Ники Пелегрино
Италианска сватба (14)

13

Пиета знаеше, че няма да може да заспи. Пи мляко, затопли стаята, взе си вана — направи всичко необходимо да се наспи добре през нощта. Когато легна и затвори очи, усети умора в тялото си, но съзнанието й отказваше да се изключи. То се виеше около любовната история на родителите й и й напомняше, че ако нещата се развиеха зле, всичко щеше да се срине. Представи си баща си в нормалното ежедневие — как играе карти пред „Малката Италия“, как копае в градината и как през цялото това време артериите му бавно са се запушвали, без изобщо някой да заподозре. Това я накара да се замисли как ще се справят без него.

Посред нощ тя стана и слезе в ателието, за да се възползва доколкото може от безсънната нощ. В крайна сметка обаче се притесни, че умората ще се отрази на качеството на работата й, затова остави роклята и се върна в леглото.

С облекчение забеляза, че навън започва да просветлява и че вече няма смисъл да се насилва да спи. Включи лампата до леглото си и взе тетрадка и химикал, за да направи списък на нещата, които искаше да пита лекаря, ако й се отдадеше възможност.

Пиета правеше силно турско кафе, когато чу майка си да слиза по стълбите.

— Спа ли? — попита Пиета, когато се появи, макар и да знаеше отговора.

— Дремнах малко.

— Защо не се върнеш в леглото? Тази сутрин аз ще отида при папа — майка й поклати глава.

— Не искам да оставам тук сама, Пиета. А и искам да го видя.

— Изглеждаш изтощена.

— Ти също. По-добре ти върви се наспи.

Накрая двете заедно отидоха в болницата. В таксито мълчаха, бяха нетърпеливи да стигнат, но и се страхуваха от металната миризма на сградата и безкрайните стаи, пълни с болни и натъжени роднини.

Бепи видимо се успокои като ги видя.

— Не мога да спя тук — оплака се той, след като ги целуна. — Много е шумно, постоянно влизат и излизат някакви хора… А няма никого, когато нещо ти потрябва.

Пиета забеляза малка книга до леглото на баща й. На корицата с обикновен шрифт пишеше: „Твоята ангиопластика: какво те чака“. Взе я и започна да чете, докато майка й се суетеше с чаршафите и наливаше кафе от термос в пластмасова чаша.

— Не звучи кой знае колко страшно — започна тя. — Пише, че се поставя местна упойка и че не е нужно да лежиш дълго в болница след операцията. После трябва да взимаш лекарства и да внимаваш какво ядеш. Повече никакво масло, сирене и прошуто, папа.

— Така казват — отвърна унило баща й. — Вчера ми донесоха извара и салата за вечеря. Нямаше вкус на нищо. Какъв е смисълът?

— Важното е, че ще си добре, Бепи — скара му се Катерина. — Поне ще си жив и ще можеш да ядеш извара. Слава богу, че Федерико бързо е извикал линейка и веднага са те докарали.

— Да, слава богу — съгласи се Бепи. — Обичам ресторанта, но не искам да умра в него.

Прекараха сутринта там, опитваха се да го разсеят и успокоят. Пиета се измъкна да купи вестник, още кафе и цветя да украси стаята. Когато се върна, майка й плачеше, а Бепи се опитваше да я успокои.

— Заведи я вкъщи — обърна се той към Пиета. — Не е добре за нея да се застоява в болницата.

— Не, не, искам да остана — запротестира майка й. — Защо разни хора все ми казват какво да правя? Върви си легни, прибирай се вкъщи… Мога сама да решавам за себе си. Не съм дете.

— Имаме още много работа по роклята, мамо — напомни й Пиета. — Добре би било да дойдеш да ми помогнеш малко.

— Стига глупости. Не се нуждаеш от помощта ми. А и говоря повече, отколкото шия.

— Но ми харесва да си при мен.

— О, добре тогава — предаде се тя. — Дай ми още пет… десет минути. Изчакай навън. Искам да се сбогувам с баща ти както трябва.

Кристалите по плата вече образуваха изящни фигури, шевът беше много прецизен. Пиета обаче не преувеличи като каза, че остава още много работа. Пръстите й вече бяха схванати, а очите й уморени от дългите часове над плата. Утеха й беше единствено мисълта, че ще чуе следващата част от историята на майка си.

