Ники Пелегрино
Италианска сватба (16)

15

Сестрата влезе в чакалнята с такава дежурна усмивка, все едно беше част от униформата й. Човек не знаеше как да я изтълкува.

— Госпожа Мартинели?

— Да, аз съм — скочи веднага Катрин.

— Идвам да ви кажа, че всичко мина добре. Господин Мартинели вече си почива. Трябва да полежи неподвижно няколко часа, за да проследим сърдечния му ритъм и кръвното му налягане.

— Кога ще се прибере у дома? — попита Пиета.

— След около два дни. Трябва да го задържим за наблюдение и да му назначим подходяща терапия.

— Може ли да го видим? Нямаме нищо против да почакаме малко.

Сестрата огледа майка й внимателно.

— По-добре заведете госпожа Мартинели вкъщи — обърна се тя към Пиета. — Цветът на лицето й не ми харесва. Починете си и елате утре сутринта, когато и той ще е буден и ще се чувства много по-добре.

— Така не може… Трябва да го видя — настоя Катрин.

— Предпочитам да почакам, ако нямате нищо против.

— Както решите — сви рамене сестрата. — Процедурата е рутинна и господин Мартинели я понесе много добре. Наистина няма за какво да се притеснявате.

— Хайде, мамо — хвана я за ръка Пиета. — Да вървим. Сестрата е права. Изглеждаш ужасно. Вече знаем, че папа е вън от опасност, можеш да спиш спокойно. Утре ще си много по-добре.

Майка й беше на края на силите си и заспа в таксито. На Пиета никак не й се искаше да я буди, когато пристигнаха. Сложи я в леглото и отиде да направи чай, но когато се върна, Катрин отново беше заспала.

Пиета остави чашата чай до леглото и отиде в ателието. Изобщо не й се нравеше мисълта да шие без историите на майка си и за пръв път Пиета съжали, че се е захванала с толкова амбициозна задача. Адолората нямаше представа колко време и работа трябваше да се вложи в роклята. Сестра й беше със самочувствието, че тя от всички е най-заета покрай безбройните ангажименти в „Малката Италия“. Никога нямаше да оцени усилията на Пиета да я направи красива на сватбения й ден.

След малко повече от час след като започна работа, Пиета чу пода да скърца и разбра, че майка й е будна.

— Защо си станала толкова рано? — попита, когато Катрин влезе с чаша топъл чай.

— Обадих се да проверя как е баща ти. Казаха, че спи и че всичко е наред. Не искам пак да лягам. Реших да поседя при теб и да поговорим. Исках да ти разкажа какво стана след като Джанфранко обезчести Изабела. Лежах и си мислех за това.

Пиета се усмихна. Остана доволна, че майка й искаше да продължи историята си. Беше се питала какво се е случило след това.

— Тръгнали си от Равено, както ти бяха казали? — попита тя. — Или остана с папа?

Катрин се настани във фотьойла в ъгъла и обви чашата чай с две ръце.

— Как можех да остана след всичко, което се случи? Нямах избор, трябваше да си тръгна. Вече не бях добре дошла.

* * *

Когато чух птиците да пеят, се измъкнах от леглото и взех торбата си. И Бепи, и Изабела лежаха и никой не помръдна, когато минах край тях и излязох. Страхувах се от онова, което се беше случило, и не исках да присъствам на повече семейни трагедии. Затова си тръгнах без да се сбогувам.

По пътя към Рим се опитах да мисля практично. Пресметнах колко пари ми оставаха, чудех се как да изкарам повече и се притеснявах къде ще живея. Когато се сещах за Бепи и как, като се е събудил, е разбрал, че ме няма, топли сълзи започваха да се стичат по лицето ми и се налагаше да се крия от другите пътници.

Във влака на път за големия град се почувствах сломена. Сигурна бях, че Джанфранко прекрасно е знаел какво ще се случи. Защо беше прекарал нощта с Изабела, като не я обичаше и нямаше намерение да се ожени с нея?

Заведението на Анастасио беше първото място, където отидох, когато пристигнах в Рим. Чувствах се спокойна, че съм там, сред огледалата, хромираните повърхности и малките червени сепарета. За няколко дни всичко толкова се беше променило за мен, че имах чувството, че и целият свят трябва да се е променил. Заведението на Анастасио обаче си беше същото, разбира се.

