Ники Пелегрино
Италианска сватба (12)

11

Пиета се събуди прекалено рано. Майка й обикновено ставаше час по-късно. Слезе в кухнята да си направи кафе и го изпи още докато пари на стълбите.

Вече имаше мараня и със сигурност щеше да бъде горещ ден. Запълни времето си в кухнята като приготви закуска на майка си — извади любимата й зърнена закуска, кана мляко, купа и лъжица и после постави на масата любимия й вестник. Накрая свари чай.

Когато майка й слезе в кухнята обаче, вече беше облечена за излизане.

— Не ми се закусва — заяви тя. — Искам да отида в болницата колкото може по-рано.

— Изпий поне една чаша чай.

— Не, не — отсече. — Искам да говоря с лекаря и да разбера какво ни чака оттук нататък. Ако всичко е наред, ще се прибера по някое време следобед. Ти остани и работи по роклята.

Пиета сама изпи чая си. Къщата беше тиха, нямаше и знак от Адолората — сигурно беше останала да спи при Идън. Вероятно не можеше да погледне никого в очите.

От една страна на Пиета никак не й се искаше да се заключва пак в ателието с роклята на сестра си, но като започна работа, неприятното усещане премина. Докато шиеше, се замисли за историята от предната вечер. Все едно се беше случила на чужди хора, не на родителите й. Пиета нямаше търпение да научи още. Искаше да разбере как са се влюбили родителите й и как са се превърнали в хората, които бяха сега.

Майка й обаче се върна късно следобед със зачервени очи и Пиета предположи, че е плакала.

— Какво казаха лекарите? Нещо лошо ли има? — попита бързо тя.

— Не, не — увери я майка й. — Просто баща ти изглеждаше много по-добре сутринта и аз реших, че най-лошото е минало.

— А не е ли?

— Искат да правят разни изследвания. Рентген на сърцето, на кръвоносните съдове. Може да се наложи да вкарат тръбичка в артерията му, за да я разширят и кръвта да преминава свободно. Казват, че е рутинна процедура, но…

— Какво?

— Има рискове. Лекарят каза, че по-малко от два процента от пациентите умират по време на тази процедура, но все пак има опасност. Ами ако Бепи е от тези два процента?

— Не мисли такива неща, мамо — Пиета също много се притесни, но се опита да го скрие.

— Не мога да се въздържа — майка й изкриви лице и за миг заприлича на изгубено дете. — Какво ще правя без него, Пиета? Как ще живея?

Пиета обви ръце около нея и двете останаха така за малко. Отдавна не се бяха прегръщали и отдавна не бяха споделяли емоциите си.

— Какво искаш да направя? — наруши мълчанието Пиета. — Искаш ли да дойда в болницата с теб? Да говоря отново с лекаря, за да сме сигурни, че това е правилното решение за папа?

— Не, не, да не занимаваме лекаря повече. Той е зает човек. А и баща ти вече е решил. Иска отново да е силен и няма да промени мнението си.

Останаха още малко в кухнята. Пиета направи чай и стопли малко замразена супа, но майка й почти не прояви интерес.

— Ами сватбата? — попита Пиета, докато гледаше как майка й бърка с лъжицата супата. — Може би Адолората трябва да я отложи.

— Не знам. Ако всичко върви добре, Бепи ще остане в болницата само още няколко дни. Ще се оправи до сватбата. Но ако…

— Всичко ще се оправи — настоя Пиета. — Трябва. Няма да променяме нищо и ще вървим по план.

— Добре — майка й продължи да рови из храната. — Щом смяташ, че така е най-добре.

— Престани — Пиета взе още пълната купа от майка си, сложи я в мивката и избърса масата с кърпа. — Качи се за малко горе да ти покажа докъде съм стигнала с роклята. Изглежда много добре.

Когато влязоха в ателието, майка й не се въздържа, взе иглата и зае мястото си на масата. Пиета седна до нея и двете започнаха да шият тихомълком, изгубени в едни и същи тъжни мисли, опитвайки се да си представят света без Бепи.