— Разкажи ми какво се случи, когато Одри напусна Рим — насърчи я Пиета, още щом седнаха да шият. — Наистина ли остана сама?

— Нямах избор.

— Всичко наред ли беше?

— Не съвсем. Всъщност не се чувствах изобщо добре.

 

 

Анастасио ме спаси първите две седмици, когато останах без Одри. Предложи ми да работя на смени в бара и макар и да се притеснявах, че няма да се справя, се съгласих. В Рим беше станало доста по-спокойно, тъй като много семейства бяха заминали за летните си вили и предполагам, че Анастасио щеше да се справи и без мен, но беше мил човек и със сигурност беше усетил как се чувствам.

Понякога Джанфранко идваше в заведението, поръчваше си нещо и ме гледаше как работя. Често изпитвах усещането, че се държи някак собственически спрямо мен, за да знаят редовните клиенти, че съм заета. Анастасио така и не каза нищо, но имах чувството, че не го харесва особено.

Оказа се, че не съм чак толкова зле като сервитьорка. Опитвах се да запомня какво пиеха клиентите и колко силно обичаха кафето си. Не предлагахме много храна, само сладкиши сутрин и малки плата хляб, моцарела и салам по-късно през деня. Тук хората идваха да се видят, да презаредят и да си починат преди да се впуснат в ритъма на деня. Редовните клиенти започнаха да ме заговарят и постепенно научих доста неща за тях — имената на децата им, с кого са се скарали, техните надежди и планове. Не говорех много за себе си, защото не исках някой да разбере, че съм сама в Рим. Или някой да се досети, че с всеки изминал ден притесненията ми, че Бепи няма да се върне, се засилваха все повече и повече.

Получих няколко кратки писма от него, но почеркът му беше странен, а думите бяха набързо надраскани и едва успявах да ги разчета. Купих си много хартия и когато не работих в бара и нямах за шиене, пишех дълги писма на него и Маргарет. Разказвах им много различни неща. На Маргарет споделях всичко за Джанфранко, включително колко неловко се чувствах понякога в негово присъствие. На Бепи описвах смешните случи с клиентите на заведението. Веднъж в седмицата пишех писмо до родителите си и това ми създаваше сериозни главоболия. Не можех да им кажа, че Одри и Маргарет не са с мен, защото бяхме обещали да не се делим. Макар и да изпитвах вина, че ги лъжа, нито веднъж не се замислих дали да не се върна при тях. Ако Бепи дойдеше в Рим и аз не бях там, можеше да си помисли, че не ми пука за него.

Джанфранко беше обещал да ме заведе на много специално място и все ме тормозеше да си взема почивен ден. Знаех, че трябва да откажа, но понякога компанията му ми беше приятна. Не го понасях, когато се фукаше колко пари бил изкарал тази или онази седмица или когато говореше каква лъскава кола щял да си купи като спестял още малко, но ми харесваше, когато забравеше за себе си и ме разсмиваше.

— Къде по-точно ще ме водиш? — попитах аз, когато отново повдигна темата.

— Както вече ти казах, това е тайна — отвърна той. — Ще те взема в неделя сутринта много рано. Предупреди Анастасио, че няма да работиш.

— Поне ми подскажи малко — нямах му много доверие и ми се струваше глупаво да тръгна без никой да знае къде отиваме. Исках да предупредя поне Анастасио. Джанфранко ме изгледа арогантно.

— Няма да познаеш, така че какъв е смисълът. Просто ела рано в неделя сутринта.

Трябваше да съм силна и да откажа, но някак Джанфранко винаги успяваше да ме накара да се чувствам безпомощна. Беше по-лесно да се съгласявам. Бях почти сигурна, че ще ме заведе на нов плаж или на друг хълм, за да се насладим на гледката и да ядем сладолед.

И така, в неделя сутринта бях на линия. Анастасио тъкмо беше отворил заведението и пиехме първото си кафе за деня, когато Джанфранко влезе с клатушкащата си походка и хвърли демонстративно ключовете за колата на бара.

— Готова ли си?

— Мисля, че да. Само че като не знам къде отиваме, не знаех какво да си взема — заядох се аз, но вече не ми пукаше.

— Приготвил съм всичко необходимо — отвърна той и ме хвана за ръка. — Хайде, чака ни дълъг път. Нямаме време за губене.

Днес беше с различна кола. Беше лъскава и някак начинът, по който отключи врата, ми подсказа, че държи да го попитам.

