Мари Лу
Феноменът (6)

Дей

Преди да потеглим, патриотите ме дегизираха.

Киеде подстрига косата ми малко под раменете, а после боядиса светлорусите ми кичури в кафеникавочервено. Тя използва някакъв спрей, който можеха да премахнат със специален почистващ препарат. Рейзър ми даде чифт кафяви контактни лещи, които напълно прикриха светлосините ми очи. Само аз можех да позная, че цветът е изкуствен — все още виждах съвсем миниатюрните тъмновиолетови точици, които осейваха ирисите ми. Лещите сами по себе си бяха лукс — разни богаташчета ги използваха, за да сменят цвета на очите си за развлечение. Ако можех да ги имам, докато обикалях по улиците, щяха да ми свършат полезна работа. Киеде прибави и един синтетичен белег върху бузата ми, след което приключи с дегизировката, като ми връчи униформа на служещ във военновъздушните сили за първа година — изцяло черна екипировка с червени кантове, които се спускаха по крачолите на панталона.

Най-накрая ме оборудва и с миниатюрен микрофон и слушалка, които бяха с цвета на кожата — първото бе закрепено дискретно в ухото, а второто — вътре в бузата ми.

Самият Рейзър бе нагизден с офицерска униформа на републиката, ушита по поръчка. Киеде беше облечена в безупречен пилотски екип — черен комбинезон със сребърни ивици на ръкавите, бели пилотски ръкавици „Кондор“ и пилотски очила. Тя неслучайно служеше като пилот при патриотите — според Рейзър можеше да изпълни половин тоно и половин лупинг във въздуха по-добре от всеки друг. Киеде нямаше да има проблем да мине за републикански боен пилот.

Тес вече я нямаше — беше отведена преди половин час от някакъв войник, за който Рейзър обясни, че също е патриот. Тя беше твърде малка, за да мине за войник от какъвто и да е ранг, и за да се качи на РК Династия, се налагаше да се дегизира в обикновена кафява риза и панталон — екипировката на работниците, които се грижеха за стотиците пещи на въздушния кораб.

И тогава дойде ред на Джун.

Тя безмълвно наблюдаваше трансформацията ми от дивана. Не приказваше много след последния ни разговор, който проведохме до болничното ми легло. Докато ние, останалите, разполагахме с най-различни премени, Джун нямаше дегизировка — без грим, очите й бяха все така тъмни и проницателни, а лъскавата й коса все още бе завързана на опашка. Беше облечена в обикновена кадетска униформа, която Рейзър ни беше дал миналата нощ. Всъщност Джун не изглеждаше много по-различно, отколкото на снимката във военната си книжка. Тя беше единствената между нас, която не беше екипирана с микрофон и слушалка поради очевидни причини. Опитах се да уловя погледа й на няколко пъти, докато Киеде работеше върху външния ми вид.

След по-малко от час се отправихме към главния район на Вегас в офицерския джип на Рейзър. Подминахме първите няколко пирамиди — въздушен док „Александрия“, „Луксор“, „Кайро“, „Сфинксът“. Всичките бяха кръстени на древни цивилизации, съществували преди републиката, или поне така ни учеха, когато все още ми позволяваха да ходя на училище. Доковете изглеждаха различно през деня — ярките им светлинни сигнали бяха изключени, тъмните им ръбове се извисяваха като гигантски черни гробници по средата на пустинята. Войници влизаха и излизаха от входовете им. Беше приятно да видиш такова оживление — за нас беше много по-лесно да се слеем с тълпата. Отново огледах нашите униформи. Излъскани и автентични. Не можех да свикна, макар че ние с Джун на практика се преструвахме на войници от седмици. Яката драскаше врата ми и усещах ръкавите си прекалено твърди. Не знаех как Джун издържаше да носи тези неща през цялото време. Дали поне й харесваше как ми стоеше униформата? Раменете ми наистина изглеждаха малко по-широки.

— Престани да си дърпаш униформата — прошепна Джун, когато ме видя да нагласям ръбовете на военната си куртка. — Ще я измачкаш.

