Мари Лу
Феноменът (16)

Дей

Денят за атентата над Електора най-после настъпи. Дойде като извисяващ се ураган на промяната, обещаващ всичко, което очаквах и от което се боях. Очаквах смъртта на Електора. Страхувах се от сигнала на Джун. Или пък беше обратното.

Все още не знаех какво да мисля за това. Караше ме да се чувствам на ръба в ситуация, към която при други обстоятелства щях да бъда изпълнен с чувство на нарастващ ентусиазъм. Потропвах неспокойно върху дръжката на ножа си. Внимавай, Джун. Това бе единствената сигурна мисъл, която минаваше през главата ми. Внимавай — заради себе си и заради нас.

Бях се настанил не много стабилно върху ръба на рушащ се перваз на четвъртия етаж в корпуса на една стара сграда, скрит от улицата, с две гранати и пистолет, пъхнат на сигурно място в колана ми. Като останалите патриоти бях облечен в черна републиканска куртка, за да може отдалеч да приличам на войник от републиката. Черна ивица отново минаваше през очите ми. Единственото отличително в нашата екипировка бяха белите ленти на левите (вместо на десните) ръце. Оттук виждах железопътните линии, които минаваха право по съседната улица и разделяха Пиера надве. Вдясно от мен, в малка уличка три сгради по-надолу, се намираше тунелът на патриотите в Пиера. Аз бях сам в тази изоставена сграда, макар да бях почти убеден, че Паскао можеше да ме види от своята позиция на покрива от другата страна на улицата. Туптенето на блъскащото в гърдите ми сърце вероятно можеше да бъде чуто от километри.

За стотен път започнах да обмислям защо Джун искаше да спре атентата. Дали беше открила нещо, което патриотите пазеха в тайна от мен? Или пък бе постъпила, както Тес предполагаше, че е направила — бе ни предала? Упорито прогоних тази мисъл.

Джун никога нямаше да го направи. Не и след това, което републиката стори с брат й.

Може би Джун искаше да спре атентата, защото се беше влюбила в Електора. Затворих очи, когато образът на целувката между двамата премина през съзнанието ми. Изключено. Дали тази Джун, която познавах, беше толкова сантиментална?

Всички патриоти бяха заели позиции — паркурите по покривите, запасени с експлозиви; хакерите на една сграда разстояние от входа на тунела готови да запишат и излъчат атентата срещу Електора; бойци, разположени по улицата под нас във войнишки или цивилни облекла, готови да отстранят пазачите на Електора. Тес и още няколко медика бяха разпръснати, подготвени да внесат ранените в тунела. Тес конкретно се криеше в тясна улица, която граничеше с лявата страна на моята сграда. След покушението трябваше да сме готови да избягаме и тя щеше да бъде първата, която щях да спася.

И тогава идваше моят ред. Според плана Джун трябваше да извади Електора извън периметъра на охраната. Когато видехме джипа му да ускорява без конвоя, паркурите трябваше да отрежат спасителните му маршрути с експлозии. След това трябваше да сляза на улицата. Когато патриотите измъкнеха Андън от колата му, трябваше да го застрелям.

Следобедът преваляше, но заради облаците светът около мен остана студен, зловещо сив. Погледнах часовника си. Нагласен бе да отмери времето, когато се очакваше джиповете на Електора да профучат иззад ъгъла.

Петнадесет минути до началото на спектакъла.

Целият се тресях. Дали Електорът наистина щеше да е мъртъв след петнадесет минути — и то от моята ръка? Наистина ли планът щеше да успее? А след като всичко свършеше, в кой точно момент патриотите щяха да ми помогнат да открия и спася Идън? Когато разказах на Рейзър за момчето, което видях във влака, той реагира със съчувствие и ми сподели, че вече е започнал да издирва Идън. Можех ли да не му повярвам? Опитах се да си представя как републиката е хвърлена в пълен хаос, а убийството на Електора се излъчва публично по всички джъмботрони в страната. Ако хората вече се бунтуваха, можех само да си представя как щяха да реагират, когато ме видеха да застрелвам Електора. И тогава какво? Щяха ли колониите да се възползват от ситуацията и да нахлуят незабавно в републиката, като разбиеха фронтовата линия, която толкова дълго време разделяше двете воюващи страни?

