Ники Пелегрино
Италианска сватба (19)

18

Дните на Пиета се превърнаха в рутина — сутрин отиваше в болницата (баща й се чувстваше по-добре, но беше все по-нервен и нетърпелив), а следобед се затваряше в ателието, работеше по роклята на сестра си и слушаше историята на майка си. Пиета усещаше, че скоро всичко ще свърши. Роклята беше почти ушита, а историята беше към своя край. Бепи щеше да се прибере у дома и за пореден път къщата щеше да се изпълни с шум и миризма на готвено. Пиета нямаше търпение това да се случи, но от друга страна щеше да й липсва уютът на ателието, работата и гласът на майка й, спомнящ си миналото.

— Как Джанфранко оповести пристигането си в Лондон и изненада всички ви? — попита тя следващия път, когато седнаха в ателието.

Майка й се намръщи.

— Мисля, че и сама се сещаш — отвърна тя. — Познаваш мястото прекрасно.

В кухнята на „Малката Италия“ настана въодушевление, когато разбраха, че на съседната улица ще има нов магазин.

— Salumeria — обясни Бепи по-късно. — Истински италиански магазин, където ще се продават салами и сирена от Италия. Ще има паста и зехтин. Може да се опитам да сключа сделка със собственика и да купувам на едро.

— Кой е собственикът? — попитах аз.

— Май не го познаваме — отвърна спокойно Бепи. — Прозорците са облепени с вестници, но се виждат работници, така че сигурно скоро ще отворят.

Три дни по-късно над вратата се появи табела, на която с яркочервени букви пишеше: „Италиански магазин ДеМатео“.

— Не е възможно! — не можеше да повярва Бепи.

— Напротив — отвърнах аз и му разказах всичко.

Сега беше ред на Бепи да изпадне в депресия. Следващата седмица изобщо не се сети, че има жена и дете. Оставих го да се мръщи, но се притесних, когато остана цял ден в леглото и се наложи Алдо да се оправя сам в кухнята.

— Защо се оплакваш? Ти по цял ден висиш тук — солна се Бепи. — Скъсвам се от работа. Не мога ли да остана един ден в леглото? — седнах до него, но не го докоснах.

— Защото това е нетипично за теб — обясних аз. — Ти не си такъв — той изпсува на италиански и се уви още по-плътно в завивките. — Бепи, какво ще правим?

— С кое? — приглушено попита на свой ред Бепи изпод завивките.

— С Джанфранко, разбира се.

— Няма да му обръщаме внимание. Не говори с него. Ако го видиш, обърни му гръб.

— Не искам да живея тук, ако той ще е на съседната улица.

Бепи отметна одеялото.

— Дойдохме първи — ядоса се той. — Ако си мисли, че ще отвори магазин и ще ме подплаши или че ще съсипе „Малката Италия“, жестоко се лъже. Няма да ходим никъде, Катерина.

— Добре, няма да му обръщам внимание и ще му обръщам гръб — повторих аз, тъй като не исках да го ядосвам повече. — Може да не се справи и той да си тръгне — Бепи протегна ръка и хвана моята.

— Винаги, когато го видя, се сещам какво причини на сестра ми и какво се опита да направи на теб. Това ме убива — очевидно всяка дума му причиняваше болка.

Наведох се, той обви ръце около мен и останахме да лежим така в тъмното, заслушани в дишането си. Не знам защо, но се почувствах по-добре, напук на цялата ситуация.

ДеМатео направи пищно, показно откриване на магазина. Беше наел музиканти, окачи голямо италианско знаме и цял ден раздава хапки с прошуто и сирене на минувачите. С Бепи останахме в ресторанта, но клиентите в „Малката Италия“ не спираха да говорят за магазина. Седях на слънце навън, сгъвах салфетки и ги слушах.

— Прекрасно сирене. Пармезан, пекорино, долчелате — каза ми Ернесто. — От метални куки висят цели бутове, има рафтове с хаста, консерви аншоа и всякакви масла. Мирише на Италия.

С Бепи се питахме откъде ли Джанфранко беше намерил пари.

— Сигурно е взел назаем — отвърна Ернесто. — Поел е голям риск, също като теб с ресторанта. Човек, ако не рискува, няма да постигне нищо. Нали, Бепи?

