Ники Пелегрино
Италианска сватба (9)

8

Бяхме три приятелки, правехме всичко заедно. Одри беше великолепна. Имаше много руса, почти бяла коса и знаеше как да се покаже. Маргарет беше червенокоса и винаги готова за шеги и закачки. И аз. Виждала си снимките, знаеш, че не бях нещо особено. Тъмна коса, слаба като теб, винаги бях тиха. Все си мислех, че момичетата ме търпяха, само защото можех да шия. Нямахме пари за дрехи, но бях находчива и успявах да променям старите дрехи и да правя от тях нови.

Уроците по италиански бяха идея на Одри.

— Хайде, можем да се запишем на вечерен курс в колежа — каза тя. — Ще бъде забавно. Поне ще правим нещо различно.

Идеята не ми допадаше особено. Работех в бакалница и по цял ден бях на крак. Да ходя на уроци след работа ми звучеше много тежко.

— О, не знам. Няма ли да е все едно отново да сме на училище? — попитах аз.

И трите не обичахме училището. Бяхме спрели да ходим, щом навършихме шестнадесет и беше разрешено. Одри беше сервитьорка в „Лайън Корнър Хауз“, а Маргарет беше бавачка на децата на някакъв богаташ.

— Да, защо да губя вечерите си в учене? — Маргарет имаше дълъг работен ден. — Предпочитам да танцувам.

Одри тръсна глава и това означаваше, че вече е решила и че няма нужда да спорим. Наумеше ли си нещо, не се спираше пред нищо.

— Ще ходим да танцуваме след курса — предложи тя. — Не продължава кой знае колко време, само два часа. А и ще имаме възможност да се запознаем с нови хора.

Знаехме какво значи това. Одри се надяваше да се запознае с мъж. Не че имаше нужда. Само че тя бързо се отегчаваше и сякаш никой не беше достатъчно подходящ за нея. Бяха или прекалено романтични, или не достатъчно романтични. Прекалено лоши или прекалено екстравагантни. Започваше да търси недостатъци, още щом се запознаеше с някого.

— А онзи тъмнокосият? Автобусният шофьор? — попита Маргарет. Тя следеше връзките й по-внимателно от мен.

Одри поклати глава.

— Нямаме за какво да си говорим. Той приказва само за футбол.

— И мислиш, че ще се запознаеш с интересни хора на курса по италиански? — попита Маргарет.

— Е, заслужава си да опитаме, нали? — отвърна й Одри. — Скоро ще навърша двадесет и две. Не искам да остана стара мома. А и според мама, вечерните курсове са прекрасен начин да срещнеш нови хора. Ще се запишете ли с мен или да ходя сама?

— Аз ще се запиша — беше събудила интереса ми. Чудех се с какви ли хора ще се запознаем на този курс по италиански и дали Одри ще хареса някого.

— Маргарет?

— Добре, но само ако обещаеш да ходим на танци след това.

Одри се усмихна триумфално.

— Хубаво. Решено е значи. Курсът е в четвъртък след работа. Трябваше да купим някакъв учебник. Аз ще взема един и трите ще учим по него.

— Чудя се къде ще го ползваме този италиански — оплака се Маргарет.

Одри не й обърна внимание. Беше спечелила и само това имаше значение.

Нямам представа защо Одри реши да се запишем точно на италиански. Когато отидохме за пръв път в колежа онзи четвъртък, се оказа, че има всякакви курсове — от дърводелство до литературно писане. Предполагам италианския й се беше сторил някак романтично занимание.

Както и да е. Когато влязохме в стаята, останахме много изненадани. Имаше само двама мъже. Единият беше учителят, който беше над четиридесет, а другият беше с жена си. Не можехме просто да се обърнем и да си излезем, а и Одри носеше новия учебник по италиански. Седнахме и се подготвихме за два дълги часа.

Още от самото начало ми хареса звученето на езика и как учителят произнасяше думите. Езикът беше някак по-мелодичен и звучеше по-живо от английския. Според Одри беше и по-секси.

