Ники Пелегрино
Италианска сватба (27)

26

Животът се превърна в хаос. Обявиха къщата за продан и започнаха да събират покъщнината, която семейството беше трупало тридесет години. Вдигаха се големи облаци прах, когато вадеха книги от лавиците и посуда от шкафовете, стояли затворени дълго време.

Всички бяха изнервени. Адолората имаше предсватбена треска и подлудяваше всички с въпроси за дреболии, които друг път изобщо не би забелязала. Междувременно Пиета се опитваше да подреди малкия си апартамент и магазина, а и трябваше да намери време да довърши втория макет на роклята с божурите. Бепи стоеше с часове на телефона и уреждаше живота им в Италия.

— Трябва да се направят толкова много неща! — не спираше да повтаря той.

Нямаше как Пиета да работи сред целия този хаос и шум и се оттегли в новия си магазин. Макар и още да не беше завършен, поне там беше спокойно и имаше повече пространство да разкрои плата и да работи по роклята.

Една сутрин се беше съсредоточила в работата си, когато някой да чука на вратата. Вдигна поглед и видя Микеле с чаша кафе и кутия сладкиши през витрината.

— Нося ти закуска — каза той, когато му отвори.

— Не можеш да влезеш — отряза го тя. — Довършвам роклята на годеницата ти и ти си последният човек, който ще я види.

— Това вече е без значение — горчиво отвърна той. — Пусни ме и ще ти обясня.

Влезе и седна на елегантния бял диван, който току-що беше пристигнал и веднага започна да говори:

— Хелън беше прекалено разстроена, за да говори с теб и й обещах, че аз ще го направя — започна той. — Сватба няма да има, така че няма нужда и от рокля. Разбира се, ще ти платя за труда досега. Съжалявам за изгубеното време.

Пиета осъзна, че се зарадва на тази новина и начаса изпита вина.

— Парите не са важни — опита се да каже спокойно тя. — Ще задържа роклята като мостра и ще я облека на единия от манекените на витрината.

— Много мило от твоя страна.

— Но, Микеле, не разбирам защо толкова време протака? — продължи Пиета без да мисли. — Знаеше преди седмици, че не искаш да се жениш, нали? Страх ли те беше да й кажеш?

— Не, не ме беше страх — Микеле неловко се намести на дивана. — Имах си причини.

Така и така беше повела разговора в тази посока, Пиета реши да не спира.

— Знам, че не е моя работа, но не мога да не попитам… какви бяха причините?

Той отново неловко премести крака.

— Хелън беше в труден период — започна той. — Майка й беше сериозно болна и после Хелън загуби работата си. Трябваше да започне нещо почасово. Не спираше да повярва, че сватбата е единственото нещо, което я крепи. Мислех, че ако й кажа, ще я съсипя окончателно.

— А сега?

— Майка й излезе от болницата, Хелън си намери добра работа и вече е много по-силна. Не можех да отлагам повече. Тя е прекрасно момиче. Не ми е направила нищо лошо и не искам да я наранявам повече.

На Пиета й се прииска да го попита защо въобще е размислил за сватбата, но реши, че вече е минала границата на благоприличието.

— Благодаря ти, че дойде да ми кажеш. Моля те, предай на Хелън да не се тревожи, че ми е загубила времето. Не е така — заключи тя. — Всъщност благодарение на нея намерих сили да отворя свой магазин и да спра да слугувам на Никола Роуз.

— Магазинът изглежда страхотно — вметна Микеле и така бързо смени темата. — Ще ме разведеш ли?

Половин час си говориха и после тя го заведе в още незавършения апартамент, където му показа мостри платове и цветове и му сподели какво смята да направи.

— Извинявай, малко се отнесох — засмя се тя. — Много се вълнувам и явно съм се вманиачила.

— Радвам се, че се чувстваш така. Освен това е добре, че ще живееш и работиш в квартала. Надявам се често да се виждаме.

Сърцето на Пиета подскочи от радост.

— Аз също.

Сбогуваха се на улицата сред хаоса на пазара. Точно преди да се разделят Микеле протегна ръка към нейната.

— Всъщност обичам Хелън — рече той тихо. — Но осъзнах, че съм с нея, само защото момичето, в което наистина съм влюбен, изглеждаше недостъпно. Затова в крайна сметка не можах да се оженя за Хелън.

