Ники Пелегрино
Италианска сватба (24)

23

Адолората се прибра с куфар, натъпкан с биволска моцарела и салами, сред които беше натъпкала някак и дрехите си.

— С Идън бяхме в Рим. Искахме да си починем преди сватбата — излъга много убедително тя. — На курса за младоженци в „Свети Петър“ ни посъветваха да прекараме малко време заедно преди сватбата.

Пиета не каза нищо, докато не останаха насаме в ателието. Трябваше да проверят дали роклята ще й стане след пет дни обилни порции италианска храна. Тогава каза всичко, което беше намислила да каже, още щом се усети какво е намислила Адолората.

— Не мога да повярвам, че си такава глупачка! — изсъска тя, докато помагаше на Адолората да облече роклята. — Нима не знаеш колко ще се разстрои, когато осъзнае, че си го излъгала?

— Но Изабела е прекрасна! — сестра й беше в прекрасно настроение. — Освен това готви превъзходно. Направи ми римско ястие с артишок, което задължително трябва да включа в специалното…

— Адолората — прекъсна я Пиета. — Може ли да поговорим за сватбата? Покани ли я?

— Да.

— А ще дойде ли?

— Да.

Пиета внимателно закопча роклята, но тонът й беше рязък:

— Ами тогава по-добре говори с папа. Предупреди го. Изобщо няма да се зарадва.

— Това е моята сватба и проблемът си е мой — сопна се Адолората. — Спри да ми казваш какво да правя. Имам план, разбра ли?

— Какъв план?

Адолората не отвърна. Гледаше се в огледалото. После се завъртя да огледа отражението си от различен ъгъл.

— Бях забравила колко е красива, Пиета. Много си талантлива, да знаеш. Идея си нямам защо още работиш за онзи идиот Никола Роуз.

— Знам, знам — Пиета седна на масата. — И аз се чудя същото цяла седмица. Направо ще ме подлуди. Вече си мечтая да се махна.

— Ами направи го и започни собствен бизнес. Винаги можеш да го направиш. А и сигурно би могла да откраднеш един-двама клиенти?

Пиета й разказа за роклята с божурите и за скиците, които беше направила.

— Какво чакаш? Действай! — насърчи я Адолората. — Отиди на работа утре и му кажи, че напускаш.

— Да, но ако…

— Спри да мислиш какво може да се обърка. Имай малко повече вяра в себе си. Направи съвършената рокля за мен без никаква намеса от страна на Никола Роуз. Папа винаги е казвал, че ще ти даде пари, ако решиш да започнеш свой бизнес. Ще ти намерим ателие, ще пуснем обяви в булчински списания и роклята с божурите ще е първата ти поръчка. Помисли колко е вълнуващо, вместо да се тормозиш колко е страшно.

Пиета знаеше, че сестра й е права. Нямаше смисъл да отлага повече. Помогна й да съблече роклята и междувременно обмисляше възможностите.

— Напусни още утре — повтори Адолората и тръгна към стаята си. — Обещай ми.

— Чакай! — извика Пиета след нея. — Планът ти за сватбата…

Адолората обаче само й хвърли многозначителна усмивка през рамо и поклати глава.

— Утре — напомни й тя.

— Днес ще напусна Никола Роуз — имаше чувството, че ако го каже на достатъчно много хора, може и да се случи.

Майка й вдигна поглед от купата с корнфлейкс.

— Наистина? И най-накрая ще започнеш собствен бизнес? Баща ти много ще се зарадва. Бепи, Бепи, влез за малко. Пиета има голяма новина.

Баща й имаше пръст по ръцете и беше само по шорти.

— Каква новина? Какво се е случило?

— Днес ще напусна работа. Започвам собствен бизнес.

Бепи забрави, че ръцете му са мръсни, сграбчи Пиета за раменете и я целуна по двете бузи.

— Най-накрая! Много се радвам! — каза й и се опита да изчисти пръстта, която беше оставил по бялата й риза. Стана още по-зле. — Чакате много работа, figlia, но съм сигурен, че няма да съжаляваш — Бепи продължи да бъбри щастливо как и с какво ще й помогне.

По път за работа, Пиета рискува и спря в магазина на ДеМатео за кафе и закуска.

— Днес ще напусна работа — каза тя на Гетана и пое поръчания сладкиш. — Ще направя салон за сватбени рокли.

— Поздравления. Ако се сетя за някоя булка, ще ти я пратя.

На Пиета й се прииска да попита за годеницата на Микеле, но влезе клиент и Гетана отиде да го обслужи.

Лесно беше да каже на всички други, но нямаше да е същото с Никола Роуз. По-голямата част от сутринта Пиета проверяваше документацията си, за да може човекът след нея лесно да се ориентира. Подреди бюрото си, прибра личните си вещи в голямата ди дамска чанта и преписа адреса и мерките на Хелън Сийли в бележника си. Ако разбереше, че ще му е конкурент, Никола щеше да я изгони на мига.