От цял час не я бях чувал да произнася толкова много думи.

— Просто си нервна — отвърнах аз.

Джун се поколеба, след което отново се извърна. Зъбите й бяха стиснати, сякаш за да се сдържи да не изтърси нещо.

— Просто се опитвам да помогна — измрънка тя.

След малко се протегнах и я стиснах за ръката. Тя ми отвърна.

Най-накрая стигнахме „Фараонът“, въздушния док, където беше спрял РК Династия. Рейзър ни накара да слезем, след което да се строим и да застанем мирно. Само Джун не влезе в строя и се спря до Рейзър, обърната на една страна към улицата. Наблюдавах я крадешком.

Секунда по-късно някакъв войник се отдели от тълпата и кимна на Рейзър, а после и на Джун, която поизправи рамене и тръгна след него, изчезвайки обратно сред уличната тълпа. Скри се от поглед просто ей така. Въздъхнах и внезапно почувствах празнота.

Нямаше да я видя отново, преди цялата операция да приключи. Ако всичко минеше добре. Недей да си мислиш подобни неща. Всичко ще мине добре.

Отправихме се навътре заедно с потока останали войници, които влизаха и излизаха от „фараонът“. Вътрешността беше огромна — отвъд главния вход таванът се простираше чак до върха на пирамидата и свършваше при основата на РК Династия, където виждах мънички силуети да се качват на борда му през лабиринт от рампи и пасарелки. Всяка страна на пирамидата беше обградена с редица врати на казарми. На всяка стена имаше дълги табла, върху които се нижеха безкрайни текстове с времената за пристигане и отпътуване. Диагонални асансьори се движеха по всеки от четирите ъгъла на пирамидата.

Тук Рейзър ни остави. Секунда по-рано той вървеше най-отпред, а миг по-късно рязко зави нанякъде из тълпата и се сля с морето от униформи. Киеде продължи да се движи без никакво колебание, но забави ход, за да вървим един до друг. Едва успях да забележа, че устните й се движеха, но гласът й отекваше ясен като бръснач в слушалката ми.

— Рейзър ще се качи на Династия с останалите офицери, но ние не можем да влезем заедно с войниците, защото ще ни сканират за самоличност. Така че най-добрата ни опция е да се вмъкнем тайно…

Очите ми погледнаха нагоре към основата на въздушния кораб и се спуснаха към ъглите и процепите, които бяха разположени от двете му страни. Припомних си за случая, когато проникнах в един приземен цепелин и откраднах две чанти с консервирана храна. Както и за друга случка, когато потопих един малък въздушен кораб в езерото на Лос Анджелис, като наводних двигателите му. И двата пъти имаше един лесен начин да влезеш незабелязано вътре.

— През шахтата за отпадъци — промърморих през микрофона си.

Киеде ми хвърли бърза, одобрителна усмивка.

— Говориш като истински паркур.

Проправихме си път през тълпата, докато не стигнахме до терминала с асансьорите в един от ъглите на пирамидата. Тук се сляхме с една малка група, скупчена пред вратата на елеватора. Киеде изключи микрофона си с цъкане на език, за да си побъбри с мен, а аз внимавах да не осъществявам зрителен контакт с останалите войници. Голяма част от тях бяха по-млади, отколкото си представях, дори почти на моята възраст, а някои вече имаха трайни контузии — метални крайници, като моя, липсващи уши, и ръце, покрити с белези от изгаряне. Отново вдигнах очи към Династия, като този път спрях погледа си достатъчно дълго, за да забележа шахтите за отпадъци отстрани на корпуса. Ако искахме да се вмъкнем в този кораб, трябваше да го направим бързо.

Скоро асансьорът пристигна. Качихме се и той ни закара до диагоналната страна на пирамидата, като возенето беше доста неприятно, а след това, когато стигнахме най-горния етаж, изчакахме всички останали да се изнижат. Излязохме последни. Докато останалите се разпръснаха от двете страни на най-горната зала, която водеше към входните рампи на въздушния кораб, Киеде се обърна към мен.

