Ники Пелегрино
Италианска сватба (25)

24

Старият куфар беше натъпкан с чисти и изгладени дрехи и в къщата цареше хаос. Баща й се мотаеше като муха без глава, майка й беше в паника дали не забравя нещо важно. Пиета така и не успя да разбере какво се случва.

— Но защо Италия? Защо сега? — не спираше да пита.

— Идеята беше на Бепи. Иска да поплува в морето и да яде бакала — обясни майка й, докато пъхтеше нагоре-надолу по стълбите и мъкнеше още неща.

Версията на баща й беше различна.

— Майка ти иска отново да види Рим. Когато отиде за пръв път там, хвърли монета във фонтана ди Треви, за да е сигурна, че един ден ще се върне.

Куфарът беше толкова пълен, че едва успяха да го вдигнат. Пиета махна някои от нещата, които беше сигурна, че няма да им трябват и им помогна да приберат наново багажа.

— Взе ли всички лекарства, папа? Лекарите разрешиха ли ти да пътуваш?

— Si, si, cara — вече беше включил на италиански. — Всичко ще е наред. А, ако се появи проблем, и в Италия има лекари и болници, да знаеш.

Когато ги настани в таксито, Пиета изведнъж си помисли, че са като малки деца и че не е редно да ги пуска да пътуват сами. Маха след колата, докато зави зад ъгъла.

Без родителите й къщата изглеждаше пуста. Кухненският часовник сякаш тиктакаше по-силно от обикновено, вестникът на майка й стоеше сгънат и непрочетен на масата, а в градината зрелите домати капеха по земята. Пиета си направи кафе и се качи в ателието. Вече нямаше кой да й пречи и тя можеше да крои планове колкото си иска.

Само че не можеше да се съсредоточи върху това. Мисълта й все се връщаше към деколтето на роклята с божурите или към линията на волана. Накрая се отказа, взе бележника си и набра номера на Хелън. Ако не започнеше работа по роклята, нямаше да успее да започне каквото и да е друго. Хелън много се зарадва като чу защо й се обажда.

— Напуснала си Никола Роуз? Това е фантастично! Трябва ли да се видим още веднъж?

— Засега не — отвърна Пиета. — Преписах си мерките ти и мога да започна работа. — Ще ти се обадя като съм готова с макета да дойдеш за първа проба.

— Много ти благодаря! Не мога да ти опиша колко щастлива ме направи!

— Сигурна ли си? — не се сдържа накрая Пиета. — Напълно ли си сигурна, че искаш да започна роклята? Още нямате дата за сватбата.

— Да, сигурна съм — в тона й не се промъкна и грам съмнение.

Цял следобед Пиета разкроява плата за макета на роклята на Хелън и се чуди дали изобщо ще има сватба. Част от нея се надяваше да няма, дори и това да означаваше роклята с божурите да пропадне. Микеле не спираше да изниква в мислите й. Той винаги беше в периферията на живота й. Ходеха в едно училище и в една и съща църква, но заради враждата между бащите им се опитваше да не му обръща внимание. Откакто майка му обаче се беше появила на прага им, не можеше да спре да мисли за него, спомняше си разговорите им в кръчмата, лекотата с която общуваха. Косата му отново беше пораснала и кожата му беше почерняла от слънцето. Зачуди се какво прави, когато не е на работа, къде ходи и какви бяха приятелите му. Искаше й се да знае как ставаше между него и годеницата му. Докато внимателно разчертаваше мерките на Хелън върху плата, Пиета се опитваше да не мисли как ще й стои роклята и как ще изглежда до него пред олтара.

За пръв път й се случваше да се лута между еуфорията и отчаянието, както тази седмица. Докато работеше по роклята изпитваше истинско удоволствие и удовлетворение. През останалото време обаче се опитваше да намери подходящо помещение за студиото си и настроението й рязко се влошаваше.

— Всичко е прекалено скъпо — сподели тя с Адолората един късен следобед, докато пиеха вино на една маса пред „Малката Италия“. — И най-големите дупки струват цяло състояние. Знаех го и преди, но все се надявах да изскочи нещо — Адолората я изгледа.

— Само не бързай — рече тя. — Все нещо се появи, ще видиш.

И двете бяха гладни и си поръчаха ризото с гъби, масло и пармезан.

