Мари Лу
Феноменът (7)

Джун

Не можех да се заставя да погледна отново Дей, преди да го оставя. Докато патриотът на Рейзър ме отвеждаше от входа на пирамидата „Фараонът“, аз решително бях извърнала лице от него. Така е най-добре — казвах си аз. Ако мисията приключеше успешно, това щеше да е само една кратка раздяла.

Загрижеността на Дей за моето благополучие сега наистина започваше да придобива смисъл. Планът на Рейзър, отреден за мен, звучеше добре, но нещо можеше да се обърка. Ами ако вместо да ме отведат да се срещна с Електора, ме застреляха в мига, в който ме откриеха? Или пък можеше да ме завържат с главата надолу в някоя зала за разпити и да ме бият, докато изпадна в безсъзнание. Много пъти бях виждала как това се случва. Възможно бе да съм мъртва преди края на деня, много преди Електорът да научи, че са ме открили. Хиляди неща можеха да се объркат.

Затова трябва да се концентрирам — напомних си аз. А нямаше как да го сторя, ако се взирах в очите на Дей.

Сега патриотът ме водеше към вътрешността на пирамидата надолу по тесен тунел, който се спускаше покрай едната страна на стената й. Тук беше шумно и цареше хаос. Стотици войници кръжаха из приземния етаж. Рейзър ми беше казал, че ще ме настанят в една от празните казармени стаи на първия етаж, където трябваше да се престоря, че се укривам, за да се промъкна на борда на РК Династия. Когато войниците на републиката почукаха на вратата и пристигнеха за мен, аз трябваше да симулирам опит за бягство. Да дам всичко от себе си.

Ускорих крачка, за да вървя наравно с моя водач. Сега стигнахме края на коридора, откъдето през солидна врата (широка метър и половина и висока три) се излизаше от главния етаж надолу към проходите за бараките на първия етаж. Водачът ми прекара карта през четеца на вратата. Тя изписка, светна зелена светлина и се отвори.

— Съпротивлявай се, когато пристигнат за теб — рече патриотът с толкова тих глас, че едва го чух. Външният му вид не беше по-различен от този на всеки друг войник тук: със зализана назад коса и черна униформа. — Направи така, че те да повярват, че не искаш да бъдеш заловена. Опитвала си се да се предадеш близо до Денвър. Разбра ли?

Кимнах.

Вниманието му се отклони от мен. Той проучи залата, като накланяше глава, за да инспектира тавана. Редица от охранителни камери бяха поставени по този коридор — бяха общо осем, като имаше по една, която беше обърната към всяка казармена врата. Преди да преминем по цялата дължина на коридора, водачът извади един джобен нож и го използва, за да отпори едно от лъскавите копчета на куртката си. След това се притисна към вратата, постави крака от двете страни на рамката й и отскочи нагоре.

Хвърлих поглед към коридора зад нас. В този миг нямаше други войници, но какво щеше да се случи, ако се появеше някой иззад ъгъла? Нямаше да е изненада да заловят мен на това място, това беше нашата цел, в крайна сметка, но какво щеше да стане с водача ми?

Той се протегна към първата охранителна камера и използва ножа си, за да остърже гумената обвивка, която предпазваше жиците на устройството. Когато свали част от гумената изолация и под нея се оголиха проводниците, той изтегли пръстите си нагоре в ръкава и така натисна металното копче към жиците.

Последва тиха експлозия от искри. За моя изненада всички охранителни камери по коридора изгаснаха.

— Как успя да счупиш всичките само с едно…? — започнах да шепна аз.

Водачът скочи обратно на земята и ми даде знак да побързам.

— Аз съм хакер — прошепна в отговор той, докато тичахме. — И преди съм работил по командните центрове тук. Пренастроих малко жиците, за да ни е по-удобно. — Той се усмихна гордо, показвайки ми равните си бели зъби. — Но това е нищо. Само почакай да чуеш какво направихме с Кулата на Конгреса в Денвър.

Впечатляващо. Ако Метиъс можеше да се присъедини към патриотите, той също щеше да бъде хакер. Стига да беше жив.

Затичахме се надолу по коридора, докато водачът не се спря пред една от вратите. Казарма 4 А. Тук той извади ключ и го прокара през панела за достъп на вратата. Тя изцъка и леко се открехна — вътре в тъмнината имаше осем редици двуетажни легла и шкафчета.