— Знам, че е стар, но не мислите ли, че учителят е доста привлекателен? — каза тя, когато урокът свърши. После се засмя. — А и какво име има само! Ромео. Не вярвах, че някой въобще се казва така.

— Значи пак ще дойдем? — попитах аз.

— Да, разбира се — изненада се Одри, че съм попитала такова нещо. — Ще идваме всяка седмица и ще научим италиански.

Оказа се по-трудно, отколкото си мислехме. Всички се борихме с граматиката в края на първия срок и май само Маргарет можеше да каже цяло изречение. Одри ни беше накарала да се преместим на първите чинове и се беше влюбила в Ромео. Това, разбира се, означаваше, че й беше още по-трудно да се съсредоточи върху съществителните, глаголите и прилагателните. Любимата ми част от курса беше, когато Ромео намаляваше осветлението и ни показваше диапозитиви на красиви стари картини и древни сгради като през цялото време обясняваше разни неща на мелодичния език, който едва разбирахме.

— Много ми се иска да отида в Рим — споделих една вечер с Одри. — Искам да видя Колизея, Пантеона и фреските в църквите. Би било невероятно.

— Сигурно — отвърна равнодушно Одри.

— Може да пием еспресо на Виа Венето и да казваме „Бонджорно“ на красивите италианци — добави Маргарет и се засмя.

Разбира се, това събуди интереса на Одри.

— Ами хайде тогава да го направи. Да отидем — предложи тя, сякаш беше най-лесното нещо на света.

— Не можем да си позволим билетите за влака и няма да успеем да се върнем навреме за работа. Но би било прекрасно — Маргарет ми се усмихна. — Може би някой ден ще отидем.

Одри отново тръсна глава.

— Не! Говоря сериозно. Ако наистина искаме, трябва да го направим. Да съставим план.

— Единствените ми планове са за няколко дена отпуска през лятото и еднодневно пътуване до Брайтън и плажа — каза Маргарет. — А не съм сигурна, че ще успея и това да направя.

Аз си замълчах. Чудех се дали Одри не е измислила нещо. Тя винаги успяваше да постигне своето.

Сподели плана си две седмици по-късно, докато седяхме в спалнята й в къщата на майка й. Тя още беше с късата черна униформа на сервитьорка от „Лайънс Корнър Хаус“. Бях я подгънала, за да се открият още малко краката й.

— Така — започна тя и запали цигара. — Всичко съм измислила.

Планът на Одри беше да си намерим допълнително работа и да спестим колкото можем повече през следващите шест месеца. Тя щеше да взема по две смени в заведението, аз трябваше да се захвана сериозно с шиене, а Маргарет можеше да гледа деца в почивните си вечери.

— И пак няма да ни стигнат парите — оплака се Маргарет. — Имаш ли представа колко струват билетите до Италия?

— Само че ние няма да купуваме билети.

— Как така? — попитах аз.

— Ще пътуваме на стоп!

Беше истинска лудост. В онези години още не беше толкова опасно да се пътува на стоп и според Одри, тъй като бяхме три, щяхме да сме в безопасност.

— Няма да успея да се освободя за толкова време — каза Маргарет, — но вие двете може да отидете.

— Изобщо няма да си пускаме отпуска — заяви Одри триумфално. — Ще напуснем работа. А, когато пристигнем в Италия, ще се опитаме да се установим там. Може да преподаваме английски или да се грижим за деца.

С Маргарет сигурно я бяхме изгледали скептично, защото Одри тръсна упорито глава.

— Няма никакъв смисъл да ходим до там и да стоим само една седмица — изтъкна тя. — Хайде, ще бъде истинско приключение! Със сигурност ще си намерим работа, като се върнем.

Сама никога нямаше да измисля такова нещо. Колкото повече обаче разсъждавах, толкова повече идеята ми харесваше. Това можеше да е единственият ми шанс да видя света. В главата ми плуваха образи на величествени фонтани, красиви площади и църкви, целите в свещи и изписани по стените фрески. Изпълни ме усещане за свобода и изведнъж имах чувството, че мога да постигна всичко. Вече не исках да стоя в магазина и да чакам някой да се ожени за мен и да му родя деца.

