Джулиана Багът
Изпепелени (14)

Преша
Огледало

Въздухът е застоял, двигателите — шумни. Въздушният кораб се бори с вятъра. Пътуването ще отнеме над петдесет часа. Тя на няколко пъти проверява металната кутия и докосва мускала и формулата. Слава богу, и двете са невредими. Това се превръща в някакъв нервен навик. По-голямата част от времето вече е минало, но оставащите часове се струват безкрайни на Преша. Още колко ли са останали? От една страна, единственото, което се вижда през страничния илюминатор, е блестящото море, от друга — въздушният кораб е опасен. Ел Капитан е новак в пилотирането и се ядоса, когато разбра, че се връщат обратно без оръжията му. Изглеждаше объркан и отчаян.

— Как, по дяволите, очакват от нас да отидем където и да било без оръжия?

Успокои се дотолкова, доколкото да излети, и сега от време на време изстрелва по някоя отразяваща лазерните лъчи проследяваща шамандура. Шумът е оглушителен, когато тя изхвръква от кораба и осветява страничните прозорци, разтърсвайки го. Могат да умрат тук — да паднат, да се разбият и след това да потънат без звук на океанското дъно. Това я плаши, но вече толкова дълго се страхува от смъртта, че тя вече не притежава такава сила над нея, както някога.

Вместо това, сърцето в гърдите й се свива неумолимо и ужасно заради Брадуел. Той седи от другата страна на пътеката точно срещу нея и въпреки че спаси живота й, все още не са разговаряли. Как може да се чувства човек, когато дели толкова малко пространство с някого, който го ненавижда? Това я кара да иска да е все по-малка, докато накрая изчезне напълно.

Тя се надява да настъпи момент, когато Брадуел ще смъкне поне малко защитата си, ще омекне и ще излезе от черупката си. Но дори когато спи, той изглежда гневен. Когато сънува, веждите му се смръщват — може би сънува кошмари. Непрекъснато помръдва с крак. Трудно му е просто да седи на седалката. Изглежда скован и тромав, крилете му сякаш стърчат напред от раменете и го принуждават да се прегърбва.

Ел Капитан и Хелмут са в кокпита, Финън е до тях. Ел Капитан пее стари песни, в които обаче не се пее за любов. Тя предполага, че сега ще внимава повече. Всички те ще внимават повече.

Но сега нямат време да се държат предпазливо един с друг. Трябва да разговарят за това какъв ще бъде следващият им ход.

— Брадуел! — повиква го Преша.

Той не помръдва.

— Брадуел!

Отново нищо.

Тя разкопчава колана си, пресича пътеката и разтърсва рамото му.

— Брадуел, събуди се!

Той се стряска от съня си така, както го беше направил и в къщата от мъх, където се възстановяваше, след като едва не замръзнаха до смърт на земята в гората. Размахва ръце и крака във въздуха.

— Какво? Какво има?

— Трябва да поговорим.

Той се оглежда с широко отворени очи, след това поглежда навън през илюминатора — най-вероятно стреснат от това, че се е озовал на въздушен кораб, носещ се над океана.

— Не искам да говоря за нас — казва той. — Не мога.

— Не става дума за нас — казва тя, но й се иска да можеха да говорят за това, какво означават един за друг. Дали някога щяха да го направят? — Имаме нужда от план. Трябва да говорим с Ел Капитан и Хелмут.

Той разтърква очи и кимва:

— Права си.

Брадуел следва Преша до кокпита. Ел Капитан пее и Хелмут сякаш тананика в съзвучие с него. Хубаво е. Финън, изглежда, е влязъл в спящ режим, сякаш песента го е приспала. Не й се иска да ги прекъсва.

Вратата е отворена, но въпреки това тя почуква.

Ел Капитан спира насред песента.

— Мислех, че вие двамата сте заспали.

— Бях заспал — отвръща Брадуел.