— Чудя се как са мама и папа в Италия — каза Пиета, докато се наслаждаваше на вкусната храна.

— Папа се обади онзи ден да провери как сме — засмя се Адолората. — Сигурно едва издържа толкова далеч от ресторанта. Казаха, че ще ходят на юг към Равено да видят в какво състояние е семейната къща.

— Странно, че така и не са я продали.

— Едва ли струва много. А може да не са искали да я продадат, защото това всъщност е единствената им връзка с Италия и семейството на татко.

— Бих искала да я видя. Ти не искаш ли? — Пиета беше ходила във Флоренция и Венеция, но не беше стигала по на юг. — Според мама Равено е ужасно място, но въпреки това бих искала някой ден да отида.

Пробиването и чукането от съседната сграда стана толкова силно, че беше почти невъзможно да говорят до края на обяда. Пиета се зачуди дали шумът не се отразяваше на бизнеса на „Малката Италия“.

— Как понасяте това по цял ден? — попита тя и обра последните остатъци от ризотото в чинията си.

Пиета още гледаше намръщено закованите прозорци, когато Идън се появи на вратата. Беше облечен с гащеризон и целият беше покрит с прах и бяла боя. Стресна се, когато я видя.

— Как сме? — попита той. — Късен обяд или ранна вечеря? — Пиета се обърка.

— Какво правиш тук? Мислех, че работиш по една къща в Мейда Вейл.

— Завърших я миналата седмица. Сега правя услуга на приятел.

— За какво ще е магазинът?

— Ами…

Адолората скочи.

— Очевидно ще е за дрехи. Идън смени дюшемето, боядиса стените в бяло и сега монтира пробна. Нали така?

— Да — въздъхна облекчено той. — Не е кой знае какво. Ще съм готов до ден-два.

— Получава се добре — каза Пиета. — Къщата беше отвратителна.

Той се засмя и кимна и косата му се разлюля.

— Няма ремонт без шум. Вече не ми прави впечатление. Дойдох да видя дали има кафе и тирамису за един гладен работник.

Адолората се изправи.

— Има, но няма да ядеш тук в този вид. Ще изгониш клиентите.

На Пиета й стана тежко от ризотото и реши да се разходи до къщи през пазара. Прииска й се да купи цветя да разведри обстановката в ателието. Можеше да спре в магазина на ДеМатео да купи прясно изпечено кафе, но видя Джанфранко през витрината и не посмя да влезе. Очевидно на него никой не му беше казал да се държи цивилизовано.

Пиета изчисти и подреди колкото можа стаята, опря огледало в цял ръст на стената и сложи голяма ваза с бели цветя в ъгъла. Въпреки това ателието на майка й не беше особено подходящо за посрещане на клиенти. Никола Роуз все й набиваше в главата колко е важен външният вид. Всичко в един булчински салон трябва да бъде много специално, обясняваше той. Това важеше както за стаята, където посрещаха клиентите, така и за калъфа в който поставяха вече готовата рокля. Пиета знаеше, че на първо място трябва да намери подходящо помещение, но, поради някаква причина, можеше да мисли единствено за роклята с божурите.

Макетът висеше на закачалка и тя силно се надяваше Хелън да не остане разочарована. Независимо колко внимателно обясняваше, че макетът трябва само да провери дали мерките са верни и дали моделът пасва на фигурата на булката, момичетата винаги оставаха разочаровани като го видеха. Пиета притеснено извади скиците на роклята и няколко мостри плат и ги подреди на масата. Надяваше се всичко да мине добре.

Чу звънеца и побягна по стълбите.

— Здравей. Заповядай — покани тя Хелън. — Съжалявам, но още нямам собствен салон. Работя в ателието на майка си, а то е много по-различно от салона на Никола Роуз, както сама ще се убедиш. Заповядай, насам.

— Всъщност приемната изобщо не ми харесваше — призна Хелън, докато се казваха по стълбите. — Беше много претрупана и старомодна. Винаги се чувствах не на място.

Докато й помагаше да облече макета и правеше леки промени в модела, Пиета автоматично препита Хелън за всички неща, за които говореше с всяка булка. Беше ли мислила за цветя? Косата й пусната ли щеше да бъде или на кок? Трябваше ли Пиета да предложи обувки и бижута?

