Ники Пелегрино
Италианска сватба (11)

10

Анастасио се оказа много добър човек. Понякога даваше на редовните си клиенти топло мляко и хляб, ако му се стореха болни или гладни. Сигурно се беше досетил, че нямаме пари, когато спряхме да ходим в заведението му да пием кафе и да танцуваме. Един ден ни забеляза на улицата и повика Одри.

— В Англия си работила в заведение, нали? — попита я той. — Искаш ли да работиш при мен?

Одри увеси нос.

— Много бих искала, но италианският ми е ужасен. Какво ще кажеш за Маргарет? Владее езика много по-добре от мен.

Анастасио обаче искаше Одри. Предполагам мислеше, че ще привлече всички мъже наоколо с русата си коса и красивото си лице. И се оказа прав. Когато Одри беше на смяна, заведението беше винаги пълно. Никой не се оплакваше, ако не разбереше нещо или объркаше поръчката. В топлите вечери понякога местата свършваха и хората се тълпяха пред заведението на тротоара.

Добре стана, че Одри започна да изкарва пари, но определено не ни стигаха. Вече всички изглеждахме ужасно и отчаяно се нуждаехме от нови дрехи. Купих евтин плат с флорални мотиви от пазара и помолих сеньора Луси да ми заеме шивашката си машина. Уших три поли с леко различни модели. Полата на Маргарет беше клоширана около ханша, на Одри беше по-прибрана и по-къса, а моята беше дълга и шумолеше закачливо, когато танцувах. Момичетата в пансиона проявиха интерес, когато ни видяха. Маргарет обясни, че аз съм ги ушила и те започнаха да ми носят топове платове и да ме молят да шия поли и рокли. Дори уших възглавници и завеси за синьора Луси. Слухът се разнесе в квартала и скоро се наложи да шия по цял ден. Не взимах скъпо, но все изкарвах по нещо.

Маргарет сподели, че се чувства зле, защото само тя не работи. Започна да взима вестника от Анастасио и да чете обявите.

— Ето тази — заяви тя една сутрин, докато пиехме кафе и ядяхме сладкиш. — Контеса Сесилиа де Бортоли търси бавачка, която да се грижи за двете й прекрасни деца и да поеме част от домакинските задължения. Звучи идеално. Трябва да й се обадя преди някой да ме е изпреварил.

Оказа се, че не е чак толкова идеално. Децата изобщо не бяха прекрасни, а контесата беше ужасно надута. Накара Маргарет да носи бяла униформа с дълга до земята пола и наред с домакинските задължения трябваше да сервира кафе и кексчета на гостите, все едно беше прислужница. Маргарет обаче каза, че апартаментът бил много красив, с високи тавани и мраморен под и било прохладно и в най-горещите дни. Понякога сутрин водеше децата в градината на вила Боргезе и сядаше край фонтана, докато те караха колела.

Седмиците минаваха бързо, бяхме заети и почти не се виждахме. Тъй като шиех по цял ден в малката стая, понякога се чувствах самотна.

— Знаете ли какво така и не направихме? — сподели Одри един неделен следобед, когато и трите се бяхме в пансиона. — Не отидохме на кафе в някое от заведенията на площад Навона, както пожела Катрин още като пристигнахме.

— Прекалено е скъпо — отвърна й Маргарет. — Едно кафе струва шест пъти цената, която плащаме при Анастасио. Един бог знае колко е храната.

— Въпросът е в приключението, нали така? — сопна й се Одри. — Да се облечем подобаващо, да си сложим червило и да седнем сред богаташите. Можем да си го позволим един път.

На Маргарет сигурно вече й беше писнало от богаташи, но знаеше колко много исках да отида.

— Три кафета няма да ни разорят — съгласи се тя.

Посмяхме се доста, докато се нагласим. Одри ме гримира с много по-силни цветове, отколкото аз бих използвала. Чувствах се като момичетата на сеньора Луси, но Одри не ми позволи да се измия.

После избрахме дрехите. Бях успяла да нашия доста неща и не се налагаше да обличаме полите с флоралните мотиви или износените дрехи, с които пристигнахме. Накрая всички изглеждахме фантастично и дори едно от момичетата в пансиона ни подсвирна одобрително, докато излизахме.

Всичко, което се говори за италианците е вярно — пощипването по дупетата, подсвирването, дори съскането през зъби, което изобщо не е приятно. Откакто бяхме пристигнали в Рим, привличахме много внимание и макар и отначало да беше приятно, бързо ни омръзна. Трите заедно обаче, нагласени и натъкмени, направихме безпрецедентен фурор. Пансионът на синьора Луси беше съвсем близо до площада, но, докато стигнем, дупетата ни посиняха от щипане.

— Честно, наистина ли мислят, че ни харесва? — попита Маргарет отвратена. — Сякаш някога ще изляза с мъж, който се държи така.

— Някои са много красиви обаче — рече Одри.

