Джулиана Багът
Изпепелени (32)

Преша
Шумове

До падането на нощта тя успява да стигне до гората, заобикаляща голата местност около Купола, която някога беше дом на овчари и берачи на горски плодове, пумпалки^[1] и грудки. Някога там имаше и фермери, но те едва ли можеха да бъдат считани за такива, защото там растяха малко неща и те никога не ставаха точно онова, което се очакваше от тях. Някои ги наричаха „нескопосници“. Всички те бяха пометени от огъня. Преша докосва ствола на едно обгорено дърво — кората му се бели като овъглен слой кожа. Върху покритата с пепел земя между дърветата на гората се сипе лек дъждец.

Сега тук е тихо и на нея й се иска да беше още светло. Трябва да намери място, където да спи, преди да се отправи на сутринта към Купола. Тя знае колко трудно е било за Партридж да се измъкне. Дали ще е толкова трудно и за нея да влезе? Възнамерява да отиде до вратата на товарния док, откъдето бяха изкарали Лайда. Спомня си картата, която бяха направили Партридж и Лайда. Знае къде да търси очертанията на вратата.

През ума й минава мисълта, че изобщо няма да стигне до вратата. Има голяма вероятност да я разкъса някое пясъчно създание или звяр, който се надява на свежа плячка, или да я застрелят, докато се приближава. Странно колко е свикнала вече с мисълта, че това може да се случи.

Дали има някой, който отваря вратата? Тя планира да им каже, че е природената сестра на Партридж, но няма представа каква ще бъде реакцията им. Сега, след смъртта на Уилъкс, нещата в Купола може да са опасни. Някои хора може би се съпротивляват срещу това, че Партридж е поел властта. Сигурно има такива. Той е просто синът на Уилъкс. Защо това би му осигурило автоматично властта?

Въздухът мирише на дим от изгорели борове и метал. Накрая Преша стига до една част от гората, която — за нейна изненада — сякаш е избегнала пожара. Повечето клони са оголени заради зимата. Тя се заглежда по-внимателно в един недорасъл бор с неговите разкривени, остри клони и подути корени, които стърчат от земята като нечии заровени колене. Игличките му са лепкави на пипане. Тя взема един лист от земята — той е покрит с прахообразна ръжда, сякаш дървото съдържа желязо. Непрекъснато се появяват нови хибридни видове. Дали това, че земята и нейните създания се опитват да се приспособят, може да се смята за нещо хубаво?

Преша спира и отново проверява мускала и формулата. Отваря раницата си, после и металната кутия и ги докосва. В добро състояние са и това й дава малко кураж. Те й напомнят за нейната мисия тук.

Навлиза по-навътре между дърветата, надявайки се да открие някой храсталак, в който да се скрие, и скала или паднал дънер, които да спират вятъра.

Но тогава се чува шумолене.

Птици или гризачи? Може би лисица? Тя си спомня съшитите ръце на слепите същества, които Кели беше пуснал на свобода, блуждаещите им очи, начина, по който докосваха косата й. Потреперва. Не са те. Тя знае това, но не може да се отърве от спомена за докосването им. Какво щяха да направят, ако не се беше измъкнала? Притиска ръце към гърдите си и се вторачва в мрака, надявайки се, че там ще се появи нещо малко и безобидно.

Моля те, бъди някое зайче — мисли си тя. — Малко зайче. Наистина ще се радвам, ако е зайче. За последен път беше видяла зайче преди години: вместо козина то имаше дебела, тъмна и сбръчкана кожа, покрита с белези; ребрата му стърчаха над разкривените му хълбоци. Но все още беше зайче с дълги уши и остри предни зъби и избяга, уплашено от нея. Избягай! Моля те, избягай! — моли се тя на зайчето, което най-вероятно изобщо не е зайче. В студеното нощно небе се движат облаци, натежали от дим. Тя иска да се скрие от вятъра и да поспи. Това е всичко. Уморена е до мозъка на костите. Умората сякаш я смазва.

Още шумолене. Тя прикляква. Усеща притока на адреналин, но това не е достатъчно. Няма силите да се бори. Не иска да бъде изядена, разкъсана до смърт тук — не и сега. Сваля раницата и я притиска към гърдите си. Поглежда надолу към главата на куклата и изцъклените й очи, проблясващи на слабата светлина, сякаш я умоляват за защита. Тя се беше провалила с Уилда и останалите. Главата на куклата сякаш знае това и донякъде е загубила вярата си в нея.

