Джулиана Багът
Изпепелени (7)

Партридж
Зараза

Партридж долавя промяната веднага щом излиза на улицата. Всичко е различно. Въздухът е зареден по начин, който никога преди не беше усещал. Звукът от приглушени гласове се разнася зад прозорците на всички жилищни сгради. Повечето прозорци в Купола са плътно затворени — температурата в сградите се контролира. Защо някой изобщо ще отваря прозореца си? Честно казано, това само би подканило хората да скачат през тях, а броят на самоубийствата в Купола е достатъчно голям.

Въпреки това, той може да чуе виковете и крясъците. Наистина те са приглушени, но се чуват отвсякъде едновременно и Партридж знае защо. Той им беше отнел лъжата, която им позволяваше да функционират в света, който ги заобикаляше. Ако ги лишиш от тяхната лъжа, те ще се самоунищожат — беше го предупредил Форстийд. Дали това беше истина, или са му ядосани? Разбира се, съществуваха и спящите клетки на Лебеда, които бяха видели предаването и сега се радваха. Част от този шум можеше да е израз и на радост, нали?

Когато заобикаля ъгъла, Бекли и двамата други охранители вървят заедно с него, заобиколили го от всички страни.

— Къде отивате? — пита Бекли.

— Отивам при Лайда — отвръща Партридж. — Трябва да я видя.

— Мисля, че това може да е лоша идея.

Партридж сваля вратовръзката си от яката. Смачква я на топка и я пъха в джоба на сакото си.

— Ако искам мнението ти, ще те попитам.

Минават покрай ресторанта „При Смоуки“. Вътре са се събрали хора, които са гледали заедно предаването, докато са се хранели. Някой забелязва Партридж през прозореца и изкрещява:

— Ето го! Ето го там!

Партридж не харесва враждебния му тон. Той и охраната му забързват крачка, но от двойните врати на „При Смоуки“ се изсипва тълпа хора, които тръгват след него.

— Защо ме следват? Какво очакват да се случи сега?

— Вие сте този, който ги нарече „овце“ — отвръща Бекли.

— Ще повикам подкрепление — казва един от по-младите пазачи.

Той вади радиостанцията си и съобщава името на пресечката, която наближават.

— Подкрепление ли? Всичко е наред — казва Партридж, опитвайки се да се засмее. — Това са просто хора, които обядват.

Малката тълпа привлича вниманието на други хора, които излизат от магазините, една чайна, гимнастически салон и банка. Един касиер стои зад гишето с решетка и наблюдава Партридж. Повечето хора мълчат, сякаш чакат някой друг да заговори пръв, но неколцина извикват името му.

— Просто продължавайте да вървите — спокойно казва Бекли.

— Наистина ли? Просто да не им обръщам внимание? — пита Партридж.

— Да — твърдо отвръща Бекли.

Партридж спира. Мисли си, че е най-добре да не прави нищо, но това не му се струва възможно. Бързо се обръща и вдига ръце във въздуха.

Тълпата също спира. Някои се обръщат и се отдалечават, но повечето просто замръзват на местата си.

— Не зная какво искате, но вече изнесох речта си. Днес няма да говоря повече.

Хората се оглеждат един друг, сякаш всеки очаква, че някой друг ще заговори пръв. Накрая една млада майка, която държи малко дете, казва:

— Партридж, какво трябва да направим?

— С кое? Истината ли? — пита Партридж. — Можете да се опитате да я приемете.

— Кажи, че не е истина! — казва един мъж в тъмносив костюм.

— Да продължаваме — тихо казва Бекли.

Партридж поглежда към мъжа със сивия костюм.

— Онова, което казах, е истина. И няма да си взема думите назад. Всъщност смятам да поведа всички нас към бъдещето с тази истина.

— Но ние сме чисти — казва една възрастна жена, притискайки плетената си чанта към гърдите си. — Това е истината. Ние сме чисти. Заслужаваме онова, което имаме.

— Бог ни обича — добавя жената с детето. — Затова сме тук.

— Да, но… — започва Партридж.

Още един мъж пристъпва напред. Той има дебело шкембе и широка челюст. Носи тъмен костюм със закачена на него значка с лика на Уилъкс, сякаш става дума за някаква кампания за преизбирането на баща му.

— Ти нарече баща си убиец, малък боклук — той се изплюва към Партридж, бялата храчка се приземява върху обувките на Партридж и изведнъж ситуацията започва да изглежда така, сякаш тълпата може да се нахвърли срещу него.

Охраната реагира бързо. Един от мъжете удря дебелия корем на мъжа с приклада на пушката си. Той пада на земята на четири крака, дишайки тежко.

— Спрете! — вика Партридж.

— Оставете ги да си свършат работата — настоява Бекли.

Другият охранител стоварва оръжието си върху гърба на мъжа. Партридж осъзнава, че те вероятно са кодирани да действат по този начин с всеки нападател.