— Заедно сме от тридесет години — Катрин спря да шие за момент. — Трудно ми е да повярвам колко бързо мина времето.

— Разкажи ми за първата ви среща — насърчи я Пиета и закрепи поредния кристал. — Сигурно си била много нервна.

— Нервна? Да, разбира се — този път майка й започна да разказва с охота. Сякаш намираше утеха в миналото. Гласът й отново се промени и стана по-мелодичен, когато заговори.

 

 

На първата ни среща бях много нервна. Не че не бях ходила на срещи. Бях излизала с две приятни момчета в Англия, но тогава всичко беше като по учебник. И двамата първо дойдоха да говорят с родителите ми и ме изпратиха рано до вкъщи. С тях обаче не се бях чувствала така, както се чувствах с Бепи. Много го харесвах и отчаяно исках и той да ме хареса.

Одри и Маргарет бяха много развълнувани, а аз изпаднах в паника.

— Не мога да обикалям сама цял ден с него. За какво ще си говорим толкова време? — не спирах да повтарям.

— Ще те заведе на изложба и ще имате много теми на разговор — успокои ме Одри и леко се намръщи. — А и не е нужно да си говорите през цялото време.

За да избера какво ще облека, се наложи да извадим всичките си дрехи по леглата. Избрах полата на цветя, красива синя блуза и сандали, които бях купила от пазара и които се редувахме да носим.

— Пак аз ще те гримирам — предложи Одри.

— Не — поклатих глава. — Този път искам да изглеждам като себе си.

През нощта постоянно се будех и си мислех за Бепи — за слабото му тяло, за топлите му кафяви очи и за усмивката му, разбира се. Както и за равните му бели зъби, които, както по-късно научих, бяха достатъчно здрави да счупят орех.

Събудих се рано. Бях истинско кълбо от нерви. Не ми отне много да се приготвя, макар че дълго време се мотах с гримирането — очертавах веждите си с молива на Одри, слагах спирала, начервявах устните си и после измивах лице и започвах отначало. Когато тръгнах, беше още рано и реших да се отбия за кафе при Анастасио.

Одри беше там и ме погледна многозначително.

— Изглеждаш добре.

— Благодаря.

Знаеше, че съм нервна и не спря да ми носи пасти и кафе с мляко, докато не стана време да тръгвам. После бутна слънчевите си очила през бара към мен и каза:

— Сложи ги, отиват ти. И се забавлявай.

Бепи ме чакаше на площада, крачейки нетърпеливо. Спрях и се скрих сред хората, за да го погледам. Беше се постарал да изглежда добре, явно се беше опитал да укроти косата си и внимателно беше изгладил бялата си риза с къси ръкави. Аз обаче не можех да се насиля да измина няколкото стъпки до него.

После той вдигна поглед, видя ме и усмивката изцяло промени лицето му.

— Bella Катерина, ти дойде! — каза той и ме целуна леко по двете бузи. — Много се радвам да те видя. Част от мен се притесняваше, че няма да се появиш.

— Та, къде е изложбата? — попитах аз.

— Трябва да вземем метрото. Не се тревожи, няма нищо сложно.

Настоя да плати билета ми и когато влакът пристигна и се заклати през тунелите, ме хвана за ръката. Държеше ме нежно — ако исках, лесно можех да го пусна.

Слязохме на станция, наречена „Еспозиционе“.

— Това не е ли италианската дума за изложба? — попитах.

— Точно така — кимна той и отново зърнах за миг белите му зъби.

Мислех, че ще ме заведе на музей или галерия, затова се обърках, когато излязохме от метрото. Бяхме в новата част на града, където имаше широки булеварди и нови жилищни сгради. Не се виждаха музеи.