Накрая, когато момичето облече собствените си дрехи, любопитството на Пиета взе връх над сдържаността й.

— Знаеш ли, че познавам годеника ти? — попита тя.

— О, наистина ли? — Хелън се усмихна. — Прекрасен е, нали? Микеле е първият свестен мъж в живота ми. Затова трябва да се оженя за него. Откъде се познавате?

— Магазинът му е близо до „Малката Италия“, ресторанта на сестра ми.

— Знам го, но не съм била там. Поради някаква причина Микеле все отказва да седнем там. Вероятно му е писнало от италианска храна. Винаги си поръчва къри — Хелън се усмихна и Пиета за пореден път се убеди в красотата й. — Казала ли си му, че ти ще ушиеш роклята ми? — попита тя.

— Всъщност да. Не трябваше ли?

— А, не, няма проблем — за пръв път на Пиета й се стори, че в гласа на Хелън се промъкна нотка на притеснение.

— Чудесно. Ще пресметна цената на роклята, за да мога да ти кажа сумата на депозита — каза уж между другото Пиета. — Да, и ще направя още един макет. Ще се наложи да дойдеш на втора проба.

На тръгване Хелън целуна Пиета по бузата.

— Благодаря ти. Напоследък ми се случват само гадости. Ти си първото хубаво нещо, което се появи в живота ми от векове.

Пиета затвори вратата зад нея и се почувства виновна, че се беше надявала да няма сватба. Хелън беше прекрасно момиче. Защо й беше пожелала нещастие?

* * *

Пиета правеше втория макет, за да е сигурна, че промените в роклята с божурите ще изглеждат добре. Телефонът звънна и почти не му обърна внимание.

— Семейна сбирка — уведоми я Адолората студено. — В „Малката Италия“ след един час. Ела задължително.

— Как така семейна сбирка? Мама и папа са още в Италия.

— Вече не. Ще ги намериш пред ресторанта изключително превъзбудени. Ела колкото можеш по-бързо. Нещо става.

Това малко подразни Пиета. Искаше й се само да работи по роклята, но все се намираше какво да я прекъсне — среща с банковия съветник, огледи на помещения, а сега и родителите й настояваха да зареже всичко и да хукне към „Малката Италия“. Зарадва се, че са се върнали, но щеше да им е много благодарна, ако й бяха подарили още няколко часа спокойствие с макета. Колкото й да не й се искаше, се преоблече и се приведе в приличен външен вид.

Родителите й бяха седнали на една от масите пред „Малката Италия“ и едва сдържаха въодушевлението си.

— Ciao, bella! — поздрави я баща й. Кожата му беше загоряла, а устните му се бяха изприщили от слънцето.

— О, Пиета! — майка й я сграбчи и я целуна по бузата. — Липсваше ни. Всичко наред ли е вкъщи?

Бепи пое нещата в свои ръце. Седна и помоли Фредерико да донесе плато мезета и бутилка изстудено розе.

— С майка ви имаме новина — започна той. — Взехме някои сериозни решения, докато бяхме в Италия — Пиета забеляза, че майка нервно мачкаше салфетка в ръцете си.

— Какви решения? — попита тя.

— Решихме да купим имот в Италия. Нещо близо до плажа, може би на юг при Базиликата, за да разполагаме с много слънце и добра храна всяко лято.

— Фантастично! Къща за почивки! — възкликна Адолората. — Това е чудесна новина!

— Да, но има и още. Нали, Бепи? — продължи майка й. — По-добре им кажи всичко.

— Решихме и да продадем къщата в Кларкенуел. Ще си купим нещо по-малко, за да можем да идваме от време на време в Лондон. Апартамент например.

— Ще продадете къщата? — Пиета не можеше да повярва. — Сигурен ли си, папа?

— Да, време е за промяна — рече той.

— Ами мама?

— Майка ви се съгласи, че прекалено дълго се задържахме в тази къща. Искаме да изживеем едно последно приключение, преди да е станало прекалено късно. Ще поживеем в Италия. Можете да ни идвате на гости, когато решите. А и ние ще идваме в Лондон, ако започнете да ни липсвате прекалено много.

Адолората кимна:

— Според мен звучи чудесно.