— От кого взе тази кола? — обърнах се към него аз.

— Не съм я вземал от никого.

Когато се настаних на седалката до шофьора, той запали двигателя и бързо потегли по тясната улица. Радиото свиреше силно и всички прозорци бяха отворени.

— Купи ли я?

Той кимна доволно:

— Хубава е, нали? Направих отлична сделка.

Поехме по главния път на юг и Джанфранко посочи абатството Монте Касино горе на хълма. Искаше ми се да върти волана с две ръце и да се съсредоточи в пътя. Караше ужасно бързо, обичаше да се приближава много до колите пред нас, надувайки клаксона и изпреварваше веднага, щом се откриеше възможност.

— Колата е бърза — каза той и потупа таблото. — Ще стигнем за нула време.

Започнах да виждам табели за Неапол и се запитах къде ли всъщност отиваме. Знаех обаче, че няма смисъл да питам. Отворих дума, едва когато осъзнах, че сме в града.

— Джанфранко, доведе ме в Неапол. Не е ли малко опасно?

Той сви рамене:

— За туристите може би, не и за мен.

Мислех, че ще паркира някъде, но продължаваше да кара през калдъръмени площади и трамвайни линии. Спуснах още малко прозореца и подадох глава навън. Градът миришеше различно от Рим. Не беше толкова добре поддържан, но пък беше някак по-оживен.

— Скоро ли ще спрем — попитах аз.

Джанфранко поклати глава:

— Не.

Минахме покрай Везувий и аз се развълнувах, защото за пръв път виждах вулкан. Накрая поехме по един път край брега. Скоро пътят стана черен и започна да се вие нагоре по планината. От едната страна имаше стръмна урва. Джанфранко този път караше бавно по острите завои и веднъж дори спря опасно близо до ръба, за да пропусне насрещен автобус.

Изпсува тихо.

— Какъв късмет само! Да я одраскам още при първото каране — промърмори той.

Накрая пристигнахме в най-красивия град, който някога бях виждала. Розови и бели къщи бяха накацали по скалите, а малко над плажната ивица се виждаше църква с купол, покрит с образуващи различни фигури цветни керемиди. Прекрасното тюркоазено море беше осеяно с малки лодки. Бях като омагьосана. Мислех си, че ако живея тук, всеки ден ще се събуждам щастлива.

Джанфранко намери място да паркира и слязох от колата да протегна схванатите си крака.

— Това е Позитано — обясни той. — Ти стой тук. Ще отида за кафе и закуски.

Върна се с топки ориз, увити в хартиени салфетки. Когато захапах ориза, в устата ми потече топла моцарела.

— Хайде вече да се разходим — казах аз, щом изядох храната си. Джанфранко се замисли.

— За колата не е много безопасно.

Не се въздържах и се засмях:

— Не можеш да ме доведеш на такова място и да ме накараш да стоя при колата. Хайде, искам да разгледам.

Наблизо три момчета играеха футбол. Джанфранко им даде няколко монети и им посочи колата.

— Ще я наглеждате, нали? — заръча им той и след един-два погледа назад през рамо ме последва по тесните, стръмни стъпала.

Заедно изкачихме стотици стъпала и минахме покрай безброй сгъчкани сгради. Спирахме от време на време да погледам витрината на някой скъп бутик или да надникна в тъмна, хладна църква. Джанфранко изглеждаше отегчен, но не ми пукаше. Може би никога нямаше да отида в Позитано отново и исках да видя колкото мога повече.

След един-два часа Джанфранко започна да се оплаква.

— Краката ме заболяха от толкова много стълби, Катерина. Днес е почивният ми ден и трябва да отморя. Да се върнем на брега и да поседнем.

И на плажа всичко изглеждаше много бляскаво. Жените, с шапки с широки периферии, много бижута и яркочервени устни лежаха спокойно на шезлонгите и аз се почувствах не на място с памучната си пола, която сама бях ушила.

Малко след това Джанфранко реши, че отново е гладен и предложи да обядваме на терасата на големия хотел над плажа.

— Няма ли да е много скъпо? — попитах аз, но той махна пренебрежително с ръка.

— Мога да си го позволя. Аз не пращам всичките си пари у дома като Бепи.

Въпреки това се спрях за малко на вратата. Бях сигурна, че сервитьорите веднага ще разберат, че мястото ни не е тук. Джанфранко обаче не мислеше така. Всъщност ме накара да се почувствам още по-зле като отказа първата маса, на която искаха да ни настанят и настоя за друга, с по-хубава гледка.

