Джулиана Багът
Изпепелени (54)

Ел Капитан
Ангел

Ръцете на Ел Капитан са вързани, а той виси върху метална рамка, която някога е била висока люлка, поставена зад начално училище. Хелмут се е вкопчил за врата му. Има цяла опашка от хора, които чакат своя ред, за да го бият с тояги. Вижда ги само през отеклия клепач на едното си око — другото е толкова подуто, че е затворено. Това е от предишния побой — тогава, когато всеки, който искаше, можеше да го налага. Телата им са прегърбени и разкривени, но през единственото му здраво сълзящо око те се виждат размазано и това му спестява подробностите за техните белези и сраствания, което си е истинско щастие.

Хората на опашката са си избрали свои собствени тояги — някои са тънки и подобни на бичове, а други са тежки като цепеници. Единият от тях е въоръжен с нещо подобно на изкривен и извит стар стик за голф. По тази причина двамата с Хелмут са покрити със смесица от кървави порязвания, дълбоки натъртвания и резки. Тялото на Ел Капитан гори от болката, която е толкова остра и дълбока, че съзнанието му се отнася.

Той си спомня как като малък му бяха завързали очите, бяха му дали пръчка и му бяха казали да удря едно ярко оцветено магаренце, окачено на клона на едно дърво. Беше по време на празненството за един рожден ден. Носеше нов кадифен панталон, който шумолеше на всяка крачка. Майка му остана с тях през цялото време, което беше странно, и държеше ръката на Хелмут, вместо да го пусне да обикаля наоколо.

Ел Капитан знаеше, че момичето, което имаше рожден ден, е от богато семейство, защото имаха плувен басейн — въпреки че беше есен и басейнът беше покрит.

Вече бяха отворили подаръците и децата на тържеството се бяха подиграли на неговия подарък — пластмасова кукла. Подаръкът беше евтин, а рожденицата беше твърде голяма за него. Затова, когато дойде неговият ред, той удряше магарето с всички сили. А когато му казаха, че неговият ред е свършил, той продължи да го удря. Удряше го отново и отново, докато не се чу пукот и навсякъде не заваляха бонбони, а спуканото магаре не спираше да се люлее.

Той свали превръзката от очите си и видя как децата се втурнаха към бонбоните. Хелмут се освободи от майка им и се присъедини към тях, но сега Ел Капитан беше още по-ядосан отпреди. Децата бяха възнаградени затова че му се присмиваха.

— Хайде, вземи си — каза бащата на момичето и го побутна по гърба.

Ел Капитан отказа. Нямаше да се хвърля да събира подаянията на някакво си богаташко дете. Стоеше там и гледаше. По-късно беше откраднал няколко от бонбоните на Хелмут — все пак му дължеше нещо.

Сега той е магарето.

Дори да нямаше други недостатъци и грехове, си заслужава този бой дори и само за това, че е загубил бактерията.

Той чува хората да викат името му и да му се подиграват. Зрението му е размазано от потта и кръвта. Той премигва към ярката светлина на деня. Слънцето — макар и както винаги закрито от облаци — предизвиква пареща болка в черепа му. Той вижда наоколо предимно поклонници от култа към Купола, но към тях са се присъединили и някои от майките. Омразата им към него е силна. Той разпознава също и неколцина войници от ОСР. Нима не е правил добри неща за тях?

От време на време успява да фокусира лицата им и вижда, че те са измършавели. Неговите плакати за набиране на войници обещаваха храна без страх и това, че солидарността ще ги спаси. Той си беше тръгнал и те бяха ограбени. Бяха дошли да видят жестоката му екзекуция, защото Ел Капитан ги беше изоставил, защото мнозина от тях бяха умрели, а онези, които все още се държаха, гладуваха до смърт. Той знае какво е чувството да бъдеш изоставен. Оглежда небето за самолети, надявайки се да открие някаква, макар и малка, връзка с баща си, който беше пилот, напуснал семейството преди Ел Капитан да успее да натрупа каквито и да е спомени за него.