Заведе ме в малък парк и седнахме на една пейка до фонтана. С театрален жест той извади нещо от джоба си и го постави на пейката до мен. Изненадах се, когато видях, че е карта на света.

— Заповядай. Моля, седни — покани ме той. Тонът му беше учтив, но се усмихваше широко.

— Не разбирам. Къде е изложбата?

— Намираме се в Еспозиционе и аз ти показвам света. Нали така? — той махна с ръка към картата и започна да се смее, но спря, когато забеляза изражението ми. — Съжалявам, Катерина, беше шега. Май не ти е особено забавно.

— Не — исках да избягам, но не бях сигурна, че ще намеря обратния път. — Караш ме да се чувствам глупаво.

— Съжалявам — повтори той. Вече не се усмихваше. — Много исках да прекарам деня с теб. Джанфранко ми каза, че правя грешка. Каза, че ще се ядосаш, но аз бях сигурен, че ще те разсмея.

— Все още не разбирам. Защо просто не ме заведе в Колизея или на Испанските стъпала?

Той сви вежди.

— Всички ходят там. Всички туристи. Исках да направя нещо специално и да те изкуша да излезеш пак с мен. Исках да ти се харесам.

Не знаех какво да правя, затова седнах върху картата на света. Бепи седна до мен и изпитах чувството, че отчаяно иска отново да хване ръката ми. Премести ръка по-близо до мен по картата. Гледах как пръстите му се озоваха насред синия океани въпреки себе си, започнах да се смея. След това вече беше невъзможно да спра. Бепи ме погледна изненадано за момент и също прихна. Смяхме се до сълзи, а хората забързваха крачка, когато минаваха покрай нас и обръщаха глави в друга посока.

— Другия път ще те заведа на Колизея — обеща той, когато се успокоихме. — Или на Испанските стъпала.

— И повече никакви изложби.

— Добре — съгласи се той.

Позволих му да вземе ръката ми и говорихме, докато огладняхме. После от едно заведение си купихме сандвичи, върнахме се в парка и продължихме да говорим. Разказа ми как баща му починал, когато бил малък и как майка му се борила за оцеляването им. Беше напуснал дома да изкара военната си служба и после останал в Рим. Работеше в хотела с Джанфранко и изпращаше по-голямата част от заплатата си на майка си и сестра си.

Аз също му разказах за живота си. Стори ми се ужасно скучен, докато не стигнах до пътуването на стоп до Италия.

После му позволих да ме целуне нежно, докато още държеше ръката ми. Беше прекрасно, но в един миг ръцете му ме притиснаха силно и аз, като добро момиче, бързо се дръпнах:

— Не, не!

Когато започна да се стъмва, взехме обратно метрото и се разходихме по площад Навона, гледайки богаташите на масите около площада.

— Не съм като тях — обърнах се аз към него.

Той се усмихна и ме целуна бързо по бузата.

— Още не, може би — отвърна.

Одри ми каза, че съм жалка, но не можех да спра да говоря за Бепи. Не спирах да мисля за него, докато шиех сама в стаята и щом се появеше някой, веднага заговарях за него. Външният вид на Бепи не ме интересуваше изобщо, важното беше, че не се бях чувствала толкова добре с никое момче досега. Може би абсурдната му шега, че ще ми покаже света беше стопила леда, но имах чувството, че мога да говоря с него толкова свободно, колкото с Маргарет или Одри. За следващия си почивен ден Бепи ме покани да отидем на Римския форум и през цялото време си мислех дали отново ще ме хване за ръка, докато се разхождаме из руините.

— Защо говори толкова добре английски? — зачуди се Маргарет. — Нали каза, че идва от малко планинско село на юг? Нещо не се връзва.

Аз го защитих:

— От известно време е в Рим, нали? Може да се е запознал с англичани — Маргарет завъртя очи.

— Да, бе.

— Какво трябва да значи това?

— Честно, Катрин, толкова си наивна! Не е ли очевидно? Ти не си единствената англичанка, на която Бепи показва света.