Той остана доволен, че ме вижда и бързо ме целуна по двете бузи.

— Маргарет те търси — уведоми ме той. — Върнала се от Батипаглиа и е при синьора Луси.

Толкова се зарадвах, че едва не го разцелувах отново. Ако Маргарет беше в Рим, може би нещата нямаше да са чак толкова зле. Грабнах торбата си, побягнах по алеята и изкачих набързо тъмните стъпала. Едно от момичетата на синьора Луси отвори голямата дървена врата.

— Ciao, bella — каза тя небрежно.

Намерих Маргарет в стая, по-малка от онази, в която ни бяха настанили преди. Зарадва се, че ме вижда. Седнахме една до друга на едно от тесните легла, облегнахме се на стената и говорихме, докато прегракнахме.

Оказа се, че е изкарала ужасно в Батипаглиа. Къщата на богатото семейство била истинска развалина и била пълна с мишки. Децата тичали като подивели и тя трябвало да ги гони от сутрин до вечер. Най-лошото от всичко било, че я карали да носи колосаната бяла униформа всеки ден. Можела само от време на време да кара колело и така успявала да избяга от къщата за час-два, но пък полите й се оплитали в спиците.

— Това е. Писна ми да съм детегледачка — заяви тя. — Ще напусна още утре сутринта.

— И какво ще правиш?

— Ще се прибера вкъщи, разбира се. Какъв е смисълът да стоя тук? Одри я няма, а идеята да дойдем беше нейна. Трябва и двете да се приберем.

— Но аз не мога. Не още.

Маргарет завъртя очи:

— Ще чакаш Бепи? Не е ли крайно време да се откажеш от него?

Изуми се, когато й разказах за пътуването си до Равено. Явно не вярваше, че имам достатъчно смелост да отида сама толкова далеч.

— Въпреки това мисля, че трябва да се прибереш с мен — заключи тя като завърших историята. — Пиши на Бепи и му дай адреса си в Лондон. Ако наистина те обича, ще те намери.

— Не е толкова просто. Трябва да мисли за майка си… и сестра си.

— Проблемът е, Катрин, че не можеш да стоиш в Рим и да го чакаш вечно. Откъде знаеш, че изобщо ще се върне?

Беше права, разбира се. Освен че бях по-смела, отколкото мислеше, аз бях също толкова упорита.

— Не ми пука. Няма да си тръгна — настоях аз. — И според мен и ти не трябва да заминаваш. Толкова беше заета с работата си, че така и не видя почти нищо от Рим. Защо не останем още няколко седмици? Много ще се забавляваме заедно.

— О, Катрин, не знам… — Маргарет беше уморена и отегчена.

— Моля те — опитах отново аз. — Може никога повече да не се върнем в Рим. Това е последната ни възможност да му се насладим.

Поради някаква причина винаги успявах да убедя Маргарет в правотата на моята гледна точка. А и вероятно тя беше прекалено добра да откаже.

— Добре тогава — съгласи се неохотно. — Само още няколко седмици обаче. После се прибирам, с или без теб.

Надявах се да имам достатъчно време. Сутринта изпратих писмо на Бепи и му писах, че ако скоро не дойде в Рим, се прибирам вкъщи. Трябваше да рискувам. Знаех, че има други тревоги — честта на сестра му, болестта на майка му, предателството на приятеля му. Вероятно бях последното нещо, за което си мислеше. Както Маргарет каза обаче, не можех да го чакам вечно.

В някои отношения следващите няколко седмици бяха най-хубавите от престоя ни в Рим. Всяка сутрин с Маргарет се будехме рано, пиехме кафе при Анастасио и тръгвахме към различна част на града. Един ден се разхождахме из тесните улички на Трастевере, на другия разглеждахме богатствата на Ватикана или сядахме в някое заведение на Виа Венето и се правехме на филмови звезди. Винаги имаше италианци, които подсвиркваха след нас и ни обещаваха да ни покажат чудеса, които никога нямало да намерим сами. Ние обаче само се усмихвахме, поклащахме глави и отминавахме — Маргарет, защото беше решила да се прибере в Англия, да се запознае с някой англичанин и да се омъжи за него, а аз защото можех да мисля само за Бепи и дали е получил писмото ми.