Двамата с Преша влизат в кокпита. Той едва се събира вътре. Гръдният му кош, гърдите и раменете му са станали по-широки. Крилете му са обемисти и извити назад върху гърба му.

— Трябва да видим какво става с Хейстингс — казва Преша и се хваща за облегалката на празната седалка на втория пилот.

— Ще трябва да кацнем при „Лудия Джон“, след това да излетим и да се приземим отново — нервно отбелязва Ел Капитан.

— Не можем да го оставим там — възразява Брадуел.

— Не казвам да го изоставим. Просто има риск. Това е всичко. Ако катастрофираме при кацането като предишния път, няма да има кой да ни помогне. Ще трябва да се върнем у дома пеша през територия, в която едва оцеляхме първия път.

— Нямаме избор — казва Преша. — Той има нужда от нас, а и ние може да се нуждаем от него.

— За какво ще ни е нужен? — пита Ел Капитан.

— Отивам в Купола — въздъхва Преша. — Трябва да говоря с Партридж. Трябва да занеса лекарството на подходящите хора вътре.

Тя никога не се разделя с раницата си.

— Можеш само да предполагаш, че вътре има подходящи хора — натъртва Брадуел.

— Подходящи хора — с оптимизъм повтаря Хелмут.

— Не може всички да са лоши. И сега, когато Партридж е начело, съм сигурна, че той е…

— Аз в нищо не съм сигурен — прекъсва я Брадуел. — Кели знаеше, че Уилъкс е мъртъв и че сега Партридж е шефът. Защо тогава не беше чул в Купола да има нов ред?

— Може би Партридж не е разполагал с достатъчно време — гневно отвръща Преша. — Може би сега подготвя своя план… Или може би е започнал да прави истински промени, но точно в момента най-главният му приоритет не е да разказва това на Кели, който е от другата страна на океана. — Тя се обръща към Ел Капитан. — Ти вярваш на Партридж, нали?

— Аз винаги се съмнявам в хората — отвръща Ел Капитан. — Оцелял съм досега благодарение на това че не се доверявам на други човешки същества.

Преша го разбира. Тя самата е разочаровала Кап, като не го обича по начина, по който я обича той.

— Какъв е вашият план? Да сринете Купола и да предизвикате гражданска война? Да има още кръв и още смърт? — пита ги Преша.

— Ако искаш да застанеш на нейна страна, давай — казва Брадуел. — Вече не е тайна какви са чувствата ти към Преша. Правете каквото искате.

Преша е шокирана, че Брадуел казва това на глас. Тя поглежда Ел Капитан. Страните му са поруменели. Той се прокашля в юмрука си и насочва погледа си навън през предното стъкло. В момента преминават през струпване на облаци.

— Просто след всички тези години искаш да докажеш, че си прав — казва Преша. — Предпочиташ справедливостта пред мира, дори и това да означава, че ще умрат хора.

— Не се опитвам да докажа, че съм прав. Аз съм прав. В това има разлика. Истината е важна — възразява Брадуел. — Историята е важна.

— Ел Капитан ще избере онова, което смята за правилно — справедливост или мир — казва Преша. — Доверявам му се той да реши.

— Мир — казва Хелмут и така дава своя глас.

Преша се радва, че Хелмут е на нейна страна.

— Добре — отвръща Преша. — Благодаря.

— Кап? — пита Брадуел.

— Не — отвръща Ел Капитан. — Няма да избирам между вас. Трябва да сме единни в това.

Брадуел се заглежда навън през стъклото и Преша може да види само профила му и двойния белег, който минава през едната му буза.

— Майка ми умря, сграбчила ризата на баща ми — казва той. — Очите й бяха още отворени и тя го гледаше, докато умираше, сякаш го молеше да остане жива. Но те умряха чисти — отвътре — той удря гърдите си. — Те умряха такива, каквито бяха, борейки се истината да излезе наяве — той потрива кокалчетата на пръстите си едни в други. — А какво съм аз? — крилете на гърба му потрепват. — Аз съм приказката, която родителите разказват на децата си, за да ги уплашат и да ги накарат да живеят предпазливо. Аз не съм истински.