Повечето хора се обръщат и бързо се отдалечават обратно към складовете и уличките, но някои остават на местата си. Мъжът на земята, който сега лежи на едната си страна, поглежда предизвикателно нагоре към Партридж. Устната му е сцепена. Той започва да кашля и опръсква земята с кръв.

Един от пазачите извива ръцете на мъжа зад гърба му и му слага пластмасови връзки, които пристяга здраво. Двама от охранителите изправят мъжа на крака. Зъбите му са изцапани с кръв.

Бекли изважда оръжието си с две ръце. Държи го, без да трепва, и го насочва към останалите.

— Моля всички да се разпръснете. Моля, направете го веднага!

Останалите хора се обръщат и си тръгват.

— Да вървим — подканя го Бекли.

Партридж поклаща глава. Не може да повярва какво се е случило току-що.

— Не искам да караме хората да мълчат по този начин — казва той. — Искам хората да могат да казват каквото мислят, дори и ако не са съгласни с мен.

— Не можете да сторите кой знае какво по този въпрос — отбелязва Бекли.

Една жена в бял работен гащеризон се приближава с кофа вода, коленичи и — без да каже и дума — изтърква кръвта на мъжа от земята, оставяйки бледо бяло петно. Партридж се сеща за Брадуел и неговите уроци по История на сенките — колко бързо истината може да бъде изчистена, докато избледнее.

В този момент една кола спира до тях — не голф количка, каквато използват повечето хора, а син седан^[1] на военноморските сили. Вратите й се отварят и от тях излизат нови охранители, които застават от двете страни на Партридж и го съпровождат до колата.

— Закарайте ме до апартамента на Лайда — казва Партридж, докато сяда на задната седалка, притиснат между двамата широкоплещести мъже.

— Да не мислите, че това е такси? — обажда се Бекли от предната седалка.

Вратите се затварят. Колата се стрелва напред, раздрусва се на завоя и тръгва през един обществен парк, по меката тревна площ и покрай фалшивите дървета.

— Къде ме водите?

— Действаме по протокола за спешни ситуации. Отивате в оперативния център.

— Оперативен център?

— Баща Ви трябваше да разполага с обезопасено помещение в Купола — обяснява Бекли. — Това е оперативният център.

— Наистина ли мислиш, че хората са толкова ядосани?

Мислиш ли, че те са опасни?

Бекли гледа право пред себе си.

— Забравяте, че това са хората, които са си пробили път със зъби и нокти, за да влязат в Купола, сър. Дълбоко в себе си те не са мили хора.

Един от охранителите издава тих, блеещ звук: „Бе-е-е, бе-е-е, бе-е-е“. Толкова е тих, че Партридж не е сигурен, че наистина го е чул. Дали си въобразява, или някой от тях се подиграва на речта му — на това как нарече хората „овце“?

— Кой има достъп до този център? — рязко пита Партридж, опитвайки се да запази достойнството си.

— Баща Ви провеждаше там срещите си, но вътре има помещение, което беше само за него. Най-сигурното място в целия Купол. Сега то е пренастроено така, че само Вие да можете да влезете в него — със сканиране на ретината и на пръстовите отпечатъци.

— Оперативен център — повтаря Партридж. — Моят старец е имал оперативен център със стая само за него?!

— А сега той е Ваш — натъртва Бекли.

— Истинско старомодно наследство — казва Партридж.

Той вижда лицето на баща си, точно преди да умре — очите му, които се разширяват, когато осъзнава, че Партридж го убива.

— Защо не съм чувал за това преди? Стая, която е само лично негова… При евентуално нападение дали е щял да дойде да ме вземе, или просто е щял да ме остави в академията?

Бекли не казва нищо. Или не знае, или не иска да каже на Партридж истината.

Партридж си спомня зимната си ваканция със семейство Холенбек. Ако оцелелите се бяха разбунтували и ги бяха нападнали, дали нямаше да умре заедно с това семейство?

— Искам Лайда Мерц също да може да влезе вътре. Настройте системата за сигурност отново.

— Лайда Мерц? Сигурен ли сте, сър? — пита един от охранителите.

— Напълно сигурен.

Тя е единственият човек, на когото той наистина може да се довери. Ако нещо се случи с него, тя все още ще може да влезе вътре. Не иска да има стая, в която само той да може да влезе. Не иска да е такъв човек.

— Изпратете някой да доведе Лайда в оперативния център. Трябва да я видя.

— Да, сър — отвръща Бекли.

Той поглежда през прозореца навън. Сега вече са от другата страна на парка. Хората са излезли на улиците. Някои се скитат безцелно. Други тичат сред тълпата, сякаш търсят някого, когото са изгубили. Крещят и плачат. Жена стои напълно неподвижна и по лицето й се стичат сълзи.