Хакерът се обърна с лице към мен.

— Рейзър иска да изчакаш тук, за да е сигурно, че ще те заловят точно тези войници, на които това е наредено. Той има предвид конкретен патрул.

Разбира се, в това имаше безукорна логика. Потвърждаваше, че Рейзър не иска да ме смажат от бой, като остави просто който и да е патрул да ме арестува.

— Кой…? — понечих да попитам аз.

Но той докосна ръба на военната си шапка, преди да успея да довърша.

— Всички ще наблюдаваме мисията ти през камерите. Успех — прошепна той. След това си тръгна, като се придвижи бързо надолу по коридора и зави зад един ъгъл, където вече го изгубих от поглед.

Поех си дълбоко въздух. Бях сама. Настъпи моментът — войниците трябваше да ме арестуват.

Бързо влязох в стаята и затворих вратата на казармата. Вътре цареше пълна тъмнина — нямаше прозорци, нямаше дори тънък лъч светлина откъм процепа под вратата. Наистина правдоподобно място, където да се укривам. Не си направих труд да се придвижа по-навътре в стаята, защото вече знаех какво бе разположението — редици от двуетажни легла и обща баня. Просто се прилепих до стената, която се намираше до вратата. По-добре да остана тук.

Протегнах се в тъмнината и напипах дръжката на вратата, която беше във формата на топка. Като използвах ръцете си, измерих какво бе разстоянието от топчето до земята (един метър). Вероятно толкова беше и дистанцията между дръжката на вратата и горната част на рамката й. Върнах се към момента, когато стояхме отвън в коридора, и си представих какво е разстоянието между горния ъгъл на рамката на вратата и тавана. Трябваше да е малко по-малко от половин метър.

Добре. Сега всички детайли бяха на място. Облегнах се на стената, затворих очи и зачаках.

Изминаха дванадесет минути.

В този момент откъм коридора по-надолу чух кучешки лай.

Очите ми мигновено се отвориха. Оли. Щях да разпозная този лай навсякъде — кучето ми все още бе живо. Живо, като по чудо. Обляха ме радост и объркване. Какво, по дяволите, правеше той тук? Притиснах ухо до вратата и се заслушах. Още няколко секунди тишина. След което отново чух лаенето.

Бялата ми швейцарска овчарка беше тук.

Сега мислите започнаха да препускат в ума ми. Единствената причина Оли да бъде тук бе, защото е с някакъв патрул — патрула, който ме следваше по петите. А имаше само един войник, който щеше да се сети да използва собственото ми куче, за да подуши следите ми: Томас. Думите на хакера отекнаха в главата ми. Рейзър искаше да ме заловят „войниците, на които това е наредено“. Той е имал предвид конкретен патрул.

Естествено, че патрулът — човекът — който е имал предвид Рейзър, беше Томас.

Той най-вероятно беше получил задача от командир Джеймсън да ме издири. Използваше Оли да му окаже съдействие. Но от всички патрули, които желаех да ме арестуват, този на Томас беше последен в списъка. Ръцете ми започнаха да треперят. Не исках да виждам отново убиеца на брат ми.

Лаят на Оли постепенно ставаше все по-силен. С него пристигнаха и първите стъпки и гласове. Чух отвън откъм коридора гласа на Томас, който викаше на войниците си. Притаих дъх и си припомних числата, които бях пресметнала.

Те бяха точно пред вратата. Гласовете им притихнаха, заменени от изщраквания от предпазителите на заредени оръжия, звучаха като стандартно зачислени пушки от серия А.

Последвалото сякаш се случи на забавен каданс. Вратата се открехна и вътре проникна сноп светлина. Незабавно направих лек скок и вдигнах единия си крак нагоре — докато вратата се движеше към мен, ходилото ми се приземи върху топчестата й дръжка. Когато войниците влязоха в стаята с извадени оръжия, аз се протегнах и се хванах за най-горната част на рамката на вратата, като използвах облата дръжка за стъпало. Издърпах се нагоре. Без никакъв звук се настаних върху вратата като котка.

Те не ме съзряха. Вероятно не виждаха нищо друго, освен тъмнината. Преброих ги за части от секундата. Томас водеше групата, Оли вървеше до него (за моя изненада Томас не беше извадил пистолета си), а зад него имаше група от четирима войници. Пред стаята имаше още войници, но не можех да кажа колко са.