Ново правителство. Нов ред. Потръпнах от натрупаната енергия.

Естествено всичко това не фигурираше в сигнала на Джун. Опитах се да изпъна пръсти — ръцете ми бяха лепкави от студена пот. Да ме вземеха дяволите, ако наистина знаех какво щеше да се случи днес.

Статичната радиовръзка избръмча в слушалката ми и аз успях да различа няколко накъсани думи на Паскао.

— … улиците Ориндж и Ехо… ясно… — Гласът му прозвуча по-силно: — Дей?

— Тук съм.

— Петнадесет минути — съобщи той. — Бърз преглед. Джордан ще детонира първия взрив. Когато конвоят на Електора стигне до нейната улица, тя ще метне граната. Джун ще отдели колата на Електора от останалите. Аз хвърлям моята граната, след което те ще завият по твоята улица. А ти ще хвърлиш твоята, когато видиш конвоя. Преграждаш пътя на джипа и след това слизаш долу на земята. Ясно?

— Да. Ясно — отвърнах. — Дявол да те вземе, просто побързай и заеми позиция.

Чакането ми причини болки в корема и си спомних за онази вечер, когато чаках патрула, който проверяваше за заразата, да се покаже на вратата на майка ми. Дори и онази нощ ми се струваше по-хубава от днешния ден. Тогава всички в семейството ми все още бяха живи и двамата с Тес бяхме в добри отношения. Няколко пъти се упражних да поемам дълбоко въздух и бавно да го изпускам. След по-малко от петнадесет минути щях да видя конвоя на Електора — и Джун, — да се спускат по улицата. Пръстите ми опипаха ръбчетата на гранатите, закачени на колана.

Измина една минута, а после и още една.

Три минути. Четири. Пет. Всяка една течеше по-бавно от предишната. Дишането ми се учести. Какво щеше да направи Джун? Дали беше права? Ами ако грешеше? Мислех, че съм готов да убия Електора — внушавах си това през последните няколко дни, дори се бълнувах от мисълта. Готов ли бях да спася живота му, на този човек, за когото не можех да си помисля, без да се почувствах разгневен? Готов ли бях да оцапам ръцете си с кръвта му? Какво знаеше Джун? Какво бе научила, за да си струва той да бъде спасен?

Осем минути.

Тогава внезапно Паскао отново се включи.

— Остани на позиция. Има забавяне.

Станах напрегнат.

— Защо?

Последва дълга пауза.

— Има някакъв проблем с Джун — произнесе с едва доловим шепот. — Припаднала е, докато са излизали от съдебната зала. Но недей да губиш контрол — Рейзър казва, че тя е добре. Пренастройваме часовниците с двеминутно закъснение. Разбрано?

Леко се изправих от присвитата си позиция. Тя е направила своя ход. Мигновено го осъзнах. Нещо дълбоко в съзнанието ми изтръпна, шесто чувство, което ме предупреждаваше, че каквото и да бях решил да сторя с Електора, то щеше да се промени след следващия ход на Джун.

— Защо е припаднала? — попитах аз.

— Не знам. Съгледвачите казват, че й прилошало или нещо такова.

— Значи сега тя отново се движи по разписание?

— Изглежда, че нещата все пак ще се случат.

Все пак ще се случат? Да не би планът на Джун да се беше объркал? Станах, направих няколко крачки и отново приклекнах.

Нещо в този сценарий не беше наред. Ако продължавахме по план, дали щях да я видя да пристига в същия джип, който очаквахме — и дали това бе станало пряко волята й? Щяха ли патриотите да разберат, че тя се е опитала да осуети плана? Без значение колко силно се опитвах да го игнорирам, лошото предчувствие отказваше да изчезне. Нещо наистина не беше наред.