Има и няколко сбивания. Една жена е хванала друга и извива ръката й. Двама млади мъже се търкалят по земята и се налагат един друг с юмруци.

— Да се надяваме, че ще се изморят — казва Бекли.

Партридж не е толкова сигурен.

— Твърде дълго са таили в себе си силно чувство за вина и гняв. А ако това е само началото?

Няколко охранители тичат по една уличка в плътна формация. От другия край на улицата се появяват още мъже от охраната.

— Не искам да се стига до кръвопролития — казва Партридж.

— Наистина ли си мислите, че можехте да направите онова, което сторихте, без да се пролее кръв? — пита го Бекли.

— Искам мир, Бекли. Това е целта ми. Тук вътре и там, навън.

— А това обикновено се заплаща с кръв — отбелязва Бекли.

Тук-там Партридж вижда познати лица — не може да си спомни имената на всички, но в Купола няма чак толкова много хора. Едни и същи лица се въртят наоколо и стават познати с времето. Може би сега му е трудно да се сети кои са, защото изглеждат различно — отчаяни, безпомощни и изгубени.

Няколко човека забелязват дългата, тъмна кола и решават, че вътре има някой важен човек, затова започват да тичат след нея в продължение на една-две пресечки, като правят буйни и гневни жестове. Едно момче е достатъчно бързо. То скача върху задния капак на колата и започва да удря с юмрук по нея.

— Намали! Върху колата има някакво хлапе — вика Партридж.

— Искате да влезе вътре ли? — пита шофьорът.

— Казах да намалиш!

Шофьорът намалява скоростта, но после я занася така, че да раздруса момчето и то да падне на земята зашеметено.

Партридж поглежда навън през задното стъкло — момчето лежи по гръб и рита земята, докато останалите тичат, крещят и се заканват. Сред целия този хаос, на средата на улицата стои един по-възрастен мъж с вратовръзка. Партридж го познава. Томи. Той има само малко име. Томи беше бръснарят на баща му. Издокарал се е за предаването по телевизията. Спортното му сако е сгънато и преметнато върху ръката. Той е увесил брада над гърдите и търка очите си. Дали плаче? След това леко се олюлява и вдига поглед право нагоре, сякаш очаква да види небето.

 

 

Заобиколен от телохранителите, Партридж е съпроводен от колата до асансьорите, запазени за елита на Купола. Оперативният център е погребан под сърцето на Купола на най-долното подземно ниво. Вратите на асансьора се отварят и те се озовават в сграда с подобни на лабиринт коридори, в които ехото от токовете на обувките им отеква оглушително.

Единият от охранителите отваря вратата на оперативния център с поредица от кодове, набрани върху монтираната на стената клавиатура. Вратата се отваря, разкривайки дълга, махагонова маса, заобиколена от кожени столове. Стените са покрити с черни екрани, които сега са тъмни и безжизнени и изглеждат така, сякаш са мокри.

Охранителят въвежда вътре Партридж заедно с Бекли. Партридж минава покрай масата и прокарва ръка по облегалката на стола, поставен начело — стола на баща му. Някога тялото на Елъри Уилъкс е седяло тук. В мислите му отново проблясва лицето на баща му — разлагащата му се, зачервена кожа, която на някои места вече е почерняла от некрозата, и изкривените му навътре ръце, които постоянно треперят от парализата. В продължение на десетилетия Уилъкс е злоупотребявал с наркотиците, повишаващи неговите мисловни способности, и това е предизвикало ускорена клетъчна дегенерация. Партридж се опитва да си напомни, че баща му сам си го е причинил, но това не заглушава чувството за вина, което изпитва. Няма начин да се освободи от него.

— Някой бил ли е в стаята след смъртта на баща ми?

— Не, сър — отвръща Бекли. — Имахме стриктни заповеди само да пренастроим кодовете. Не ни беше позволено да влизаме, а само да направим така, че Вие да можете да го направите.

Партридж се чуди дали тази стая наистина е замислена за защитата му, или това е резервен план — начин да бъде елиминиран, ако не изпълнява точно онова, което Куполът очаква от него. Дали това е нещо, което баща му е замислил за своя наследник, или е някоя измама от страна на Форстийд, така че той да може да завземе властта? Партридж усеща как по гърба му се стича студена струйка пот и се сеща за баща си, който е бил лидер толкова дълго. Дали през цялото време е живял с такива съмнения и подозрения? Затова ли е управлявал с такъв железен юмрук?

Партридж поглежда към охранителя, който отвори вратата. Никога не е съвсем сигурен на кого може да се довери. Беше му трудно да се довери дори и на Бекли и понякога все още изпитва съмнения. Но сега, след като каза истината за баща си, Партридж е още по-несигурен как ще повлияе тя и дали някои от хората му няма да се обърнат срещу него. Те са чисти — не са бунтовници по природа. Но все пак трябва да е предпазлив. Хвърля поглед на Бекли, опитвайки се да го прецени. Партридж не иска да влезе в стаята, само за да бъде изолиран и нападнат.