— Тя е тук — обади се един от тях с ръка, притисната до ухото. — Все още не е имала възможност да се качи на някой въздушен кораб. Командир Десото току-що потвърди, че един от хората му я е видял да влиза.

Томас не отвърна нищо. Наблюдавах как се обръща, за да огледа тъмната стая. Тогава погледът му се насочи нагоре към вратата.

Погледите ни се срещнаха.

Скочих и го съборих на земята. В миг на сляпа ярост исках да му счупя врата с голи ръце. Щеше да бъде толкова лесно.

Останалите войници вдигнаха оръжията си, но в хаоса чух как Томас издава задавено заповед.

— Не стреляйте! Не стреляйте! — Той ме сграбчи за ръката. Почти успях да се отскубна и да се шмугна покрай войниците навън към входа, но втори войник ме избута на земята.

В този миг всички бяха отгоре ми — вихрушка от униформи, които ме хванаха за ръцете и ме издърпаха за краката. Томас продължаваше да крещи на хората си да бъдат внимателни.

Рейзър се бе оказал прав. Томас искаше да ме остави жива, за да ме предаде на командир Джеймсън.

Най-накрая ми сложиха белезници на ръцете и ме притиснаха толкова силно на пода, че не можех да помръдна. Чух гласа на Томас някъде над мен.

— Радвам се да ви видя отново, госпожице Ипарис. — Гласът му трепереше. — Арестувана сте за нападение над войник от републиката, за създаване на безредици в резиденция „Батала“ и затова че сте напуснали поста си. Имате право да запазите мълчание. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в съдебната зала. — Забелязах, че той не спомена нищо за подпомагане на престъпник. Все още трябваше да се преструва, че републиката е екзекутирала Дей.

Изправиха ме на крака и ме поведоха обратно по коридора. Докато излезем на слънчева светлина, повече от дузина войници се спряха, за да наблюдават събитието. Хората на Томас ме напъхаха безцеремонно на задната седалка в чакащия патрулен джип, оковаха ръцете ми за вратата и заключиха предмишниците ми в метални скоби. Томас седна до мен и насочи пистолета към главата ми. Нелепо. Джипът ни изведе обратно през улиците. Другите двама войници, които седяха отпред в джипа, ме гледаха в огледалото за задно виждане. Те се държаха така, сякаш аз бях някакво неопитомено оръжие — и в известен смисъл, предполагам, че това беше вярно. От иронията във всичко това ми се искаше да се изсмея. Дей беше войник на републиката на борда на РК Династия, а аз бях най-ценната пленница на републиката. Бяхме си разменили местата.

Томас се опитваше да ме игнорира, докато пътувахме, но нито за миг не го изпусках от поглед. Той изглеждаше изморен, с бледи устни и тъмни кръгове под очите. Набола брада опасваше брадичката му, което беше изненадващо само по себе си — Томас обикновено никога нямаше да покаже лицето си, без то да е перфектно и гладко избръснато. Командир Джеймсън сигурно го беше направила на парцал за това, че ме бе оставил да избягам от резиденция „Батала“. Вероятно го бяха разпитвали по въпроса.

Минутите течаха. Никой от войниците не проговори. Този, който шофираше, беше съсредоточил поглед право върху пътя и единственото, което се чуваше, бе бръмченето от двигателя на джипа и приглушените звуци от улицата отвън. Можех да се закълна, че останалите чуваха също и блъскането на сърцето ми. От мястото си можех да видя джипа, който се движеше пред нас, а през задното му стъкло от време на време съзирах части от бяла козина, което ме караше да се чувствам невероятно щастлива. Оли. Искаше ми се той да беше в джипа при мен.

Накрая се обърнах към Томас.

— Благодаря ти за това, че не си наранил Оли.

Не очаквах да ми отговори. Капитаните не разговаряха с престъпници. Но за моя изненада той срещна погледа ми. Изглежда, че заради мен все още бе склонен да наруши протокола.

— Кучето ти се оказа полезно.