Поръча спагети с миди и гарафа изстудено бяло вино. Дотогава не бях яла миди и наблюдавах внимателно какво трябва да правя. Завивах спагетите на вилицата си като се стараех да не се опръскам с мазния сос. Едва успях да хапна нещо, но беше много вкусно. Имаше аромат на море, чесън и пресен магданоз. През цялото време си мислех колко много щеше да й хареса на Маргарет.

После един възрастен мъж с китара седна в дъното на терасата и започна да пее неаполитански любовни песни с дълбок глас.

— Иска ми се Бепи да беше тук — споделих аз. — Щеше да му хареса.

Джанфранко се намръщи:

— Той никога не е стъпвал на такива места — отвърна лаконично, извика сервитьора и поръча сладолед и кафе.

— Какво ще правим после? Да отидем отново на плажа — попитах аз.

— Не, ще се върнем при колата. Ще се повозим още малко, искам да ти покажа крайбрежието на Амалфи.

— Не е нужно да… — започнах аз, но вече беше решил и не искаше и да чуе.

Ако се бяхме движили по-бавно, щеше да е прекрасна разходка, но Джанфранко караше като луд по тесния, криволичещ, планински път. Последното градче, където спряхме се наричаше Виетри сул Маре. От двете страни на улиците имаше магазини, които преливаха от ярки вази, чинии, купи и керамични плочки. Джанфранко настоя да ми купи ръчно рисувана плочка за късмет. Притеснявах се, че вече беше похарчил достатъчно пари за мен.

После се върнахме по ужасяващия път и спряхме в Амалфи Джанфранко да се освежи с една бира и да похапнем маслини преди да се отправи по обратния път към Рим.

Накрая се съгласи, че е време да се връщаме. Влязохме в колата, той завъртя ключа и натисна съединителя, но колата само се задави.

— По дяволите! — каза той.

— Какво има?

— Това не е добре.

Завъртя ключа още веднъж, два пъти и натисна педала няколко пъти. Изглеждаше ядосан.

— Хайде, хайде — не спираше да повтаря.

Колата издаде хъркащ звук и млъкна.

Почувствах се безпомощна. Никога не бях карала кола и нямах представа какво може да се е случило. Затова останах на седалката, а Джанфранко излезе да погледне двигателя. Забави се десетина минути и се върна в колата. Настроението му беше черно като маслото по ръцете му.

— Торба с лайна! — каза той и удари с ръка таблото.

Беше дълъг ден, вече бях достатъчно изнервена от безразсъдното шофиране на Джанфранко и изгубих търпение.

— Няма смисъл да псуваш и да блъскаш. Какво ще правим сега?

Джанфранко вдигна драматично ръце във въздуха.

— Не знам.

Бях ядосана не само да Джанфранко. Ако приятелите ми не ме бяха изоставили, ако Одри, Маргарет и Бепи бяха в Рим, това никога нямаше да се случи.

— Защо не потърсиш сервиз или механик, който да ни помогне?

Джанфранко сви устни и отново излезе от колата. Тръгна по пътя, без да погледне назад.

Нямаше го цяла вечност. Не си бях взела книга или списание да се занимавам с нещо и през цялото време гледах прозореца. Дебел сервитьор обслужваше масите в заведението на ъгъла, където бяхме пили бира, млада майка с две момичета мина покрай мен, понесла тежка кошница с продукти. Порази ме една мисъл — всички имаха домове и любими хора, които ги очакваха да се приберат. Прииска ми се да съм там, където трябваше по принцип да бъда — в магазина в Лондон и вече да се приготвям да се прибирам вкъщи при родителите си и вкусната яхния с картофи.

Сигурно съм затворила очи и съм задрямала, защото, когато отново отворих очи, уличните лампи светеха и беше станало по-студено. Нямаше и следа от Джанфранко. Устните ми бяха пресъхнали и се замислих дали да не си взема кока-кола от заведението. После обаче реших, че ще се чувствам неудобно да отида сама и останах в колата. Подпрях глава на прозореца с надеждата Джанфранко да се върне преди да се стъмни съвсем.

Когато се появи, затръшна вратата на колата толкова силно, че не посмях да го заговоря. Очевидно носеше лоши новини и беше ядосан. Трябваше да съм много внимателна. Зачаках сам да каже какво се е случило.