Нямах новини от него и с всеки изминал ден започвах да губя надежда, че някога ще се появи. Не казах нищо на Маргарет и тя не попита, но и двете си мислехме едно и също — че той ме е забравил.

Затова когато побеснялата сеньора Луси задумка по вратата ни късно една вечер, и двете се уплашихме, че е избухнал пожар или са убили някого.

— Казах ви, никакви мъже! — изкрещя, когато отворих.

— Тук няма мъже. Вижте — отворих по-широко вратата, за да види. — Само аз и Маргарет сме.

— Пред входната врата е. Пита за теб.

— Кой? Бепи?

Дори не спрях да погледна как изглеждам. Спуснах се край сеньора Луси и побягнах по стълбите.

— Никакви мъже! — изкрещя след мен. — Не може да влезе вътре.

Когато видях, че наистина е той, едва не заплаках. Под очите му имаше лилави сенки, изглеждаше тъжен и изтощен.

— Катерина, много съжалявам — каза той. — Получих писмото ти преди седмици, но не можах да дойда по-рано. Благодаря, че ме изчака.

Пристъпи напред сякаш да премине през прага и зад гърба ми екна писъкът на синьора Луси.

— Не тук — казах му аз. — Да отидем в заведението на Анастасио. Ще пийнем и ще ми кажеш какво става.

В заведението беше шумно, от джубокса трещеше музика, но успях да намеря свободно сепаре и се сгушихме един до друг. Усетих устните на Бепи върху косата си, после плъзна ръка под гърба ми и стисна рамото ми.

— Истинска трагедия, Катерина — започна той. — Загубих и сестра си, и най-добрия си приятел. Сега имам само теб.

Постепенно ми разказа цялата история. Вечерта, когато тръгнали на нощна разходка, Изабела и Джанфранко стигнали до плажа и решили да се разходят. Когато се върнали в колата, тя не искала да запали. Той настоял да спят там и я убедил, че ще намери механик сутринта. Може и да съм реагирала по някакъв начин, но така и не казах нищо за случката в Амалфи.

Бепи не знаеше какво точно се е случило онази нощ. Нито Джанфранко, нито Изабела искаха да говорят. Само че всъщност нямаше значение. Беше прекарала нощта насаме с мъж и вече беше пропаднала жена в очите на всички край нея. Никой мъж нямаше да я докосне.

— Преди петнадесет, двадесет години решението щеше да е просто — каза горчиво Бепи. — Полицията щеше да хване Джанфранко и да го накара да се ожени за сестра ми. Аз също можех да го накарам, но мама забрани. Предпочита Изабела да е сама, отколкото да има нещо общо с него.

Въпреки това Бепи не могъл да се примири. Искал отмъщение. Късно една нощ откраднал колата на Джанфранко, закарал я на площада под Равено и я запалил. Половината град отишъл да гледа. Джанфранко и семейството му обаче проспали всичко и на сутринта от колата била останала само купчина почернял метал и пепел. Джанфранко се разплакал като я видял.

— Не ми пука — заяви Бепи. — Той съсипа нещо мое и аз съсипах нещо негово.

— Значи сега сте квит?

— Не, разбира се — засегна се той. — Той съсипа сестра ми. Никога няма да сме квит. Най-лошото от всичко е, че тя наистина вярваше, че го обича. Едва когато я докара пред къщи онази сутрин, й признал, че е влюбен в друга.

— В коя? — попитах, макар и да се ужасявах от отговора. Бепи сви рамене.

— Нямам представа. Докато бяхме заедно в Рим, нито веднъж не го видях с момиче. Винаги идваше с нас в почивните си дни, забрави ли?

Това беше моментът, когато трябваше да разкажа на Бепи истината за приятеля му. Само че не посмях. Вече беше изгорил колата му. Какво ли щеше да направи, ако знаеше, че Джанфранко се е опитал да прекара една нощ и с мен? Замълчах си.

— Какво ще правиш сега? — попитах аз.