Това е кучето на Метиъс. Гневът ми отново се надигна, но аз го овладях. Беше безсмислено да беснея за нещо, което нямаше да помогне на плановете ми. Стори ми се странно, че той въобще беше оставил Оли жив — можеше да ме проследи и без него. Оли не бе полицейско куче и не беше обучаван да надушва следите на даден обект. Той не би им бил от помощ, когато са ме търсили из половината държава — беше полезен само от много близко разстояние. Което означаваше, че Томас го беше оставил жив поради други причини. Защото го беше грижа за мен? Или… може би все още го беше грижа за Метиъс. Тази мисъл ме разтревожи. Пламъкът във втренчения поглед на Томас изчезна, когато не му отговорих. Последва ново продължително мълчание.

— Къде ме водите?

— Ще бъдеш задържана в затвора „Високата пустиня“, докато не приключи разпитът ти, а после съдът ще реши къде ще отидеш.

Беше време да приведа в действие плана на Рейзър.

— След разпита ми мога да гарантирам, че съдът ще ме изпрати в Денвър.

Един от пазачите, седящи отпред, присви очи към мен, но Томас вдигна ръка.

— Остави я да говори — обясни му той. — От значение е единствено да я предадем невредима. — След което погледна към мен. Освен това той изглеждаше и по-изпит от последния път, когато го видях — дори косата му, която бе прилежно сресана настрана, нямаше блясък. — И каква е причината да смяташ така?

— Разполагам с информация, от която Електорът ще бъде изключително заинтересуван.

Устата на Томас потрепна — сега той беше изпълнен с копнеж да ме разпита, да разкрие тайните, които притежавах. Но това бе извън протокола и той вече беше нарушил достатъчно правила, като проведе лекомислен разговор с мен. Изглежда, че реши да не ме притиска повече.

— Ще видим какво можем да измъкнем от теб.

Тогава осъзнах, че беше малко странно, че те въобще ме пращаха в затвора на Лас Вегас. Трябваше да бъда разпитана и осъдена в родния ми щат.

— Защо съм задържана тук? — попитах аз. — Не трябва ли да съм на път за Лос Анджелис?

Този път Томас беше приковал поглед право напред.

— Карантина — отвърна той.

Намръщих се.

— Какво? Вече се е разпространила и до Батала ли?

От отговора му ме побиха студени тръпки.

— Лос Анджелис е под карантина. Целият.

 

 

Затворът „Високата пустиня“.

Килия 41 G, 2 х 1.1 квадратни метра.

22:24 часа, същия ден, в който бях заловена.

Седях на няколко метра разстояние от Томас. Делеше ни само една паянтова маса — е, ако не брояхме и войниците, застанали на пост до него. Те се помръдваха неспокойно всеки път, когато погледът ми се спираше върху тях. Полюшнах се леко в стола си, борейки се с умората, и издрънчах с веригите, които държаха ръцете ми на сигурно място зад гърба. Умът ми започна да блуждае — продължавах да се връщам към онова, което ми каза Томас за Лос Анджелис и карантината. Сега нямай време постоянно да мисля за това — казах си аз, но мислите не си отиваха. Опитах се да си представя университета „Дрейк“, изцяло обозначен със знаците за карантина, улиците в Рубинения сектор, претъпкани с патрули, проверяващи за заразата. Как беше възможно това? Как можеше целият град да е под карантина?

Стояхме в тази стая от шест часа, а Томас не бе успял да измъкне нищо от мен. Отговарях на въпросите му така, че ние постоянно се въртяхме в кръг, и го правех толкова умело, че той не осъзнаваше как манипулирам разговора, докато не прахосахме поредния час. Беше се опитал да ме заплаши, че ще убие Оли. На това аз на свой ред отвърнах, като се заканих, че ще отнеса всичката информация, с която разполагах, в гроба си. Беше се опитал да заплашва мен. Аз отговорих на това, като му напомних за фактора „отнасяне в гроба на информацията, с която разполагам“. Дори опита да играе психологически игри — никоя от които не се получи дори прилично добре. Аз просто продължавах да го питам защо Лос Анджелис е под карантина. Бях обучавана в не по-малка степен от Томас в различни подходи за разпит и това даваше обратен за него резултат. Все още не беше започнал да ме малтретира физически по начина, по който го стори с Дей. Още един интересен детайл. За Томас нямаше значение колко много го беше грижа за мен — ако началниците му му заповядаха да използва физическа сила, той щеше да го стори. Тъй като все още не ме беше наранил, това означаваше, че командир Джеймсън му беше казала да не го прави. Странно. Въпреки това усещах, че търпението му към мен започва да се изчерпва.