Стана й лошо от притеснение, но беше споделила новината с толкова много хора, че нямаше как да се отметне.

— Никола, имаш ли минута? — попита тя.

Той погледна часовника си:

— Да, но само една. Имам среща за обяд.

Пиета си напомни, че трябва да диша.

— Реших да напусна — започна притеснено тя.

— О, Пиета, Пиета, не сега — отсече Никола и облече тъмночервеното си сако. — Ако искаш да изкопчиш повече пари, ще говорим по-късно като се върна от обяд.

— Не, всъщност говоря сериозно. Не става въпрос за пари. Напускам и започвам собствен бизнес.

— Не, няма — уверено заяви той. — Ще оставиш каквото имаш тук и ще се затвориш в някое забутано, мизерно ателие, докато накрая фалираш? Не го вярвам. Имаш нужда от Никола Роуз и го знаеш.

Пиета усети, че започва да се разколебава.

— Имам идеи, които искам да разработя, а не мога да го направя тук — опита се да обясни тя. — Не че не ми харесва да работя за теб, но е време да продължа напред.

Никола махна с ръка към вратата:

— Щом искаш да си ходиш, прав ти път. Но не вярвам, че ще го направиш. Отивам на обяд и съм сигурен, че ще си тук, когато се върна. Тогава ще поговорим за идеите ти. Може да разработиш собствена серия готови рокли, която да предлагаме на клиентите или нещо такова. Ще погледна моделите ти — прозвуча сякаш й правеше услуга. Докато излизаше с асистентката по петите му, извика през рамо — Ще се видим по-късно.

Сърцето на Пиета се сви. Седна зад бюрото за малко. Прииска й се нещо да подреди — куп списания например или пръснати кламери. Вече обаче се беше погрижила за всичко.

— Та, какво ще правиш? — показа се Ивет на вратата на шивашкото ателие.

— Чули сте?

Тя кимна:

— Да. Вратата беше отворена.

— Не знам. Бях сигурна какво искам тази сутрин като дойдох, но може би той е прав.

— Защо да е прав? — Ивет дойде и седна при нея. — Кажи ми.

— Ами, ще е трудно. Ще трябва да правя всяка рокля сама от началото до края. Няма да имам помощници, които да се грижат за шиенето и кристалите.

— Кристалите са любимата ти част, нали?

— Да… Но няма да имам подкрепа, нито отбрани клиенти. Рисковано е — именно тези неща я бяха спирали досега. — А и не искам да ви оставям по средата на летния сезон.

— Пиета, на нас ще ни липсваш. На него не — сряза я Ивет. — За нула време ще ти намери заместничка. Ще я обучи да работи по неговите правила и ще я използва по начина, по който използва теб.

— Той обаче каза, че мога да разработя собствена линия.

Ивет сви рамене:

— Ако хареса моделите ти, може и да ти разреши. Накрая обаче той ще обере овациите — взе чантата на Пиета и й я подаде. — Да не си посмяла да стоиш и да го чакаш. Ела, сбогувай се и си върви.

Поплакаха си дружно, докато се прегръщаха с момичетата в шивашкото ателие. После Пиета бавно тръгна към входната врата, оглеждайки студиото за последен път. Великолепието на приемната й напомни какво губи. Никола беше прав — никога нямаше да може да си позволи нещо подобно. Когато обаче затвори тежките врати за гърба си и тръгна по стълбите, усети странно въодушевление. Вече всичко зависеше от нея.

Първо отиде в „Малката Италия“ с надеждата Адолората да има време да отпразнуват случая. Оказа се, че вече я чака бутилка изстудено шампанско.

— Направи ли го? — попита сестра й и двете седнаха на една маса навън.

Пиета вдигна чаша:

— Трябваше ми малко помощ, но накрая се реших. Да пием за Пиета Мартинели, дизайнер на булчински рокли.

Адолората изписка и всички клиенти се обърнаха да ги погледнат.

— Това е фантастично! Браво!

Докато пиеха шампанското, Пиета започна да прави списък на нещата, които й предстояха.

— Първо трябва да наема подходящо помещение. Не искам да се застоявам в ателието на мама повече от няколко седмици. Трябва ми стилен офис, където булките да могат да мерят роклите. Можех да проявя повече разум и да организирам всичко преди да напусна.

— Цял живот си била разумна — отвърна сестра й. — Хубаво е поне веднъж да поемеш риск. На бас, че…

Краят на изречението беше заглушен от оглушително стържене. Пиета забеляза, че заковават прозорците на помещението до „Малката Италия“, което до скоро беше туристическа агенция. Разни хора носеха строителни материали и имаше кофи с боя пред вратата.

— Какво става? — попита Пиета.

— Има нов собственик — отвърна Адолората. — Договорът на туристическата агенция изтече и преди две седмици човекът се премести на Айлингтън.