Разнася се ново шумолене и стъпки. Тя стиска главата на куклата и раницата и замръзва неподвижно.

Тогава чува името си. Грубият глас на Брадуел. Вижда го между две тънки дървета. Той разперва крилете си, покрити с тъмни ивици дъждовни капки.

— Преша — вика я той.

Тя бавно се изправя. Той я преследва. Гневна е, че той няма достатъчно вяра в нея, но освен това изпитва облекчение, че го вижда. Сърцето й започва да бие ускорено.

— Погледни ме — казва той.

И тя го прави: месестите му рамене, дългите му остри ключици, двойката белези върху бузата му, очите му, устните — всичко е покрито с влага от дъжда. Но крилете… Те са това, което той иска тя да види. Някои от перата им блестят, други са опърпани, но всички са дебели и здрави.

— Виждам те — отвръща тя.

— Виж ме целия.

— Виждам те целия.

Той е като някакъв сън. Гледа я така, сякаш я вижда за пръв път от толкова дълго време насам.

— Трябваше да те намеря.

Как я беше проследил?

— Аз трябваше да си тръгна.

— Зная, но аз не успях да ти кажа онова, което исках.

— И какво е то?

Той прокарва ръце през мократа си коса.

— Мислиш ли, че не си представям, че съм с теб вътре в Купола в онези класни стаи на академията или в танцувалните зали? Представям си го. Но не по начина, по който го правиш ти. Ти виждаш себе си като част от всичко това.

— Не, не е така.

— Мислиш, че това е възможно. Можеш да си представиш какво би означавало да си върнеш ръката и белезите ти да изчезнат. А аз? Аз не притежавам такова въображение. Мога да видя себе си само такъв, какъвто съм. И всеки път, когато си представя себе си там, виждам как те ще гледат на мен. За тях аз не съм наред. Аз съм болен. Аз съм извращение на човешко същество.

— За мен ти не си нито едно от тези неща.

Той потрива кокалчетата на ръцете си едни в други. Тя знае, че това е трудно за него, дори мъчително.

— Ние сме родени, за да умрем, Преша. Ние сме тези, за които никой не е очаквал, че наистина ще оцелеят. Така че моят живот е грешка. Той е просто нещо, което съм получил по някаква случайност. Той не е мой, а взет назаем.

Той се приближава до Преша и прошепва:

— Понякога ми се иска да можех да се върна. Да умра окървавен заедно с братята си. Но после разбирам, че бих предпочел да стигна по-далеч от това. Ако можех, бих умрял заедно с теб на замръзналата земя в онази гора. Бяхме голи, мокри и ни беше студено. Така сме се появили на този свят — той опира челото си в нейното и затваря очи. — Зная защо направи онова нещо. Но сега то е в кръвта ми и аз вече не съм този, който бях. Не можеш да ме обичаш.

— Но те обичам.

— Недей — казва той.

— Опитвам се — отвръща тя.

Тя протяга ръка над рамото му и я плъзва по едното от меките му мокри криле. На пипане е като коприна. Той докосва изгарянето с форма на полумесец, извито около едното й око, и след това обхваща главата на куклата с дланите си.

— Не мога да ти позволя да си отидеш — казва той.

Тя се навежда близо до него — дъждовните капки върху клепките й са като мъниста. Поставя едната си ръка върху сърцето му и усеща туптенето му.

— Трябва да го направя.

— Зная.

— Колко време ще ми дадеш, преди да използваш бактерията?

— Не много. Там вътре може да ти се случи всичко. Кап беше прав и за това.

— Ще ми е нужен поне ден, за да стигна дотам. Така че колко време ще ми дадеш?

— Не зная.

— Ако стигна до Партридж, мога да ти изпратя съобщение.

— В рамките на три дни?

— Мога да опитам — тя иска да целуне мокрите му устни.

Той й липсва толкова много, че усеща болка в гърдите си. Кажи ми, че ме обичаш! Кажи ми, че ме обичаш, както го правеше преди! — иска й се да му каже. И тогава той се навежда към нея и я целува по устата, докато дъждът продължава да се сипе върху тях. Когато се отдръпва, тя е останала без дъх.