— Кажете ми, госпожице Ипарис — започна той, след като запазихме мълчание за момент. — Какво ще е необходимо, за да науча нещо полезно от вас?

Лицето ми остана безизразно.

— Вече ти казах. Ще ти дам отговор в замяна на моето искане. Разполагам с информация, която искам да съобщя на Електора.

— Не сте в позиция да се пазарите. И не можете да продължавате с това до безкрайност. — Томас се облегна назад на стола си и се намръщи. Флуоресцентните светлини хвърляха дълги сенки под очите му. На фона на небоядисаните бели стени на стаята, като изключим двете знамена на републиката и портрета на Електора, Томас се открояваше заплашително в своята червено-черна капитанска униформа. Метиъс носеше такава. — Знам, че Дей е жив, а вие знаете къде да го открием. Ще проговорите след няколко дена без храна и вода.

— Недей да предполагаш какво мога и какво не мога да направя, Томас — отвърнах аз. — Що се касае до Дей, мислех, че отговорът е очевиден. Ако той е жив, то е тръгнал да спасява малкия си брат. Всеки глупак може да се досети за това.

Томас се опита да игнорира жегването ми, но аз видях раздразнението, изписано по лицето му.

— Ако той все още е жив, никога няма да открие брат си. Местонахождението му е строго секретно. Не искам да знам къде иска да ходи Дей. Искам да знам къде е той.

— Няма значение. Със сигурност няма да го заловите. Той не би се хванал два пъти на един и същ номер.

Томас скръсти ръце. Наистина ли само преди няколко седмици ние двамата седяхме заедно и вечеряхме в кафене в Лос Анджелис? Мисълта за Ел Ей ме върна обратно към новината за карантината и аз си представих кафенето пусто, облепено с обявления за заразата.

— Госпожице Ипарис — каза Томас и сложи длани върху масата. — Можем да продължаваме така до безкрай, а вие няма да престанете да се държите подигравателно и да въртите глава, докато не рухнете на пода от изтощение. Не искам да ви нараня. Имате възможност да изкупите греховете си срещу републиката. Въпреки всичко, което сторихте, аз имам уверението на моите началници, че те все още ви считат за доста ценна.

Така значи. Командир Джеймсън има намеса в това да не бъда наранена по време на разпита.

— Колко мило — отговорих аз, като оставих сарказмът да се просмуче в думите ми. — Аз съм по-голяма късметлийка от Метиъс.

Томас въздъхна, наклони глава и стисна горната част на носа си от раздразнение. Остана в това положение известно време. След това даде знак на другите войници.

— Всички навън — отсече той.

Когато войниците ни оставиха сами, той се обърна отново към мен и се наведе, за да сложи ръка върху масата.

— Съжалявам, че се налага да сте тук — тихо каза той. — Надявам се, разбирате, госпожице Ипарис, че съм задължен от професионалния си дълг да сторя това.

— Къде е командир Джеймсън? — попитах аз. — Тя е твоят кукловод, нали? Мислех, че тя също ще дойде да ме разпита.

Томас не трепна на подигравката ми.

— В момента тя контролира положението в Лос Анджелис, като организира карантината и докладва за ситуацията на Конгреса. С цялото ми уважение, но светът не се върти около вас.

Да държи под контрол Лос Анджелис. Думите ме вледениха.

— Наистина ли заразите са толкова сериозни в момента? — реших да попитам отново аз, като очите ми бяха насочени към лицето на Томас. — Заради епидемия ли е под карантина Ел Ей?

Той поклати глава.

— Това е поверителна информация.

— Кога ще вдигнат карантината? Всички сектори ли са обхванати?

— Престанете да питате. Казах ви, че целият град е под карантина. Дори и да знаех кога ще я вдигнат, не виждам причина да споделям с вас.

По изражението му веднага разбрах какво значеше казаното: Командир Джеймсън не ме е уведомила какво става в града, така че нямам никаква представа. Защо тя искаше да го държи на тъмно?

— Какво се е случило в града? — продължих да упорствам аз, надявайки се да измъкна нещо повече от него.