Бекли спокойно отвръща на погледа му.

— Добре ли сте? — пита го той.

— Всичко е наред — отвръща Партридж.

Той няма избор, освен да се довери на онези около себе си. Те са всичко, с което разполага:

— Дай да я видим тая стая.

Бекли кима на охранителя и той бърка под масата, вероятно за да натисне някой скрит бутон там. Панелите на едната стена се отварят. Зад тях има врата.

Тайните на баща му може би са от другата й страна. Никога не го е разбирал. Когато Партридж беше малък, баща му винаги отсъстваше — дори и когато беше в същата стая, умът му работеше върху нещо друго. Партридж имаше чувството, че баща му всъщност не го забелязва. Той беше повече от сдържан. Изглеждаше сякаш празен отвътре. Но това невинаги е било така. В баща му някога е имало нещо, което е накарало майката на Партридж да се влюби в него. Дали е бил забавен? Грижовен? Може би дори малко уязвим?

Освен това, Партридж много добре разбира, че от другата страна на вратата може да има доказателство, което би могъл да покаже на хората тук — доказателство, че баща му беше планирал всичко това и че хората отвън се нуждаят от помощта им.

— Как ще го направим? — той отива до вратата.

— Погледнете в този светлинен лъч за сканирането на ретината — обяснява охранителят. — И притиснете ръката си към този квадрат, за да бъдат проверени отпечатъците на пръстите Ви.

Лъчът е син и излиза от малка, подобна на камера леща в стената. Квадратът е направен от стъкло, но той също излъчва синкава светлина.

Партридж се навежда към синия лъч. Нещо вътре в лещата изщраква. Той притиска ръка към стъкления квадрат и чува поредица щракания. Партридж слага ръка върху дръжката, но вратата се отваря автоматично. Стаята е тъмна.

Бекли понечва да влезе с него вътре.

— Чакайте ме отвън — казва Партридж. — Чак отвън в коридора.

— Да, сър — отвръща Бекли и казва на останалите охранители да отстъпят от стаята.

Партридж пристъпва вътре в тъмнината. Вижда, че стаята е сравнително малка и изглежда претрупана. На слабата светлина, идваща от залата на оперативния център, той успява да види, че стените на стаята са покрити с нещо, което сякаш потрепва. Той се сеща за криле — птиците на гърба на Брадуел и как ризата му потрепваше, когато те мърдаха.

Дали стаята на баща му е пълна с пляскащи криле? Той иска да се откаже и да излезе от стаята, но не може. Вече е отишъл твърде далеч. Те ще разберат, че се е уплашил.

Не е логично, но той има чувството, че сякаш навлиза в ума на баща си. Винаги е усещал, че тайните на баща му нямат край, че той е толкова дистанциран, защото има една част от него, която той отказва да разкрие — като някаква втора тайна самоличност. А Партридж беше разкрил толкова много тайни — разрушение, смърт, толкова много пластове лъжи, че не иска да научава още.

Когато прекрачва прага, потреперва. Осветлението незабавно премигва и се включва. Стаята се изпълва със светлина. Вратата се затръшва зад гърба му. Стените са покрити с листове хартия — те са стотици, може би хиляди. Някои са лъскави и дебели, други бели и тънки.

Мозъкът на баща му беше засегнат от подобренията. Той се влошаваше и стигна дотам, че беше готов да пожертва собствения си син, за да продължава да живее.

— Баща ми е бил луд — прошепват сухите устни на Партридж.

Лъскавите листа са снимки, а останалите хартии са покрити с почерка на баща му. Партридж отива до едната стена. Той вижда лицето на майка си, надвесена над бебе, увито в одеяло. Седж стои до нея и наднича към бебето: това е Партридж като новородено бебе.

Той поглежда към листа, залепен към стената до снимката — това е писмо. В него пише:

На красивата ми съпруга.

Спомням си те в този момент. Бях ли аз там, или имам само спомен от гледането на тази снимка? Животът ни е изграден от много такива пластове. Все още ми липсваш. Винаги ще ми липсваш. Ти си моя. Не забравяй това. Моя.

Елъри

Партридж премества поглед на следващия лист хартия.

На красивата ми съпруга…

На следващия също пише: На красивата ми съпруга…

И след това намира един, който започва със:

Скъпи Седж,

Какво се случи? Защо ме отхвърляш? Защо…

Наистина ли Седж някога е отхвърлил баща им?

Партридж,

Погледни колко малък си тук. Когато влизах през вратата, ти крещеше и пееше, а сега вече си пораснал. Вече си момче от академията…

Партридж протяга ръка и сграбчва писмото. Откъсва го от стената и го смачква в юмрука си. Баща му им е писал писма през цялото това време? Направил си е нещо като огромен фотоалбум, изложен на показ, и през всичките тези години го е пазил само за себе си.