Все пак войниците изглеждат почти щастливи. Оцелелите обичат побоите. Има толкова неща, за които трябва да се плати. Когато някой реши да поеме някаква вина, това предизвиква облекчение. Това чувство е познато на Ел Капитан. Той убиваше хора и понякога просто си мислеше, че хората заслужават да умрат.

Но беше казал, че съжалява. И независимо дали това беше Бог, или света Уи, или някаква духовна сила, която Ел Капитан дори не може да проумее, той се беше почувствал опростен. Защо позволяват да страда по този начин? Нима заслужава да го пребият така? Дали Бог вече се е отказал от него?

Някои от онези, които се редят на опашка, са жилави и по-силни, отколкото той очаква, докато силата на други е в закалените им мишци и мускулестите кореми. Не носят превръзки на очите, което не изглежда честно, тъй като никой от тях никога не пропуска. Но на всеки от тях е позволено да го удари само по три пъти. Ако някой замахне да го удари четвърти път, Маргит се грижи опашката да продължава да се движи.

— Почакай — спира го тя. — Всеки иска да му дойде редът, така че се нареди обратно на опашката.

Той се оглежда за Брадуел. Бяха го принудили да гледа, когато всички биеха Ел Капитан, но не го бяха били. Оцелелите все още изпитват известно уважение към него. Брадуел е изчезнал.

Някои от оцелелите изричаха имена, докато го налагаха — на някой мъртвец, на някого, когото Ел Капитан беше убил или е можел да спаси, ако не беше помогнал за създаването на такъв жесток режим като старата ОСР. Всяко име отеква в съзнанието му. В началото той се извиваше и съпротивляваше, след това само се стягаше срещу тях, а сега просто ги приема.

Един нисък мъж с широк като бъчва гръден кош удря бедрата на Ел Капитан с една цепеница.

— Минау! — крещи той. — Минау Уелс. Моят Минау!

Това звучи като галеното име на някое дете — подобно на начина, по който майката на Ел Капитан дълбоко го беше променила, когато бе спряла да го нарича Уолди. Дали Минау се е казвала дъщерята на този мъж, или синът му? Или любимата му?

Ел Капитан поема ударите.

— Минау. Минау Уелс — прошепва той.

Той знае, че може би ще има и един последен удар като онзи, с който някога беше спукал пинятата^[1]. Вероятно ще умре по-скоро от вътрешните наранявания, отколкото от загуба на кръв. Дали неговото сърце ще спре първо, или това на Хелмут?

Някога си беше представял какво ще е усещането да каже на Преша, че Брадуел е мъртъв. Дали сега Брадуел ще бъде този, който ще й каже, че Ел Капитан и Хелмут са мъртви? Той се надява, че в този момент тя ще осъзнае, че го обича. Това е всичко, което някога е искал. Представя си как тя започва да плаче и Брадуел е този, който я утешава.

В този сценарий те може би седят във вътрешността на пропукания Купол.

Може би са извървели целия път до тази реалност без него. А беше толкова близо.

Някой го удря толкова силно, че тялото му се извива като дъга и след това се олюлява. Тълпата — вече са стотици — надава одобрителни викове. Но Ел Капитан си спомня усещането за безтегловност горе в небето, в онзи въздушен кораб. Ако има душа и ако тя напуска тялото, когато човек умре, той би искал душата му да отлети като онзи въздушен кораб.

Бих искал да полетя. Това е нова молитва. Бих искал да полетя поне още веднъж.

Той се мъчи да остане в съзнание. Усеща как над очите му се спуска пелена. Мрак. Бори се с него. Тялото му подскача нагоре. Ръцете му с посинели нокти продължават да са протегнати над главата му. Опитва се да навлажни устните си и усеща вкуса на кръв. Чува гласа на брат си да тананика в ухото му — неясна песен, която Ел Капитан не може да си спомни.

Ударите са спрели. Ел Капитан чува свиренето на вятъра в ушите си. Всичко е утихнало и неподвижно.

С изключение на един глас.

Ел Капитан се насилва да отвори очи.

Над раменете си вижда да се извиват крилете на Брадуел. Вятърът се блъска в перата му. Оцелелите продължават да държат своите пръчки и тояги, но са замлъкнали.