— Още изкачване за нас — рече тя и кимна към тясна поредица от стъпала, която водеше към вътрешния таван на пирамидата.

Огледах ги мълчаливо. Тя беше права. Тези стълби водеха директно към тавана (и вероятно нагоре към покрива), а по него имаше лабиринт от метални скелета и кръстосани подпорни греди. Оттам задната стена на приземения цепелин хвърляше сянка върху тавана, който беше обгърнат от тъмнина в съответната част. Ако успеехме да скочим от средата на тази последна редица от стълби и през сенките изкатерехме върволицата от метални греди, щяхме да стигнем до въздушния кораб незабелязано, след което щяхме да се покатерим по тъмната страна на корпуса му. Освен това вентилационните шахти бяха шумни от такова близко разстояние. Заедно с шума и суетнята в долната част щяха да прикрият всички звуци, които щяхме да издадем.

Надявах се, че новият ми крак ще издържи. Пружинирах на място два пъти, за да го тествам. Не ме болеше, но усещах леко напрежение там, където металът се съединяваше с плътта, сякаш още не се бяха сраснали напълно. И все пак не можех да не се усмихна.

— Това ще бъде забавно, нали? — възкликнах аз. Почти се бях върнал към стихията си, поне за миг правех отново това, което можех най-добре.

Тръгнахме към сенчестите стълби, след което всеки един от нас направи краткия скок, който водеше нагоре към скелетата, и се покатери на гредите. Киеде беше първа. Тя изпитваше леки затруднения заради гипсираната си ръка, но успя да се хване здраво след леко извъртане. Тогава дойде моят ред. Метнах се без усилие към гредите и тялото ми се скри в сенките. Засега кракът ми беше добре. Киеде ме гледаше одобрително.

— Чувствам се адски добре — прошепнах аз.

— Виждам.

Придвижвахме се мълчаливо. Медальонът ми се измъкна от ризата на няколко пъти и трябваше отново да го напъхам под нея. Понякога поглеждах надолу или към цепелина — подът на зоната за кацане беше претъпкан с кадети от всевъзможни рангове като сега, когато смяната на предишния екипаж на Династия беше приключила и те бяха напуснали кораба, а новопристигналите започваха да сформират дълги опашки пред входните рампи. Наблюдавах как всеки от тях преминаваше през бърза проверка на самоличността и скенер на тялото. Далече под нас още кадети се събираха близо до вратите на асансьора.

Внезапно спрях.

— Какъв е проблемът? — сопна се Киеде.

Вдигнах пръст. Очите ми се бяха насочили към земята, замръзнали върху позната фигура, която си проправяше път през тълпата.

Томас.

Бе ни проследил чак от Лос Анджелис. От време на време спираше, за да разпитва произволно избрани войници. С него имаше куче, което бе толкова бяло, че от тази височина приличаше на маяк. Потърках очи, за да съм сигурен, че не халюцинирам. Да, той все още бе там. Продължаваше да си проправя път през тълпата, с една ръка върху пистолета на кръста си, а с другата държеше каишката на тази огромна, бяла швейцарска овчарка. Къса редица от войници го следваше. Крайниците ми се сковаха за миг и внезапно всичко, което виждах, бе как Томас вдига пистолета си и го насочва към майка ми, Томас, който ме смазва от бой в стаята за разпити на резиденция „Батала“. Кръвта ми завря.

Киеде забеляза какво е приковало вниманието ми и също сведе глава към приземния етаж. Гласът й ме накара да се опомня.

— Той е тук заради Джун — прошепна тя. — Продължавай да се движиш.

Незабавно започнах да се катеря отново, макар че цялото ми тяло трепереше.

— Джун? — отвърнах с шепот аз. Усещах как гневът ми се надига. — От всички възможни хора сте пуснали по дирите й него?

— Причината е основателна.

— И каква е тя?

Киеде въздъхна нетърпеливо.

— Томас няма да я нарани.