Партридж откача една своя снимка на пет години, на която се вижда как кара колело, друга на Седж в хокейния му екип и още една на майка им и баща им, облечени за някакъв официален случай.

Вътре в него любовта и омразата към баща му започват да кипят. Кой е бил Елъри Уилъкс? Дали в крайна сметка ги е обичал? Дали това място не е доказателството, че не е успявал да покаже любовта си?

Партридж се втурва към стената и започва да къса снимки и писма, колкото успява да хване. Те падат на пода. Той плъзга ръце по стените и сваля лист след лист. Гърдите му се свиват. Има чувството, че сърцето му е стегнато като в клещи и внезапно започва да диша учестено. Притиска юмрук към гърдите си.

— По дяволите! — казва той и, залитайки, се отправя към единствения стол в стаята, който се намира зад бюрото на баща му. Тежко се отпуска на него и бавно оглежда стаята. Това е всичко, което някога беше искал от баща си: да покаже по някакъв начин обичта си, да изрази своята привързаност. И едновременно беше построил това?

На вратата се чува почукване.

— Казах ви да чакате в залата! — изкрещява той, след което се опитва да си поеме дъх.

Дали не получава сърдечен удар? Господи! Да не би баща му да се опитва да го убие с тия глупости?

— Аз съм, Лайда.

Лайда. Той се надига от стола и отива до вратата. Завърта дръжката и както преди, вратата се отваря автоматично.

Тя е там. За момент той просто я гледа — лицето, миглите й и полуотворените й устни.

— Ти каза истината — казва тя с удивление.

За момент той не е сигурен за какво говори тя — сякаш е изрекъл всички онези неща на церемонията преди много дълго време.

— Надявах се, че си някъде там и гледаш.

Той я придърпва към себе си. Усеща уханието на лавандула в парфюма й.

— Казах им да те доведат тук. Трябваше да те видя — казва той. — Ела вътре при мен.

— Какво е това място?

Той поставя ръка върху кръста й и я въвежда в стаята. Тя оглежда пода, покрит със снимки и писма, и стените, облепени с тиксо.

— Партридж, това ли е стаята на баща ти? — пита тя.

— Тайната му стая — той е облекчен, че тя е тук.

Лайда е като противоотрова за самотната лудост на баща му. Тя връща здравия разум в тази стая. Той може да се съсредоточи върху нея и всичко останало зад гърба й загубва очертанията си.

— Защо ти е причинил това?

— На мен? — пита Партридж. — Какво искаш да кажеш с това ти е причинил?

Тя го поглежда, изненадана. Той вижда, че тя премълчава нещо. Не иска да му каже нещо, което ще го нарани. Не я бива в това да се прикрива.

И тогава той внезапно осъзнава истината — този път вижда нещата така, както ги вижда тя. Дали всичко това не е представление? Баща му трябва да е работил върху това в продължение на години — дълго, преди да е планирал да използва тялото на Партридж, за да се премести в него. Дали тази стая не е някаква шега — тя да е украсена с всички тези снимки и глупави писма в опит да изтръгне сърцето на Партридж? Или може би първоначално е била проектирана, за да обърка Седж? Той беше законният наследник.

Дали всичко това е фалшиво? Ход, целящ да предизвика съчувствие… Последен могъщ опит за сграбчване на любовта…

— Мислиш ли, че той все още се опитва да ме обърка?

Тя отива до бюрото на Уилъкс с неговата лъскава повърхност. Заобикаля го отзад и издърпва стола.

— Не го прави — казва Партридж.

— Защо не?

— Не зная. Просто…

— Какво?

— Тази стая. Имам чувството, че е пълна със зараза. Не го ли усещаш тук? Присъствието му — сякаш не е мъртъв… Поне не и тук вътре. Той изпълва стаята, въздуха — Партридж се чуди дали заразата, която усеща, не е всъщност неговото собствено разяждащо чувство за вина.

Поглежда лицата на семейството си, които го гледат обвинително. Някога е бил бебе, сега е убиец.

— Сега тази стая е твоя — казва му тя.

— Ами ако не я искам?

Тя се приближава до Партридж, коленичи и взема още една негова снимка като бебе. На нея Партридж носи шапчица. Лицето му е яркорозово и баща му е този, който го държи.

— Бил си хубаво бебе — казва тя.

Изправя се и му подава снимката. Той я гледа втренчено известно време и внезапно усеща неочакван копнеж да се върне към това време. Иска отново да е това бебе. Иска да започне всичко отначало.

Но той не може да позволи на баща си да се докопа до него. Бяха го довели тук и той ще използва тази стая за свои собствени цели. Ще използва тайните на баща си срещу него самия, ще опита да поправи онова, което е сторил.

Той връща снимката обратно на Лайда, отива до бюрото на баща си и казва:

— Какво ли друго е скрил тук?