Брадуел знае как да говори така, че да накара хората да го слушат. Винаги го е правил. Историята на сенките. Съпротивата. Имаше последователи. Беше водач на движение.

Дали Брадуел беше убедил Горс да му позволи да говори пред хората? Дали е говорил в защита на Ел Капитан и Хелмут? Дали Брадуел се опитва да ги спаси?

Ел Капитан чува думата зъл. Може би Брадуел изобщо не се опитва да ги спаси. Ел Капитан знае какво е усещането за злото: върху кожата си го усещаш като омраза, но когато го почувстваш ниско долу в корема, това всъщност е страх. От страха се появява злото. А омразата винаги идваше толкова лесно при Ел Капитан, защото той мразеше себе си толкова дълбоко и толкова силно, сякаш омразата към самия себе си се беше пръснала в цялото му тяло като изстрел с едри сачми.

В продължение на един изпълнен с отмъстителност миг той си казва: Нека ме пребият до смърт! Нека изкарат омразата си върху мен! Той знае, че ако го пребият до смърт, това ще е тяхното наказание. Когато убиеш някого, това не е нещо, което може да бъде заличено. Ще трябва да го носят със себе си. Ще им е по-лесно, когато са група — по-лесно е да прехвърлят греха помежду си един на друг, но никога няма да е безболезнено. Смъртта му ще остане в тях завинаги.

Тази на Хелмут също.

Равенство — за това говори Брадуел в момента. Равенство в този свят ли?

Но каквото и да казва, то върши работа. Някой се е качил на върха на старата люлка и реже въжетата с нож. Други оцелели са обхванали с ръце краката на Ел Капитан, така че да хванат двама им с Хелмут, когато въжетата бъдат прерязани.

Животът им е бил пощаден. От Бог? От света Уи? Или от Брадуел?

И тогава се появява Брадуел. Той прегръща Ел Капитан и Хелмут.

— Какво се случи? — прошепва Ел Капитан през подутата си, сцепена устна.

— Сключих сделка с Горс. Обещах му да го отведа при сестра му, ако ми предостави няколко минути, в които да се обърна към тълпата. И тогава казах на хората, че съм изпратен от Бог. Че съм ангел.

— Крилете са ти помогнали — усмихва се Ел Капитан, макар че това му причинява болка.

— Накрая да са полезни за нещо — отвръща Брадуел.

— Полезни — казва Хелмут.

Брадуел извиква няколко от оцелелите:

— Почистете ги. Ел Капитан беше изгубил пътя, но сега го откри.

Оцелелите започват да дават заповеди един на друг. Те зяпат объркано, но и с известно благоговение Ел Капитан и Хелмут. Погледите им карат Ел Капитан да се чувства неспокоен. Винаги беше предпочитал страха пред възхищението, но става дума за едно и също нещо — за власт. За секунда се пита дали Брадуел наистина беше спасил него и Хелмут, защото ги обича като братя, или поради някаква друга по-сложна причина. Може би Брадуел се нуждае от Ел Капитан, за да получи каквото иска. А какво иска наистина Брадуел? Да разруши Купола или да си върне Преша обратно, преди тя да е решила да остане там?

— И сега какво? — Ел Капитан пита Брадуел, но той не може да го разбере.

Гласът на Ел Капитан е толкова дрезгав, че той може само да шепне, а устните му са толкова подути, че думите, които излизат от тях, са неразбираеми.

Брадуел коленичи и слага ръка на гърдите му.

— Какво каза?

— И сега какво? — повтаря Хелмут вместо брат си.

— Ще чакаме съобщение — отвръща Брадуел.

— От Преша ли? — пита Ел Капитан.

— Ще чакаме вест от горе — казва Брадуел толкова силно, че всеки да може да го чуе. — От кого другиго? И откъде другаде?

Лицето на Брадуел изглежда ярко осветено. В полезрението на Ел Капитан се промъква мрак. Той премигва отново и отново и се опитва да каже нещо. Но тогава светът потъва в тъмнина.