Запази самообладание, запази самообладание, запази самообладание. Продължих да се движа пряко волята си. Сега нямах друг избор, освен да се доверя на Киеде. Вперих очи право напред. Не спирах придвижването си. Ръцете ми трепереха и аз се помъчих да ги овладея, да потисна омразата. Мисълта, че Томас ще докосне с ръцете си Джун, бе повече, отколкото можех да понеса. Ако се фокусирах върху това сега, нямаше да успея да се концентрирам върху нищо друго.

Запази самообладание.

Под нас патрулът на Томас продължаваше да си проправя път през тълпата. Малко по малко той се придвижваше към асансьорите.

Достигнахме корпуса на кораба. Оттам можех да видя опашката от войници, която чакаше да мине през рампите. Тогава за първи път чух бялата швейцарска овчарка да лае. Томас и хората му вече се бяха събрали пред един от асансьорните терминали. Пред същия, през който минахме и ние. Кучето лаеше непрестанно, носът му сочеше към вратата на асансьора, а опашката му се въртеше. Очи право напред. Не спирай да се движиш.

Отново погледнах към приземния етаж. Томас бе притиснал плътно едната си ръка до нещо, което сигурно беше слушалката му. Остана в тази поза около минута, сякаш изпитваше затруднения да разбере това, което чуваше. Внезапно той извика на хората си и те се отместиха от асансьорите. Върнаха се обратно към тълпите от войници.

Сигурно бяха открили Джун.

Движехме се през сенките на тавана на пирамидата, докато не стигнахме достатъчно близо до тъмната страна на корпуса на кораба. Той се извисяваше на около четири метра от нас и само една самотна метална стълба, която достигаше до най-горната част от палубата на цепелина, се спускаше отстрани. Киеде промени равновесието си върху металната греда и се обърна към мен.

— Скачай пръв — рече тя. — Справяш се по-добре.

Настъпи моментът за действие. Киеде се премести леко, за да мога аз да застана под по-добър ъгъл спрямо кораба. Нагласих стъпалата си, стегнах се, надявах се, че кракът ми ще издържи, след което направих гигантски скок. Тялото ми се удари в напречните греди на стълбата с глухо тупване и аз стиснах зъби, за да не изкрещя. Болка прониза от горе до долу оперирания ми крак. Изчаках няколко секунди, за да изчезне напрежението, преди отново да започна да се катеря. От задната страна вече не можех да видя патрула, но това означаваше — или поне така се надявах, — че те също нямаше да ни забележат. Още по-добре щеше да е, ако си бяха тръгнали. Зад мен чух как Киеде направи своя скок и се блъсна в стълбата на няколко метра под мен.

Най-сетне стигнах до шахтата за отпадъци. Скочих от стълбата — ръцете ми сграбчиха едната страна на улея и се метнах право навътре в тъмнината. Още една вълна от болка ме заля, но този път кракът все още пулсираше с новооткрита енергия, силен за първи път от дълго време. Изтупах ръце и се изправих. Първото нещо, което ми направи впечатление в шахтата, беше студеният въздух. Сигурно охлаждаха вътрешността на цепелина при излитането.

Секунди по-късно Киеде също се метна вътре. Тя потрепери и разтри гипсовата отливка върху контузената си ръка, след което ме ръгна в гърдите.

— Няма да спираш просто ей така, насред изкачването — отсече тя. — Не преставай да се движиш. Не можем да си позволим да бъдем импулсивни.

— Тогава не ми давай повод да ставам импулсивен — сопнах се аз. — Защо не ми каза, че Томас ще дойде за Джун?

— Зная, че имаш вземане-даване с този капитан — отвърна Киеде. Тя присви очи в тъмнината и ми даде знак да започнем изкачването на шахтата. — А Рейзър смяташе, че няма да ти се отрази добре, ако се притесняваш предварително за това.