Няма да седне в стола на баща си отново. Дърпа го назад от бюрото и след това притиска дланите си върху лъскавата повърхност. Внезапно бюрото светва.

Пред него е карта на света, осеяна със сини светлинки, всяка от които пулсира, с изключение на една, намираща се на картата там, където се издига Куполът. Тя свети непрекъснато.

— Какво, по дяволите, е това? — прошепва Партридж.

Лайда се приближава и застава до него:

— Онова е светът, а това сме ние.

— Да — съгласява се той. — Така че въпросът е какво представляват всички тези премигващи светлини?

— Какво представляват или кого? — тихо промълвява Лайда.

Партридж усеща неприятен хлад върху кожата си.

— Това може да са други места, които са били пощадени. Възможно ли е това да означава, че там, навън, има други оцелели?

— Докосни някоя — подканва го тя.

Партридж се сеща за бащата на Преша, Хидеки Иманака. Той е бил един от Седемте. Доказателството, че той все още е жив, беше една от татуировките, които все още пулсираха на гърдите на майка му, преди да умре. Може би това беше един от начините да го намерят. Една от премигващите светлини е островът на Япония. Партридж протяга ръка и я докосва.

От невидими високоговорители се разнасят статични смущения и след това се чува глас:

— Партридж.

Това е гласът на баща му и за миг той си помисля, че Елъри Уилъкс е все още жив и че убийството не е успяло. Той поглежда към вратата на стаята, но тя е затворена. Лайда го хваща за ръката. Да не би баща му да се е върнал от мъртвите? Нима е безсмъртен?

— Сине — казва баща му.

— Не — Партридж се чувства замаян.

Той вкопчва ръце в краищата на бюрото и сяда на стола на баща си.

Гласът на баща му продължава:

— Пръстовите ти отпечатъци — тези малки спирали, които имаш от рождението си. С тях си открил тази стая, тази карта и моя свят и с едно-единствено докосване си активирал гласа ми. Това означава само едно — че ти си жив, а аз — мъртъв.

— Лайда — прошепва Партридж, — не мога да слушам това.

Тя улавя ръката му.

— Всичко е наред — шепне в отговор Лайда. — Трябва да го направим.

— Това докосване е изпратило съобщение до всички останали, че мен ме няма и ти си начело. Наистина ли си мислеше, че ще се задоволя само с един малък Купол?

Партридж иска да притисне длани към ушите си, но не може да помръдне. Трудно му е да диша. Беше убил баща си, а той все още бе тук.

— Отвори чекмеджетата на бюрото. Там ще намериш списък на враговете ми — сега те са твои врагове. Ще откриеш истината, която скрих от всички — дори и от теб. Ще откриеш простата, искрена ирония зад всичко, което се опитвах да постигна. Надявам се, че ще разбереш колко крехко е всичко, което си наследил. Може би ме мразиш. Разбирам те. И аз мразех родителите си. Такъв е животът. Видях края, Партридж, и се опитах да те спася от него. Независимо дали вярваш, или не, но това е, което правят бащите — Елъри Уилъкс направи пауза.

Дали баща му е виждал собствения си край и какъв е бил той?

— Още едно нещо — продължава баща му.

Дали ще завърши с това, че обича сина си? Какво всъщност иска Партридж от един мъртвец?

Баща му снишава глас и казва:

— Имам един въпрос. Има ли вече кръв върху отпечатъците на пръстите ти?

Чува се нов кратък взрив от статични смущения и гласът на баща му изчезва.

Настъпва тишина. Партридж гледа картата със сините й светлини. Гърлото му е стегнато и му е трудно да диша. Обръща дланите си нагоре и поглежда върховете на пръстите си — малките сложни спирали, които са само негови. Баща му е знаел, че щом Партридж слуша този запис, значи го е убил.

— Той е знаел, че ще го направиш — прошепва Лайда.

— Не го прави — казва Партридж.

— Той все още притежава власт — гласът й е студен или може би уплашен.

Партридж вдига глава и се обръща да я погледне.

— Не — казва той. — Аз го убих.

Лицето на Лайда изглежда бледо и сковано.

— Той все още е… — Тя вдига ръце към гърлото си и стиска юмруци. Той се изправя и тя отстъпва назад. — Това те промени, Партридж. Част от баща ти е знаела, че ще го направиш. Знаела е, че си способен да го убиеш, и това дълбоко вътре в теб те променя.

Тя отстъпва до стената, снимките върху която продължават да потрепват.

— Какво друго можех да сторя? Да му позволя да ме убие?

— Не — гневно поклаща глава тя. — Просто…

— Просто какво? — той си спомня чувството, което е изпитал точно след като го беше извършил.

Ръцете му се бяха вцепенили. Не усещаше краката си. Не можеше да мисли. Сърцето му обаче биеше лудо, сякаш то беше единствената част от тялото, която му беше останала. Сега отново се чувства така, защото Лайда никога преди не се беше страхувала от него така — той ясно може да го прочете по лицето й.