Изминаха две мъчителни минути. В безпокойството си успях да откъртя голямо парче от боята на дръжката на ножа ми. Палецът ми беше покрит от черни люспи.

Първата граната се взриви няколко улици по-надолу. Земята потрепери, сградата се разклати и облак прах се посипа от тавана. Сигурно джипът на Електора се беше появил.

Напуснах позицията си върху перваза на прозореца и тръгнах нагоре по стълбището към покрива. Вървях приведен и внимавах да остана незабелязан. Оттук имах по-добра гледка към мястото, където се издигаше пушек от първата експлозия и чувах разтревожените викове на войниците близо до събитието. Те бяха на три пресечки разстояние. Прилепих се до счупените керемиди на покрива, когато няколко пазача се спуснаха надолу по улицата. Те крещяха нещо неразбираемо — бях готов да се обзаложа, че викаха подкрепления на мястото на експлозията. Твърде късно. Докато стигнеха дотам, джипът на Електора щеше да е завил зад ъгъла, зад който ние искахме.

Извадих една от гранатите си и внимателно я стиснах в ръка, като си припомних как действаше и че ако я хвърлех навреме, щях да съм пренебрегнал предупреждението на Джун. Това е нападателна граната — беше ми обяснил Паскао. — Взривява се в мига на досег с целта. Отпусни скобата. Издърпай шпилката. Хвърляй и се прикрий. Някъде в далечината още една експлозия разтресе улиците и заедно с нея във въздуха се надигна облак. Този взрив беше поверен на Бакстър — сега той се намираше някъде там, на нивото на улицата, и се криеше в някоя алея.

Две пресечки разстояние. Електорът приближаваше.

Избухна трета експлозия. Тази бе много по-близо — джипът сигурно бе само на една пряка разстояние. Мъчех се да запазя равновесие, докато земята се тресеше от взрива. Идваше моят ред. Джун — помислих си аз. — Къде си? Ако тя предприемеше неочакван ход, какво трябваше да сторя аз? В слушалката ми гласът на Паскао прозвуча настоятелно.

— Приготви се — нареди ми той.

И тогава видях нещо, което ме накара да забравя всичко, което бях обещал да направя за патриотите. Вратата на втория джип рязко се отвори и от нея се изтърколи момиче с дълга черна коса на конска опашка. Тя се преобърна няколко пъти, след което се изправи на крака. Вдигна поглед към покривите и неистово размаха ръце във въздуха.

Това беше Джун. Тя беше тук. И нямаше никакво съмнение, че не искаше да разделя Електора от охраната му.

Гласът на Паскао отново се обади.

— Следвай плана — изсъска той. — Игнорирай Джун — следвай плана, чуваш ли ме?

Не зная какво ми се случваше — по гърба ме побиха тръпки, сякаш бях разтресен от електрически ток. Не, Джун, Вече не можеш да ме спреш — зовеше част от мен. Аз исках Електора да умре. Исках да си върна обратно Идън.

Но там беше Джун, махаше с ръце, застанала по средата на улицата, и рискуваше живота си, за да привлече вниманието ми. Каквато и да бе причината, тя сигурно беше основателна. Трябваше да е такава. Какво можех да направя? Довери й се — подсказа ми нещо дълбоко в мен. Затворих очи и наведох глава.

Всяка изтичаща секунда представляваше мост между живота и смъртта.

Довери й се.

Внезапно скочих и се затичах по покрива. Паскао ми извика нещо разгневено в слушалката. Не му обърнах внимание. Докато превозните средства минаваха покрай сградата, на която се намирах, аз издърпах шпилката на гранатата и я метнах с всичка сила надолу по улицата. Точно към мястото, откъдето патриотите искаха те да минат.

— Дей! — неистово викаше Паскао. — Не… какво…!

