Ники Пелегрино
Италианска сватба (13)

12

Опитвах се да избягвам Джанфранко, доколкото можех. Животът ми в Рим обаче беше доста еднообразен, а и той знаеше къде да ме намери. Обикновено сутрин ходех в заведението на Анастасио да говоря с Одри и да пия кафе, докато беше още рано и спокойно. Тя беше започнала да работи на две смени, за да печели повече и заделяше каквото може. Дори почти спря да си купува цигари. Пушеше само по една или две на ден. Не ми беше казала нищо, но бях забелязала, че си пише с едно от войничетата, които ни взеха на стоп. Той беше напуснал армията и се беше върнал в Ню Йорк. Чудех се дали Одри не спестява пари, за да отиде при него, но не посмях да я попитам. Изобщо не ми се искаше триото ни да се разделя.

От друга страна, то вече се беше разделило. Два дни след като Бепи тръгна, Маргарет замина с контесата и семейството й. Всяко лято ходели в лятната си вила в Батипаглия за поне два месеца, за да избягат от жегата в града. Бяхме получили едно писмо от нея и останахме с впечатлението, че е много самотна. Пишеше, че единствената й утеха е прочутата моцарела от биволско мляко.

Аз също бях самотна. След час или два в компанията на Одри сутрин, се затварях за цял ден да шия. Бепи ми липсваше ужасно много. Всичко беше много по-различно, когато бяхме заедно. Понякога се разхождах из Рим сама и сядах край фонтана ди Треви или на Испанските стъпала, но се чувствах дори още по-тъжна и самотна.

Затова и когато Джанфранко дойде да ме търси в една слънчева неделна сутрин в заведението на Анастасио, изпитах едва ли не благодарност. Привидно беше все същият — както винаги беше използвал прекалено много одеколон и силно беше зализал косата си, но имаше и нещо различно. Не след дълго осъзнах, че той се усмихваше. Усмивката променяше лицето му и го караше да изглежда много по-дружелюбен. Поради някаква причина мрачното му настроение се беше изпарило.

— Ще те заведа на плаж — каза ми той. — Денят ще бъде горещ и край морето ще е много приятно.

Одри облегна лакти на бара и раменете й увиснаха.

— О, плажът! Би било прекрасно. Катрин, ревнувам. Днес тук ще е горещо като в пещ.

— В колата, която взех назаем, има място и за теб. Можеш да дойдеш, ако искаш — учтиво каза Джанфранко.

— О, да! Ела, Одри. Помоли Анастасио да ти даде един почивен ден — примолих й се аз.

Личеше си, че се изкушава, но поклати глава.

— Не, вече му казах, че ще работя цял ден и трябва да го направя. А и парите ми трябват.

Джанфранко се усмихна отново.

— Значи ще сме аз и ти, Катерина.

Стреснах се като чух да използва името, с което Бепи ме наричаше. Изведнъж изпитах угризение на съвестта, че цял ден ще бъда в компанията на друг мъж, макар и да беше най-добрият му приятел и Бепи изрично да го беше помолил да ме наглежда.

— Може би трябва да изчакаме Одри да има почивен ден и да отидем заедно — предложих. Джанфранко не пожела и да чуе.

— Ще я вземем с нас следващия път — обеща той. — Бързо върви и си приготви нещата. Чака ни дълъг път и трябва да тръгваме.

Остана в заведението, докато аз отида до пансиона на синьора Луси да взема банския си и шапката за слънце. През цялото време се чудех за какво ще си говоря с Джанфранко по време на пътуването и се чувствах малко неудобно, че ще съм насаме с него в колата. Не можех да се измъкна. Приготвих багажа си и се върнах в заведението.

Джанфранко говори почти през цялото време. Разсмиваше ме с историите за щуротиите, които с Бепи бяха правили като деца. Двамата бяха заедно, откакто се помнеха. Били прекалено бедни, за да могат да си позволят играчки и често дори нямали какво да ядат. Затова обикаляли планината край селото, строяли укрепления, катерели се по дърветата и ловели малки птици. Представих си Бепи като момче — кльощаво хлапе с протрити къси гащи, вечно обелени колене и потъмняла от слънцето кожа. Чувствах се щастлива, когато Джанфранко говореше за него.