— Лайда — прошепва той.

— Не зная — казва тя. — Това е поредната тайна. Израснали сме с всички тези тайни и лъжи. Как можем да продължим да живеем този живот, Партридж? Не зная дали аз бих могла…

Тя си поема дълбоко дъх и бързо докосва корема си. Бебето. Бъдещето.

— Без теб ще остана сам в това — казва той. — Не ми обръщай гръб.

— Не го правя — тя се оглежда наоколо, сякаш добавяйки: Нямам къде другаде да отида. Но след това бърка в джоба на палтото си. — Не сме съвсем сами. — Тя изважда смачкано парче хартия, след което отива до него и му го подава. — Те са тук. Спящите клетки — Сигнус, лебедът.

В ръката си държи оригами, направено във формата на лебед.

— Свързали са се с теб?

— Прочети го.

Партридж разгъва едното крило и прочита: Гласингс се нуждае от помощта ти. Спаси го.

— Кой ти го даде?

— Техникът, който дойде да поправи кълбото.

— Да спася Гласингс от какво? Къде, по дяволите, е той? — пита той.

— Това е всичко, което получих — тя въздъхва и разтрива очите си. — Ще отвориш ли чекмеджетата?

— Какво?

— Мисля, че трябва да го направиш.

— Знаеш ли, наблюдавах баща си през цялото време — как го гледат хората и как говорят с него. Не го правех нарочно, но виждах всичко и мисля, че в някаква степен вероятно съм мислел, че един ден моят собствен живот ще е като този на баща ми. Все пак той беше моят баща — Партридж внезапно спря и си пое рязко дъх. Страхуваше се, че ще се разплаче. — Не е само това, че го убих, Лайда. Не е само това, че съм убиец — той потърка с палец върховете на пръстите си, мислейки за кръвта върху тях, за която говореше баща му. — Страхувам се, че ще се превърна в него.

— Отвори чекмеджето — казва Лайда.

Партридж не иска да спори с нея — не и в този момент. Той поставя пръст върху осветения в синьо квадрат на най-горното чекмедже. То се отваря и се плъзва напред, разкривайки купчина папки.

Той взема най-горната папка и я слага върху бюрото. Точно както беше казал баща му, на етикета й пише Врагове. Отваря я. Папката е пълна с фотографии на хора. Към всяка от тях има лист с информация — подозрителна дейност, семейство, приятели, връзки.

Партридж започва да рови из папките и Лайда се приближава достатъчно, за да види лицата в тях. Той спира, когато стига до Брадуел. Лайда ахва и той разбира причината — тя е познала и мястото. Това е гората, където бяха убити майка му и брат му. На снимката Брадуел крещи, жилите на врата му са изпънати. Камерата го е уловила насред движението и Партридж осъзнава, че тя е взета от видеото, заснето от някой от войниците от Специалните сили, които ги бяха нападнали. Тази снимка е била направена минути преди баща му да убие Седж и майка им.

— Хайде — подканва го Лайда, — кой друг е вътре?

Той насочва вниманието си към следващата снимка. На нея са Ел Капитан и Хелмут от същото място и същия ден. Той затваря папката и я пъхва обратно в чекмеджето.

— Това не са моите врагове — казва Партридж.

Изпитва чувство на облекчение. Баща му е грешал.

Има още една папка. Той бърка вътре и я издърпва. Тя е със заглавие Новия рай.

Отваря я и прехвърля плановете, написани на ръка с широкия почерк на баща му — за поробване на несретниците и превръщането им в подчинена класа, която да служи на чистите, когато земята отново стане обитаема.

— Ново робство в Новия рай — промълвя Партридж и стомахът му се свива.

Затваря папката.

Следващата папка се казва Обръщане. Обикновено баща му използва по-символични названия, затова тази практична дума го кара да се чувства нервен. Той я отваря така, че двамата с Лайда да могат да я четат заедно.

В началото има официален доклад от екип учени и доктори. Списъкът на имената най-отгоре в доклада е дълъг, но името Арвин Уийд привлича погледа му.

— Погледни — посочва го той.

— И аз го видях — казва Лайда.

„От събраните проби и инкубацията на тези проби в симулирана среда става ясно, че като цяло нашите екземпляри не се справят добре. От двадесетте дванадесет умряха през първите десет дни. Четирима получиха ракови тумори, които пуснаха корени почти веднага и, изглежда, се развиваха добре в здравите им тъкани. Двама от тези четирима бяха излекувани от раковите образувания, но умряха от нови тумори до края на годината. На четиримата оцелели — един мъж и три жени — не им провървя особено. Две жени са стерилни^[2]. Мъжът получи очно заболяване и ослепя. Той и едната жена имат астма и увредени бели дробове. Не очакваме, че ще успеят да се присъединят отново към общото население на Купола. Мъжът е в спешното отделение, а жената страда от психически проблеми и понастоящем е в изолатора на рехабилитационния център. Другите две жени са подложени на изследвания и оценка. Бяха пуснати обратно сред населението, след като спомените им за тези изследвания бяха изтрити.

