Джулиана Багът
Изпепелени (47)

Преша
Майка и дъщеря

Апартаментът е чист и просторен — бели мебели, бели чаршафи, бели стени с поставени в рамки репродукции на цветя във вази, които са почти същите като цветята, сложени върху масите тук-там. Върху двата дивана седят две жени, един мъж и едно момиче. Всички те са се разположили около светещия телевизионен екран, настроен, разбира се, да предава приема. Няма измъкване от този прием.

Лайда не е между тях. На Преша й призлява от цялото празно съвършенство наоколо. Някой ще изпрати Лайда обратно в рехабилитационния център, след като й отнемат бебето. Дали тази тайна е известна на хората?

Тя си мислеше, че знае какво представлява адът. Мислеше, че го познава добре — като звяра, сграбчил я на полето от развалини, мъртвешките гуляи на ОСР, пясъчните създания около „Лудия Джон-Джон“, съществата в мъглите на Ирландия, болестите, задръстените дробове или бавната смърт.

Но не. Това е ад, който никога преди това не си е представяла — възпитан и покварен ад.

— Къде е Лайда? — пита ги Преша.

Те поглеждат Преша и погледът на всеки от тях се плъзва по бинтования й юмрук с главата на куклата. Тя не може да понася начина, по който я зяпат. Разкъсва бинта. Трябваше да го направи още на приема — да им покаже истината за това, коя е. Тя хвърля превръзката на пода. Отново се чувства свободна — сякаш главата на куклата сега може да диша.

Една от жените сграбчва момичето и го притиска към гърдите си.

— Коя е тази, Бекли? — пита другата жена.

Тя се изправя и роклята се накъдря, сякаш жената се движи под водата.

Бекли пристъпва напред.

— Това е природената сестра на Партридж — отвръща той.

Преша сваля шапката и я хвърля на масата, така че те да могат да видят изгарянията около едното й око.

— Къде е Лайда?

— Отведи я в кухнята, за Бога! — казва мъжът на жената, притискаща момичето.

— Не! — извиква момичето. — Искам да видя това!

Но майката на момичето отвръща:

— Млъкни, Виена! Тръгвай! Веднага!

Мъжът дръпва рязко момичето за китката и го издърпва в кухнята, а жената тръгва след тях.

Жената с ефирната рокля обаче продължаваше да стои.

— Не искам дъщеря ми да говори с тази несретница! — казва тя на Бекли, без да обръща внимание на Преша. — Чуваш ли ме? Ситуацията и без това е достатъчно деликатна.

— Ти ли си майката на Лайда?

Жената дори не поглежда към Преша. Тя просто кимва отривисто.

— Няма да търпя това! — изсъсква тя на Бекли. — Няма да търпя това! Кажи й, че трябва да си тръгне!

Бекли свива рамене. Всъщност изглежда, че ситуацията сякаш го забавлява.

— Можете да й кажете и сама. Аз съм охранител, а не вестоносец.

— Моля? Не можеш да ми говориш с този тон! — сопва се майката на Лайда. — Почакай само да докладвам за това. Само почакай!

Бекли се усмихва самодоволно. Той не се страхува от майката на Лайда. Може би жените в Купола не представляват кой знае каква заплаха, както е чувал, че е било и във времето преди, по времето на женствения феминизъм.

Майката на Лайда изглежда така, сякаш ще се разплаче, сякаш е напълно наясно, че не притежава никаква реална власт.

— Искам най-доброто за дъщеря си — казва тя. — За моята единствена дъщеря.

— Така ли? — пита Бекли.

Майката на Лайда се обръща и полата й се завърта около нея. Тя грабва дамската си чанта и казва:

— Не мога да работя при тези условия. Аз съм професионалист.

„Тя е тук по работа ли? Да не е професионална майка?“ — Преша не разбира.

Майката на Лайда отива до вратата.

— Искам тази детска стая да бъде разчистена. Искам всичко да бъде изнесено и подменено. До последното нещо. Чуваш ли ме? — гласът й е хладен и резервиран.

Бекли не отговаря. Той отключва вратата и я задържа широко отворена. Когато преминава през нея, тя поглежда назад към Преша. Вече не изглежда разгневена. Сякаш това чувство внезапно беше изчезнало и на негово място на повърхността беше изплувал страхът.

Това се харесва на Преша. Тя се сеща за Ел Капитан — страхът е сила. Не е чудно, че през всичките тези години той толкова го беше харесвал. Страхът го беше защитавал и пазил.

Бекли затваря вратата след майката на Лайда и се обръща към Преша.

— Ще изкарам семейство Кулп от тук — казва той. — Върви по този коридор. Лайда вероятно е в детската стая. Вратата отдясно. Вероятно ще е заключена.

— Благодаря, Бекли — отвръща тя.

— За какво? — пита той.

— Ти си знаеш.

Беше се застъпил за нея.

Той кимва и се отправя към кухнята.

Докато Преша върви по коридора, тя надушва нещо познато — дим.