— Глупав град с хора идиоти — избълва накрая той.

— Няма ли механик?

— Има. Намерих един. Само че затваряше за днес и каза, че ще погледне колата утре. Невероятно! Никой механик в Рим не е толкова мързелив.

— И какво ще правим? Да намерим хотел за през нощта.

— Опитах, но нямаш представа колко е скъпо тук. Хотелите са за богати чуждестранни туристи, не за италианци — сряза ме той. — А и похарчих всичките си пари за обяда и подаръка ти.

— Аз имам пари — извадих портмонето от чантата си и му подадох няколко банкноти. — Със сигурност трябва да стигнат.

— За една стая може би…

Гърлото ми изсъхна и сърцето ми се сви. Исках да се прибера у дома или най-малкото в пансиона на синьора Луси.

— Няма ли автобуси?

Той поклати глава.

— Значи оставаме тук.

— Да, да… Съжалявам — прозвуча по-скоро тъжно, отколкото ядосано. — Според мен ще се наложила спим в колата.

От мисълта да спя толкова близо до него и да слушам хъркането му, ми се повдигна — толкова ме ужаси. Досега не ми се беше случвало да прекарам цяла нощ с мъж и не исках Джанфранко да е първият.

— Не можем.

— Какъв избор имаме? Седалките се спускат назад и мисля, че в багажника има две одеяла. Когато заведението затвори, наоколо няма да има никого. Няма да е чак толкова зле — усмихна ми се той. — Мисля, че ще ни е много удобно.

Сетих се как винаги успявахме да намерим къде да отседнем, докато пътувахме на стоп, независимо колко късно беше. Погледнах Джанфранко и се зачудих какво ли значи странната усмивка на лицето му. Главата ми се изпълни с подозрения. Истината ли казваше? Или правеше някаква постановка, за да ме задържи цяла нощ при себе си? Прекрасно знаех какво щяха да кажат Одри и Маргарет, ако бяха тук. Джанфранко протегна ръка и я сложи върху моята.

— Аз ще се грижа за теб — каза той, — не се тревожи.

Погледнах през прозореца и видях закръгленият сервитьор да сменя пепелника на една от масите навън.

— Ще отида да питам в заведението — заявих аз. — Може да знаят някой евтин хотел.

Акцентът на сервитьора беше много силен и едва го разбирах. Погледнах към колата с надеждата Джанфранко да дойде да ми помогне, но той гледаше упорито в друга посока.

— Трябва ми стая за през нощта — казах аз със заекване. — Нещо евтино, защото нямам много пари. Моля ви, помогнете ми. Няма къде да отида.

Сервитьорът сякаш се обърка. Забелязах, че погледна колата и Джанфранко, но после сви рамене и ми каза да го последвам. Поведе ме пръхтейки по стръмни стъпала и ми показа малка стая на горния етаж. Вътре имаше само едно легло, тапетите се белеха, а голата крушка хвърляше жълтеникава светлина. Беше истинска дупка, но изпитах облекчение.

— Колко?

Цената беше висока. Трябваше да му дам почти всичките си пари, а останалите едва щяха да ми стигнат за хляб и супа за вечеря. Отново се сетих за Одри и Маргарет и се замислих какво биха направили на мое място. Поклатих глава.

— Прекалено е скъпо — казах и предложих по-ниска сума.

Знаеше, че съм отчаяна и можеше да не отстъпи, но вместо това, той кимна и протегна ръка да вземе парите.

Не му направи впечатление, че нямах багаж. Пъхна парите в малкия джоб на престилката си, кимна отново и излезе от стаята.

Седнах на леглото за миг и се облегнах на разпадащата се стена. Джанфранко чакаше в колата и знаех, че трябва да отида да му кажа какво се е случило.

Беше сърдит, разбира се, но не можеше нито да каже, нито да направи нещо.

— Там ще ми е добре — казах му аз. — Останаха ми достатъчно пари за вечеря, така че всичко се нареди. Да се надяваме, че механикът ще оправи колата утре сутринта.

Джанфранко само изсумтя в отговор. Физиономията му още беше кисела, когато излезе от колата и дойде с мен в заведението. За щастие храната пристигна бързо и се наложи да стоим един до друг само около половин час. После аз се качих в стаята, а той се върна в колата. Сервитьорът изглеждаше развеселен, но не каза нищо.