— Тоест повече няма да го видя? Явно това искаш да кажеш — бях на ръба на сълзите.

Одри въздъхна:

— Не сме казали такова нещо. Само не се влюбвай лудо в него след първата среща, това е.

Съгласих се да не се увличам, но, разбира се, вече беше прекалено късно. Бепи ме беше очаровал и половин ден си спомнях първата си среща с него, а другата половина си представях какво ще се случи на втората.

Затова когато отидох на площад Навона до фонтана и видях, че приятелят му Джанфранко е с него, останах разочарована. Отначало се надявах Джанфранко да остане за по кафе и да си тръгне. Той обаче дойде и на Форума и после и на Колизея.

— Дано нямаш нищо против него — обърна се към мен Бепи, когато Джанфранко отиде да купи сладолед и ни остави за малко насаме. — Днес и той има почивен ден и не исках да го оставям сам.

— Не, разбира се. Радвам се, че и той дойде — излъгах аз.

Колкото повече опознавах Джанфранко, толкова по-малко ми харесваше. Имаше нещо странно в отношението му към Бепи. Държеше се някак наставнически. А и сякаш постоянно се опитваше да се изтъкне, че има по-добра работа и че печели повече от нас. Очевидно беше, че се мислеше за лидер, но Бепи или нямаше нищо против, или изобщо не му правеше впечатление.

Никога не знаех кога намръщеният и сериозен Джанфранко ще се появи до фонтана с Бепи. Беше с нас, когато се разхождахме в градината на вила Боргезе или из тесните улици на квартал Трастевере. Беше с нас, когато видях за пръв път Сикстинската капела и дори седя с нас край фонтана ди Треви. Винаги се преструвах, че компанията му ми е приятна. Когато обаче тръгвах от пансиона на синьора Луси, се молех Бепи да е сам. Създадох си ритуали и молитви. Ако изпия едно кафе, не две, той няма да дойде. Ако видя три монахини на улицата, Бепи ще е сам. Бяха глупости, но започнах да вярвам в тях.

По-голямата част от Рим видяхме в компанията на Джанфранко. Разглеждахме музеи и галерии, изминавахме километри на ден. Веднъж той настоя да спрем да пием чай и да хапнем кексчета в хотела, където работеха. Изглеждаше горд, че сме там, извади портмонето си и настоя да плати цялата сметка. Аз обаче се чувствах не на място в луксозния стол сред извисяващите се мраморни колони и големите тъмни маслени картини на починали отдавна хора.

Когато бяхме сами с Бепи, обикновено не отивахме далеч. Стигахме до фонтана ди Треви, сядахме и говорехме цял следобед. Щом се стъмнеше и уличните лампи светнеха, ме хващаше за ръка, говореше ми нежно и аз му позволявах да ме целуне. Веднъж останахме толкова късно, че хората, които почистваха улицата ни помолиха да се преместим.

Одри и Маргарет се отказаха да ме съветват, но понякога лежахме в тъмното и си говорехме за Джанфранко. Никой не можеше да разбере защо продължаваше да излиза с нас. Беше ужасно изнервящо, защото аз исках да съм насаме с Бепи.

— Излизаме в неделя. Ще ме водят на някакъв хълм, откъдето имало прекрасна гледка към Рим. Ще дойдеш ли, Маргарет? — примолих й се аз.

Беше прекалено тъмно, за да видя изражението й, но знаех, че прави физиономия.

— Моля те — настоях отново.

— О, Катрин!

— Ще бъде забавно. Ще ядем сладолед и ще се снимаме.

— Но аз дори не харесвам Джанфранко. Той е дундест и винаги изглежда нещастен. Ако дойда, ще си помисли, че се интересувам от него.

— Не, няма — уверих я аз. — Ще кажа онова, което Бепи винаги казва. Че е почивния ти ден и че не съм искала да те оставям сама.

Одри изсумтя приглушено. Беше пъхнала глава под завивките, но очевидно слушаше.