Гранатата падна върху улицата. Закрих уши и мигновено бях проснат на пода, когато взривът разклати земята. Спирачките на джиповете изскърцаха и колите спряха точно пред мястото на взрива — джипът на Електора се опита да мине покрай отломките, но една от гумите му се спука и го принуди да спре. Бях блокирал изцяло улицата, по която трябваше да преминат и където патриотите очакваха Електора. А останалите коли на Електора бяха все още там, целият конвой.

Сега Джун тичаше към превозното средство на Електора. Ако се опитваше да го спаси, не трябваше да губя време. Скочих на крака, метнах се към едната страна на покрива и се хванах за улука в края на сградата. След това се спуснах надолу. Улукът се откърти от сградата, загубих равновесие, но успях да се пусна от него и се хванах за близкия перваз на прозореца. Краката ми стъпиха върху корниза на втория етаж. Скочих надолу към първия и се претърколих.

На улицата цареше пълен хаос. През виковете и дима видях войниците на републиката, които тичаха към джиповете, докато войниците по колите се бяха втурнали да измъкнат Електора. Някои от дегизираните патриоти бяха разколебани, объркани от ненавременния ми взрив. Сега вече бе твърде късно джипът на Електора да бъде отделен от останалите — просто имаше прекалено много войници. Тълпи от тях се задаваха по улицата. Чувствах се скован, до известна степен объркан колкото тях, все още не съвсем наясно защо се противопоставих на всичко, което планирах да сторя.

— Тес! — извиках аз. Тя се намираше точно там, където трябваше да бъде, скрита в сенките на сградата. Протегнах се и я хванах за раменете.

— Какво става? — извика тя, но аз просто я завъртях.

— Към входа на тунела, ясно? Без въпроси! — Насочих я в посока към бункера на патриотите. Там, където трябваше да се скрием след атентата. Устата на Тес се отвори от неподправен страх, но тя направи, каквото й казах, шмугвайки се на безопасно място в сянката на сградата и изчезна от поглед.

Още една експлозия разтърси улицата зад мен. Гранатата най-вероятно беше хвърлена от някой от другите паркури. Въпреки че Електорът нямаше да пристигне на планираното място, те се опитваха да блокират джиповете и да направят своя опит за атентат. Патриотите сигурно се стичаха отвсякъде. Те буквално щяха да ме убият за това, което сторих. И двамата с Тес трябваше да стигнем до тунела, преди да ни открият.

Изтичах до Джун, когато тя стигна до джипа на Електора. Вътре в колата имаше мъж с черна къдрава коса, а тя му извика и притисна ръце към прозореца. Някъде избухна още един взрив, който накара Джун да падне на колене. Хвърлих се върху нея, докато отломки и чакъл ни засипваха от всички посоки. Парче цимент ме удари по рамото и аз потреперих от болка. Патриотите определено се опитваха да наваксат изгубеното време, но забавянето им костваше скъпо. Знаех, че ако те станеха безразсъдни, просто щяха да забравят за излъчването на реалното убийство и вместо това да взривят джипа на Електора. Войници от републиката се стичаха по улицата. Бях сигурен, че те също вече ме бяха видели. Надявах се Тес да е в безопасност в скривалището.

— Джун! — Тя изглеждаше замаяна и объркана, но след това ме разпозна. Сега нямахме време за поздрави.

Куршум изсвистя над главите ни. Наведох се и отново предпазих Джун — един от войниците близо до нас беше прострелян в крака. Моля те, в името на… Моля те, нека Тес да е стигнала невредима до входа на тунела. Завъртях се и срещнах ококорените очи на Електора през прозореца. Значи това бе човекът, който целуна Джун — беше висок, хубав и богат и щеше да поддържа всички закони на баща си. Той беше момчето крал, което символизираше всичко, което представлява републиката — войната с колониите, която доведе до болестта на Идън, законите, които ме осъдиха на екзекуция, защото се бях провалил на някакъв глупав скапан тест, когато бях на десет. Този човек беше републиката. Трябваше да го убия на мига.