Пътят до плажа беше прав и дълъг и когато наближихме, попаднахме в задръстване. Макар всички прозорци да бяха отворени, в колата беше жежко и откровено завиждах на момичетата, които минаваха край нас на скутери с развени от вятъра коси.

Джанфранко наду клаксона и започна да си вее с ръка. На горната му устна беше избила пот, пот течеше и от челото му.

— Уф, всички отиват на плаж днес. Това е абсурдно. У дома няма задръствания и плажовете са милион пъти по-хубави — отново наду клаксона и изпсува тихо.

Когато пристигнахме, плажът също беше пренаселен. Цели семейства се бяха настанили на шезлонги под чадъри; някои носеха сгъваеми масички, които бяха отрупали с паста, опаковано във фолио месо, хляб с хрупкава коричка и сирене. Красиви момичета се печаха на слънце, възрастни мъже играеха карти, младежи играеха с бухалки и топки, децата строяха замъци от пясък. Навсякъде се чуваха шумни разговори и смях.

Намерихме празно местенце и опънахме кърпите си. Джанфранко беше взел назаем малък плажен чадър на райета и го заби в пясъка.

— Не нося храна — извини се той. — Наблизо обаче има едно заведение и по-късно може да хапнем пица.

Съблече дрехите си и ластика на банските му се впи под корема му. Коремът му беше мек и бял, приличаше на топка моцарела, но той очевидно не се срамуваше от това. Никой тук не се притесняваше от външния си вид, осъзнах аз. Имаше възрастни жени с увиснали бедра и млади майки, още невъзвърнали фигурите си, но всички бяха по бански и на никого не му пукаше как изглежда.

Аз обаче се чувствах неловко, когато събух полата и съблякох блузата си. Когато останах само по бански, усетих погледа на Джанфранко върху себе си.

— Отивам първо да поплувам — казах му аз. — Няма да се бавя.

Изпитах облекчение, когато се озовах в прохладната вода. Джанфранко не ме последва, но седна и ме гледаше през цялото време, докато плувах сред хората все по-навътре в морето. Бях добър плувец. Татко ме водеше на басейн всяка седмица и през лятото винаги ходехме за по няколко дни в Брайтън да плуваме. Тук беше различно. Водата беше по-топла и по-солена и синьото беше по-ярко и наситено. Обърнах се по гръб и слънцето погали лицето ми. Все едно бях в рая.

Когато излязох от водата, Джанфранко настоя да намаже гърба ми с олио.

— Така тенът ти ще стане по-хубав — обясни той. Почувствах се неловко. Ръцете му бяха меки и усещането да ме масажира с ароматни масла по гърба беше прекалено странно, за да бъде приятно.

След малко задрямах и когато се събудих видях, че Джанфранко е донесъл парчета пица и бутилки студена кока-кола със сламки.

— Реших, че може да огладнееш — обясни той.

— Да, гладна съм. Сигурно е от морския въздух.

Отново се почувствах неловко. Споменът за ръцете му върху гърба ми и факта, че седяхме полуголи на една хавлия ми се струваха някак не на място. Искаше ми се да не бяхме сами.

— Какво ли прави Бепи сега? — казах и отхапах от мазната, чеснова пица. Джанфранко сви рамене.

— Сигурно тича по сестра си и майка си. Те ще са на седмото небе, че го виждат.

— Каква е сестра му? — попитах като отчаяно се надявах разговорът да продължи.

— Изабела? Приятно момиче е.

— Красива ли е?

— Не особено… Не, не мисля. Но е добро момиче. Грижи се за майка им — Джанфранко засенчи очи с ръце, за да ме вижда по-добре. — Не е красива като теб, Катерина — добави нежно той.

Не отвърнах. Изядох пицата си, легнах и затворих очи. Исках да се направя на заспала. Чух, че Джанфранко тръгна към морето — подскачаше по горещия пясък колкото може по-бързо. Лежах и се чудех какво да правя. Сигурна бях, че не това имаше предвид Бепи, когато беше помолил приятеля си да се грижи за мен.