— Защо не помолиш Одри да дойде с теб? — изстена Маргарет.

— Защото знам, че ще откаже — признах аз. — О, моля те, Маргарет! Моля те!

Беше прекалено добра да откаже. И така, в неделя сутринта се срещнахме с Бепи и Джанфранко край фонтана. Бяха взели назаем два мотопеда от колегите си сервитьори в хотела и двете се качихме зад тях на мотопедите. Обвих ръце около кръста на Бепи и улових погледа на Маргарет, докато неохотно направи същото с Джанфранко.

Включихме се в трафика. Джанфранко беше пръв и често-често надуваше клаксона. Притесних се, че се фука като кара бързо.

— Кажи му да намали, Бепи. Не бързаме за никъде — извиках аз, но никой не ми обърна внимание.

Беше топла сутрин и лек вятър развяваше косите ми, докато изкачвахме стръмния хълм на мотопедите. Пристигнахме и останах доволна, че се съгласих да дойда. Имаше тераса със стар каменен парапет, а гледката към Рим беше най-прекрасното нещо, което някога бях виждала. Всичко беше като на длан — куполите, фонтаните, покривите, виещата се през града река. Започнаха да звънят камбани.

— Bella, eh? — попита Бепи.

Облегнах глава на рамото му и го хванах за ръка.

— Да, bella.

Джанфранко донесе за всички силно, сладко кафе в картонени чаши от крайпътното заведение и тръгнахме да се разхождаме по терасата. Забелязах, че Джанфранко избягваше Маргарет. Почти не я поглеждаше, а когато тя му зададеше въпрос на почти идеален италиански, той свиваше рамене и изсумтяваше нещо в отговор.

Бепи хвърли празната си картонена чаша в една кофа за боклук и стисна ръката ми.

— Катерина, искам да ти кажа нещо — беше сериозен.

— Какво?

Нима щеше да ми кажа, че повече не иска да ме вижда? Или пък че някоя от другите му англичанки се е върнала? Знаех, че тревогата пролича в гласа ми.

— Какво се е случило?

— Имам лоши новини — обясни той. — Получих писмо от сестра ми Изабела. Пише, че мама е болна от седмици. Има болни гърди и често й създават проблеми. Този път обаче Изабела е сериозно притеснена. Иска да се върна в Равено.

— За колко време? — той сви рамене.

— Не знам.

— Ами работата ти?

Той направи гримаса:

— Няма да ми запазят мястото. Има и други хотели. Все ще намеря нещо като се върна.

— Значи ще се върнеш? — не можах да скрия надеждата в гласа си аз.

Пръстите му погалиха лицето ми.

— Да, разбира се, че ще се върна, Катерина. Не се тревожи, вече се погрижих да не си сама, докато ме няма. Помолих Джанфранко да се грижи за теб.

Може да е клише, но сърцето ми наистина се сви.

— Не искам да го притеснявам — рекох. Казах го от учтивост, но Бепи не разбра думите ми така.

— Скоро ще стане достатъчно горещо за плаж — продължи той. — Джанфранко ще те заведе.

— Не искам да ходя на плаж с Джанфранко — примолих се аз. — Искам с теб — видях как Джанфранко ни хвърли мрачен поглед, но не ми пукаше дали чува или не.

— Плажовете тук не струват — не спираше Бепи. — Почакай да видиш какво е на юг. Един ден аз ще те заведа, обещавам.

— Но не сега?

— Не — горчиво отвърна той. — Майка ми е болна и иска да види сина си.

— Кога тръгваш?

— Утре рано сутринта. Днес е последният ни ден. Джанфранко ще се грижи за теб и ще те пази, докато се върна.

Пуснах сълзите си да текат на воля. Бепи не се смути. Изтри очите ми с подадената от Маргарет кърпичка и целуна мокрите ми бузи.

— Джанфранко ще се грижи за теб — повтори той.