Мари Лу
Феноменът (15)

Джун

Съдебна зала „Опън“, Пиера

Някъде около 09:00 часа

-2ºC на открито

Денят за атентата на Андън най-сетне настъпи, а аз разполагах с три часа преди патриотите да предприемат своя ход.

Предната нощ имах още едно посещение от същата охранителка, която вече веднъж ми беше предала съобщение от патриотите.

— Добра работа — прошепна тя в ухото ми, докато лежах на леглото напълно будна. — Утре ще бъдеш помилвана от Електора и сенаторите му и ще бъдеш освободена в съдебна зала „Олън“ в Пиера. Сега слушай внимателно. Когато всичко в съда приключи, джипът на Електора ще ескортира всички вас обратно до главния военен щаб в Пиера. Патриотите ще ви очакват по този маршрут.

Жената замлъкна, за да види дали имах някакви въпроси. Но аз просто бях вперила поглед право напред. Така или иначе, можех да се досетя какво искаха патриотите от мен — да отделя Андън от стражите му. Тогава те щяха да го измъкнат от джипа му и да го застрелят. Щяха да заснемат атентата, след което да го обявят пред цялата република, като използваха пренастроените говорители и джъмботрони на Кулата на Конгреса в Денвър.

Когато не казах нищо, жената войник прочисти гърло и продължи със забързан глас.

— Оглеждай се за експлозия на пътя. Когато чуеш взрива, накарай Андън да заповяда на конвоя си да мине по друг маршрут. Направи така, че да отделиш Електора от пазачите — кажи му да ти се довери. Ако си си свършила работата, той ще те последва. — Тя ми хвърли кратка усмивка. — Щом Андън се отдели от джиповете, остави другото на нас.

Прекарах останалата част от нощта в полубудно състояние.

Сега, докато ме ескортираха към главното здание на съдебната зала, проверявах покривите и алеите на сградите по улицата, оглеждах се за съгледвачески очи на патриотите и се питах дали чифт от тях няма да са светлосини. Днес Дей щеше да е някъде навън заедно с патриотите. В ръкавиците ръцете ми бяха мокри от студена пот. Дори и да беше видял сигнала ми, дали беше отгатнал какво имах предвид? Дали знаеше, че трябва да зареже това, което правеше, и да офейка? Докато вървях към грандиозния сводест вход на съдебната зала, по навик запомнях имената на улиците и районите — къде се намираше главната военна база, къде в далечината се издигаше болницата на Пиера. Имах чувството, че долавям как патриотите заемат позиции. Във въздуха се носеше някакво спокойствие, макар че сградите бяха построени близко една до друга, а улиците тесни — войници и граждани, повечето, от които бяха бедни и назначени да се грижат за войската, се движеха шумно по пътищата. Някои от униформените войници по улицата спираха погледите се върху нас за малко по-дълго. Аз внимателно ги оглеждах. Сигурно имаше патриоти, които ни следяха. Дори вътре в залата беше толкова студено, че дъхът ми излизаше на пара и треперех непрестанно. Таванът беше висок поне шест метра, а подовете бяха от полирано синтетично дърво, съдейки по звука, който издаваха обувките, когато стъпваха по тях. Не много подходящо за запазване на топлината през зимата.

— Колко дълго ще продължи това? — попитах една от охранителките, докато ме съпровождаха до мястото ми в предната част на съдебната зала. Потреперих, въпреки че бях облечена в двуредно палто.

Охранителката, към която се обърнах, ми кимна неловко.

— Не много, госпожице Ипарис — отвърна с отработена учтивост. — Електорът и сенаторите провеждат последни обсъждания. Вероятно ще отнеме поне още половин час.

Наистина интересно. Охранителите не знаеха точно как да се държат с мен, защото днес самият Електор щеше да ме помилва. Дали да ме пазят като престъпник? Или да ми се подмазват, сякаш съм високопоставен в йерархията агент от един от столичните патрули?

Чакането се проточи. Почувствах се леко замаяна. Бяха ми дали някакво лекарство, след като най-накрая бях споменала за симптомите си на Андън по-рано през деня, но то не ми помогна. Главата ми все още пареше и изпитвах проблем да отмервам времето в мислите си.

Най-накрая, когато бях отброила двадесет и шест минути (вероятно с разлика от три-четири секунди), Андън се появи през вратите в далечния край на залата с екип от официални лица зад себе си. Виждаше се ясно, че не всички са щастливи — някои сенатори бяха изостанали назад с плътно присвити устни. Измежду тях разпознах сенатор Камиън, с който Андън беше спорил във влака. Посивялата му коса днес изглеждаше разрошена. Видях и друг сенатор, който си спомнях от случайно срещнати заглавия, сенатор Конър, дебела жена с рядка червена коса и уста, която приличаше на жабешка. Не познавах останалите. Освен сенаторите, двама млади журналисти бяха застанали от двете страни на Андън. Единият беше навел глава и бързо записваше продиктуваното в бележник, докато вторият се мъчеше да държи диктофона си достатъчно близо до Андън.

Станах, когато стигнаха до мен. Сенаторите, които шушукаха помежду си, се смълчаха. Андън кимна към охранителите.

— Джун Ипарис, Конгресът ви опрощава всички престъпления срещу републиката, при условие че продължите да служите на нацията си с всички ваши сили и възможности. Постигнахме ли някакво съгласие, госпожице Ипарис?

Кимнах. Дори от това леко движение главата ми се замая.

— Да, Електор.

Журналистът до Андън трескаво записваше думите ни. Екранът на бележника му блещукаше под бързо движещите му се пръсти.

Андън забеляза колко отпусната бях. Видя, че състоянието ми не се беше подобрило.