— Това не е от значение за разпита ви — отговори Томас и почука нетърпеливо с пръсти по ръката си. — Лос Анджелис вече не ви засяга, госпожице Ипарис.

— Това е родният ми град — отвърнах аз. — Израснала съм там. Метиъс умря там. Разбира се, че ме засяга.

Томас запази мълчание. Ръцете му се повдигнаха нагоре, за да отметнат тъмни кичури коса от лицето, а очите му потърсиха моите. Минутите се точеха.

— Значи това е целият проблем — измърмори накрая той. Зачудих се дали го каза, защото също се чувстваше изтощен след прекараните шест часа в тази стая. — Госпожице Ипарис, това, което се случи с брат ви…

— Зная какво се случи — прекъснах го аз. Гласът ми трепереше от надигащ се гняв. — Ти го уби. Продал си го на властите. — Думите боляха толкова силно, че едва ги процеждах през устата си.

Изражението на лицето му придоби развълнуван вид. Той се изкашля и се поизправи на стола си.

— Заповедта дойде директно от командир Джеймсън и последното нещо, което бих направил, е да не се подчиня на директна заповед от нея. Вие трябва да познавате това правило не по-зле от мен… макар да признавам, че никога не сте била много изпълнителна и не сте го спазвала.

— И какво, значи си бил готов да го предадеш просто ей така, защото е разбрал как са умрели родителите ни? Той ти беше приятел, Томас. Ти израсна с него. Командир Джеймсън нямаше да си даде труд дори да те погледне — в този момент нямаше да седиш от другата страна на масата, — ако Метиъс не те беше препоръчал за нейния патрул. Или си забравил? — Гласът ми се повиши. — Не можа да рискуваш дори и частица от собствената си безопасност, за да му помогнеш?

— Това беше пряка заповед — повтори Томас. — С командир Джеймсън не може да се спори. Точно какво не разбираш? Тя знаеше, че той е влизал нелегално в базата с данни за починали граждани, както и в множество други строго секретни правителствени каталози. Брат ти беше нарушил закона многократно. Командир Джеймсън не можеше да си позволи да държи многоуважаван капитан от патрула й да извършва престъпления точно под носа й.

Присвих очи.

— И затова ти го уби в тъмната уличка, след което приписа злодеянието на Дей? Защото с радост ще изпълниш заповедите на командира си, дори ако трябва да скочиш от стръмна скала?

Томас блъсна с ръка по масата толкова силно, че ме накара да подскоча.

— Имаше подписана заповед от щата на Калифорния — изкрещя той. — Не разбираш ли какво ти казвам? Нямах голям избор.

Тогава очите му се разшириха… той не беше очаквал да изрече тези думи, не и по този начин. Аз също бях шокирана от тях. Той продължи да говори, сега в по-бързо темпо, очевидно решен да заличи казаното. Странна светлина проблясваше в очите му, нещо, което не можех да определя точно. Какво беше то?

— Аз съм войник от републиката. Когато влязох в армията, положих клетва да се подчинявам на заповедите на ръководителите си на всяка цена. Метиъс бе положил същата клетва и я наруши.

Имаше нещо странно в начина, по който споменаваше Метиъс, някаква прикрита емоция, която ме смущаваше.

— Държавата не функционира. — Поех си дълбоко въздух. — А ти си страхливец, затова че остави Метиъс на произвола й.

Очите на Томас се свиха, сякаш го бях намушкала. Огледах го по-внимателно, но той забеляза, че го анализирам и рязко извърна лице, като се завъртя на една страна и скри глава в ръцете си.

Отново се замислих за брат си, като този път си припомних годините, които той беше прекарал в компанията на Томас. Те се познаваха от деца, много преди аз да се родя. Винаги когато бащата на Томас, чистачът на етажа, на който се намираше апартаментът ни, го водеше със себе си по време на работните си смени, двамата с Метиъс си играеха заедно с часове. На военни видеоигри. С играчки оръжия. Сетих си за времето, когато се появих и аз и за множеството тихи разговори, които те двамата провеждаха във всекидневната ни, както и колко често бяха заедно. Спомних си резултата на Томас от Изпитанието: 1365. Страхотно постижение за хлапе от бедняшките сектори, но на средно ниво спрямо децата от Рубинения сектор. Метиъс бе първият, който събуди силния интерес на Томас към това да стане войник. Той прекарваше цели следобеди, за да обучи Томас на всичко, което знаеше. Томас никога нямаше да успее да влезе в университета „Хайланд“, намиращ се в Изумрудения сектор, без помощта на брат ми.

