Джулиана Багът
Изпепелени (34)

Преша
Майките

Майките се появяват от гората една по една. Един храст се превръща в тяло. От тънките клони на едно дърво скача жена. Тъмно е и е трудно телата им, оживели с неспокойните движения на техните деца, да бъдат различени. Една от майките казва:

— Отведете я в лагера. Охранявайте я внимателно. Ще изпратим вест на Нашата добра майка за появяването й.

Преша не е сигурна каква може да е реакцията на Нашата добра майка на това, че тя е станала тяхна пленничка.

Две майки се приближават до нея — едната носи вълнена шапка, а косата на другата е бяла.

Преша се надява те да не конфискуват раницата й. Това е от най-голямо значение.

Онази с бялата коса издърпва острието от дървото, оставяйки нова цепнатина в палтото на Преша, и напъхва стрелата обратно в малката торба, прикачена с ремък върху рамото й.

— Оттук — посочва й тя. — Сложи си ръцете на главата.

Преша върви между двете майки. Сега може да види децата им — едното е върху рамото на майка си, а другото — свито върху гърдите на своята.

— Вие сте запазили тази гора неопожарена — прошепва Преша.

Те кимват и я повеждат покрай един малък, скрит навес. Преша зърва вътре странни съоръжения — катапулти на колела може би — и кошници, които са пълни с неща, които приличат на ръчни гранати.

— Направих няколко от тези от паяците роботи, изпратени от Купола.

— И ние продължихме твоята работа — казва белокосата жена. — Ние сме първата отбранителна линия. Премахваме новите войници на Специалните сили, когато те излязат за пръв път и се спуснат тук, все още дезориентирани. — Майката спира до един голям варел, пълен с наскоро полирани оръжия. — Изваждаме от тях оръжията им и ги почистваме. Запасите ни се увеличават.

Преша си спомня момчето от Специалните сили — то не беше чист, а несретник:

— Някои от тях не са ли млади?

— Те изпращат момчетата си да умрат. Ние изпълняваме желанието им — жената с бялата коса поглежда Преша с присвити очи. — Защо си тук?

Преша не иска да им каже. Майките са непостоянни — спокойни, а после смъртоносни и способни на почти всичко.

— Търсех някого — отвръща тя.

— Кого? — пита белокосата майка, а Преша се чуди дали жената с вълнената шапка изобщо може да говори. Дали не е няма?

— Децата, които бяха пречистени в Купола, и по-специално едно от тях, наречено Уилда.

Майката с вълнената шапка издава цъкащ звук с езика си, сякаш Преша е казала нещо грешно и тя иска да я укори.

— Спри да търсиш. Това е загуба на време — казва белокосата майка.

— Защото са мъртви, или защото са скрити някъде?

— По-добре е някои въпроси да останат без отговор — отвръща майката. — Освен това, лъжеш.

— Не лъжа.

— Не казваш цялата истина, което е лъжа.

Майката с вълнената шапка отново цъква с език.

Тази с бялата коса се протяга и откъсва едно от малкото останали листа на клона над главата й.

— Това е сезонът на смъртта — казва тя. — Не сме сигурни, че ще има друга пролет.

— Какво искаш да кажеш? — пита Преша. — Земята е изтърпяла толкова много. Разбира се, че ще има пролет — тя си спомня за Брадуел, който каза: Ако не се видим никога повече…

— След като отведоха Лайда, ние решихме, че никога няма да отстъпим. Някои казват, че просто искаме да умрем. Ние не искаме смърт. Ние сме вече мъртви.

— Отвели са Лайда? Тя щеше да ходи в Купола заедно с Партридж. Не е била отведена. Тя отиде по собствено…

— Беше отведена! — отсича белокосата майка.

— Мммхмм — гърлено мърка майката с вълнената шапка.

Преша не е сигурна в какво да вярва. Понякога майките разказват истории, в които самите те искат да вярват. Преша не може да ги обвинява. Но точно сега й се искаше да може да ги разбере.

— Какво се случи? Кажи ми.

Майката с вълнената шапка поклаща глава и поглежда ядосано другата майка.

— Не може да ти се вярва — казва майката с бялата коса.

— Но аз трябва да зная. Лайда е моя приятелка. Тя ми е като сестра. Разбирате ли?

Майките бяха изградили живота си около идеята за сестринството. Двете майки се споглеждат.

— Не — отсича майката с бялата коса. — Няма да ти кажем нищо.

Те вярват през гората, все по-навътре и по-навътре, докато не става почти напълно тъмно. Стигат до малък лагер от навеси. Майките отвеждат Преша до една от миниатюрните палатки.

— Сега можеш да свалиш ръцете си — казва белокосата майка.

Преша разтрива ръцете си, които са изтръпнали от липсата на кръвообращение. Майката с вълнената шапка вижда главата на куклата, протяга ръце и я обхваща в бледите си груби длани.

Майката с бялата коса кимва и казва:

— Сякаш е една от нас.

Другата майка отново издава мъркащ звук.

— Една от вас? Защо казвате това? — пита Преша.

Тя изобщо не е като майките. Тя не е жена, която е била изоставена, и никога няма да бъде. Тя има Брадуел — тук, сега и отвъд. Майките я плашат. Винаги са я плашили. Скритата им сила е изпълнена с нещо порочно. Така са останали живи.

— Това е просто кукла.

— Тя е част от теб, нали? — пита белокосата майка. — Тя те определя изцяло и от друга страна, изобщо не те определя — като майчинството. Ти ще бъдеш една от нас. Това е въпрос на време.

Преша притиска главата на куклата към гърдите си и поклаща глава, но не знае какво да каже. Не иска да бъде част от това племе от жени. Иска да приключи с това и да изгради своя живот с Брадуел. Ако не се видим никога повече… — дори мисълта за това я плаши.

— Ние ще останем на пост — казва майката с бялата коса. — Не се опитвай да си тръгнеш или следващия път, когато стреляме, ще се целим в сърцето ти.