Преша никога преди не е мислила за мига, в който Брадуел е открил мъртвите си родители. Тя си го представя като малко момче, което тича из къщата и ги вика с нарастваща паника. Понякога забравя, че той е бил малко момче, изпратено да живее при леля си и чичо си, което е тичало през ято птици, когато Детонациите са ударили. Момчето, което е открило обратния път до дома на родителите си, намерило е сандъка в тайната стая и се е грижило само́ за себе си в продължение на години. Тя обича това хлапе. Тя обича мъжа, в който то се е превърнало — сложна и упорита личност.

— Ти си истински. Ти си същият човек.

— Не — поклаща глава той. — Този Брадуел го няма вече.

— Какво означава това?

— Онова, което ми даваше сили да продължа през всички тези години, беше истината и справедливостта. Можех по всяко време да погледна към белия Купол с неговия проблясващ кръст и това ми беше достатъчно, за да оцелея. Те убиха родителите ми. Скриха се в своя съвършен малък мехур и унищожиха света. Аз съм несретник. Това ме прави чист. А сега? С тези химикали, с които съм напомпан, какво съм аз сега?

— Ти все още си себе си — уверява го Преша.

Иска й се да каже повече. Иска й се да му каже, че е истински, че го обича. Но гърбът му е скован. Очите му са вперени в небето.

— Имаш всички основания да ме мразиш — признава тя.

— Не те мразя. Само ми се иска да можех.

— Вижте — намесва се Ел Капитан, — някой трябва да направи компромис.

В кокпита настъпва тишина.

— Ето какъв компромис предлагам — казва Брадуел. — Чистите ще излязат от всичко това като герои само през трупа ми.

Той поглежда всеки от двамата в очите и след това се обръща и излиза.

Преша остава загледана в предното стъкло, в което преди малко се виждаше отражението му. Сега то вече е черно, като от време на време в него се появяват облаци. Той беше свалил гарда. Беше говорил за това как бе открил мъртвите си родители. Иска й се да му беше казала нещо различно. Но какво?

Тя поглежда към отражението на Ел Капитан. Той улавя погледа й и се усмихва тъжно.

— Съжалявам — казва Ел Капитан. — За всичко. Трябваше да го накарам да…

— Недей — прекъсва го тя. — Всичко е наред.

Хелмут протяга ръка и бързо докосва косата й, след което смутено извръща поглед.

Преша вижда собственото си отражение и се сеща за песничката, която пееха децата, докато играеха в полето: В огледалото погледни! Внимателно потърси! Виж се ти! Виж се ти! И последен не бъди!

Тя вдига главата на куклата. Коя ще бъде без нея? Повече ли ще е себе си, или по-малко? Не може да си представи как се чувства Брадуел — тялото му не е неговото. Мисли си за своята ДНК, за инструкциите как да бъде създадена само и единствено тя — нейната коса, кожа и кръв.

И тогава си спомня за четката за коса в стаята си, за това как всяка сутрин по нея нямаше останал дори и един косъм. Дали са вземали нейната ДНК? Дали някой ден там нямаше да има нейни копия? Мисълта за това я ужасява по начин, който не разбира. Виж се ти! Виж се ти! Тя всъщност дори не знае коя е. Нито Брадуел знае. Дали изобщо някой знае?

— Вече сме над сушата — казва Ел Капитан.

— Суша — повтаря Хелмут, сякаш нарежда на брат си да приземи въздушния кораб. — Сушата!

Преша сваля раницата и я притиска към гърдите си. Хвърля поглед към неравния хоризонт. От тук той изглежда спокоен и мирен. Но тя знае, че той е пълен със зверове и пясъчни създания. Самата земя е жива, омразно жива. Може би отмъстителността е част от всички тях.