Джулиана Багът
Изпепелени (10)

Лайда
Седемнадесет

— Няма да използваме колата — казва Бекли. — Това привлича повече внимание, отколкото си заслужава. Вече е след вечерния час. Ще е по-безопасно просто да отидем пеша до там.

Бекли и още един охранител стоят от двете страни на Лайда и Партридж. Вървят по коридора към асансьорите.

— Колко души загубихме? — пита Лайда.

— Само през последния час — седемнадесет — отвръща Бекли. — Добрата новина е, че някои от останалите опити не са били успешни.

— Не можем ли да поставим хора, които да пазят? — пита Партридж.

Те влизат в един от асансьорите. Вратите се затварят и Партридж и Лайда виждат размазаните си мрачни отражения. Не й харесва, че и двамата изглеждат бледи и уплашени и най-вече е смаяна от това, колко млади са лицата им. В началото мисълта за оперативния център правеше Партридж да изглежда могъщ. Сега той й се струва слаб и тя хваща ръката му — не от романтично чувство, а защото е уплашена. Това усещане не й харесва. Не толкова отдавна тя беше ловец навън в пустошта. Дали Куполът вече не я беше направил по-слаба и по-уплашена? Тя пуска Партридж и скръства ръце, сякаш й е студено.

— Кого да сложим да пази? — пита Бекли, който очевидно е обезсърчен. — Кой е психически устойчив? Кой не е? Невъзможно е да се каже.

Те излизат от асансьора и скоро са отново навън на улицата, която е празна, като се изключат охранителите, които стоят на пост на всеки стотина метра.

— Военно положение — казва Бекли. — Засега.

— И ти ще ни заведеш до жилището на Лайда?

— Само тази нощ — въздъхва Бекли. — След това ще ви преместим на друго място. Трябва да поговорим за някои неща.

— Как го правят? — пита Лайда.

— Има повече оръжия отпреди — обяснява Бекли. — Има тайни складове с оръжие на определени места в целия Купол за случай на нападение отвън. Някои от тях са били ограбени.

Лайда си спомня за Седж. Всички мислеха, че той се е самоубил по този начин — като се е застрелял с огнестрелно оръжие. Но, разбира се, тя знае, че Партридж може би си спомня действителната смърт на Седж и как главата му експлодира, когато майка му се навеждаше да го целуне. Лайда не може да изтрие тази картина от ума си и никога няма да може да се отърси от нея. На Бъдни вечер Партридж й беше разказал за това как се е чувствал в този момент — за пръскащата кръв и пълната тишина след това, заглушила дори и собствения му вик. Той беше разгневен и замаян.

— Други си прерязват вените във ваните и остават да кървят до смърт. Неколцина са успели да се качат на покривите. Успяхме да хванем някои от тях навреме.

— И къде са те — онези, до които сте стигнали навреме? — пита Лайда, макар да се страхува, че знае отговора.

— Рехабилитационният център е вече пълен. Скоро в него няма да има място, ако това продължава да ескалира — отвръща Бекли.

— Това място само може да накара човек да изпитва още по-голямо желание да се самоубие — казва Лайда и си спомня за белите стени, фалшивите слънчеви лъчи, проектирани върху тях, малките картонени чаши за вода и хапчетата. — Там е ужасно. Това е един вид наказание.

Вземат един от асансьорите, запазени за елита и движещи се между нивата вътре в Купола. Ето отново отраженията им. Изглеждат мрачна двойка. Гледат право пред себе си. Тя си спомня някои от снимките на господин и госпожа Уилъкс на пода на стаята в оперативния център, на които те толкова често бяха облечени царствено и гледаха към камерата с изкуствени усмивки. Изпитва тъга при мисълта за всички други снимки на майката, синовете и семейството, което са били някога и сега вече не съществува. Те бяха толкова болезнено красиви, толкова млади на фотографиите, снимани, докато духат свещички на торти за рожден ден, докато се возят на боядисаните кончета на въртележки или докато махат от кея с въдици в ръце. Това е живот, който двамата с Партридж и детето й нямаха да имат — не и тук, в Купола, нито пък отвън.

— Може би това е просто първоначалната реакция — казва Партридж. — Надявам се, че хората ще се успокоят. Може би просто им е нужно време.

— Не зная. Не само изгубихме хора, а и техните семейства и приятели са разгневени заради онези, които са изгубили — отвръща Бекли. — И самоубийствата само ще засилят гнева, който кипи в тях.

— Но хора, които са разгневени и се бунтуват, не са непременно нещо лошо — намесва се Лайда. — Ако наистина осъзнават какво се е случило.

— Хората от Купола не са бунтовници по природа. Това е причината да се озоват тук, Партридж. Ти самият го каза — казва Бекли, — те са овце.

— Какво искат? — пита Партридж.

— Искат да възстановят статуквото.

— Могат да се бунтуват само срещу самите себе си — казва Лайда. — Тук, вътре, самоубийството е единствената социално приемлива форма на гняв, омраза и отчаяние.

— Трябва да прекратиш това — обръща се Бекли към Партридж.

— Как? — пита Партридж. — Казах истината. Това не може да се промени.

— Трябва да отстъпиш малко — отвръща Бекли.

— Няма да отстъпя от онова, което казах.

Бекли вади радиостанцията си и пита някого дали еднорелсовият път е разчистен. Гласът от другата страна му казва, че има още няколко влака, които трябва да се върнат обратно в гарата, но вече са близо.

— Оставете ги да се движат, докато не ви дадем сигнал — нарежда му Бекли.

Те излизат от асансьора и се качват на платформата на еднорелсовия път. Бекли казва на другия охранител да стои отзад, за да се увери, че някои случайни пътници няма да ги последват.

Тръгват мълчаливо по кънтящия тунел. В далечината, над главите им се чува редуващият се вой на сирените, който пронизва нощния въздух.