Бяхме на плажа цял следобед, плувахме и се пекохме на слънце. Накрая и двамата бяхме почервенели. С облекчение използвах този факт, за да се облека.

— Хайде да отидем до заведението, да пийнем студена бира и да хапнем маслини преди да се приберем — предложи Джанфранко. — Не искам да попадам в задръстване и на връщане.

На терасата на заведението се усещаше лек бриз. Седнахме на сянка и се загледахме в плажа.

— Имам почивен ден в сряда — уведоми ме Джанфранко. — Искаш ли пак да дойдем тук или предпочиташ да отидем другаде?

Последното, което исках, беше да прекарам още един ден насаме на плажа с него.

— Да отидем другаде — предложих.

— Добре. Ще питам дали пак мога да взема колата и ще измисля нещо.

На връщане говори за хотела, където работи. Вече бях чувала повечето от историите от Бепи. Знаех всичко за готвача, който изпивал по една бутилка вино до обяд и че с единия от сервитьорите се скарали за бакшишите, но въпреки това слушах учтиво. Предпочитах да ме отегчава с глупави истории, отколкото да ми прави комплименти.

— Значи до сряда — каза той, когато ме остави пред заведението на Анастасио. — Бъди готова рано сутринта, за да имаме цял ден на разположение.

Исках само да говоря с Одри. Кожата ми беше солена и суха от водата, но не отидох до пансиона да се изкъпя. Вместо това тръгнах право към заведението и заварих Одри да си вее с лъскаво списание.

— Ти си истинска късметлийка — рече, щом ме видя. — Плува, нали? Трябваше да дойда. Така или иначе днес е истинско мъртвило. Е, може би следващия път.

— О, да, моля те, другия път ела с нас — съгласих се пламенно аз. Одри вдигна вежди.

— Защо? Какво се е случило?

Почувствах се глупаво, защото Джанфранко не беше направил нищо лошо. Всъщност се беше държал по-добре от всякога. Имаше обаче нещо тягостно, нещо което ми се струваше нередно.

— Тогава не излизай повече с него — посъветва ме Одри, когато й разказах. — Просто откажи.

— Но аз вече се съгласих и Бепи искаше да… А и ще бъде грубо — проплаках аз. — Моля те, ела с нас в сряда. Ако дойдеш, ще е различно — тя не ми повярва.

— Може би… Не знам.

— Не можеш да работиш постоянно.

Тя направи гримаса:

— Проблемът е, че няма да работя още дълго тук. Успях да спестя достатъчно да си платя билета до Америка. Заминавам за Ню Йорк да видя Луис. Той е онзи, по-тъмният войник. Взеха ни на стоп, помниш ли? По-красивият е. Знаеше ли, че си пишем?

— Да.

— Не ми е приятно, че те оставям, Катрин. Беше прекрасно, но…

Ядосах се.

— Мислиш, че си влюбена в онзи американец?

— Може би… Ами… не знам — извърна глава и погледна през прозореца.

— Бяхме в една кола с него по-малко от ден. Почти не го познаваш, а ще преминеш половината свят, за да си с него?

— Недей така, Катрин — каза тъжно Одри.

— Звучи много глупаво, това е.

— Знам, знам. У него обаче има нещо. Помниш ли как се почувства, когато се запозна с Бепи? Как не можеше да спреш да мислиш за него? Същото е при мен. Не спирам да мисля за Луис, но не ви казах нищо, защото ми се струваше безнадеждно. После обаче започнахме да си пишем и постепенно се опознахме. Може би той е човекът, когото търся, Катрин. Ако не отида в Америка, никога няма да разбера.

Впих поглед в нея. Одри винаги търсеше приключения. Животът й беше низ от вълнения. Не ми се искаше да я изгубя.

— Не искам да заминаваш… — осъзнах, че плача.

— О, Катрин — тя заобиколи бара и ме прегърна. — Знам, знам.

Тя също се разплака и погали косата ми.

— Вероятно нищо няма да излезе и ще се прибера, лазейки по корем да моля Анастасио да ме върне на работа.

