Джулиана Багът
Изпепелени (46)

Преша
Самоубийци

— Обикновено аз съм този, който е облечен като охранител — казва Бекли. — Имаш ли против да махна папийонката?

— Защо мислиш, че ме е грижа? — пита Преша.

Тя е бясна. Сякаш върху гърдите й едновременно се стоварват два юмрука. Брадуел беше прав — за чистите и Партридж. Тя се срамува, че беше изпаднала в такава радост и че си беше позволила да се надява на сватба, макар и само за миг. Брадуел й липсва повече от всякога. Той казва онова, което мисли, дори и когато знае, че то няма да й хареса. Той е сбъркан — всички човешки същества са такива, но поне е истински. Ел Капитан и Хелмут също. Тя се чуди дали изобщо трябваше да идва тук. Но усеща режещия допир на металната кутия върху хълбока си. Трябва да опита да спаси хора. Трябва да опита, дори и ако Партридж е изгубена кауза.

Двамата вървят по празната улица. По магазините са налепени снимки на Партридж и Айралийн в различни пози. Тя спира до една от тях, на която Партридж люлее Айралийн на дървена люлка.

— Погледни го само.

Бекли пъхва папийонката в джоба си и спира.

— Бях там — казва той. — Той не искаше да позира за снимките.

— Може би не е искал да позира, но е факт, че го е направил. Позволил е някой да направи тази снимка — тя поглежда Бекли в лицето.

Той е съвсем малко по-възрастен от нея, но изглежда доста корав.

— Как е човек да живее на това място? — пита тя.

— Откъде да зная? Мина толкова време, откакто нямам с какво друго да го сравня.

— Не си ли спомняш преди? Не ти вярвам.

— Може би това е първият ти урок. Не трябва да вярваш на никого тук — той отново започва да върви.

Тя бързо тръгва след него.

— Винаги ли е толкова ужасно красиво?

— Обикновено не е толкова ярко осветено, но да.

— Партридж каза, че ще върне дядо ми. Дядо ми е мъртъв, Бекли. Партридж да не се мисли за Господ?

Бекли свива рамене.

Беше жестоко от негова страна да каже това — да обещае на Преша дядо й. Партридж знае какво би означавало за нея дядо й да се върне. Той беше единственият истински родител, когото някога беше познавала. Не беше истинският й дядо, но това само правеше по-забележително онова, което беше направил. Бе спасил живота й.

— Кажи ми ти на чия страна си? — пита тя.

— Няма страни.

— Това да не е вторият ти урок?

— Предполагам, че би могъл да е.

— Мисля, че има правилна страна — казва Преша. — И ти или си на нея, или не си.

Той хвърля поглед към Преша, след това вдига очи нагоре към празното пространство, изпълнено със запарен въздух.

— Как е там, отвън, сега?

Как би могла да опише света извън Купола? Това е невъзможно.

— Не зная — отвръща Преша. — Истински.

Бекли се заглежда в едно петно върху тротоара, което е по-бяло от останалата част.

— Какво е това? — пита Преша.

Той спира, поглежда сградата и посочва към един от прозорците, който е закрит с дебел найлон.

— Някой е скочил.

— Скочил?

Той кимва.

— Искаш да кажеш, че някой е скочил от онзи прозорец?

— Аха.

— И тротоарът е бял, защото…

— … Са почистили кръвта и са го избелили — Бекли пъхва ръце в джобовете си и продължава да върви.

Преша оглежда тротоарите от единия до другия край на тясната улица. Вижда още едно бяло петно. После още едно. Всички те изглеждат пресни.

— Защо има хора, които скачат, Бекли? — пита тя.

— Колкото е красиво, толкова е и ужасно, нали? И понякога тук също е истинско.

Той се отправя към входната врата на една от жилищните сгради и натиска звънеца. Вратата се отваря. Те влизат във фоайе с плюшени мебели и дълго огледало в златна рамка. В натруфени вази са поставени разцъфнали орхидеи. Не е възможно да са истински. Бекли кимва на мъжа, който седи зад бюрото и гледа миниатюрен телевизор. Преша не е виждала телевизор от времето преди. Картината не е много ясна, но е цветна и в този момент тя разпознава какво се вижда на нея. Мъжът гледа сватбения прием на Партридж и Айралийн.

— Днес е големият ден — казва мъжът и потупва корема си. — Мислех, че ще си там?

— Още един ден, още един долар — отвръща Бекли.

Мъжът поглежда Преша, но не задава никакви въпроси.

Бекли я повежда към асансьора. Вратите се отварят с плъзгане. Преша се страхува да влезе в тази кутия, но не иска да го покаже. Тя застава зад Бекли, който натиска един светещ кръгъл бутон и обляга гръб на стената. Асансьорът се разтърсва и тръгва нагоре. Стомахът на Преша се обръща.

Точно когато асансьорът спира, Бекли протяга ръка и задържа бутона.

— Лайда е тук вътре и не се чувства толкова добре — казва той.

Преша пристъпва напред.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще се справиш ли вътре?

— Днес денят ми не е от най-лесните по очевидни причини — поклаща глава Преша.

Бекли закрива с ръка устата си и се прокашля. После, докато продължава да държи юмрука, притиснат към устата си, казва:

— Щом като роди детето, те пак ще я вкарат вътре.

— Вътре?

Бекли пуска бутона и вратите се отварят. Той оглежда коридора в двете посоки.

— Съжалявам — извинява се той. — Такъв е протоколът — след това прошепва много тихо, така че тя едва успява да различи думите:

— Тя ще бъде върната в рехабилитационния център за луди. Никога няма да се измъкне оттам.

— Но бебето…

— С бебето всичко ще бъде наред — прошепва той. — То е Уилъкс.