Джулиана Багът
Изпепелени (8)

Преша
Дълг

Феделма води Преша по дълъг коридор с каменен под. Всяка врата, покрай която минават, има малко прозорче. Преша зърва вътре лаборатории и хора, заети с деликатна научна работа — епруветки и машини.

— Какво правят? — пита тя.

Феделма спира и я поглежда.

— Знаеш какво правят, Преша.

— Не — възпротивява се тя. — Не зная.

Но някаква част от нея се пита дали всъщност просто не иска да знае. Дали истината не е твърде ужасяваща и тя не отхвърля ли очевидното?

— Сигурно имаш представа кое е нашето най-голямо предизвикателство и как можем да го преодолеем. Виждала си децата. Знаеш какво можем да направим с едни обикновени лози. Виждала си и глиганите в полето, нали? — тя внезапно изглежда ядосана. — Виждала си и мен също. Знаеш каква е съдбата ми.

Преша хвърля поглед към корема на Феделма и в този момент разбира истината — Феделма не е избрала да забременее. Това е неин дълг. Колко ли деца е имала? Колко ли дълго продължава това?

— Не съм ходила на училище — отвръща й Преша. — Всичко, което зная, е онова, на което ме е научил дядо ми. Той беше собственик на погребално бюро. Как бих могла да зная какво става в лабораториите?

— Дойде тук заради формулата. Носеше със себе си един от най-могъщите мускали с бионанотехнология^[1]. Да не очакваш от мен да повярвам, че не разбираш какво правим тук? Това е детска игра в сравнение с онова, което ти си изровила — тя отново тръгва по коридора.

Преша се протяга и хваща ръката на Феделма:

— Не зная. Кълна се.

Феделма се втренчва изпитателно в лицето на Преша. Тя все още не й вярва напълно, но казва:

— Уилъкс спаси Нюгрейндж^[2], свещеното място. Той обеща на Кели, че то ще бъде пощадено. Само тридесет от нас стигнаха навреме до вътрешността на могилата.

— Но всичката тази земя, тази сграда и лабораториите… Откъде се е взело всичко това? — Преша иска да знае колко напреднали са тези хора, дали могат да поправят въздушен кораб и да излетят с него.

— Уилъкс пощади радиус от три мили. Не може да не знаеш, че Детонациите наистина са се случили. По отношение на това не можеш да се правиш на глупава — тя хвърля поглед към юмрука на Преша, който е глава на кукла. — Ти си ги преживяла, нали?

— Почти не си ги спомням — отвръща Преша. — Но понякога в главата ми се появяват откъслечни картини. Зная, че е имало масивни огнени бури, които са помели земята. Някой извън Нюгрейндж оцеля ли?

— Още двадесет души оцеляха. Това прави общо петдесет човека, но заради болестите намаляхме отново.

— И какво направи Кели тогава?

— Всичко, което можеше.

— Това място — казва Преша — не е като мястото, откъдето идваме. Едно от нещата са пепелоядите. Той е измислил всякакви неща, нали?

Колкото повече информация успее да измъкне Преша от Феделма, толкова повече неща ще може да каже на Ел Капитан и Брадуел. Ако иска Брадуел да й прости, може би първата стъпка е да го накара да мисли, че е ценна и че все още трябва да разчитат един на друг, ако искат да се върнат обратно.

— Ами той имаше познания по генно инженерство^[3] на растения и клониране^[4] на молекулярно ниво. Създаде агроводството, благодарение на което лозите ни действат като защита.

— Клониране — тя има най-обща представа какво означава това — репликиране, копия. — Как го правите?

— Използваме нашата ДНК, за да създадем клонинги — обяснява Феделма. — Но всеки ембрион се нуждае от утроба, в която да се развива. Всички жени изпълняват своята част. Ще износвам бебета, докато накрая стана неспособна да го правя. Дори и ако това доведе до смъртта ми, рискът си заслужава.

След това тя добавя, сякаш се оправдава:

— Не можем да рискуваме постепенно да измрем.

Преша усеща как по гръбнака й пропълзява леден студ. В огледалото погледни! Внимателно потърси! Виж се ти! Виж се ти! И последен не бъди! Смисълът в думите на децата е бил буквален. „Виж се ти“ — намери копие на себе си. Преша забавя крачка. Тя си спомня лицата на децата — онези, които бяха като почти огледални изображения. Накрая тя напълно спира да върви.

Феделма се обръща:

— Осъждаш ли онова, което правим? Всички ние правим жертви. Това е единственият начин да бъдеш полезен.

— Не ви съдя. Разбирам смисъла на саможертвата — отвръща Преша.

Тя си мисли за Брадуел. Не искаше той да е жертва, макар самият Брадуел да го искаше.