В заключение смятаме, че поради липса на въздействие от външния свят и болестите, онези, които са оцелели в Купола, като цяло са станали по-податливи с времето. Ако се преместим в Новия рай, през първата година ще изгубим голям брой хора. Онези, които оцелеят, ще се окажат пред многократното числено превъзходство на оцелелите извън Купола. Въпреки това, колкото по-дълго изчакваме да влезем в Новия рай, толкова по-уязвимо ще бъде нашето население към елементите, които ще ни убият.

Междувременно оцелелите от Детонациите са били подложени на прочистване от онези, които са негодни, и сега са останали онези с екстремни способности да се адаптират и оцеляват. Те имат по-добри имунни системи. Операция Прочистване на несретниците съдържа най-подробната информация за оцелелите от всички наши изследвания и наблюдения.“

Бащата на Партридж е оградил думата несретници и е написал в полето две думи: Висша раса.

Партридж вдига листа и започва да изучава почерка на баща си.

— Баща ми в края на краищата е създал висша раса, но се е оказало, че тя не е онази, която трябва.

Това е иронията. Баща му е разбрал това, преди да умре. Той каза, че е виждал края и се е опитвал да спаси Партридж от него.

— Дали си е мислел, че ще трябва да живеем тук завинаги? — чуди се Лайда. — Не бихме могли. Ресурсите са ограничени. Нима просто е щял да остави чистите да измрат?

— Не зная — Партридж прелиства страниците към края на доклада. Последната страница е просто купчина уравнения — нещо, което никога не би могъл да разбере. — Какво, по дяволите, е това?

— Да не мислиш, че в академията смятаха, че има смисъл момичетата да изучават естествени науки? — саркастично му казва Лайда. — Може да е важно.

Той сгъва листа и го прибира в джоба си.

Партридж прехвърля набързо още няколко папки и след това внезапно се изправя сковано.

Изважда папка, озаглавена Протокол за унищожение.

— Какво означава това? — пита Лайда. — Той вече е унищожил всичко.

— Не всичко — Партридж отваря папката.

Има списък от инструкции, обясняващи как да се задейства активиран с глас процес. Една скица на стаята сочи към малък, метален квадрат на една от стените. И двамата едновременно поглеждат нагоре и го виждат — не изглежда нищо особено, с големината на розетка^[3]. След поредица от команди металът би трябвало да се дръпне назад и да разкрие бутон. При натискането му „в Купола се освобождава газ без мирис“. Този газ е на „основата на въглеродния моноксид“^[4], но по-ефикасен. Той ще води до сънливост и предизвиква тиха, масова смърт. Газът ще убие всички живи същества в радиус от сто мили^[5]. Уилъкс е записал, че гласовата активация е направена само за неговия собствен глас, но после е задраскал това и е добавил името на Партридж.

— Той е настроил компютъра да отговаря на гласа ми?! Да убия всички живи същества в радиус от сто мили?!

— Но нали те са свръхрасата — казва Лайда. — Защо би искал да ги убие?

— Може би това е бил План Б на баща ми — Партридж пъха папката в чекмеджето и го затваря с трясък.

Лайда се обръща и се вглежда във фотографиите на стената.

— Двамата с баща ти сте различни хора — успокоява го тя. — Ти не си като него. Никога няма да бъдеш.

— Трябваше да го направя — прошепва той. — Трябваше да го убия.

Той се прегърбва напред и леко се олюлява. Разтрива очите си.

— Върни се с мен у дома — увещава го Лайда. — Имам изненада за теб.

Дали това е нейният начин да му каже, че вече не се страхува от него, че всъщност той не се е променил и че няма да му обърне гръб? Тя се обръща към него и го прегръща. Двамата се притискат силно един към друг и той иска в този миг времето да спре. Точно тук и сега.

На вратата се чува почукване, което стряска и двамата.

— Сър, ситуацията се влоши — разнася се гласът на Бекли.

Партридж не пуска Лайда.

— Как се е влошила?

— Имаме нужда от Вас, сър.

Партридж не се чувства като лидер. Баща му все още командва от гроба.

— Не зная дали има нещо, което мога да направя.

— Има смъртни случаи — казва Бекли. — И броят им се увеличава.

Партридж пуска Лайда, втурва се към вратата и я отваря. Там е Бекли. Той е леко задъхан. Погледът му се стрелка между Лайда и Партридж.

— Да не би хората да са започнали да се избиват помежду си?

— Не, сър.

— Какво тогава?

— Не се избиват помежду си. Самоубиват се.