— Добре, ще дойда. Ще го направя — отвърнах аз.

Маргарет изглежда се изненада. Явно беше очаквала да откажа.

— Наистина? Какво ще кажат майка ти и баща ти? — попита тя.

На родителите ми им се носеше славата, че са много строги, но знаех, че няма да застанат на пътя ми, ако наистина силно поисках нещо.

— Ако сме трите, не се делим и не ни се случи нищо, ще се съгласят — обясних аз.

— Точно така — добави Одри. — Няма да се делим. Маргарет, сега всичко зависи от теб. Идваш ли с нас в Рим?

Маргарет замълча за момент, а ние двете впихме умолително погледи в нея. После избухна в смях.

— Честно, отвратителни сте. Но да, ще дойда. Така или иначе аз съм единствената, която говори италиански. Ако ме няма, много ще загазите.

И трите не се справяхме никак добре с допълнителната работа и спестяването. Изобщо не ни беше забавно. Одри и Маргарет пушеха и макар и да намалиха цигарите до една на ден, и двете отказваха да ги спрат. През свободното си време правех поправки на дрехи и кърпех и накрая вероятно имах най-много събрани пари. Не че имаше значение, защото решихме да обединим средствата си.

Седнахме в стаята на Одри и се разбрахме за някои неща. Трябваше да пътуваме с малко багаж, нямаше да се качваме при някой, който не ни е харесал и нямаше да позволяваме някой да ни черпи. Одри държеше да пуши единствено от свои собствени цигари и включихме и тази точка в списъка.

Ромео се съгласи да ни дава допълнителни уроци по разговорен италиански през уикендите и за шест месеца и трите напреднахме значително.

— Да поработим още и да спестим повече? — попита Маргарет. Тя изглеждаше най-напрегната и не й се искаше да зареже работата си просто така и да тръгне. Аз не се притеснявах особено, защото все си мислех за нещата, които щяха да ни се случат в Италия. Четях една книга, която ми беше дал Ромео и нямах търпение да отида там.

— Не. Сега или никога, Маргарет — заяви Одри. — Утре и трите отиваме на работа и първото, което трябва да направим, е да си подадем оставките.

Собствениците на магазина бяха много мили. Казаха ми като се върна първо да отида при тях и че ще се опитат да ми намерят работа. В „Лайън Корнър Хаус“ бяха свикнали с текучеството на персонала и Одри нямаше никакви проблеми. При Маргарет обаче съвсем не беше така. Майката се беше разплакала и я беше молила да не си тръгва, децата също се бяха разстроили много. Тя обаче не беше отстъпила, а в последния й работен ден й бяха дали плик, пълен с допълнително възнаграждение.

Никога няма да забравя сутринта, когато тръгнахме. Бяхме опаковали багажа си в малки платнени торби. Имах място само за няколко панталона и ризи, топъл пуловер и няколко чифта бельо. В последната минута пъхнах червило и пудра. Нямаше да изглеждам зашеметяващо в Рим, но поне можех малко да се постарая.

Чичото на Одри имаше кола и предложи да ни закара до ферибота в Доувър. Така щяхме да тръгнем на стоп чак след като прекосяхме Ламанша. По целия път пяхме глупави детски песни.

В Доувър влязохме в едно заведение и чичото на Одри ни черпи супа и питки, а за десерт ни поръча ябълков пай със сметана.

— Това е последната английска храна, която ще ядете за известно време — каза той. — Кой знае какви чуждоземски боклуци ще ви сервират там.

Дори и не се бях замисляла за храната в Италия, но се оказа, че именно това е нещото, което Маргарет нямаше търпение да опита.

— Ще ядем спагети с рагу — заяви тя на чичото на Одри.

— Тогава гледайте да си изядете целия пай — отвърна той.

Пътуването с ферибота не беше толкова забавно, колкото си мислехме. Ламанша беше бурен и лодката се клатеше нагоре-надолу. С Маргарет през цялото време ни беше лошо.