— Ще си намеря работа колкото мога по-бързо.

— Тук, в Рим?

— Да, разбира се — отвърна той и отново стисна рамото ми. — За да бъдем заедно, Катерина.

— Но с Маргарет си тръгваме. Стоях толкова дълго само заради теб. Скоро ще дойде зима. Време е да се прибираме вкъщи.

Той се обърка.

— Мислех, че искаш да си с мен.

— Искам, но и ти може да дойдеш при мен в Лондон. Там ще печелиш повече и ще си достатъчно далеч от Равено и Джанфранко. Няма ли поне да помислиш?

Съгласи се да помисли, но бях сигурна, че го каза, за да ми угоди. Бепи никога не беше излизал от Италия. Рим беше най-отдалеченото място, докъдето беше ходил.

Целуна ме за довиждане пред стълбите на пансиона. Не исках да се приближава до вратата, за да не изпадне синьора Луси отново в истерия.

— Къде ще спиш тази вечер? — попитах аз.

— При един сервитьор от хотела, където работих. Утре ще се опитам да си върна работата.

— А ако откажат?

— Ще продължа да търся. Не се тревожи, все ще намеря нещо. Утре вечер ме чакай при Анастасио и ще ти кажа какво съм направил.

Маргарет беше в леглото, когато се прибрах.

— Катрин, ти ли си? — попита сънено тя. — Какво се случи?

Седнах на леглото, а тя уви крака около мен и й разказах как е минало. Замълча, когато приключих.

— Какво ще кажат родителите ти?

— За кое?

— Ако се прибереш с италианец, в когото си влюбена, какво ще кажат?

Притеснявах се за какво ли не, но, поради някаква причина, изобщо ще се бях замисляла за родителите си. Сега изведнъж, благодарение на Маргарет, забелязах още една камара проблеми. Бепи не само че беше италианец, ами и католик. Това едва ли щеше да се хареса на баща ми, тъй като беше заклет протестант.

Родителите ми бяха обикновени, честни хора. Представата на баща ми за забавление беше да залага на мачове и да играе дартс в кръчмата на ъгъла. Мама обичаше да пие чай и да си почива в малката къща на Болс Понд Роуд. Бепи нямаше да се впише в техния свят.

— Не ме интересува — казах на Маргарет. — Не могат да ме разделят от него.

— Да, но сигурна ли си, че не е просто поредния летен романс? Ако убедиш Бепи да дойде с теб в Англия и после решиш, че не го обичаш вече? Няма ли да е по-добре да го оставиш тук и да живееш с щастливите си спомени за него?

— Не — не можех да повярвам, че говореше такива неща.

— Върни се с мен и двете заедно ще си намерим прилични английски момчета — настоя Маргарет. — А и кой би искал да се ожени за италианец? Имат ужасен нрав и винаги са на ръба на истерията. Не искам италианец, колкото и да е чаровен. Утре ще проверим колко струва билетът за влака до Кале. И ще тръгнем колкото се може по-скоро.

Пъхнах се в леглото и се заслушах в ритмичното дишане на Маргарет. Щом искаше толкова да замине от Рим, така да бъде. Всичко, което ми каза, беше вярно, но не ми пукаше. Вече бях решила.

На другата вечер, когато се видяхме, Бепи кипеше от въодушевление. Старият му мениджър в хотела се беше зарадвал, че го вижда. Не само му беше предложил работа, но и го беше повишил. Сега Бепи беше на мястото на Джанфранко — беше главен сервитьор и отговаряше за шест маси, сервираше зеленчуци, месо и риба от сребърен поднос и приготвяше креп сюзет пред самите клиенти.

Настоящата му работа изискваше буквално да изнася представление пред гостите и всичко трябваше да бъде правено много прецизно. Например можеха да му донесат цяла сьомга, задушена с целина и лук и украсена с резени лимон. Имаше и много малки панички с различни сосове — лимон и масло, хрян или майонеза с горчица. Работата на Бепи беше да отреже парче филе и да го сервира с подходящ сос. Трябваше да подреди храната красиво в чиния и през цялото време Виторио, прекият му шеф, наблюдаваше да не обърка нещо.