Пиета се опита също да прозвучи въодушевено, но сърцето й се сви от притеснения. Сега трябваше да намери и къде да живее, и къде да работи.

— Моментът е много подходящ — продължи баща й. — Адолората, когато се омъжиш, ще отидеш да живееш при Идън, разбира се. Или поне там ще си половината от времето. А и Пиета реши да промени живота си.

— Да… — Пиета не се сети какво друго да каже.

— С майка ти си мислехме, че би могла да се нанесеш в апартамента над „Малката Италия“, докато бизнесът ти потръгне. Не е кой знае какво, но ще се чувстваш удобно. Поне ще се храниш подобаващо.

— Добра идея — съгласи се Адолората. — В момента държим разни боклуци, но ще разчистим и ще го постегнем.

— Да, добре. Благодаря — Пиета не можеше да се съвземе.

— Има и още нещо. Най-важното за теб, Пиета. Ела с мен — баща й се изправи и я поведе по улицата.

— Къде отиваме?

— Ще видиш — въодушевено отвърна Бепи. — Хайде, хайде, побързай!

Стисна ръката й и я задърпа към магазина до „Малката Италия“. Пред сградата още имаше скеле, а витрината беше покрита с широк непрозрачен найлон.

Идън се появи и помогна на баща й да смъкне найлона. За миг Пиета остана загледана във витрината. После очите й се напълниха със сълзи. Над вратата имаше малка стилна табела. На нея пишеше: „Пиета Мартинели, дизайнер на булчински рокли“.

— Магазинът е твой. Влез и разгледай — подкани я баща й.

През вратата се виждаше просторно помещение с бели стени и полиран дървен под. В едната част имаше завеса с цвят на слонова кост, която водеше към голяма пробна с огледална стена. В другата част имаше арка към друго декорирано по подобен начин помещение със статив и работен плот.

— Харесва ли ти? — попита притеснено баща й. — Оставихме ти да довършиш, за да не объркаме нещо.

— Дали ми харесва? — Пиета обви ръце около врата на баща си и го целуна. — Разбира се! Прекрасно е! Само че не разбирам. Наели сте магазина от мое име? Наемът трябва да е цяло състояние!

— Наем? — Бепи цъкна неодобрително с език. — Едно от нещата, на които ме научи свекър ми беше да не се плаща наем, ако нещо може да се купи. Цялата печалба от „Малката Италия“ използвах, за да изкупя сградите наоколо. Тази я взех, защото един ден можеше да се наложи да разширя ресторанта. Ето че послужи за нещо. Адолората получи „Малката Италия“, а ти ще имаш магазин и малко пари, с които да започнеш бизнеса си, щом продадем къщата.

Всичко това й дойде малко в повече:

— Не е нужно да правиш това…

— Напротив! — прекъсна я той. — През всичките тези години работех за теб и Адолората, за вашето бъдеще. Щастлив съм, че най-накрая мога да ви помогна. Ти остани тук, огледай се и обмисли какъв ще е следващият ти ход. Отивам да видя дали Катерина е добре. Промяната е голяма. Трябва да се грижа за нея.

За момент Пиета остана в центъра на магазина. Можеше да направи много неща. Имаше място за витрина със сватбени бижута, бельо и обувки. Може би и няколко бонбониери. Щеше да купи диван, на който да кани булките за консултации и два манекена за витрината, които щеше да облече в сватбени рокли. И разположението на магазина беше добро. Клиентите, които искаше да примами, щяха да възприемат магазина като новаторски и стилен.

— Просто е идеално — каза доволно тя, когато се върна в ресторанта. — А и вече измислих име на магазина. „Италианска сватба“.

Баща й се замисли секунда-две.

— „Италианска сватба“? Името е добро — заключи той. — Харесва ми.

Вечеряха всички заедно на масите пред „Малката Италия“ като баща им настоя той да поръча ястията.

— Не искам сарту, Пиета. Прекалено е тежко. За Идън може да е добро, след тежката работа, която върши цяла седмица, но не и за теб. Катерина, изморена ли си? Ти би било добре да хапнеш супа, за да имаш място за пудинга.

Пиета не спря да поглежда към магазина. Нямаше търпение да се затвори там и да започне работа. Най-накрая да бъде Пиета Мартинели, дизайнер на булчински рокли.