Но тогава се сетих за Джун. Ако тя знаеше причина да защитим Електора от патриотите и вярваше, че това е достатъчно, за да рискува живота си, както и моя, то щях да й се доверя. Ако откажех, щях да прекъсна връзката си с нея завиди. Щях ли да го преживея? Тази мисъл ме смрази до мозъка на костите. Посочих експлозията надолу по улицата и направих нещо, което никога не бях мислил, че ще направя през живота си. Изкрещях с всичка сила към войниците.

— Подсигурете джиповете! Барикадирайте улицата! Защитете Електора! — След това, когато други войници стигнаха до Електора, аз обезумяло им извиках: — Изкарайте Електора от колата му! Махнете го оттук — те ще взривят джипа!

Джун издърпа и двама ни на земята, когато още един куршум уцели земята близо до нас.

— Хайде — извиках аз.

Тя тръгна след мен. Зад нас дузина войници от републиката бяха пристигнали на местопроизшествието. Зърнахме за миг как извадиха Електора от джипа, след което бързо го скриха зад щит от войници. Полетяха куршуми. Дали не видях куршум да се забива в гърдите на Електора? Не — той беше уцелен в горната част на рамото. След това изчезна, погълнат от море от войници.

Беше спасен. Щеше да оцелее. Едвам си поемах дъх при тази мисъл — не знаех дали трябва да съм щастлив или разгневен. След цялата усилена подготовка атентатът срещу Електора се беше провалил заради мен и Джун.

Какво сторих?

— Това е Дей! — извика някой. — Той е жив! — Но аз не посмях да се обърна отново. Стиснах още по-здраво ръката на Джун, след което се шмугнахме сред отломките и пушека.

Сблъскахме се с първия патриот. Бакстър. Когато ни видя, той се спря за секунда, след което хвана ръката на Джун.

— Ти! — изсъска той.

Тя обаче беше твърде бърза за него. Преди да мога да измъкна пистолета, закачен на кръста ми, Джун успя да се измъкне от хватката му. Той отново се опита да ни сграбчи, но някой друг го повали с лице на земята, преди да реагираме. Срещнах изгарящия поглед на Киеде.

Тя яростно размаха ръце към нас.

— Прикрийте се! — изкрещя тя. — Преди останалите да ви забележат!

По лицето й беше изписано дълбоко смущение — дали беше шокирана, че планът се е провалил? Знаеше ли, че ние имаме нещо общо с това? Без съмнение беше наясно. Защо и тя се обръща срещу патриотите? След това Киеде избяга. Погледът ми я проследи за миг. Със сигурност от Андън вече нямаше и следа, а бойниците на републиката бяха започнали да отвръщат на огъня от покривите.

От Андън вече няма и следа — отново си помислих аз. Дали опитът за атентат официално се беше провалил?

Продължихме да тичаме, докато не се озовахме от другата страна на експлозията. Внезапно имаше патриоти навсякъде — някои се бяха втурнали към войниците и търсеха начин да застрелят Електора, а други бягаха към тунела. Гонеха нас.

Нова експлозия разтърси улицата — някой напразно се беше опитал да спре Електора с още една граната. Може би най-сетне бяха успели да взривят джипа му. Къде беше Рейзър? Дали сега беше тръгнал да ни отмъщава? Представих си спокойното му бащинско лице, пламтящо от гняв.

Най-накрая стигнахме тясната уличка, която водеше към тунела, малко по-рано от патриотите, които бяха по петите ни.

Тес беше тук, свита в сенките до стената. Исках да изкрещя. Защо не беше скочила долу в тунела и не се беше запътила към скривалището?

— Влизай веднага — наредих аз. — Не трябваше да ме чакаш.

Но тя не помръдна. Вместо това стоеше пред нас със стиснати юмруци, а очите й се стрелкаха ту към мен, ту към Джун. Втурнах се към нея, сграбчих ръката й и я дръпнах заедно с нас към една от малките метални решетки, които очертаваха мястото, където стените на алеята се срещаха със земята. Чух първите признаци на приближаващите патриоти. Моля те — безмълвно се молех аз. — Моля те, нека да сме първите, които ще стигнат до скривалището.

