Джулиана Багът
Изпепелени (24)

Партридж
Хапче

Партридж се втурва по коридора на жилищната си сграда, пришпорван от адреналина. Иска му се да удари Форстийд по същия начин, по който го направи с Арвин Уийд, но от това не би имало голяма полза. С Форстийд трябва да се държи рационално — твърдо, непреклонно и спокойно.

И по дяволите, кой изобщо е Арвин Уийд? Уийд му помогна да осъществи убийството и въпреки това, продължава да изпълнява желанията на един мъртъв човек. Но тогава Партридж си спомня времето, прекарано в тайната стая на баща му. Дали и той просто не изпълнява желанията на мъртвия си баща?

Бекли подтичва, за да върви едновременно с него. Не разговарят помежду си. Партридж изкрещява надолу по коридора към пазача, който стои пред вратата:

— Форстийд тук ли е?

— Още не — отвръща пазачът и му отваря вратата.

Партридж и Бекли влизат във всекидневната, където един доктор дава инструкции на някаква медицинска сестра.

— Гласингс тук ли е? — пита Партридж.

— Здравей, Партридж — поздравява го докторът.

— Къде е той? — пита Партридж, подминава ги и тръгва по коридора към спалните.

Чува как Бекли нарежда на доктора да остане на разположение.

Партридж не е сигурен защо, но очаква да са сложили Гласингс в неговото легло. След това чува остра кашлица, идваща от старата спалня на баща му, чиято врата е държана винаги затворена, откакто беше пристигнал тук след смъртта му.

Той отива до вратата, слага ръка върху дръжката, но не я завърта. Застива на мястото си, разтревожен за момент дали баща му не е от другата страна. Все още му се струва, че Уилъкс е жив и няма да се изненада, ако го намери да седи в леглото си и да чете доклади с възглавници, подпъхнати под гърба му.

— Спри — казва си Партридж на глас. — Той е мъртъв. Той е вече мъртъв.

Завърта дръжката и отваря вратата. Стаята е осветена само от една лампа на нощната масичка. Гласингс трепва, сякаш очаква някакви непознати, които ще го измъчват.

— Само аз съм — казва Партридж.

Лицето на Гласингс е смазано, ръцете му са покрити със синини. Сега и двата му крака са в гипс, подпрени върху възглавници, които да ги държат по-високо от сърцето му. Стаята мирише на мехлеми и тампони със спирт. Дишането му е плитко и изострено. Той накланя главата си, за да може да вижда изпод подпухналите си клепачи.

Партридж се приближава до леглото и сяда на ръба. Странно е да вижда изпочупеното и пребито тяло на Гласингс в леглото на баща си, а главата му, облегната върху неговите възглавници.

— Ще останеш тук с мен, докато се възстановиш напълно.

Гласингс отваря уста и прошепва:

— Няма да се възстановя.

— Разбира се, че ще се възстановиш.

Но Гласингс не изглежда просто пребит. Той изглежда дребен и болен. Партридж вече се безпокои дали учителят му не е прав.

— Не сме били тайна — казва Гласингс. — Той е знаел през цялото време кои сме.

— Баща ми е знаел за Сигнус? За теб?

Гласингс поклаща глава. Той отново се закашля, присвивайки се от болката в ребрата.

— Не бързай — успокоява го Партридж. — Можем да говорим по-късно. Трябва да се почувстваш по-добре.

— Не — възразява Гласингс с разкривено от болка лице. — Сега. Трябва да разбереш това сега.

Гласът му е дрезгав и едва доловим.

— Добре — съгласява се Партридж. — Кой знаеше?

Гласингс си поема дъх с хриптене:

— Форстийд.

— Форстийд е знаел за Лебеда?

— Той ни е оставил да действаме. Защитавал ни е, без да знаем за това.

Партридж се сеща за хапчето в джоба си, точно преди да убие баща си, спомня си как го докосваше с върховете на пръстите си.

— Хапчето.

— Мислехме, че сме го откраднали ние.

— Но открадването му е било по-лесно, отколкото сте очаквали — казва Партридж, — защото Форстийд е искал да го откраднете, искал е да ми го дадете. Искал е да убия баща си — Партридж се изправя и поглежда към спалнята на баща си. Трудно му е да диша и му се гади. — Форстийд е искал да убия баща си. Искал е баща ми да умре и аз свърших това вместо него — той чува гласа на Бекли във всекидневната, а след това и гласа на Форстийд. През гърдите на Партридж преминава гореща вълна. — Опитвал се е да застане начело. И тогава, в последния момент, баща ми прехвърли властта на мен.

— Иска да ликвидира и теб — казва Гласингс, протяга се и сграбчва ръката на Партридж, вкопчвайки се здраво в нея, преди да се отпусне.

— Откъде знаеш?

— Той самият ми го каза. Не мислеше, че ще се измъкна жив. Той мисли — продължава Гласингс, опитвайки се да укроти дъха си, — че ще му е по-лесно да премахне теб, отколкото баща ти.

Гласингс е прав. Уилъкс беше човек с власт, до който не се стигаше лесно. От своя страна, Партридж се чувства напълно уязвим. Той стиска юмруци и после разтрива слепоочията си. Господи! Какво, по дяволите, щеше да прави?

— Провалих те — признава Гласингс.

— Не, не си — Гласингс дълго време играеше ролята на баща на Партридж. Той си го спомня с папийонка, когато придружаваше момчетата по време на танците и когато се срещнаха под сцената на аудиторията на академията. Партридж никога не беше имал бащата, когото беше искал.

— Какво щеше да направиш, ако беше на моето място? — пита го Партридж. — Кажи ми.

— Съветите ми не ги бива — поклаща глава Гласингс.

— Просто ми кажи нещо — каквото и да е.

— Не му позволявай да разбере, че ти знаеш. Атакувай го, когато най-малко очаква. Прави се на глупак.

Партридж кимва:

— Като се има предвид какви оценки получавах по История на света, това не би трябвало да е много трудно.

Гласингс се опитва да се усмихне, но подутото му лице не му позволява да го стори.

— Почини си — Партридж се оправя към вратата.

— Можеш да се справиш с това — казва Гласингс.

Партридж опира за момент челото си върху края на отворената врата, опитвайки се да успокои нервите си. Той чува ниския и шумен смях на Форстийд. Дали докторът не е казал нещо смешно? Или Форстийд се смее на собствените си шеги? Гласингс вярва в Партридж. Той трябва да не забравя това и да не позволява тази мисъл да го напусне. Не му остава друго.

Партридж се готви да излезе през вратата, но първо се сеща за още един въпрос.

— Хапчето е било създадено така, че да се задейства в определен момент и да бъде непроследимо — казва Партридж. — Някой открадна ли го за вас?

— Да — отвръща Гласингс. — Някой, който е на наша страна.

— Кой?

— Арвин Уийд.

— Не, грешиш.

Гласингс затваря очи и поклаща глава.

Дали Уийд е помогнал, защото е наистина на страната на Сигнус, или е бил къртица, работеща за Форстийд? В края на краищата някой е снабдявал Форстийд с информация и това, че Уийд е откраднал хапчето за тях, изглежда твърде удобно. Във всеки случай беше ударил Уийд в лицето. Партридж си спомня глупавата, самодоволна усмивка, която беше видял на лицето на Арвин при излизането си от стаята. Дали Уийд го е отвел при Гласингс, за да го спаси, като същевременно се е опитвал да създаде впечатлението, че е верен на Форстийд?

— Уийд? — пита Партридж. — Сигурен ли си?

— Уийд — потвърждава Гласингс.