Джулиана Багът
Изпепелени (56)

Преша
Друго небе

Въздухът в кофата е спарен и топъл заради телата им. Преша и Лайда се бяха разместили така, че седят една до друга. Държат се за ръце като сестри. На Преша й се иска да имаше сестра. Тя си спомня какво беше усещането да се крие сама в задната част на изгорялата бръснарница.

Докато Чандри продължава да ги бута, Преша разказва на Лайда за Ирландия — за глиганите, слепите, зли същества в горите и трънливия бръшлян. Тя признава какво е сторила с Брадуел и докато го прави, пред очите й се появяват големите му, тъмни криле.

— Искам да се върна при него — казва тя.

Всъщност сега, докато е затворена в тази кофа и се движи в неизвестна посока, тя би си тръгнала на мига, стига да можеше. Мускалът, формулата, спасяването на животи — понякога й се иска някой друг да може да направи всичко това вместо нея. Може би просто се държи като хлапе, но й липсва това да се чувства защитена и някой да се грижи за нея. Липсва й дядо й.

Тя не казва на Лайда, че двамата с Брадуел са се оженили. Това не е нещо, което някой друг би разбрал. Може ли гората да бъде църква? Дали обещанията, които двама души си прошепват, са достатъчни?

Лайда стиска ръката й в мрака.

— Разбирам — уверява я тя. — Точно в този момент аз мога да почувствам другото си аз отвън в горите как тича сред дърветата. Искам отново да бъда нея…

— Отвън вече не е същото — казва Преша и й обяснява за последствията от последните нападения на Купола: пожарите, разрушението, войниците от Специалните сили, които са по-млади, по-необучени и по-лесни за убиване, за онези от тях, които са като пясъчни създания, както и за жертвите от двете страни на битките.

— А майките? — прошепва Лайда.

— Те оцеляват по-добре от повечето. Майка Хестра искаше да ти кажа, че й липсваш и че те чувства като своя дъщеря.

— Не мога да живея тук през остатъка от живота си, Преша — въздъхва Лайда. — Трябва да ме разбереш. Това място трябва да бъде спряно. Спомняш си как изглеждах, когато за пръв път се измъкнах от тук — бледа и слаба. Бях отгледана да бъда бледа и слаба — продължава тя. — Бях отгледана да бъда тиха и мила. Не знаех на какво съм способна. Мислиш си, че не е честно, че на несретниците им се налага да живеят там, отвън. Но аз зная, че не е честно чистите да трябва да живеят тук — зад стъклото, затворени в нашия малък, фалшив свят. Ако Куполът падне, това ще е милосърдие не за несретниците, а за чистите.

— Не зная… — отвръща Преша. — Сигурна ли си за това, Лайда? Наистина ли го вярваш?

— Това е нещо, което ти може никога да не разбереш. Но това е моята истина. Моята.

— Имам лекарството, Лайда. Имам онова, от което се нуждаят, за да помогнат на хората, да ги спасят. Можем да опитаме да…

Лайда отново стиска ръката й в тъмнината и казва на Преша за вътрешната стая в оперативния център:

— Има бутон. Той може да пусне отровен газ и да избие оцелелите. Всички тях.

— Кой има достъп до него?

— Само Партридж.

— Той никога няма да го направи — казва Преша.

— Дори и ако си мисли, че това може да му помогне да спаси хора? — пита Лайда. — Не мислиш ли, че той може да намери оправдание, за да го направи?

— Не зная какво ще се случи, но обещах на майките, че ще се опитам да те измъкна навън — отвръща Преша. — Това ли искаш?

— Повече от всичко.

Кофата спира да се движи.

— Още нещо, Преша. Партридж може да се свързва с други места. Ако баща ти е някъде там, отвън…

Преша не е съвсем изненадана. С помощта на тази комуникационна система Барт Кели беше разбрал, че Уилъкс е мъртъв и Партридж е начело.

— Ако мога да говоря с баща си, бих искала да чуя гласа му. Искам той да знае, че съм тук. Но в момента не мога да мисля за това. Не мога.

— Аз искам да мисля за това какви бяха някога отношенията между Партридж и мен, за това как се обичахме един друг. Но и аз не мога да мисля за това сега.

Те чуват скърцането на пантите на врата. След това започват отново да се движат надолу по нещо, наподобяващо на рампа.

Количката спира отново.

Чандри сваля капака и в този момент над главите им се появяват хиляди звезди. Вълшебни и необясними звезди, които са като ярки, миниатюрни дупчици към други далечни светове. Двете се изправят и Преша очаква да усети порива на вятъра.

Но не, те не са отвън. Картината над главите им не е небето. Те са в театър с извити редици от седалки. Небето е просто таван — мрак, осеян с крушки светлина.