— Но, ако се получи, ще останеш ли в Ню Йорк? — тя седна на стола до мен.

— Честно казано, не съм мислила толкова далеч. Бях прекалено заета да събирам пари за пътуването до там и да си представям срещата с Луис.

— Разбирам те.

— Ами ти? — попита ме тя. — Какво ще правиш? Ще се прибереш ли в Лондон или ще отидеш до Батипаглиа да видиш Маргарет?

— Не, ще остана в Рим и ще чакам Бепи. Обеща да се върне.

— Но ще се справиш ли сама? — изкривих лице в гримаса.

— Няма да съм сама. Нали Джанфранко се грижи за мен?

И двете се засмяхме и се прегърнахме отново. Одри наля и на двете ни по чаша кампари и лимонада и вдигнахме тост за бъдещето й в Америка.

— Кога тръгваш? — попитах аз.

— След две седмици. Вече запазих билет и казах на Анастасио. Понеже съм страхливка, все отлагах да кажа на теб. Знаех, че ще бъде ужасно.

Не можех да си представя как ще се справям в Рим без нея. Изпих питието си и тръгнах съм пансиона на сеньора Луси, където можех да заровя глава във възглавницата и да се наплача.

Последните две седмици на Одри в Рим минаха като миг. В деня преди да замине отидохме на плаж, но бяхме прекалено тъжни, за да изкараме добре.

— Страх ме е, Катрин — сподели тя, докато седяхме на пясъка. — Ами ако не го харесам, като го видя?

Честно казано и аз си мислех същото, но не очаквах и Одри да се притеснява за това. Напоследък изглеждаше различна, не толкова уверена, някак по-уязвима. Отдавна не я бях виждала да тръска глава.

— Ако нищо не стане, ще се върнеш — успокоих я аз. Тя впери поглед в морето.

— Не знам дали някога ще се върна пак тук — рече тя и се намръщи. — Какво ли ще стане с нас? С теб, мен и Маргарет? Дали някога ще се видим отново?

Бъдещето ме притесняваше от мига, в който срещнах Бепи. Не можех да си представя живота без него, но беше невъзможно да останем заедно. Животът ни беше прекалено различен, световете ни бяха прекалено далеч един от друг.

— Нямам представа — казах накрая. — Аз съм като теб. Мисля само кога ще видя Бепи отново. Не мога да планирам нищо след това.

После Джанфранко дойде със студени бутилки кока-кола, които бавно изпихме на слънце, докато слушахме щастливите гласове на плажуващите около нас. Опитвахме се да не мислим много-много за онова, което ни предстои.

 

 

Пиета забеляза, че майка й отново беше зарязала шиенето и изцяло се беше потопила в историята. На моменти сякаш изобщо забравяше, че някой я слуша. През повечето време, докато говореше, гледаше през прозореца. Не виждаше нито небето, нито зеленчуковите лехи в градината — само миналото.

Докато работеше върху плата и покриваше все по-голяма площ с кристали, Пиета се замисли за любовта и колко трудно е понякога да я намери човек. Майка й я беше открила край един фонтан в Рим, приятелката на майка й Одри я беше срещнала в кола на път из Швейцария. Пиета отдавна се надяваше нещо такова да се случи и на нея. Един ден най-неочаквано да попадне на мъж, за когото ще поиска да се ожени. Засега обаче, мъжете, с които се запознаваше по баровете и в клубовете се интересуваха от нея само за вечерта. С малко повече късмет, се задържаха месец-два. После започваха да мърморят, че имат нужда от повече пространство или просто спираха да й се обаждат.

Адолората все казваше, че така се случва, защото е прекалено напориста, но Пиета не беше съгласна. Когато наближи тридесетте, вече беше убедена, че не съществува подходящ за нея мъж. Че й е писано да е сама. Затова се съсредоточи върху шиенето на сватбени рокли за другите, слушаше любовните им истории и плановете им за брака и се опитваше да не мисли много. Сега обаче, докато майка й разказваше, Пиета се зачуди дали не се е отказала прекалено рано.