Джулиана Багът
Изпепелени (27)

Партридж
Удобното кресло

Партридж плъзга ръка по стената на коридора, докато върви към всекидневната. Той чува в главата си дрезгавия глас на Гласингс: Не му позволявай да разбере, че ти знаеш. Атакувай го, когато най-малко очаква. Прави се на глупак.

Партридж никога не е бил умник. Седж печелеше всички награди в училището — и спортни, и академични. Партридж беше слабият по-малък брат със средни оценки. Частта за коментари на картата му за доклади беше пълна с евфемизми^[1] за разочароващите му постижения. Ако се беше старал малко повече… Как някой би могъл да каже на Уилъкс, че неговият син е неспособен?

От друга страна, Арвин Уийд беше дете гений. Дали желаеше смъртта на баща му? Дали е на тяхна страна? Партридж не е сигурен, че може да се довери на Арвин Уийд. Вече не е сигурен на кого изобщо може да се довери.

Той влиза във всекидневната. Бекли стои до входната врата. Докторът си е тръгнал, но сестрата седи на масата в трапезарията и подрежда в папка всички медицински документи на Гласингс. Бекли казва нещо на сестрата и тя отвръща:

— Сега ще ида да проверя как е — след което изчезва.

Партридж открива Форстийд да седи в любимото кресло на Уилъкс — онова, в което никога не беше позволявано да сяда никой друг. Вероятно го беше преместил от ъгъла на стаята по-близо до масичката за кафе.

— Това беше любимият стол на баща ми — отбелязва Партридж. — Удобен е, нали?

Форстийд понечва да се изправи.

— Не, не — спира го Партридж. — Не ставай.

Форстийд потрива кожата на облегалките за ръцете.

— Баща ти имаше добър вкус.

Партридж сяда на по-малко царствения стол на няколко крачки разстояние.

— Как вървят нещата? — пита той.

— Ти поиска да се срещнем. Мислех, че има неща, които искаш да обсъдим.

— Чух, че има нападения над оцелелите.

— Имахме основание да предполагаме, че несретниците трябва да бъдат усмирени.

— Искам това да спре.

— Какво? — пита Форстийд, сякаш не е чул добре.

— Искам усмиряването да спре — бавно повтаря Партридж.

Форстийд се размърдва в стола и кръстосва крака.

— Аз съм този, който ръководи отбраната.

— А аз ръководя теб.

— Или поне така изглежда — усмихва се Форстийд.

— Какво би трябвало да означава това?

Форстийд вади от джоба си малък джобен компютър. Той обръща екрана към Партридж. На екрана се вижда лицето на Партридж. Той е в медицинския център, до леглото на госпожа Холенбек. Партридж знае какво ще последва. Форстийд натиска бутона и Партридж вижда кратък запис на своето признание:

— Ами ако Ви кажа… — ето я паузата, моментът, в който Партридж можеше да избере да замълчи, но вместо това казва:

— И аз съм убиец.

— Ти беше твърде малък. Не разбираше какво се случва — не и по начина, по който ние го разбирахме. Не — отвръща госпожа Холенбек.

— Вие не разбирате — казва той. — Аз го убих. Аз съм убиец.

Госпожа Холенбек също е в кадър — изпитото й лице, черната й от въглена уста:

— Ти си го убил?

И тогава той изрича думите, които са неговото проклятие:

— Трябваше да спра баща си. Нямах избор. Той планираше да…

— Спри го! — изкрещява Партридж. Той не иска да чуе следващите думи на госпожа Холенбек, но Форстийд е твърде бавен и тя все пак ги казва: Прости ни. Прости на всички ни.

— Това се нарича „отцеубийство“ — отбелязва Форстийд — и хората ще се заинтересуват от него. Мислиш ли, че Куполът иска да бъде управляван от един убиец?

На Партридж започва да му се гади от гняв и срам.

— Ти обаче знаеше. Ти улесни това да се случи, нали?

— Как можех да предвидя, че наистина ще го направиш? Да убиеш баща си е нещо, което предполага една дълбоко покварена душа. Не знаех, че твоята душа е такава.

— Може би си ме подценил.

— Не. Ти ме подцени, Партридж. Ако покажа това на хората, те ще поискат екзекуцията ти.

— Това ли е твоят план?

Форстийд поклаща глава и се засмива.

— Ако има нещо, което съм научил от работата с баща ти, то това са предимствата да бъдеш кукловод, а не кукла.

Партридж разтрива кокалчетата си. Много му се иска да удари Форстийд, да изтръгне джобния компютър и да унищожи клипа. Но той знае, че има множество други копия. Форстийд не е идиот. В момента Партридж е безсилен.

— Така че нека се престорим, че тази среща е минала добре. Ще спра укротяването на несретниците — все едно следвам заповедите ти. Дори ще спра и програмата за мъчения, която ти прекъсна. А ти ще продължиш приготовленията за сватбата си. Ще се съсредоточиш в това да се занимаваш с блендери и опитване на торти. Надявам се, че осъзнаваш всичко, което ти казвам, Партридж. Защото, ако не правиш каквото ти кажа…

— Какво? — Партридж усеща как кръвта нахлува в лицето му.

— Нали знаеш за колекцията от врагове на баща ти, всички заключени в замръзналите си камери? Неговите „малки реликви“?

Партридж извръща глава. Той не може да гледа мургавото лице на Форстийд и блестящите му зъби.

— Знаеш ли защо баща ти държеше най-големите си врагове живи?

Партридж поклаща глава. Той не иска да знае.

— От време на време ги изваждаше от там, за да ги измъчва, за да си спомни добрите стари времена. Понякога просто му идваше настроението за това. Аз вярвам, че хората трябва да бъдат наказвани за престъпленията им. И ако престъплението е наистина ужасяващо, смятам, че и наказанието трябва да бъде болезнено — Форстийд се навежда напред. — Кой знае? Може би един ден и аз ще имам своя собствена колекция от „малки реликви“.

— Нямам търпение това да се случи.

Форстийд потрива отново кожата на облегалките на креслото и се изправя.

— Е, беше ми приятно. Трябва пак да го направим в скоро време.

— Да — отвръща Партридж. — Наистина скоро.