Често минавах покрай магазина на ДеМатео и надничах да видя има ли клиенти. Винаги имаше някой да чака да му увият парче сирене в лъскава бяла хартия, да му дадат бутилка балсамов оцет или буркан с маслини. Когато Джанфранко вдигаше поглед и ме виждаше, обръщах глава и отминавах. Чувствах се спокойна, че има работа и че няма време да ме дебне по улиците.

Постепенно отново започнах да помагам в „Малката Италия“. Бебето беше винаги с мен. Не се занимавах с клиента, но слагах масите, белех зеленчуци и пишех менюто с тебешир. Така бях край Бепи, макар и двамата да имахме работа.

С всеки ден ми ставаше по-леко. Осъзнах, че вместо да ни раздели, Джанфранко си сближи още повече. Дълго време с Бепи се чудехме как е успял да ни намери. Беше очевидно, разбира се. Бепи редовно пишеше на майка си. Дори се беше снимал пред „Малката Италия“ с голямо парче шунка и й беше изпратил снимката. Искаше всички да знаят какво е постигнал.

Естествено, майка му беше говорила с приятели и съседи и сигурно се беше похвалила със снимката на нейния Бепи, постигнал зашеметяващ успех в Англия. Равено беше малко селце и вероятно не след дълго всички са разбрали, дори и родителите на Джанфранко.

— Но защо е дошъл тук? — питаше Бепи. — Не се връзва!

— Поради същата причина, поради която направи всичко останало. Иска онова, което ти имаш.

— А може още да е влюбен в теб — изревнува Бепи.

— И той има съпруга. Виждам я постоянно. Скоро роди момче.

— Говориш ли с нея?

— Не… Макар че изглежда приятна жена… и е много самотна…

— Но е съпруга на Джанфранко.

— И затова няма да говоря с нея — съгласих се аз.

Понякога обаче й се усмихвах леко, докато се разминавахме по тротоарите и тя ми отвръщаше с усмивка.

Тъкмо, когато нещата се успокоиха, забелязах, че тялото ми отново се променя. Талията ми изчезна, коремът ми се закръгли и от миризмата на пържен чесън в кухнята на „Малката Италия“ започна да ми прилошава. Бебето ми беше само на година, а отново бях бременна. Не можех да повярвам.

Този път Бепи беше по-сдържан. Зарадва се на новото бебе, но не искаше съпругата му отново да се превърне в мудна, тъжна, непозната жена.

— Този път ще е различно — обещах аз и така и стана.

С второто бебе бях на другата крайност. От мига, в който я прегърнах, съзнанието ми забуча от хиляди притеснения и въпроси. По цял ден се разхождах с дрехите на бебето, затъкнати под дрехите ми, за да изсъхнат по-бързо от топлината на тялото. Будех се по десет пъти на нощ да проверя дали бебето диша. Вманиачих се какво яде, колко спи, колко често ходи до тоалетна. Нямаше значение, че другото дете усети промяната и стана нервно и раздразнително. Понякога я чуваха да плаче чак в ресторанта.

С Бепи бяхме изтощени и нещастни. Една сутрин го чух да мърмори нещо, докато даваше на бебето бутилката й и осъзнах, че я нарича Адолората. Може и да не е мислил сериозно това да бъде името на бебето, но така си и остана. Дори свещеникът в „Свети Петър“ се изненада, че първото ни дете се казва „Съжаление“, а второто „Тъга“.

Не съм сигурна дали щяхме да се справим без Маргарет. Бепи сигурно й беше казал колко ни е трудно и тя започна да идва винаги, когато имаше време и да помага с децата. Отначало не ми беше приятно. Бях стигнала до там, че не вярвах, че друг освен мен е състояние да се грижи за децата.

— За бога, Катрин! Бях бавачка, забрави ли? Дори контесата ми имаше доверие.

Накрая й бях много благодарна, особено когато водеше децата на дълги разходки. Виковете им заглъхваха, когато се отдалечаваха с Маргарет, после се засилваха, когато се прибираха. Ако Ернесто беше в ресторанта, понякога ходеше с нея и тя придобиваше странно изражение, щом някой споменеше името му.

— Мислех, че не си падаш по италианци — вметнах аз, щом осъзнах какво се случва. — Беше казала, че никога няма да се хванеш с някой от тях — тя се засмя и се изчерви.

— Ами… Ернесто е различен. Много е мил и не е избухлив.

— Не мога да повярвам! Ти и Ернесто!

Разсмяхме се и за миг сякаш се върнахме в малката ни стая в пансиона на синьора Луси.