Дишането ми стана учестено, когато картината ми се изясни. Помнех как погледът на Метиъс се спираше задълго върху Томас по време на тренировки. Винаги бях приемала, че това просто беше начинът на брат ми да проучи стойката на Томас и неговия коефициент на точност. Припомних си колко търпелив и мил беше Метиъс, когато му обясняваше нещо. Начинът, по който докосваше рамото на Томас. Нощта, когато бях яла супа със соеви шушулки в онова кафене заедно с Томас и Метиъс, когато брат ми беше спрял да чиракува при Киан. Начинът, по който понякога ръката на Метиъс се спираше върху тази на Томас за миг повече, отколкото беше необходимо. Разговорът, който проведох с брат ми, когато той се грижеше за мен в деня на своето встъпване в длъжност. Как се беше засмял. Нямам нужда от приятелка. Имам си малка сестричка, за която трябва да се грижа. И това беше вярно. Той беше излизал с няколко момичета в колежа, но никога за по-дълго от седмица, като винаги беше вежлив, но незаинтересуван.

Беше толкова очевидно. Как бе възможно да не съм го виждала преди?

Разбира се, Метиъс никога не е говорил с мен за това. Връзките между офицер и подчинен бяха строго забранени. Сурово наказвани. Метиъс беше този, който препоръча Томас за патрула на командир Джеймсън… Той сигурно го бе сторил за негово добро, макар и да е знаел, че това означава край на всякакъв шанс за връзка.

Всичко това премина през главата ми само за секунди.

— Метиъс е бил влюбен в теб — прошепнах аз.

Томас не отговори.

— Е? Истина ли е? Ти трябва да си знаел.

Томас все още не отговаряше. Вместо това продължаваше да държи главата си в ръце и повтори:

— Положих клетва.

— Чакай малко. Не разбирам. — Облегнах се назад на стола и си поех дълбоко въздух. Мислите ми се носеха като вихрушка, бяха в пълна неразбория. Мълчанието на Томас ми говореше много повече от това, което беше казал на глас.

— Метиъс те е обичал — бавно казах аз. Гласът ми трепереше, докато произнасях думите. — И е направил толкова много за теб. И ти все пак го предаде? — Поклатих невярващо глава. — Как можа?

Томас вдигна глава от ръцете си и ме погледна — лицето му беше изпълнено със смущение.

— Никога не съм го докладвал.

Седяхме изправени лице в лице дълго време. Най-накрая процедих през стиснати зъби.

— Тогава ми кажи какво се случи.

Томас се вторачи в нищото.

— Администратори по сигурността откриха следи, които той беше оставил след себе си, когато е влизал незаконно през дупка в системата — отвърна той. — В базата данни за починалите граждани. Администраторите докладваха за това първо на мен, като очакваха, че аз ще предам съобщението на командир Джеймсън. Винаги предупреждавах Метиъс за незаконното хакерство. Ако застанеш на пътя на републиката твърде много пъти, рано или късно ще се опариш. Бъди лоялен, бъди верен. Но той никога не ме слушаше. Никой от двама ви не ме слушаше.

— Значи си запазил тайната му?

Томас отново скри глава в ръцете си.

— Първо поставих ребром въпроса пред Метиъс. Той си призна. Обещах му да не казвам на никого, но дълбоко в себе си исках да го издам. Никога не съм скривал нищо от командир Джеймсън. — За секунда той направи пауза. — Оказа се, че мълчанието ми нямаше да е от значение. Администраторите по сигурността, така или иначе, бяха решили да препратят съобщение до командир Джеймсън. Ето как разбра тя. След това ми постави задача да се погрижа за Метиъс.

Изпаднала в шок, слушах, без да кажа нищо. Томас никога не е искал да убие Метиъс. Опитах се да си представя сценарий, който можех да понеса. Той може би дори се беше опитал да убеди командир Джеймсън да възложи мисията на някой друг. Но тя беше отказала и той бе решил да го направи въпреки всичко.