Одри отиде да разгледа обстановката и като се върна, ни накара с Маргарет да спрем да стенем и да отидем на горната палуба на чист въздух.

— Наистина ще се почувствате по-добре — увери ни тя.

Над главите ни кръжаха и крещяха чайки. Навсякъде около нас имаше вода. Това изобщо не ме накара да се почувствам по-добре. Едва когато Маргарет извика: „Вижте! Това е Кале!“ и аз видях сушата, започнах да се оправям.

Всичко беше толкова различно — хаоса в малкото пристанище, странно изглеждащите сгради и коли. Беше ни ужасно чуждо и някак неочаквано. Не знам защо. Около нас се носеше френска реч. Звучеше гърлено и изобщо не приличаше на италиански. Докато минавахме митницата, осъзнах, че и въздухът мирише различно — на нафталин, кафе и още нещо, което не можах да определя.

Сигурно сме изглеждали странно — три английски момичета, облечени с панталони и ризи и понесли еднакви платнени торби.

— И сега какво? — попита Маргарет, след като показахме паспортите си и официално стъпихме на френска земя.

— Ще намерим евтин хотел да преспим и рано сутринта тръгваме на стоп — каза Одри.

Почувствах се леко притеснена. Досега не ми се беше случвало да не знам къде ще спя през нощта.

— Дали ще намерим нещо наблизо? — попитах.

— Сигурно. Това е пристанище, все пак. Много хора пристигат и заминават. По-добре да попитаме някого — предложи Маргарет.

Тя се върна и заговори единия от митничарите. Тогава осъзнах, че Маргарет освен италиански говореше и доста сносно френски.

— Учих френски в училище, забравихте ли? — обясни тя по-късно. С Одри не се бяхме записали на този курс. Аз бях предпочела часовете по шиене, а Одри ходи на стенография (и мразеше тези часове).

Митничарят предложи един-два хотела, до които можехме да отидем пеш и тръгнахме да видим за какво става въпрос. Първият беше много занемарен и жената, която ни отвори, изглеждаше някак нечистоплътно.

Маргарет поклати глава, когато ни каза цената за една нощувка.

— Прекалено е скъпо. Няма да платим тази сума за това място.

Продължихме да вървим и да чукаме по вратите на хотелите, край които минавахме. Винаги обаче ни искаха суми, които не можехме да си позволим.

Дори Одри започна да се притеснява.

— Май ще се наложи да платим колкото поискат. Не можем да спим на улицата — каза тя.

— Да повървим още малко — предложи Маргарет. — Чудя се дали извън района на пристанището няма да е по-добре. Явно тук всички хотели са бардаци и собствениците си мислят, че могат да кажат каквато си сума решат, защото всички чужденци първо при тях търсят.

Минахме по няколко тесни улички и излязохме на малък площад. Беше много красиво. В центъра имаше статуя и саксии с ярки цветя. Отстрани имаше заведение с маси и столове, изнесени на тротоара, а наблизо имаше малка пекарна.

Именно аз забелязах табелата на сградата между заведението и пекарната. На нея със старовремски шрифт пишеше „Хотел Ришельо“.

— Изглежда странно, но си струва да проверим — каза Маргарет.

Мъжът, който ни отвори, вероятно беше на възрастта на чичото на Одри. Имаше големи бели мустаци и леко мазна дълга коса, която беше преметнал настрани, за да скрие оплешивяващото си теме.

Той кимна ентусиазирано, когато Маргарет му обясни, че търсим евтина стая за през нощта.

— Има хубава цена за красив английски момичета — каза ни той. — Искате?

— Да, да, искаме — отвърна Маргарет.

Поведе ни по малко дървено стълбище, което също миришеше на нафталин и кафе. Одри настоя да спим в една стая, за да пестим и той ни даде ключа и ни показа стаята. Беше малка, само с едно двойно легло и ракла, но се съгласихме.

— Ще дойде по-късно да види дали сте доволни — обърна се той към нас и после ни намигна.

Маргарет затвори вратата и се облегна на нея.

— Защо мислите, че е толкова доволен да иска малко пари на английски момичета? — попита тя. — И защо ни намигна?