— Идват — обади се Джун, фиксирала поглед върху едно място надолу по уличката.

— Нека да се опитат да ни хванат — прокарах обезумяло ръце по металната решетка и я издърпах.

Патриотите бяха съвсем близо. Твърде близо. Изправих се.

— Отдръпнете се — наредих аз на Тес и Джун. Извадих втора граната от колана си, издърпах шпилката й и я метнах към входа на алеята. Хвърлихме се на земята и прикрихме с ръце главите си.

Буум! Оглушителен взрив. Трябваше да забави малко патриотите, но сред отломките вече виждах приближаващи се към нас силуети.

Джун се спусна към отворения тунел заедно с мен. Оставих я да скочи първа, след което се обърнах към Тес и протегнах ръка.

— Хайде, Тес — рекох аз. — Нямаме много време. Тес погледна разперената ми ръка и отстъпи назад. В този миг светът около нас сякаш спря. Тя нямаше да дойде с нас. По малкото й слабичко лице бяха изписани гняв, шок и тъга. Опитах отново. — Хайде! — извиках аз. — Моля те, Тес — не мога да те оставя тук.

Погледът на Тес беше унищожителен.

— Съжалявам, Дей — задъхано произнесе тя. — Но аз мога да се грижа за себе си. Затова не се опитвай да вървиш подире ми.

След това тя откъсна очи от мен и се затича обратно към патриотите. Тя се присъединява пак към тях? Смълчан и слисан, с протегната ръка, гледах как Тес си тръгваше. Патриотите вече бяха толкова близко.

Думите на Бакстър. Той през цялото време бе предупреждавал Тес, че ще ги предам. И аз го направих. Сторих точно това, което Бакстър беше казал, че ще направя, и сега Тес трябваше да понесе случилото си. Разочаровах я толкова много. Джун беше тази, която ме спаси.

— Дей, скачай! — извика тя към мен и ме накара да се опомня. Заставих се да обърна гръб на Тес и да скоча в дупката. Обувките ми цопнаха в плитка, леденостудена вода, веднага след като чух как първият патриот стигна до нас. Джун ме сграбчи за ръката.

— Тръгвай! — изсъска тя.

Затичахме се надолу по тъмния тунел. Зад нас чух как някой друг скочи и ни последва. После още един. Всички те настъпваха към нас.

— Имаш ли още гранати? — извика Джун, докато тичахме.

Опипах колана си.

— Една. — Извадих последната граната и махнах шпилката. Ако използвахме това, нямаше връщане назад. Можехме да останем затиснати тук, долу, завинаги, но нямахме избор и Джун го знаеше.

Извиках предупредително назад и хвърлих гранатата. Патриотът, който бе най-близо до нас, видя какво направих и бързо се спря. След това започна да крещи на другите да се отдръпнат. Ние продължихме да бягаме.

От взрива краката ни се отлепиха от земята и ние полетяхме във въздуха. Стоварих се мощно върху пода и няколко секунди се търкалях през леденостудената вода и киша, преди да успея да се спра. Главата ми кънтеше — силно притиснах длани до слепоочията си, в опит да спра шума. За съжаление нямах късмет. Главоболието сякаш разцепваше главата ми надве, удави всичките ми мисли и аз затворих и стиснах очи от заслепяващата болка. Едно, две, три…

Изминаха няколко дълги секунди. Главата ми пулсираше от ударите на хиляди чукове. Изпитвах затруднения да дишам.

Тогава най-сетне болката прояви милост и започна да заглъхва. Отворих очи в тъмнината — земята отново се беше укротила и макар че все още чувах гласове зад нас, то те бяха приглушени, сякаш идваха от другата страна на дебела врата. Внимателно се изправих и седнах. Джун се беше облегнала от едната страна на тунела и разтриваше ръка. И двама бяхме застанали с лице към мястото, откъдето бяхме дошли.

Само преди секунда там имаше кух тунел, но сега купчина бетон и чакъл напълно беше запечатала входа.

Успяхме. Но всичко, което усещах, беше празнота.