Запитах се дали Метиъс някога бе дал израз на своето увлечение и дали Томас му бе отвърнал със същото. Съмнявах се, познавайки Томас. Дали бе отвърнал на любовта на Метиъс? Той се беше опитал да ме целуне в нощта след празненството по случай залавянето на Дей.

— Тържественият бал — размишлявах на глас този път аз. Не беше нужно да обяснявам на Томас за тази вечер, за да се досети той за какво говорех. — Когато се опита да…

Гласът ми заглъхна, когато Томас продължи да гледа втренчено към пода, а изражението му беше нещо средно между смущение и болка. Най-накрая той прокара ръка през косата си и изсмотолеви:

— Коленичих над Метиъс и го гледах как умира. Ръката ми беше върху ножа. Той…

Изчаках, замаяна от думите, които изричаше.

— Той ми каза да не те наранявам — продължи Томас. — Последните му думи бяха за теб. Наистина не знам. По време на екзекуцията на Дей се опитах да измисля начин да спра командир Джеймсън да те арестува. Но ти правиш нещата за хората, които искат да те предпазят, толкова трудни, Джун. Нарушаваш толкова много правила. Точно като Метиъс. В нощта на бала, когато погледнах лицето ти… — Гласът му секна. — Мислех, че мога да те предпазя и най-добрият начин щеше да бъде да те задържа близо до себе си, да се опитам да те спечеля. Не знам — повтори с горчивина той. — Дори Метиъс се затрудняваше да се грижи за теб. Каква надежда имах аз да те предпазя?

Нощта на екзекуцията на Дей. Дали Томас се беше опитал да ми помогне, когато ме ескортира долу, за да видя сутерена за съхранение на електробомби? Ами ако командир Джеймсън се е подготвяла да ме арестува, а Томас се бе опитал пръв да се добере до мен? Защо? За да ми помогне да избягам? Не разбирах.

— Беше ме грижа за него, нали знаеш — рече той, докато аз продължавах да мълча. Правеше се на смел, имитираше професионализъм. Все още чувах леката тъга в гласа му. — Но аз също така съм войник на републиката. Направих това, което бе необходимо.

Блъснах масата настрана и скочих към него, макар да знаех, че бях окована за стола си. Томас отскочи назад. Заплетох се в оковите си, паднах на колене и посегнах да сграбча крака му. Да сграбча нещо. Ти си болен. Ти си извратен. Исках да го убия. Никога не бях желала нещо толкова силно през целия си живот.

Не, това не беше вярно. Аз исках Метиъс отново да бъде жив.

Пазачите отвън сигурно бяха чули суматохата, защото влетяха вътре и преди да се осъзная, бях притисната до земята от няколко войника, сложиха ми още един допълнителен чифт белезници и ме отвързаха от стола. Влачиха ме за краката. Ритах яростно, докато през главата ми минаваше списъкът с всички атаки, които бях научила в училище, и обезумяло се опитвах да се освободя. Томас беше толкова близо. Само на няколко метра.

Той просто ме гледаше. Ръцете му бяха отпуснати отстрани.

— Това бе най-милостивият начин, по който той можеше да си отиде — извика Томас.

Пригади ми се, защото знаех, че е прав, и че Метиъс почти сигурно щеше да бъде изтезаван до смърт, ако Томас не го беше убил в уличката. Но не ми пукаше. Бях обзета от сляпа ярост и объркване. Как можеше да причини нещо подобно на някого, когото обичаше? Как беше възможно да се опитва да оправдава деянието си? Какво не беше наред в него?

Дали Томас бе показал чувствата си след смъртта на Метиъс в нощите, когато е седял сам вкъщи? Дали някога беше захвърлял маската на войник и бе оставял човека в себе си да скърби?

Изкараха ме от стаята и ме завлякоха обратно надолу по коридора. Ръцете ми трепереха — борех се да нормализирам дишането си, да успокоя блъскащото си сърце, да изтласкам обратно спомена за Метиъс в някакъв безопасен дял на съзнанието си. Една малка част от мен се надяваше, че грешах за Томас. Че не той е бил този, който уби брат ми.

На следващата сутрин всички следи от емоция бях изчезнали от лицето на Томас. Той ми каза, че съдът в Денвър е научил за молбата ми да се срещна с Електора и решил да ме прехвърли в щатския затвор на Колорадо.

Поех на път към столицата.