— Не ми пука — заяви Маргарет. — Няма значение как изглеждат, ако не могат да се държат прилично.

Спряхме в едно заведение до фонтаните, сервитьорът ни настани на една празна маса и взе поръчката ни. Беше прекрасно да стоим и да гледаме минаващите хора.

— Пийте кафето колкото можете по-бавно — предупреди ни Одри. — Не искам да тръгваме скоро.

Всички жени наоколо бяха красиво облечени, с лъскави коси и маникюр. Тежките им парфюми се смесваха в топлия въздух. През повечето време мълчахме, слушахме смеха им и потропването на чашите и приборите, докато споделяха скъпите си ястия.

Изведнъж Одри се усмихна.

— Какво? — попита Маргарет.

— Виждаш ли двете момчета ето там? Онзи кльощавия, тъмния и другия, който има нужда от диета? За трети път минават покрай нас и двамата зяпат Катрин.

— Глупости — отсякох аз. Одри винаги привличаше вниманието на мъжете, после идваше ред на Маргарет. Понякога си мислех, че мъжете ме щипеха по задника, за да не ме обидят.

Четвъртия път, когато минаха обаче, вдигнах поглед и ми се стори, че наистина гледаха мен. Опитах се да не се засмея.

— Сигурно си мислят, че сме богати туристки, защото седим на маса на по чаша кафе, вместо да застанем на бара.

Маргарет се засмя, но после видя, че момчетата са застанали да пушат до фонтана. От време на време поглеждаха към нас.

— О, не! Чакат ни. На бас, че ще се спуснат да ни щипят, когато излезем от кафенето.

— Ами, тогава можем да направим само едно. Ще си поръчаме още кафе — предложи Одри. — Все ще се уморят да чакат.

Само че още бяха там, когато си тръгнахме. Кльощавият остави приятеля си и тръгна към нас.

— Извинете, мадам — повика ме той. — Моля ви, бих искал да говоря с вас.

Може би заради учтивия начин, по който се обърна към мен, опитвайки се да произнесе правилно всяка английска дума или защото беше първият мъж, който ме доближаваше без да ме ощипе по дупето, но сама себе си изненадах, когато се обърнах и отвърнах: „Да, добре.“

Приятелят му дойде при нас, заговорихме се и петимата неусетно обиколихме площада. Казваха се Джанфранко и Бепи и казаха, че са сервитьори в голям хотел наблизо.

— Много е хубав и е много скъп — каза сериозно Бепи, кльощавият. — Аз съм само помощник, но приятелят ми Джанфранко е главен сервитьор. Той е най-важният.

Веднага харесах Бепи. Другият, Джанфранко, изглеждаше прекалено сериозен, дори намръщен, но Бепи имаше хубава усмивка и ведро лице. Каза ми, че отскоро е в Рим и че не познава много хора.

— Джанфранко е единственият ми приятел. Познаваме се от съвсем малки. От едно село сме, Равено. Намира се в планина Базиликата. Много е красива. Един ден ще те заведа там.

Усмихнах се учтиво и се зачудих защо италианците сякаш се чувстваха задължени да говорят глупости пред жените. Поне двамата с Джанфранко знаеха къде да си държат ръцете.

Обиколихме четири-пет пъти площада и накрая Бепи се обърна към мен:

— Утре е почивният ми ден, но Джанфранко е на работа. Ще съм съвсем сам. Искаш ли заедно да се разходим из Рим? — успя някак да прозвучи нещастен и обнадежден. — Не ми причинявай цял ден сам — добави жаловито.

— Къде ще ходим? — опитах се да му устоя аз.

Бепи се усмихна.

— Ще те заведа на изложба и ще ти покажа света — заяви патетично той.

Одри прояви интерес.

— Звучи чудесно. Иска ми се да дойда и аз, но съм на работа.

— Аз също — унило се обади Маргарет.

— Значи се договорихме. Само ти и аз, Катрин — засия Бепи. — Ще те чакам в десет до фонтана край кафето. Ще бъде прекрасно.

Когато си тръгнаха, забелязах, че Джанфранко се обърна и ме погледна. Имаше нещо у него, което ме караше да си мисля, че е ядосан.

Пиета остана доволна, че баща й най-накрая се появи в историята. Макар и вече да беше късно, искаше да чуе всичко.

— Кажи ми какво стана на първата среща — насърчи тя майка си. — Какъв номер ти е извъртял?

— Не, не. Изморена съм и вече искам да си лягам — промърмори майка й. — Ти също трябва да спиш. Остави плата и бягай в леглото. Сутринта ще купя храна за баща ти. Не мога да си представя какво си мисли за храната в болницата.

Пиета изпита чувство за вина.

— Държах те много до късно.

— Беше ми приятно да си спомня миналото. Сега обаче трябва да поспя. Утре пак ще ти помогна с роклята, ако баща ти няма нужда от мен.

— Нали ще ми разкажеш още? Оттам, докъдето стигна?

— Може би. Ще видим.