— Ще ви бъде наложена пробация за известен период, както бях посъветван от моите сенатори, и през това време ще бъдете обект на щателен надзор, дотогава, докато всички единодушно не приемем, че сте готова да се върнете към изпълнението на служебните си задължения. Ще бъдете зачислена в столичните патрули. Когато днес следобед всички се върнем в базата в Пиера, ще обсъдим към кой патрул ще се присъедините. — Той повдигна вежди и се обърна надясно и наляво. — Сенатори? Някакви коментари?

Сенаторите запазиха мълчание. Един от тях най-накрая се обади със зле прикрита подигравка.

— Нали разбирате, че все още не сте извън подозрение, агент Ипарис. Ще бъдете наблюдавана по всяко време. Считайте нашето решение като акт на изключително благоволение.

— Благодаря ви, Електор — отвърнах аз и отдадох рязко чест като истински войник. — Благодаря ви, сенатори.

— И аз ви благодаря за помощта — отвърна Андън с лек поклон.

Държах главата си наведена, за да не ми се налага да срещна погледа му и доловя двойствения смисъл в думите му — той ми благодареше за помощта, която се предполагаше, че съм му указала, за да го защитя, както и за помощта, която очакваше да получи от Дей и мен.

Някъде навън Дей беше заел позиция заедно с останалите. При тази мисъл ми прилоша от притеснение.

Войниците започнаха да съпровождат нашата група обратно към предната част на заседателната зала и към съответните ни возила. Обмислях всяка своя крачка и се опитвах да запазя концентрация. Сега не беше моментът да губя сили заради някаква болест. Бях вперила очи във входа на залата. Откакто за последно пътувахме с влака, това бе идеята, която смятах, че може да проработи. Нещо, което да развали синхронизацията на патриотите, нещо, което можех да направя, за да попреча да се запътим обратно към главната военна резиденция в Пиера.

Надявах се това да свърши работа. Не мислех, че мога да си позволя грешки.

Когато останаха три метра до вратите, се спънах. Мигновено отново се изправих, но след това отново се препънах. Сенаторите зад мен започнаха да мърморят. Един от тях попита троснато:

— Какво има?

Тогава се появи Андън, лицето му бе надвиснало над мен. Двама от пазачите изскочиха пред него.

— Електор, сър — обади се единият. — Моля, отдръпнете се. Ние ще се погрижим за това.

— Какво се случи? — попита войниците Андън, а после се обърна към мен. — Ранена ли си?

Не беше толкова трудно да се преструвам, че ще припадна. Светът около мен започна да избледнява, а после отново стана по-ясен. Главата ме болеше. Повдигнах я и осъществих зрителен контакт с Андън. След това рухнах на пода.

Изплашени възгласи започнаха да жужат около мен. Наострих уши, когато чух гласа на Андън да се извисява над останалите, изричайки точно това, което се надявах да каже:

— Отведете я в болницата. Незабавно. — Той си беше спомнил последния ми съвет към него, това, което му казах във влака.

— Но, Електор… — протестираше същият охранител, който по-рано бе застанал пред него.

Тонът на Андън стана непреклонен.

— Оспорваш заповедите ми ли, войнико?

Силни ръце ми помогнаха да се изправя на крака. Минахме през вратите и се озовахме сред светлината на облачно утро. Присвих очи, огледах се наоколо и продължих да търся подозрително лице. Дали бе възможно охранителите, които ме придържаха, да са патриоти под прикритие? Хвърлих бързи погледи към тях, но израженията им бяха напълно равнодушни. По вените ми се разля адреналин — бях направила своя ход. Патриотите знаеха, че съм се отклонила от плана, но не знаеха дали е било нарочно. Важното бе, че болницата се намираше в противоположна посока на тази, която водеше към базата в Пиера, където патриотите очакваха в пълна готовност. Андън щеше да ме последва. Патриотите нямаше да имат време да заемат нови позиции.

И ако останалите патриоти научеха за това, Дей също трябваше да узнае. Затворих очи и се надявах, че ще се справи. Опитах се да изпратя скрито послание до него. Бягай. Когато чуеш, че съм се отклонила от плана, бягай с всички сили.

Един пазач ме качи на задната седалка на чакащия джип. Андън и войниците му се настаниха в колата пред нас. Сенаторите, объркани и възмутени, се запътиха към служебните си автомобили. Заставих се да се усмихна, докато седях отпуснато и гледах през прозореца. Джипът изръмжа, запали и потегли. През предното стъкло видях джипа на Андън, който ни водеше, докато се отдалечавахме от заседателната зала.

И точно тогава, тъкмо когато се поздравявах за този звезден план, осъзнах, че джиповете ни продължават напред към базата. Те изобщо не отиваха към болницата. Краткотрайната ми радост се изпари. Вместо това ме скова страх.

Един от охранителите ми също забеляза това.

— Хей, шофьор — тросна се той на войника, който караше джипа. — Сбърка посоката. Болницата е вляво от града. — Той въздъхна. — Нека някой да се свърже с шофьора на Електора по радиото. Ние…

Шофьорът на джипа му даде знак да изчака, притисна дебелата си безформена ръка до ухото, за да се съсредоточи, след което хвърли намръщен поглед назад към нас.

— Не разрешават. Току-що получихме заповед да продължим по първоначалния маршрут — отвърна той. — Командир Десото каза, че Електорът иска госпожица Ипарис да бъде заведена в болницата след това, а не обратното.

Замръзнах на мястото си. Рейзър сигурно е излъгал шофьора на Андън — сериозно се съмнявах, че Андън би му разрешил да издава така заповед. Рейзър действаше по план — щеше да ни принуди да поемем по набелязания маршрут.

Нямаше никакво значение каква бе причината. Ние продължавахме право напред към базата в Пиера… право в ръцете на патриотите, които ни очакваха.