Бях готов да отвърна на огъня, но Киеде ми хвърли предупредителен поглед. Успях да преглътна гнева си с усилие. Напомних си защо бях тук. Правех това заради Идън. Ако Рейзър смяташе, че за Джун ще е най-безопасно да бъде под надзора на Томас, то нека бъде така. Но какво щяха да правят с нея, след като я заловяха? Ами ако нещо се объркаше и Конгресът или съдът направеха нещо, което Рейзър не бе запланувал? Откъде беше толкова сигурен той, че всичко ще мине безпроблемно?

Двамата с Киеде се движехме през шахтата, докато не достигнахме долните нива на Династия. До излитането останахме скрити зад някакво стълбище в самотно машинно отделение в задната част, а когато парните бутала се задвижиха, усетихме налягането от издигащия се кораб да изтласква краката ни, сякаш се откъсваше от основата за приземяване. Чух как огромни кабели се откъсваха от стените, както и виковете и аплодисментите на наземния екип, който се радваше на още едно успешно осъществено излитане.

След като измина половин час и гневът ми най-сетне имаше време да се охлади, ние се подадохме изпод стълбището.

— Да тръгнем насам — промърмори Киеде, когато стигнахме до малка стаичка, от която пътят водеше в две посоки — едната към двигателите, а другата направо към долните етажи. — Понякога правят неочаквани проверки по входовете към основната палуба. Може да имаме по-малко главоболия в машинното отделение. — Тя направи пауза и притисна ръка до ухото си, като се смръщи съсредоточено.

— Какво има?

— Изглежда, че Рейзър е на борда — отвърна тя.

Усещах крака си леко подут, докато продължихме да се движим, и осъзнах, че ходя с накуцване. Изкачихме се по още едно стълбище, което ни отведе до машинното отделение, натъквайки се на няколко войника по пътя, докато накрая не достигнахме до един етаж, обозначен с цифрата 6, където стълбите свършиха. Обикаляхме известно време това хале, преди да се спрем пред някаква тясна врата. На табелата пишеше „Към машинни отделения А, В, С. D“.

Един самотен пазач стоеше до вратата. Той погледна нагоре, видя ни и изпъна рамене.

— Какво искате? — измрънка той.

Разменихме си стандартни поздрави.

— Изпратиха ни да се срещнем с един човек — излъга Киеде. — От персонала на машинното отделение.

— Така ли? С кого? — Той неодобрително присви очи към Киеде. — Ти си пилот, нали? Трябва да си на горната палуба. В момента правят проверка.

Киеде беше готова да протестира, но аз я прекъснах и си придадох смутен вид. Изрекох единственото нещо, което сметнах, че той вероятно няма да оспори.

— Добре тогава, като войник на войника — измънках аз и погледнах скришом встрани към Киеде. — Ние, хъм… търсихме си хубаво място, за да… нали се сещаш. — Намигнах му извинително. — От седмици се опитвам да открадна целувка от това момиче. Операция на коляното ми попречи. — Тук направих пауза, като му демонстрирах преувеличена версия на куцането ми.

Пазачът внезапно се ухили и се изсмя изненадано, сякаш беше доволен, че взима участие в нещо нередно.

— Аха, разбирам — каза той и погледна съчувствено към крака ми. — Тя е сладка. — Засмях се заедно с него, докато Киеде се включи в постановката, като извъртя очи.

— Както отбеляза — обърна се Киеде към пазача, докато той ни отключваше вратата, — закъснявам за проверката. Ще бъдем бързи — връщаме се на горната палуба след няколко минути.

— Успех, клети негодници — викна той към нас, докато влизахме вътре.

Лениво си отдадохме чест един на друг.

— Щях да му разкажа много хубава история — прошепна Киеде, докато вървяхме. — Все пак добре ме покри. Самичък ли го измисли? — Тя се усмихна лукаво и ме огледа от глава до пети. — Колко жалко, че ми натресоха толкова грозен помагач.

Вдигнах и двете си ръце, преструвайки се, че искам да се защитя.

— Колко жалко, че ми натресоха такава лъжкиня.