— Кой ли го е наел? Бас държа, че наемът на помещение с толкова хубава витрина е висок до небето — Пиета отново се притесни. — Трябва да си изработя бизнес план и да сметна колко наем мога да си позволя…

Адолората допълни чашата си:

— Всичко ще бъде наред. Това е прекрасно нещо, не забравяй.

Тъкмо се чудеха дали да не поръчат втора бутилка, когато се появи Микеле.

— Чух новината, Пиета. Поздравления — извика той през саксиите, които отделяха масите от улицата.

— Ела при нас. Празнуваме — отвърна Адолората.

Микеле погледна Пиета и тя кимна.

— Да, ела. Трябва ни извинение да поръчаме още една бутилка шампанско.

Фредерико вдигна вежда, когато видя Микеле с тях, но донесе трета чаша и друга бутилка без да коментира.

— През всичките тези години и веднъж не съм сядал тук — рече Микеле.

— Ами, значи имаме още един повод за празнуване — Адолората вдигна чаша. — За промяната. За добрата промяна. За края на един лош период и за новото начало за всички нас.

Беше приятно да поседят заедно. Пиеха шампанско и хапваха от храната, която Фредерико донесе — топки ориз с топяща се в устата моцарела, пържени крокети, маслини с чесън. Пиета не яде много. Беше прекалено заета да мисли как ще развие бизнеса си.

— Сигурен съм, че съвсем скоро ще дойде първият ти клиент — успокои я Микеле.

— Всъщност аз вече имам клиент — призна тя. — Годеницата ти ме помоли да ушия роклята й.

Усмивката на лицето му се стопи:

— Направила е какво?

— Дойде в салона на Никола Роуз преди няколко седмици. И сега ще бъде първата ми клиентка.

Микеле сви устни и наведе поглед, за да не срещне нейния.

— Изглежда много мила.

— Да, мила е — съгласи се Микеле с тон, който не предразполагаше повече коментари.

— В „Свети Петър“ ли ще е сватбата? — не се отказа Адолората. — Запазихте ли вече дата?

— Нямам време да мисля и за това — каза Микеле още по-сконфузено. — Не знаех, че Хелън вече е мислила за рокля. Аз не… Ние не… — пресуши чашата си. — Трябва да вървя. Мама е сама в магазина. Благодаря за шампанското. До скоро.

Заинтригувани, Пиета и Адолората го проследиха с поглед.

— Бих искала да знам какво всъщност става. Видя ли лицето му, когато спомена роклята? — каза Адолората.

— Да, да. Но годеницата му настоява да я ушия.

— Сигурно е размислил за сватбата, но не е имал смелост да й каже. Може да се надява сама да се сети — на Пиета не й се понрави идеята Микеле да се страхува от нещо.

— Едва ли. Сигурно има нещо друго.

— Не се сещам какво друго може да има. Ще ушиеш ли роклята? — Пиета изпи шампанското си.

— Нямам други клиенти. И да се откаже от нея, мога да я ползвам като мостра. Точно този модел вдъхва усещането за ново начало. Трябва да я ушия.

На път за къщи Пиета мина покрай входа на „Свети Петър“. Италианската църква беше между две високи сгради. Отвън не беше нищо особено, но зад малката врата имаше мраморни колони, величествени куполи, изящни картини и статуи на светци. Беше като малко късче барокова Италия, скрито в центъра на Лондон.

Пиета на момента реши да влезе и да седне на пейките. Отдавна не беше ходила с родителите си на служби, но още се чувстваше добре там. Обожаваше спокойствието и усещането за история в „Свети Петър“. Италианци имигранти посещаваха църквата повече от 150 години. Повечето бяха бедни, едва си изкарваха прехраната като улични продавачи и художници, но църквата носеше на всички спокойствие и надежда. Пиета затвори очи и се опита да изпразни съзнанието си от всички притеснения. Замисли се за всички съдби, които бяха минали през това място — за онези, които се бяха борили и се бяха провалили, за другите, които бяха постигнали успех. И тя беше частица от тях, още един човек, който се опитваше да постигне по-добър живот в пренаселения град. Ако опиташе и не успееше, никой нямаше и да разбере. Наведе глава и започна да се моли за пръв път от години.

Вкъщи видя друг куфар, но този път не беше на Адолората. Беше стар, със счупена дръжка и овързан с жълто тиксо. Намери майка си в кухнята да глади куп изпрани дрехи. Изглеждаше разтревожена.

— Какво става? — попита Пиета.

— Баща ти намери евтини билети, но трябва да тръгнем утре. Не мога да реша какво да взема и не знам дали ще успея да приготвя багажа… — беше почти в истерия.

Пиета се обърка и я прекъсна:

— За какво говориш?

— За Италия — отвърна майка й. — С Бепи утре заминаваме за Италия. Не съм била там тридесет години. Представи си само!