— Това е голямо повишение — заяви той гордо. — Обикновено такива като мен пълзят постепенно и накрая пак обслужват обикновени туристи. Сега обаче ще се грижа за всички гости от висшето общество. Ще получавам повече, Катерина, и ако се постарая, ще мога и да спестя нещо. Вече няма да пращам цялата си заплата в Равено. Това обаче значи, че не мога да дойда в Англия. Поне не още.

— Някой ден, може би?

Той се усмихна и ме целуна, но не отвърна.

Беше прохладна вечер. Есента настъпваше и жените вече ходеха с вълнени костюми и елегантни плетени дрехи. Но аз имах само памучните поли и рокли, които си бях ушила и по цял ден ми беше студено. Затова идеята на Бепи да излезем от заведението на Анастасио и да се разходим около площад Навона не ми допадна особено.

— Но тук е топло — казах аз. — Да си вземем по още едно питие.

— Не, не — Бепи не можеше да стои на едно място. — Да се разходим. Площад Навона е много красив като мръкне и като осветят фонтаните.

— Ще замръзна в тази тънка рокля!

— Бързо ще се стоплим, ще видиш.

Както винаги, не можах да му откажа. След десет минути вече се разхождахме по площада, хванати за ръце. В заведенията по тротоарите още имаше клиенти, които се хранеха или пиеха аперитив. И други влюбени се разхождаха хванати за ръце или седяха край фонтаните.

Бепи мълчеше и ми се стори някак отнесен, докато обикаляхме площада. Зачудих се какво не е наред и дали не си мисли за проблемите на сестра си.

— Помниш ли първия път, когато ме видя? С Одри и с Маргарет бяхме седнали в едно скъпо заведение — попитах, опитвайки се да го разсея.

— Да, разбира се, че помня — усмихна се той. — Сякаш беше много отдавна, нали?

— Не чак толкова. Случи се само преди няколко месеца — напомних му аз.

— Достатъчно отдавна беше — спряхме край фонтана, където преди се срещахме и Бепи наведе глава към мен.

— Достатъчно отдавна за какво? — попитах аз.

— Да съм сигурен, че те обичам ужасно много — каза го толкова тихо, че трябваше да напрегна слух.

— И аз те обичам, Бепи — нямах нищо против да му го казвам отново и отново.

Той ме погледна, сякаш се опитваше да реши какво да каже.

— Нямам много, Катерина, сама видя — започна той. — Новата работа обаче предлага по-добро бъдеще. Бих искал да знам дали…

— Да?

— Дори нямам пръстен, но… Ще се омъжиш ли за мен, Катерина?

За миг бях прекалено изненадана да отговоря.

— Катерина? — настоя притеснено той.

— Да, да. Разбира се, ще се омъжа за теб!

— Наистина? — не можа да повярва той.

— Да, наистина.

Бепи изкрещя от радост.

— Тя ще се омъжи за мен! — извика към хората в близкото заведение. — Аз съм най-щастливият мъж на света!

Всички се засмяха и извикаха: „Auguri!“.

Почувствах се неловко, особено след като някой изпрати по един сервитьор две чаши шампанско за нас. Когато обаче седнахме край фонтана и вдигнахме чаши, се почувствах на седмото небе от щастие. Не ми пукаше, че нямам пръстен на ръката и че имахме да решаваме една камара проблеми. Не можех да мисля за нищо друго, освен че някой ме обичаше. И че имах годеник.

Не повдигнахме и дума за подробностите около сватбата. И двамата бяхме доволни да бъдем заедно и да се наслаждаваме на щастието, което черпехме един от друг.

Беше късно, когато Бепи ме целуна за лека нощ пред пансиона на синьора Луси. Както и предполагах, Маргарет вече спеше дълбоко, а багажът й беше струпан на купчина в долната част на леглото. Оказа се, че има достатъчно пари за билета за влака и ферибота и заминаваше на другата сутрин. Тъжно ми беше, че ще трябва да се сбогувам с още един приятел, но това вече беше останало на заден план, тъй като Бепи ме беше поискал. Сега вече той щеше да е мое семейство и мой приятел. Лежах будна до среднощ и мислех за него.