Одри впери поглед в нея за момент и после изписка:

— Гадост, не! Онзи старец? Отвратително!

Още не можех да включа.

— За какво говорите? Кое е отвратително?

— Няма значение, Катрин. Помогни ни да преместим леглото до вратата и ако чуеш някой да чука на вратата посред нощ, не издавай нито звук — предупреди ме Маргарет.

Избутахме леглото до вратата, за да не може никой да я отвори и се намъкнахме под завивките, които също миришеха на застояло. Не бяхме яли нищо след супата и ябълковия пай на обяд, а до нас достигаше миризмата на най-вкусните ястия от заведението до нас. Макар и стомасите ми да къркореха, не посмяхме да излезем от стаята до другата сутрин.

Когато се събудих и видях от двете си страни Одри и Маргарет, изведнъж се обърках, но после се сетих, че сме във Франция. После ме обзе въодушевление и веднага след това стомахът ми се сви от глад.

— Момичета, събудете се — сръчках ги аз. — Да вървим да видим дали заведението долу е отворено. Умирам от глад.

Одри не обичаше да я припират. Порови малко в торбата си и накрая извади гримове и започна да се гримира. После изпъна гънките на красива лятна пола и обу сандали.

— Какво още си взела? — попита аз и надникнах в торбата й. — И как събра всичко?

— Важно е правилно да подредиш багажа си — отвърна тя високомерно. — Трябва да изглеждаме прилично, ако искаме някой да ни вземе на стоп.

Няма и следа от зловещия старец, така че оставихме пари на рецепцията и излязохме. От пекарната се носеше уникален аромат на масло. Жената там ни продаде кроасани, току-що извадени от фурната и ни каза да си вземем кафе от заведението. Не можех да чакам. Захапах сладките кроасани още на улицата пред пекарната. Не бях опитвала подобно нещо.

Сервитьорът в заведението беше много мил. Когато видя, че кафето не ми харесва особено, ме почерпи с чаша чай. Не беше много хубав, беше прекалено слаб и млякото беше много, но го изпих така или иначе.

Маргарет го попита къде ще е най-добре да застанем, за да ни вземат на стоп.

— Трябва да застанете на някой път, който води извън града — каза ни той на много приличен английски. — Оттук обаче е далеч. Ако почакате малко, братовчед ми ще дойде за кафе и може да ви закара.

Сервитьорът ни посъветва да не влизаме в големи градове.

— Повечето от колите ще са за Париж, но там е много скъпо. По-евтини хотели има в по-малките населени места и хората там са по-мили.

Изведнъж осъзнах колко сериозно е начинанието ни. Нямахме никаква представа колко време ще пътуваме до Рим, къде ще спим и какви хора можем да срещнем. Притиснах торбата до гърдите си. Прииска ми се да се върна на ферибота и да се върна през Ламанша у дома.

Сигурно и Маргарет си беше помислила същото, защото каза:

— Ами ако никой не спре и не ни вземе на стоп?

Одри се намръщи. Дори и тя не изглеждаше много уверена.

Сервитьорът обаче се засмя.

— Три красиви англичанки като вас, няма да имат никакви проблеми, сигурен съм — успокои ни той и ни донесе още горещи напитки и безплатен шоколадов сладкиш, който си поделихме.

Братовчед му беше по-възрастен и беше някак дръпнат, но се съгласи да ни закара до предградията на Кале с малката си кола и да ни остави на подходящо място. Одри седна отпред и го почерпи с цигара. С Маргарет се загледахме през прозореца и се опитвахме да не мислим с каква скорост се движим.

Остави ни пред стара каменна църква и докато гледах как колата се отдалечава, се почувствах изоставена, въпреки че той не се беше държал никак мило и шофираше много лошо.

Одри разроши косата си и си сложи още червило. После застана на пътя и вдигна палец. Стояхме до нея и усмихвахме се обнадеждено, когато се зададеше кола. Няколко отминаха, шофьорите дори не ни погледнаха, но Одри не се отказа. Продължи да стои с красивата си пола, да размахва палец и да се усмихва на всяко приближаващо превозно средство.