Вървяхме по цилиндричен коридор, окъпан в бледа червена светлина. Дори тук долу плоски екрани излъчваха новинарския обмен и последни данни за въздушните кораби. Мониторите показваха списък с дестинациите на всички активни републикански цепелини заедно с техните данни и разписания. Очевидно дванадесет се намираха във въздуха в този миг. Докато минавахме покрай един от екраните, очите ми се плъзнаха надолу по него към РК Династия.

Републикански въздушен кораб „Династия“.

Отпътуване: 08:51 стандартно океанско време, 13.01 от въздушен док „Фараонът“, Лас Вегас, НВ.

Пристигане: 17:04 стандартно погранично време, 13:01 на въздушен док „Блекуел“, Ламар, КО.

Ламар. Пътувахме на север към град на фронтовата линия. Една крачка по-близо до Идън, напомних си аз. Джун щеше да се оправи. Мисията скоро щеше да приключи.

Първото помещение, в което влязохме, беше огромно — множество редове с гигантски бойлери и съскащи отдушници, като дузина работника се грижеха за всеки един от парните котели. Някои проверяваха температурата, докато други хвърляха нещо като бели въглища в пещите. Всички те бяха със същата екипировка, с която беше облечена Тес точно преди да тръгне от „Венеция“. Минахме бързо през един от редовете с бойлери и влязохме през следващата врата. Още едно стълбище. След това се озовахме на долната палуба на Династия.

Този въздушен кораб беше огромен. Бях се качвал на борда на цепелини и преди, разбира се. Когато бях на тринадесет, се промъкнах на летателната палуба на РК Пасифик и откраднах горивото от три изтребителя FA 70, след което го продадох на черния пазар на много добра цена. Но никога не се бях озовавал на кораб с такива размери. Киеде ни прекара през вратата на стълбището, а оттам към металната площадка, от която се откриваше гледка към всички етажи над нас. Имаше войници навсякъде. Вървяхме заедно с тях и внимавахме лицата ни да изглеждат безизразни. Тук, на най-долния етаж, няколко бойни формации минаваха строево обучение. По продължението на коридорите имаше врати, а между всеки четири от тях — по един плосък екран, който показваше новините. Над всеки монитор беше окачен портрет на новия Електор. Действаха бързо, нали?

Офисът на Рейзър бе един от половин дузината, които бяха наредени покрай стените на четвъртата палуба, а върху вратата му имаше поставен сребърен републикански печат. Киеде почука два пъти. Когато чу гласа на Рейзър да ни подканва да влезем, тя ни въведе, след което затвори внимателно вратата след себе си и застана мирно. Последвах примера й. Обувките ни тракнаха с токове по твърдия дървен под. Отнякъде в стаята леко ухаеше на нещо подобно на жасмин и докато се любувах на богато украсените сферични лампи по стената и портрета на Електора в задната част, осъзнах колко мразовито бе тук. Рейзър стоеше до бюрото си със скръстени зад гърба ръце, имаше изискан вид, облечен в официалната си командирска униформа и говореше с някаква жена с подобна екипировка.

Отне ми около секунда, за да осъзная, че тази жена беше командир Джеймсън.

И двамата с Киеде замръзнахме на място. След шока от това, че видях Томас, просто бях допуснал, че ако командир Джеймсън се намираше някъде из Вегас, то това щеше да е в пирамидалния въздушен док, за да следи придвижването на капитана си. Никога не бих предположил, че тя ще бъде на кораба. Защо отиваше на бойния фронт?

Рейзър кимна към нас, докато и двамата с Киеде му отдадохме чест.

— Свободно — заповяда ни той, след което отново прикова вниманието си към командир Джеймсън.

Усетих напрежението на Киеде, която стоеше до мен. Уличният ми инстинкт веднага се задейства. Ако Киеде беше притеснена, това означаваше, че патриотите не бяха предвидили, че командир Джеймсън ще бъде тук. Очите ми се стрелнаха към бравата на вратата — представих си как я изритвам, за да я отворя, и се хвърлям през парапета на балкона към долната палуба. В ума ми се появи планът на кораба като триизмерна карта. Трябваше да съм готов да офейкам, ако тя ме разпознаеше. Трябваше да подготвя маршрута си за бягство.