— Три дни — казва той. — Разбрахме ли се?

— Добре — отвръща тя и отстъпва крачка назад, макар да усеща краката си вдървени.

— Хейстингс също тръгна след теб — казва той. — Изненадан съм, че още не те е открил. Той иска само да ти помогне.

Тя кимва.

— Преша — продължава той, — ами ако не се видим никога повече? Ако това е последният път?

Той е уплашен. Тя не е сигурна, че някога го е виждала да изглежда така.

— Ще се справя — успокоява го тя.

— Зная, че е така — отвръща той. — Просто…

— Какво?

— Ако има рай…

— Не говори така — спира го Преша.

— Ако има рай, искам двамата заедно да сме там — очите му търсят нейните, след което той добавя:

— Никога не съм виждал сватба.

Дали не я моли да се омъжи за него?

— Чувала съм, че са ги правели в църквите или под бели тенти — прошепва тя.

— Ами ако гората е нашата църква?

— Да не ми предлагаш да се омъжа за теб? Тук и сега?

— Обичам те от самото начало — от първия миг, в който те видях. Да, защо да не се оженим тук и сега?

Той повдига ръката й и я поставя върху сърцето й. След това плъзва своята длан между нейната ръка и гърдите й и я слага върху собственото си сърце. Навежда се и опира бузата си към нейната. След това казва:

— Ще бъдеш ли моя съпруга завинаги — тук и сега и отвъд всичко това?

Тя затваря очи. Усеща ръката си, преплетена с неговата, и бузата му до своята — и двете са мокри от дъжда и студени.

— Ще бъда — кимва тя. — А ти ще бъдеш ли мой съпруг завинаги?

— Ще бъда — отвръща той, навежда глава и я целува по шията, бузата и устните.

— Това не е краят — казва Преша. — Ние едва започваме, Брадуел.

Той я повдига от земята и я целува отново — тя усеща устните му, езика, зъбите. И в този момент тя се чувства толкова жива, че почти не може да диша. Чувства се щастлива. Такова е щастието — не е необходимо то да е свързано с точно определен момент. Щастието може да бъде обещание.

Когато той я пуска обратно долу, тя се чувства натежала.

Тогава той се обръща и тръгва обратно през гората. Носещият дъжд вятър се е засилил и поривите леко повдигат крилете му. Тя ще продължи по пътя си. Но сега знае какво иска — да се върне обратно при Брадуел и да намери своето начало.

Сега крачи бързо и решително. Трябва да открие безопасно място. Върви от известно време, когато във въздуха се разнася бръмчащ звук — свистене, което завършва с глух звук точно над главата й. Тя поглежда нагоре към дървото зад себе си и вижда дебело, заострено от всички страни острие, забито дълбоко в кората му.

Тук има майки. Вероятно затова тази част от гората не е изгоряла. Тя е била сериозно охранявана.

Преша остава приведена, но извиква:

— Аз съм просто едно момиче. Приятелка съм на Лайда. Името ми е Преша и съм се срещала с Нашата добра майка. Сама съм. С мен няма мъртъвци.

Но тя не е просто едно малко момиче — вече е съпруга. Не е сама, дори и да изглежда така. Има Брадуел завинаги.

Гората е тиха. Преша застава зад едно дърво. Друго острие изсвистява във въздуха и приковава палтото й към дървото зад нея. Тя е в капан. Иска да скъса палтото си, за да се освободи и да побегне, но с майките шега не бива. Ако ги предизвикаш, те може да си отмъстят жестоко.

Тя вдига ръката си и главата на куклата във въздуха.

— Какво искате? — вика тя към гората. — Предавам се! Разбрахте ли?

Тя се надява, че Брадуел отдавна си е тръгнал и не може да чуе дори и ехото на гласа й.

— Предавам се — извиква тя отново и докато изрича тези две думи, те й се струват като най-вярното нещо, което е казвала от толкова дълго време насам.

Предавам се. Уморена съм. Водете ме вътре.

Накрая се разнася остър и ясен женски глас:

— Хванете я — нарежда жената. — Сега тя е наша.