После се обърна и тръгна към магазина на баща си, а Пиета се затвори в магазина с нежеланата рокля с божурите и се замисли какво точно искаше да каже Микеле.

В деня преди сватбата се разбраха да си направят семейна вечеря — да се съберат само четиримата, както го правеха години наред.

— Какво ще готвиш? — обърна се Пиета към баща си. — Дано не е нещо прекалено тежко, че роклята на Адолората в момента й пасва като ръкавица.

— Тежко? Храната ми не е тежка! — сопна се баща й, докато разглеждаше съдържанието на долапа. — Има ужасно много паста. Трябва да си вземеш в апартамента или накрая ще се наложи да я хвърлим.

После извади почти всички тигани и започна да реже чесън и магданоз, за да направи софрито. Докато гледаше как продуктите се пържат в тигана, Пиета си спомни как, когато бяха деца, през лятото играеха с Адолората в градината и как през прозореца на кухнята до тях долиташе ароматът на готвено, от което им потичаха лигите. Скоро животът в тази къща щеше да е само спомен. Баща й щеше да размахва тигани в по-малка кухня, а тя щеше да вечеря сама в малкия си апартамент над „Малката Италия“.

Тази мисъл толкова я натъжи, че не можеше повече да стои и да гледа как баща й готви. Качи се в стаята си и започна да подрежда дрехите си на купчини. Някои щеше да дари, други щеше да даде във винтидж магазини. Това също не беше особено весело. Всяка дреха или обувка разказваше някаква история и Пиета имаше чувството, че така сякаш ще раздаде живота си на другите. Апартаментът обаче беше малък и нямаше място за всичко.

— Промяната може да е нещо хубаво, забрави ли? — Адолората стоеше на вратата и се усмихваше.

— Така казват — отвърна Пиета. — В момента обаче не мисля така. Тъжно ми е.

— Знам. От години се оплаквам от мама и татко, а сега, като знам, че няма да са наоколо, съм сигурна, че много ще ми липсват. Истинска лудост, нали? — тя дръпна една рокля с флорална щампа от дрехите за дарение. — Дали ще ми стане? Винаги към я харесвала.

Пиета заряза сортирането и помогна на сестра си да облече роклята. После потърси обувки и дамска чанта, който са си отиват.

— Божествено — призна Адолората. — От години точа лиги по гардероба ти. А тази рокля ми става… Почти…

— Ако не напълнееш, можеш да я носиш.

Адолората започна да рови из дрехите с надеждата да намери още нещо.

— Добре е, че ще живееш и работиш в квартала. Така често ще се виждаме.

— Странно. Микеле каза почти същото — и Пиета разказа на сестра си за отмяната на сватбата. Останалата част от разговора обаче запази за себе си.

— Ами, знаеш какво мисля…

— Да, да — Адолората се завъртя към нея.

— Сега всичко се променя. Папа ще е в Италия през повечето време и може би няма да е нужно да внимаваме толкова. И може да излизаш с Микеле, ако искаш.

— О, не знам — отвърна уж между другото Пиета. — Микеле каза, че е влюбен в друга, която изглеждала много недостъп…

Сестра й завъртя очи и я прекъсна:

— Ти си недостъпната, Пиета! Толкова е очевидно!

— Е, ще видим — на Пиета не й се говореше за това. Метна една дълга пола към сестра си. — Ще ти стои добре. Облечи я.

Масата беше толкова отрупана с храна, че Пиета не се въздържа и въздъхна. Знаеше, че накрая тя ще мие съдовете.

— Имаме печен червен лук, пълнен с пекорино и брасиоле с прекрасно рагу — съобщи Бепи. — Ще започнем със спагети и бульон. Идеално. Всичко е много непретенциозно. А, направих и кампоната, защото попаднах на чудесни патладжани. Има и артишок с бадемов сос. Артишокът беше във фризера. Трябваше да го използвам. Адолората, сестра ти казва, че не бива да ядеш прекалено много преди сватбата, така че ще ти сипя по малко от всичко.

Майка им беше седнала начело на масата и изглеждаше някак отнесено.

— Добре ли си, мамо? — попита Пиета и тя й отвърна с тъжна усмивка.

— Всичко се случва прекалено бързо — погледна спагетите, които Бепи сложи пред нея сякаш не знаеше какво да прави с тях. — Не вярвах, че ще е толкова скоро.