— Глиганите… — казва тя, опитвайки се да подреди парченцата от пъзела.

— Съединяване на гени, да. Те са генетично създадени да бъдат домашни животни, но освен това имат и зъл нрав. Ако е необходимо, ще нападнат, за да ни защитят.

— Кого ще нападнат?

Феделма се доближава до нея. Макар че наоколо няма никой, тя снишава гласа си:

— Трябва да бъдеш предпазлива. Отвъд радиуса от три мили — територията, която сме маркирали с лозите, — живеят онези, които искат да влязат вътре, които биха убили за онова, което имаме тук.

— Кои са те?

— Те са подобни на онези, които имате във вашата част на света.

— Откъде знаете какво имаме в нашата част на света? — пита Преша.

— Той ни пощади — прошепва Феделма. — Той знае, че сме тук. Той следи нас и вероятно и останалите.

— Кой? Уилъкс ли?

— Имаме късмет, че изобщо сме живи.

— Уилъкс и Барт Кели все още ли поддържат контакт? Все още ли са… приятели? — Преша стиска очи и поклаща глава. — Уилъкс знае, че сте тук и сте живи?!

— Шшът — смъмря я Феделма.

Тя хваща ръката на Преша и я поставя върху корема си.

Отвътре се усещаше ритане.

— Имаме бъдеще, което да защитаваме. Разбираш това, нали? — казва Феделма.

— Къде е Барт Кели? — Преша отдръпва ръката си.

— Той иска да го изчакаш — въздъхва Феделма.

Тя се обръща и продължава нататък по коридора.

Преша я следва. Завиват зад един ъгъл и спират пред вратата на малка стая.

— Изчакай тук — казва Феделма и отваря вратата.

Стомахът на Преша се преобръща. Дали Брадуел ще е там? Дали изобщо ще я погледне? Тя се опитва да измисли нещо, което да му каже, но не може да реши дори с какво да започне. Тя влиза вътре.

Стаята е малка — всъщност е малко по-голяма от килер. Няма мебели. Ел Капитан е там. Стои облегнат на стената, а Хелмут е сложил глава на рамото му. Един от клепачите му е подут и червен. Дали някой не му е насинил окото? Какво ли се е случило? Ел Капитан се изправя и я поздравява официално. Хелмут се усмихва и й казва:

— Здравей.

Тя толкова се страхува от срещата с Брадуел, че забравя за всичко, случило се между нея и Ел Капитан. Той й беше признал любовта си и я беше целунал. Какво ли ще се случи между тях оттук нататък? Тя се чувства скована и засрамена. Ел Капитан й хвърля поглед и бързо извръща очи настрани.

— Здравей — казва тя.

Усеща, че се изчервява. Онова, което стори Ел Капитан, беше толкова драматично, толкова изпълнено с емоция. Беше смело. Това е нещото у него, което я кара да му се възхищава — това, че е твърд, но въпреки това, сърцето му е нежно. Тя все още си спомня целувката.

— Кели ще дойде направо тук — казва Феделма и затваря вратата.

— Брадуел не е тук. Не зная къде е — казва извинително Ел Капитан, сякаш тя иска да се види само с Брадуел, а не с него.

— Радвам се да видя двама ви — казва Преша. — Вече няма опасност кръвта ви да изтече. Това си е истинско подобрение.

— И сме целите златисти на цвят — отбелязва Ел Капитан — като някакви подвижни статуи.

— Златисти — повтаря Хелмут.

— Да — съгласява се Преша и поглежда ръцете си.

— Отива ти — казва Ел Капитан и след това свежда поглед към пода.

— Кап — започва Преша, макар да не е сигурна какви трябва да са следващите й думи: Надявам се нещата между нас да не станат неловки. Надявам се, че все още ще можем…

Но тогава вратата се отваря отново. Още преди да се обърне, Преша знае, че е Брадуел — крилете му шумолят силно. Тя чува Финън, който пиука в краката му.

— Ще изчакам там, отвън — разнася се гласът му.

Тя се обръща и вижда бързите му, тъмни очи, обрулените му от вятъра скули и златистия оттенък и на неговата кожа. Крилете му са дълги и рошави, но също мускулести и красиви.

— Тук вътре за мен няма място — казва той на надзирателя до себе си — нервен, млад мъж. — Не виждаш ли това?

— Съжалявам, толкова съжалявам — извинява се надзирателят. — Ще чакам навън заедно с теб.

Преди вратата да се затвори, Брадуел поглежда към Преша. Изглежда така, сякаш иска да каже нещо. Тя отваря уста да го попита как се чувства. Но преди да е успяла, той се обръща. Вратата се затваря и него вече го няма.