтощен, за да забележа по-рано, но сега съзрях мъничък правоъгълен сноп светлина. Изход към повърхността. Всъщност имаше няколко такива, които очертаваха тавана на спорадични интервали — сигурно ги бяхме подминавали от доста време. Насилих се да стана на крака и се протегнах, за да прокарам пръст по ръба на цепнатината. Гладък замръзнал метал. Внимателно го побутнах.

Той се премести. Бутнах по-силно метала и започнах да го плъзгам настрана. Макар да виждах, че навън е нощ, светлината, влизаща в тунела, беше по-силна от тази, с която разполагахме през последните няколко часа, и установих, че съм присвил очи. Отне ми около секунда, за да осъзная, че нещо студено и леко падаше кротко върху лицето ми. Размахах ръце към него, объркан за секунда, преди да установя, че това бяха — или поне така си мислех — снежинки. Сърцето ми затуптя по-бързо. Когато избутах метала колкото можех по настрана, смъкнах републиканското си яке. Нямаше да е забавно да ме застрелят войници, точно когато бяхме стигнали до обетованата земя.

Когато останах облечен само по риза и жилетка, скочих нагоре и се хванах за страните на отвора с треперещи ръце, след което се издърпах наполовина нагоре, за да видя къде се намирахме. Някакъв тъмен коридор. Наоколо нямаше никого. Скочих отново долу и хванах ръцете на Джун, но тя отново се унасяше в сън.

— Остани с мен — промълвих аз и събрах ръцете й. — Виж дали няма да можеш да се покатериш.

Джун разгърна одеялото. Коленичих и й помогнах да стъпи на раменете ми. Тя се клатушкаше, дишаше тежко, но успя да се издърпа на повърхността. Последвах я с одеялото, пъхнато под мишницата ми, и се озовах на горното ниво с едно изтласкване.

Оказахме се в тъмна тясна уличка, която доста приличаше на мястото, откъдето бяхме дошли, и за миг се зачудих дали по някакъв начин отново не се бяхме върнали в републиката. Щеше да е направо идеално. Но видях, че това въобще не беше републиката. Земята беше равна и добре павирана под разпокъсан слой от сняг, а стената беше изцяло покрита с ярко оцветени афиши на ухилени войници и усмихнати деца. В ъгъла на всеки постер имаше символ, който след няколко секунди разпознах. Златиста, подобна на сокол, птица. С тръпка на вълнение осъзнах колко много приличаше на птицата, щампована върху медальона ми.

Джун също забеляза афишите. Очите й бяха широко отворени и замъглени от треската, дъхът й се издигаше на бледи облачета пара. Сградите наоколо явно бяха военни казарми, покрити от горе до долу със същите ярки постери. Улични лампи бяха наредени от двете страни на пътя в добре оформени и подредени декоративни схеми. Тунелите и онези подземни убежища сигурно получаваха електричеството си оттук. Студен вятър навя още сняг по лицата ни.

Джун внезапно сграбчи ръката ми. Пое си дълбоко въздух в мига, в който същото сторих и аз.

— Дей… ето там. — Тя неукротимо трепереше, опряна в мен, но не можех да кажа дали е от студа, или от това, което виждахме.

Пред нас се простираше град, надничащ през празните пространства между военните постройки: високи, блестящи небостъргачи се издигаха през ниските облаци и нежния сняг, а всеки от тях беше осветен от красива синя светлина, която бликаше от почти всеки прозорец и всеки етаж. Изтребители бяха наредени по покривите на небостъргачите. Целият пейзаж пламтеше. Стиснах още по-силно ръцете на Джун. Ние просто стояхме там, без да можем да сторим каквото и да е. Гледката беше точно такава, каквато баща ми ми я беше описвал.

Бяхме стигнали до един от искрящите от светлини градове в колониите на Америка.