След като сервира на всички, баща й също седна. Не се застоя обаче. Често-често скачаше да провери още ли беше топла фурната, да донесе още салфетки или да пълни мивката с мръсни чинии. Пиета не можеше да си спомни дали някога изобщо беше изял и една порция без да стане нито веднъж.

— Имам новина — заяви след спагетите Бепи. — Къщата в Марина ди Маратеа вече е наша. Струваше ни повече, отколкото бяхме готови да платим, но няма проблем. Идеална е, както сами ще се убедите, така че си заслужава.

— Ами нашата къща? Продадохте ли я? — попита Пиета.

— Имаме оферта. Предполагам скоро ще имаме сделка.

Пиета си представи друго семейство около масата в кухнята и цветя, вместо зеленчуци в градината на баща й.

— Това е добре — отвърна вяло.

— Не вярвах, че ще се случи толкова скоро — повтори майка й.

За малко настъпи неловка тишина. Никой не знаеше какво да каже. Чуваше се само как Бепи почукваше с голямата лъжица, докато пълнеше чиниите с още храна.

— Утре малкото ми момиченце се омъжва — промълви Бепи накрая. — Продажбата на къщата, животът ни в Италия не са важни сега. Да се съсредоточим върху сватбата на Адолората и Идън.

Пиета вдигна чаша и я чукна в неговата.

— За Адолората и Идън! — каза тя.

— Дано винаги са щастливи като нас, с Катерина в момента — добави баща й.

Адолората отпи и каза:

— Папа, исках да се разберем нещо за утре. Обещай ми, че каквото и да се случи, няма да избухваш.

— А какво ще се случи? — попита той.

— Просто ми обещай.

— Добре, добре. Утре ще сте важни ти и Идън, не аз. Защо да избухвам?!

Както се опасяваше Пиета, храната се оказа прекалено много. След вечеря прибра остатъците в хладилника и се зае с чиниите.

— Ще мия само по една чиния, когато се нанеса в апартамента — заключи, докато подаваше на Адолората да подсуши поредната чиния. — Ще си готвя яйца и ще си препичам филийки.

— Един-два дни, може би. После ще слизаш тичешком в ресторанта за нещо вкусно. А може и да се обаждаш по телефона и да ти носим храната.

Пиета се загледа как сестра й прибира чиниите в шкафа.

— Всичко ще бъде наред, нали?

Адолората взе следващата мокра чиния и започна да я бърше.

— Надявам се, но кой знае? Всичко може да се случи. Именно това е интересното на живота.

Сутринта в деня на сватбата на Адолората мина някак унило. Пиета седеше на стъпалата към градината, пиеше кафе и споделяше цигарата си със сестра си за последен път. Старият й живот вече й липсваше.

— Как разбра, че Идън е човекът, за когото искаш да се омъжиш? — обърна се тя към Адолората.

— Не знам. Почувствах го като част от семейството още от самото начало. Дори и когато се караме или когато се върне пиян и хърка цяла нощ, пак не мога да си представя живота без него.

— Досега не съм изпитвала такива чувства.

— Наистина? Към никого?

— Е, може би донякъде към Микеле — призна Пиета. — Което е странно, понеже дори не ми е гадже. Някак обаче го усещам като част от семейството.

— Опитах се да го накарам да дойде на сватбата — сподели Адолората. — Той обаче отказа, за да не създава проблеми на папа.

— Как е възможно той да е толкова добър, а баща му да е толкова отвратителен!

— Хората невинаги приличат на родителите си. Ние сме различни.

Пиета се усмихна. Адолората очевидно не виждаше колко много прилича на баща си, а до преди седмици и Пиета не подозираше колко много тя самата беше като майка си.

— Е, да се надяваме бракът ти да издържи колкото техния — заключи тя.

— Изглеждат по-щастливи с всеки изминал ден. Държат се много мило един към друг, откакто папа направи инфаркт. Забеляза ли, че се държат за ръце? — Адолората се замисли за миг. — Ако с Идън ще сме като тях след тридесет години, нямам нищо против да приличам на родителите си.

Беше ясен ден, но слънцето не топлеше. Настъпваше нов сезон. Като изпушиха цигарата, сестрите влязоха и затвориха вратата.

— Да започваме прическата и грима ти — подкани я Пиета. — Трябва ни булка.