Първото, което направих, беше да избутам леглото до вратата, както бяхме сторили първата нощ във Франция. Пъхнах се под завивките, изгасих лампата и затворих очи. Бях изморена, но не можех да заспя. Бях самотна, ядосана на Джанфранко и ужасно объркана за бъдещето си. Постоянно си мислех колко много завиждам на Одри за смелостта. Изобщо не се поколеба и замина, без да се замисли за Америка, за да бъде с войничето. Бепи беше само на няколко часа път малко по на юг, а аз не смеех да отида при него.

Спах лошо и се събудих с главоболие. Дрехите, с които бях предният ден лежаха където ги бях оставила — на купчина на пода. Облякох ги, дръпнах обратно леглото до стената и слязох по стълбите.

Джанфранко седеше на една от масите навън с кафе и панер хляб.

— Ходи ли до механика? — попитах аз. Той вдигна глава, но не срещна погледа ми.

— Реших пак да се пробвам и мисля, че реших проблема. Пий едно кафе и да тръгваме.

Не му повярвах, но какъв беше смисълът да се ядосвам? Исках само да се прибера в пансиона на синьора Луси. Тогава щях да измисля какво да правя.

Анастасио ме чакаше. Трябваше да отида на работа рано сутринта и когато пристигнах на обяд с дрехите, с които бях тръгнала, се притесни.

— Всичко е наред. После ще ти обясня — казах аз, сложих престилката си и минах зад бара.

След три-четири часа Анастасио ме видя да се прозявам и ме накара да се прибера в пансиона. Когато затворих вратата зад гърба си, поплаках малко. После отворих прозорците, легнах на леглото и се заслушах как някой свиреше на пиано в съседната сграда.

Починах си, взех кърпа и тръгнах към банята да се изкъпя. Сресах косата си, облякох чисти дрехи и се върнах при Анастасио. Той се изненада като ме видя.

— Добре ли си?

— Да, да — уверих го аз.

— Ако онзи Джанфранко пак дойде да те търси, ще го разкарам — обеща той.

— Според мен няма да дойде — казах аз. — Дано не го видя повече.

Анастасио ми наля кока-кола и аз седнах на бара.

— Анастасио, как да стигна до Базиликата и село Равено? — той ме изгледа изненадано.

— Какво ще правиш там?

— Ще отида на гости на приятел.

— А, разбирам. Трябва да вземеш влак до Неапол и после да се качиш на друг влак на юг. Оттам нататък обаче не знам. Автобус или такси? Мисля, че е някъде високо в планините. Много е изолирано. Колко време ще отсъстваш?

— Не знам. Не искам да плащам за стаята при синьора Луси, докато ме няма. Мога ли да оставя нещата си при теб?

— Разбира се — беше много мил човек. — Кога тръгваш?

— Колкото мога по-скоро… Утре може би.

Не се ядоса, че го оставям сам.

— Трябва много да внимаваш. Може да е опасно — предупреди ме той.

През нощта не можах да спя от тревога. Само при мисълта за пътуването ме сковаваше страх. А и дори и да успеех да стигна там, не бях сигурна дали Бепи ще се зарадва да ме види. Осмелих се да тръгна, само защото нямах друг избор. Не можех да остана в Рим и не можех да се прибера у дома — оставаше ми само да отида в Равено. Оправих възглавницата под главата си, затворих очи и се опитах да поспя. На другия ден трябваше да си събера багажа, да отида до гара Термини и да намеря начин да стигна на юг при Бепи.

 

 

Пиета се зачуди защо майка й не беше разказвала тази история досега. Защо тази кротка жена беше пазила вълнуващата си история и не я беше споделила с децата си? Изпита срам, когато осъзна, че досега не беше мислила за майка си като за жив човек. Беше я приемала за даденост — тя винаги беше на разположение, мрънкаше за топли дрехи и ранно лягане като бяха деца, притесняваше се, когато закъснееха като тийнейджъри. Беше виждала майка си всеки ден и веднъж не се беше замислила що за човек е всъщност. Не се беше питала дали има тайни, какво мисли или каква е била преди да ги роди.

Когато помоли майка си да й разкаже за живота си, Пиета искаше само да разбере причината за враждата между баща й и Джанфранко ДеМатео. Сега осъзна, че е открила нещо много по-ценно — тайнствената същина на собствената си майка.