— Посъветваха ме да си отварям очите — каза командир Джеймсън на Рейзър. Той изглеждаше напълно спокоен — раменете му бяха отпуснати, а по лицето му беше изписана лека усмивка. — И ти трябва да направиш същото, Десото. Ако забележиш нещо странно, ела при мен. Ще бъда готова.

— Разбира се. — Рейзър кимна почтително към командир Джеймсън, макар че отличителните знаци на униформата му показваха, че той беше с по-висок чин от нея. — Пожелавам всичко най-хубаво както на теб, така и на Лос Анджелис.

Те си отдадоха небрежно чест един на друг. Тогава командир Джеймсън се отправи към вратата. Заставих се да остана неподвижен, но всеки мускул от тялото ми истерично крещеше да бягам оттам.

Командир Джеймсън мина покрай мен и аз мълчаливо изчаках да ме огледа от глава до пети. С периферното си зрение виждах суровите черти на лицето й и тънката алена цепнатина, която представляваха устните й. Зад изражението й имаше само леденостудена празнина — пълна липса на емоция, която вля в кръвта ми едновременно страх и омраза. Тогава забелязах, че ръката й беше бинтована. Тя беше контузена още от времето, когато ме държеше в плен в резиденция „Батала“ и когато я бях захапал, стигайки почти до костта й.

Тя знае кой съм — помислих си аз. Капка пот се спусна по гърба ми. Трябваше да е разбрала кой съм аз. Дори хвърляйки ми само един бърз поглед, можеше да ме разпознае под дегизировката, под късо подстриганата коса, изкуствения белег и кафявите контактни лещи. Очаквах да вдигне тревога. Обувките ми се прегънаха, опрени в земята, готов бях да побягна. Оперираният ми крак пулсираше.

Но за част от секундата мигът премина и погледът на командир Джеймсън се извърна, когато тя стигна до вратата. Отстъпих назад от ръба на скалата.

— Униформата ти е измачкана, войнико — извика с отвращение към мен тя. — Ако бях на мястото на командир Десото, щях да те накажа да извъртиш поне дузина обиколки.

Тя пристъпи напред, излезе през вратата и изчезна. Киеде отново заключи — раменете й се отпуснаха и я чух как въздъхна.

— Мина добре — рече тя на Рейзър, докато се пльосваше върху дивана в офиса. От гласа й струеше сарказъм.

Рейзър ми даде знак аз също да седна.

— За това трябва да благодарим на теб, Киеде — отвърна той. — За тази първокласна дегизировка на нашия млад приятел. — Киеде засия от комплимента му. — Извинявам се за неочакваната изненада. Командир Джеймсън е надушила ареста на Джун. Тя искаше да се качи на кораба, за да види дали нещо друго няма да се появи. — Рейзър седна зад бюрото си. — Сега си заминава обратно във Вегас със самолет.

Почувствах се слаб. Докато си почивах на дивана до Киеде, не можех да не държа под око прозорците, в случай че командир Джеймсън се върнеше за нещо. Те бяха направени от матово стъкло. Възможно ли беше някой отдолу да ни види тук, горе?

Киеде се бе успокоила и не спираше да обсъжда с Рейзър следващите ни ходове. Кога щяхме да се приземим, кога трябваше да се прегрупираме в Ламар, дали войниците, които служеха за примамка, бяха заели позиции в столицата. Но аз просто седях и си мислех за изражението на командир Джеймсън. От всички офицери на републиката, които бях срещал, може би, с изключение на Киан, само погледът на командир Джеймсън можеше да ме смрази до дъното на душата ми. Превъзмогнах спомена за това как тя беше заповядала да убият майка ми… и да екзекутират Джон. Ако Томас беше арестувал Джун, какво ли щеше да прави с нея командир Джеймсън? Можеше ли наистина Рейзър да я предпази? Затворих очи и се опитах да изпратя мълчаливо предупреждението си към Джун.

Пази се. Искам да те видя отново, когато всичко това приключи.