По-късно Маргарет легна до мен на леглото и ме погледна многозначително, сякаш се канеше да ми даде важен съвет.

— Какво? — попитах.

— И това ще отмине с времето.

— За какво говориш?

— Много жени изпадат в депресия, когато родят. Или се вманиачават на някаква тема — Маргарет вече не беше бавачка, но имаше достатъчно опит. — В крайна сметка всичко ще се нареди. Не се притеснявай.

— Не се притеснявам — отвърнах, макар само това да правех.

Предполагам, че беше говорила с майка ми и двете заедно бяха измислили план. Три-четири пъти в седмицата някоя от тях идваше да гледа бебетата, а аз трябваше да изляза сама. Не знаех какво очакваха да правя — да ходя по магазини или по галерии? Не си падах по такива неща. Вместо това слизах и помагах в „Малката Италия“, където поне бях близо до Бепи.

Чувствах се добре да изляза от апартамента. Той беше малък и ако стигаше за двама души, за четирима пространството далеч не беше достатъчно.

— Трябва ни по-голямо жилище — казах на Бепи един ден, докато слагах масите, а той приготвяше обяд. — Например къща с градина, където да играят децата като пораснат.

— Ще намерим някоя — съгласи се Бепи. — Трябва обаче да е наблизо, за да не ми се налагала чакам автобус с часове, както когато работех в гръцкия ресторант.

С Маргарет започнахме да обикаляме Кларкънуел и да търсим имоти за продан. Прекрасно знаех какво искам — уютна къща на тиха улица и малка градина.

Когато открихме къщата зад църквата „Свети Джеймс“, веднага разбрах, че е идеалната за мен. Може би я харесах, защото много приличаше на мястото, където бях отраснала на Боле Понд Роуд. Беше висока и тясна, с боядисани в черно перила на стълбите отпред. Освен това, вместо към пътя, гледаше към градина с тревисти поляни и широколистни дървета. Наоколо имаше малки италиански заведения, които ми напомняха за Анастасио.

— Няма ли да е прекалено скъпа? — попита Маргарет.

— Не знам. С Бепи никога не говорим за пари. Той се грижи за всичко.

Бепи си взе два часа почивка и отиде да я види. Когато се върна, лицето му грееше.

— Идеална е, Катерина! Влюбих се в нея.

— Не е ли много скъпа?

Той се намръщи:

— Ще трябва да вземем заем. Рисковано е. Но, както казва Ернесто, който не рискува, няма да постигне нищо.

— Да не се наложи пак да се затрупаш с работа? Ако е така, предпочитам да си стоим тук.

— Не се тревожи, Катерина — усмихна се той. — Всичко ще се нареди. Ще се справим.

* * *

Пастата на Бепи

Искам да кажа, че днес и италианските домакини купуват паста от магазина и са доволни от качеството на предлаганите продукти. Ако обаче имате един час на разположение и не ви мързи, ето как да си я приготвите:

750 г бяло брашно

4 големи яйца

60 мл вода

 

 

Изсипете брашното на масата и направете кладенче в центъра. Прибавете яйцата и малко вода и замесете, докато се получи меко тесто. (Започнете да разбърквате течностите от кладенчето навън, за да не се разлеят по масата.)

Месете продуктите поне двадесет минути. Поръсете още брашно, ако тестото е прекалено меко и вода, ако е прекалено сухо. Накрая не трябва да залепва по ръцете ви или да има мехурчета въздух. Проверете дали се е получило като разрежете тестото на две. Ако има мехурчета, веднага ще забележите. Продължете да месите, докато мехурчетата изчезнат напълно.

Разрежете тестото на три или четири части и завийте всяка част с фолио, за да не изсъхне междувременно. Какво да правите, ако нямате машина за разточване на паста? Майка ми цял живот точеше тестото с точилка. Аз, от своя страна, ползвах бутилка от вино. Наистина. Не е толкова трудно. Трябват ви само силни ръце.

Ако обаче имате машина, разделете тестото на още по-малки части и ги поръсете с брашно. Постепенно превключвайте на по-малки степени, но никога не разточвайте пастата на най-ниската степен, за да не стане тестото прекалено тънко. (Искам да е съвсем елементарно.) Накрая нарежете разточеното тесто на ленти и ги оставете да изсъхнат върху кърпа или докато дойде време да ги сготвите.

Бележка на Адолората: Не всички искат къщата им да се зарине със съхнеща паста, Бепи. Мислил ли си за това?