Накрая един камион намали и спря малко пред нас. Грабнахме торбите си и затичахме към него. Шофьорът се казваше Жан-Люк и беше тръгнал към Амиен. Одри се обърна към нас, кимна и се качи на мястото до него.

Жан-Люк не караше бързо. Тъй като седяхме на високо зад седалката на шофьора, имахме идеална гледка към нивите и малките села Нор-падьо Кале и Пикардия, островърхите покриви на къщите и порутените плевни. Маргарет упражни френския си и му разказа, че пътуваме към Рим. На мен ми стигаше да гледам през прозореца и да се опитвам да си представя какъв живот водят хората в къщите, край които минавахме.

Спряхме в едно от селата и Жан-Люк ни заведе в едно малко кафе, където очевидно го познаваха. Настоя да ни черпи по чаша силно червено вино и да плати за дървения поднос с хрупкави филии хляб и дебели резени шунка.

— Разбрахме се да не приемаме никой да ни черпи — напомних на Одри.

— Забрави — отвърна тя. — Би било грубо да откажем. Като стигнем Амиен, ще му дам пакет цигари.

Шунката беше сочна и вкусна; седяхме на слънце, наслаждавахме се на храната и гледахме как няколко възрастни мъже играеха петанк. Те се смееха много и изпиха много чаши червено вино. Жан-Люк им помаха, но остана при нас. Изглеждаше горд, че е на една маса с три английски момичета.

Когато потеглихме, Маргарет обясни, че Жан-Люк ни е препоръчал хотел в Амиен, който бил евтин и чист. Щял да ни заведе, ако искаме.

— Дали да не отидем малко по-далеч? — зачуди се Одри. — Питай го дали ще ни закара до покрайнините на града на другия ден на удобно място за стоп.

Маргарет се замисли.

— Той каза, че Амиен е много красив град. Имаме време, да го разгледаме. За къде да бързаме?

Съгласихме се да останем малко в Амиен. Оказа се, че градът е наистина красив, както ни беше уверил Жан-Люк. Имаше стара готическа катедрала и много къщи с ярки навеси по крайбрежието на широката река и тесните канали.

Хапнахме в едно задимено бистро до един от каналите. Поръчахме си готово меню. Храната ми се стори много пикантна, с много лук, чесън и сметана, но Маргарет изяде каквото аз не можах. Накрая сервитьорът ни донесе много миризливо сирене и дори и Маргарет не успя да го опита.

Върнахме се по канала до хотела, който наистина беше чист и евтин и решихме, че първият ни ден всъщност не мина никак зле.

— Да се надяваме, че утре някой бързо ще ни вземе на стоп — каза Маргарет.

И аз това исках. Мисълта, че ще висим цял ден край пътя с вдигнат палец и никой няма да спре, се беше превърнала в най-големия ми страх.

* * *

Пиета погледна часовника и осъзна колко много време беше минало. Майка й беше разказвала историята си половината вечер. Нещо у нея се беше променило, докато споделяше отдавна забравените си спомени. Гласът й беше станал по-тънък и някак не толкова дрезгав, бръчките по лицето й се смекчиха. Понякога оставяше иглата и започваше да ръкомаха. Така, потопена в миналото, майка й сякаш се подмлади и стана различна.

— Искаш ли да приготвя чай и сандвичи, мамо? — Пиета се изправи и протегна схванатите си крака.

За миг. Катрин сякаш не я разбра. После погледна плата, на който Пиета беше зашила блестящи кристали и малкото парче, което тя беше успяла да направи.

— О, съжалявам! — гласът й отново беше дрезгав и същия като преди. — Ти свърши цялата работа, а аз през цялото време говорих!

— Няма проблем — Пиета беше очарована от историята. Не искаше да каже нещо и майка й така и да не я довърши.

Докато режеше сирене и домати и мажеше филии, в съзнанието на Пиета изникна образът на трите красиви английски момичета, тръгнали на приключение. Трудно й беше да повярва, че едно от тези момичета се беше превърнало в майка й.